РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 27.01.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и двадесета година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЙОАНА ГЕНЖОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 7423 по
описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 70019 от 18.03.2020 г.,
постановено по гр.д. № 24604 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 128-ми състав,
първоинстанционният съд е признал за установено, че ищецът Г.Д.Д. не дължи на
ответника „Б.Е.” ООД претендираните суми в изпълнително дело № 20198600400668
по описа на ЧСИ В.М., рег. № 860 от КЧСИ, образувано въз основа на изпълнителен
лист от 30.12.2010 г., издаден по гр. д. № 406696/2008 г. по описа на СРС,
44-ти състав, а именно: сумата от 69,64 лева, представляваща неолихвяема сума,
сумата от 366,87 лева, представляваща главница, сумата от 393,57 лева,
представляваща лихва, сумата от 320,35 лева, представляваща разноски по
изпълнителното дело, сумата от 138,25 лева, представляваща начислена такса по
Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, сумата от 360,00 лева, представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение, възнаграждение на вещо лице, пазач и
др., както и законната лихва върху главницата за периода от 05.04.2019 г. до
окончателното изплащане на задължението. С постановеното решение ответното
дружество е било осъдено да заплати на ищеца сумата от 547,10 лева,
представляваща разноски по делото.
С въззивна жалба с вх. № 5060151/26.05.2020
г. ответното дружество обжалва решението на СРС в цялост, като поддържа, че
съдебният акт е неправилен, постановен в противоречие с материалния закон и
практиката на ВКС. Поддържа се, че предявеният иск не е допустим за сумите,
които не са обективирани в изпълнителния лист, като се моли за прекратяване на
производството като недопустимо досежно тези суми. Посочва се, че искът е
неоснователен, тъй като погасителната давност за вземането е била прекъсната с
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
и с това действие е било поставено началото на изпълнителния процес, а съгласно
ППВС № 3/18.11.1980 г. погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният
процес, като погасителната давност е започвала да тече едва от момента на
постановяване на ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС – 26.06.2015
г. Поддържа се, че ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС има действие занапред и от постановяването му
до приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд не е изтекла
погасителната давност за вземанията. Моли се за отмяна на решението на СРС и
отхвърляне на претенциите. Моли се за прекратяване на производството като
недопустимо в частта досежно сумата от 69,64 лева, представляваща неолихвяема
сума, сумата от 393,57 лева, представляваща лихва, сумата от 320,35 лева,
представляваща разноски по изпълнителното дело, сумата от 138,25 лева,
представляваща начислена такса по Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ,
сумата от 360,00 лева, представляваща разноски за възнаграждение на вещо лице, пазач
и др. Търсят се разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 360,00 лева.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното
производство, в който се поддържа, че решението на СРС е правилно, а въззивната
жалба е неоснователна. Поддържа се, че искът е допустим и по отношение на
разноските в изпълнителното производство, доколкото представляват акцесорни
вземания спрямо главницата. Посочва се, че предмет на установителния иск по чл.
439 от ГПК могат да бъдат всякакви граждански правоотношения, възникнали във
връзка с висящо изпълнително производство, а след като процесуалният закон (чл.
