№ 188
гр. П., 10.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П. в публично заседание на четвърти декември през
две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Сузана Ем. Полизоева
при участието на секретаря Силвия Кирова
като разгледа докладваното от Сузана Ем. Полизоева Административно
наказателно дело № 20241230200473 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.72, ал.4 от Закона за Министерството на
вътрешните работи (ЗМВР), връзка с чл.145 и сл. от Административно
процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на М. С. Б., ЕГН-**********, с адрес /населено
място/ срещу Заповед за задържане на лице № 314зз-188/19.07.2024 г. на Б. Н.
П. - младши а-р при СПП Б..
В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност
на обжалвания акт, като се оспорват изложените в него основания за
издаването му, поради което се иска отмяната му.
В съдебно заседание жалбоподателят чрез своя процесуален
представител адв. И. С., който поддържа жалбата и претендира разноски.
Ответникът Б. П. се явява лично, излага съображенията си за издаване на
оспорваната заповед, като сочи че в същата е сторена техническа грешка