435, ал. 2, т. 7 от ГПК) предоставя на длъжника възможност да защити правата си
чрез жалба срещу постановлението за разноски, следва на още по-голямо
основание, че длъжникът може да оспорва разноските по изпълнението и чрез иск
по чл. 439 от ГПК. Възразява се срещу довода на въззивника, че до постановяване
на ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС погасителна давност по време
на изпълнителния процес не е текла. Посочва се, че от момента на издаване на
заповедта за изпълнение (18.12.2008 г.) до образуване на изпълнително дело №
20198600400668 въззивникът изобщо не е инициирал изпълнително производство, за
да има как давността да е спирана през този период от време. Моли се за
потвърждаване на решението на СРС. Търсят се разноски.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено от фактическа страна следното:
В исковата молба ищецът е изложил
твърдения, че срещу него е било образувано изпълнително дело № 20198600400668
по описа на ЧСИ В.М., рег. № 860 от КЧСИ, и съгласно изпълнителен лист от
30.12.2010 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение от 18.12.2008 г. по
гр.д. № 406698/2008 г. по описа на СРС, 44-ти състав, е бил осъден да заплати
на „МОБИЛТЕЛ” ЕАД (впоследствие – „А1 БЪЛГАРИЯ” АД) сумата в размер на 362,92
лева, ведно със законната лихва от 03.12.2008 г. до изплащане на вземането,
както и сумата от 25,00 лева, представляваща разноски по делото, и 40,00 лева –
юрисконсултско възнаграждение. В получено от ищеца съобщение с изх. №
31188/05.04.2019 г. като задължения по изпълнителното дело били посочени
следните суми: сумата от 69,64 лева, представляваща неолихвяема сума, сумата от
366,87 лева, представляваща главница, сумата от 393,57 лева, представляваща
лихва, сумата от 320,35 лева, представляваща разноски по изпълнителното дело,
сумата от 138,25 лева, представляваща начислена такса по Тарифата за таксите и
разноските по ЗЧСИ, сумата от 360,00 лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение, възнаграждение на вещо лице, пазач и др. Било
уточнено, че според съобщението вземането на взискателя по изпълнителния лист
било прехвърлено последователно на „С.Г.Груп” ООД, а на 13.12.2018 г. – на
ответното дружество. Ищецът е посочил, че от издаване на заповедта за
изпълнение (18.12.2008 г.) до момента на депозиране на исковата молба не са били
предприемани никакви изпълнителни действия и че задължението е било погасено по
давност още на 18.12.2013 г. При условията на евентуалност е било претендирано,
че вземането не се дължи на ответника, тъй като ищецът не е бил надлежно
уведомен за двете поредни цесии на вземанията. В петитума на исковата молба
било поискано от съда да признае за установено, че ищецът не дължи на ответното
дружество задълженията по изпълнително дело № 20198600400668 в размерите
съгласно съобщението с изх. № 31188/05.04.2019 г.
В постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК
писмен отговор ответникът е оспорил предявените искове. В същия били изложени
възражения, че производството досежно сумата от 320,35 лева, представляваща
разноски по изпълнителното дело, сумата от 138,25 лева, представляваща
начислена такса по Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, и сумата от 360,00
лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, възнаграждение на
вещо лице, пазач и др., било недопустимо, тъй като посочените суми не били
обективирани в изпълнителния титул. Ответникът е изложил съображения, че до
постановяване на ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС давност за
вземанията не е текла, а след този момент до завеждане на иска не била все още
изтекла 5-годишната давност. В отговора били признати ищцовите твърдения, че ищецът
бил осъден по гр. д. № 406696/2008 г. по описа на СРС да заплати на „А1
БЪЛГАРИЯ” АД сумите в размер на 362,92 лева – главница, и в размер от 65,00
лева – разноски по заповедното дело, че за събиране на вземанията било
образувано изпълнително дело № 20198600400668 по описа на ЧСИ В.М., рег. № 860
от КЧСИ, и че вземането по изпълнителния лист от 30.12.2010 г. било прехвърлено
на „С.Г.Груп” ООД с договор за цесия от 21.12.2017 г., а впоследствие
последният цедирал вземането на ответника с договор за цесия от 13.12.2018 г.
По делото било отделено като ненуждаещо
се от доказване, че изпълнително дело № 20198600400668 по описа на ЧСИ В.М.,
рег. № 860 от КЧСИ, било образувано въз основа на изпълнителен лист от
30.12.2010 г., издаден по гр.д. № 406696/2008 г. по описа на СРС, за осъждане
на ищеца да заплати процесните суми в полза на „А1 БЪЛГАРИЯ” АД, което вземане
било прехвърлено на „С.Г.Груп” ООД, а впоследствие последният го продал на
ответника.
От представеното по делото копие на
изпълнителен лист от 30.12.2010 г. следва, че с влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена на 18.12.2008 г.
по гр.д. № 406696 по описа за 2008 г. на СРС, ищецът бил осъден да заплати на
„МОБИЛТЕЛ” ЕАД сумата в размер на 362,92 лева – главница, ведно със законна
лихва, считано от 03.12.2008 г. до окончателно изплащане на вземането, както и
сумите в размер на 25,00 лева – разноски по заповедното дело, и сумата в размер
на 40,00 лева – юрисконсултско възнаграждение. Въз основа на влязлата в сила
заповед бил издаден изпълнителен лист от 30.12.2010 г.
Видно от съобщение с изх. №
31188/05.04.2019 г. от ЧСИ В.М.до ищеца, последният бил поканен да изпълни
задълженията си по изпълнително дело № 20198600400668. По делото имало и
присъединен взискател – държавата, за дължимите ѝ публични задължения за
сумите от 3,95 лева – олихвяема сума, и законна лихва към 01.04.2019 г. в
размер на 4,64 лева. Към 05.04.2019 г. задълженията по изпълнителното дело
възлизали в общ размер от 1648,68 лева, включващи: сумата от 69,64 лева,
представляваща неолихвяема сума, сумата от 366,87 лева, представляваща
главница, сумата от 393,57 лева, представляваща лихва, сумата от 320,35 лева,
представляваща разноски по изпълнителното дело, сумата от 138,25 лева,
представляваща начислена такса по Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ,
сумата от 360,00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение,
възнаграждение на вещо лице, пазач и др.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и частично недопустимо.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
отрицателни установителни искове с правна квалификация по чл. 439 от ГПК и
предмет - претенцията, че ищецът не дължи на ответника исковите суми. Съгласно чл.
439, ал. 1 от ГПК длъжникът може да
оспорва чрез иск изпълнението, т.е. чрез иск длъжникът оспорва вземането и
материалната незаконосъобразност на изпълнението. Според чл.
439, ал. 2 от ГПК искът на длъжника
може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По тези
съображения разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК следва да намери
приложение и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило без провеждането на съдебно
дирене (Определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС,
ТК, I ТО). Ищецът основава претенцията
си на обстоятелството за изтекла погасителна давност.
Допустим предмет на иска
по чл. 439 от ГПК са вземанията, обективирани в изпълнителното основание -
заповедта за изпълнение, а оттам „пренесени“ и в изпълнителния лист. В
настоящия случай това са вземанията за сумите в размер на
362,92 лева – главница, ведно със законна лихва, считано от 03.12.2008 г. до
окончателно изплащане на вземането, както и сумите в размер на 25,00 лева –
разноски по заповедното дело, и сумата в размер на 40,00 лева – юрисконсултско
възнаграждение. Видно от изложеното в исковата молба, ищецът претендира спрямо
ответното дружество недължимост на всички суми, посочени като дължими по
изпълнително дело № 20198600400668 и обективирани в съобщение с изх. №
31188/05.04.2019 г., т.е. недължимост на вземанията по изпълнителния лист, прехвърлени
чрез цесия на ответника, на вземанията на държавата в размер на 3,95 лева –
олихвяема сума, и законна лихва в размер на 4,64 лева, и суми, представляващи
разноски, такси и други дължими суми във връзка с образуваното изпълнително
дело.
Отрицателният
установителен иск е процесуално недопустим, като предявен срещу
ненадлежна страна, за сумите в размер на 3,95 лева – олихвяема сума, и законна
лихва в размер на 4,64 лева, тъй като кредитор и взискател за тях е държавата,
а не ответното дружество. Надлежният ответник по установителния иск се
определя от интереса „от установяване” и искът следва да бъде насочен срещу
лицето-носител на отричаното с иска право. С оглед на това следва да се приеме,
че тъй като липсва положителна процесуална предпоставка от категорията на
абсолютните, искът срещу ответното дружество за сумите, представляващи вземания
на държавата, е недопустим като предявен срещу ненадлежна страна. Видно от
съдържанието на исковата претенция, при посочването на исковите суми и тяхното
разпределение по „пера”, ищецът се е водил по описанието в съобщението на
съдебния изпълнител. Предвид обективираните в съобщение с изх. №
31188/05.04.2019 г. и изпълнителния лист суми, следва да се приеме, че исковата
претенция за неолихвяема сума в общ размер от 69,64 лева съставлява сбор от
сумите по изпълнителния лист в размер на 25,00 лева –разноски по делото, и
40,00 лева – юрисконсултско възнаграждение, и вземането на държавата за законна
лихва в размер на 4,64 лева, а общата дължима сума за главница в размер на
366,87 лева представлява сбор от дължимата по изпълнителния лист главница в
размер на 362,92 лева и вземането на държавата за главница, представляващо
олихвяема сума, в размер на 3,95 лева. С оглед на това решението на СРС следва
да се обезсили в частта, с която е признато за установено, че ищецът не дължи
на ответното дружество сумата над 65,00 лева (сбор от 25,00 лева –разноски по
делото, и 40,00 лева – юрисконсултско възнаграждение) до 69,64 лева,
представляваща неолихвяема сума, и сумата над 362,92 лева до 366,87 лева, представляваща
главница.
Отделно от това, недопустим се явява и
искът за сумите, начислени в изпълнителното производство като разноски, такси и
други дължими суми като адвокатско възнаграждение, възнаграждение за вещи лица,
пазач и т.н., необективирани в изпълнителния лист. Разноските по изпълнението
се оспорват с жалба по реда на чл. 436 от ГПК на основание чл. 435, ал. 2, т.
7, а не с иск по чл. 439 от ГПК (в този смисъл Определение № 303 от 29.09.2020
г. на ВКС по ч.т.д. № 404/2020 г., I т.о., ТК). С иска по чл. 439 от ГПК длъжникът може
да оспори изпълнението, като твърди, че не дължи на взискателя вземанията по
изпълнителното основание, но в предмета на тази искова претенция не се включват
разноските по самото изпълнително дело, тъй като въпросът за дължимостта им от
длъжника се разрешава в самото изпълнително дело съобразно правилата на чл. 79
от ГПК. Предвид изложеното, искът за установяване на недължимост на сумата от
320,35 лева, представляваща разноски по изпълнителното дело, сумата от 138,25
лева, представляваща начислена такса по Тарифата за таксите и разноските по
ЗЧСИ, сумата от 360,00 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение, възнаграждение на вещо лице, пазач и др., се явява недопустим
поради липса на интерес и решението на СРС следва да се обезсили в тази част.
Що се отнася до изводите на съда по
отношение на сумата от 65,00 лева, обозначена като част от „неолихвяема сума“ в
исковата молба и като разноски – в изпълнителния лист, и сумата от 362,92 лева,
представляваща главница, и сумата от 393,57 лева, представляваща законна лихва,
въззивният съд приема, че тези суми в качеството им на вземания, обективирани в
заповедта за изпълнение от 18.12.2008 г. и изпълнителниия лист от 30.12.2010 г.
са погасени по давност и поради това се явяват недължими. Нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД регламентира,
че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е винаги 5 години, т.е. без значение от
вида и характера на вземането. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването ѝ от длъжника
чрез възражение по реда на чл. 414 от ГПК проверката дали вземането
съществува се извършва в общия исков процес. Не е налице изрична правна норма,
която да предвижда, че при влязла в сила заповед за изпълнение съществуването
на вземането е установено със сила на пресъдено нещо. Въпреки това следва да се
съобрази обстоятелството, че при влязла в сила заповед (какъвто е настоящия
случай), се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл. 424 от ГПК – при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства (Определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. №
2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО).
От събраните по делото
доказателства не се установява датата на влизане в сила на заповедта
по чл. 410 от ГПК, при което следва да се приеме, че това е станало
най-късно на датата на издаването на изпълнителния лист –
30.12.2010 г. Тази дата има отношение към преценката за допустимостта на иска
по чл. 439 от ГПК, доколкото отрицателният установителен иск по чл.
439 от ГПК е допустим само когато се основава на доводи за факти,
настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното
производство е приключило. Датата на влизане в сила на заповедта по чл.
410 от ГПК има и отношение към основателността на иска по чл. 439 от ГПК, доколкото от нея тече и погасителната давност. Следователно, считано от 30.12.2010
г. е започнала да тече 5-годишната давност за вземанията, обективирани в
заповедта за изпълнение и изпълнителния лист.
Въззивният съд не се съгласява с довода
в жалбата, че погасителната давност за вземането бива прекъсната с подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и с това
действие се поставя началото на изпълнителния процес. Образуването на
изпълнително производство е подчинено на преценката на заявителя - кредитор, в
чиято полза е влязла в сила заповед за изпълнение и е бил издаден изпълнителен
лист, като от влизане в сила на заповедта започва да тече нова давност. В този
смисъл успешно приключилото за заявителя заповедно производство не винаги
прераства в изпълнително производство, а и за да се образува същото, е
необходимо да бъде сезиран съдебния изпълнител.
Безпредметно се явява обсъждането на
приложението във времето на ППВС № 3/18.11.1980 г. и ТР № 2/2013 г. от
26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС във връзка с въпроса за погасителната давност, предвид
изложеното по-горе и доколкото по делото не се установява да е било образувано
изпълнително производство до 2019 г. Според разпределената по делото
доказателствена тежест, ответникът следва да ангажира доказателства в насока
извършването на действия, вкл. в рамките на образувано изпълнително
производство, годни да прекъснат погасителната давност. Ответното дружество не
е провело такова доказване, а дори признава, че след придобиване на вземането
от „С.Г.Груп” ООД на 13.12.2018 г. въз основа на изпълнителния лист от
30.12.2010 г. е инициирало изпълнително дело № 20198600400668, което видно от първите
цифри на номерацията му е било образувано именно през 2019 г. Следователно по
делото не се доказа при условията на пълно и главно доказване в 5-годишния срок
след издаване на изпълнителния лист – до 30.12.2015 г., да са били извършвани
действия, годни да спрат или прекъснат погасителната давност (чл. 115 и чл.116
от ЗЗД), или да е било образувано изпълнително производство досежно вземанията,
в рамките на които да е могло да се предприемат изпълнителни действия. Предвид това,
основателна е претенцията на ищеца за недължимост на сумата от 65,00 лева, съставляваща
част от сумата, обозначена в исковата молба като неолихвяема сума и като
разноски – в изпълнителния лист, сумата от 362,92 лева, представляваща част от
исковата главница, и сумата от 393,57 лева, представляваща законна лихва,
поради погасяването им по давност.
Въззивникът изрично е направил искане
във въззивната жалба за присъждане на разноски за първоинстанционното
производство в хипотезата на частично прекратяване на производството. Предвид
частичното обезсилване на решението и прекратяване на делото в тази част,
решението на СРС в частта за разноските следва да бъде отменено за размера над
272,60 лева до присъдената в полза на ищеца сума от 547,10 лева, като на
ответника бъдат присъдени разноски в размер на 180,62 лева за адвокатско
възнаграждение. За въззивното производство се полагат разноски както на въззивника,
така и на въззиваемата страна, съобразно уважената, респ. отхвърлената част от
въззивната жалба. Видно от съдържанието на въззивната жалба и становището,
депозирано на 22.10.2020 г. от въззивника чрез адв. В.В., въззивникът претендира
заплащането само на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 360,00
лева, но доказателства за плащането им не са ангажирани. Въззиваемата страна
също претендира разноски, но не е представила доказателства да е сторила
такива.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 70019 от 18.03.2020
г., постановено по гр.д. № 24604 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 128-ми състав, в частта, с
която е признато за установено по
отношение на „Б.Е.” ООД, че ищецът Г.Д.Д. не му дължи претендираните суми в
изпълнително дело № 20198600400668 по описа на ЧСИ В.М., рег. № 860 от КЧСИ,
образувано въз основа на изпълнителен лист от 30.12.2010 г., издаден по гр. д.
№ 406696/2008 г. по описа на СРС, 44-ти състав, а именно: сумата над 65,00 лева
до 69,64 лева, представляваща неолихвяема сума, сумата над 362,92 лева до
366,87 лева, представляваща главница, сумата от 320,35 лева, представляваща
разноски по изпълнителното дело, сумата от 138,25 лева, представляваща
начислена такса по Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, сумата от 360,00
лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, възнаграждение на
вещо лице, пазач и др., както и законната лихва върху тази част от главницата –
разликата над 362,92 лева до 366,87 лева, за периода от 05.04.2019 г. до
окончателното изплащане на задължението, и ПРЕКРАТЯВА производството в тази
част като недопустимо.
ОТМЕНЯ Решение № 70019 от 18.03.2020 г.,
постановено по гр.д. № 24604 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 128-ми състав в частта, с която
„Б.Е.” ООД е осъдено да заплати на Г.Д.Д. сумата над 272,60 лева до 547,10
лева, представляваща направени от ищеца разноски по делото, съобразно изхода
му.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 70019 от
18.03.2020 г., постановено по гр.д. № 24604 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 128-ми състав в останалата
част.
ОСЪЖДА Г.Д.Д., ЕГН: **********, с адрес:
*** да заплати на „Б.Е.” ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от К. Б. Ц., на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК сумата от 180,62
лева, представляваща сторени в първоинстанционното производство разноски за
заплащане на адвокатско възнаграждение.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.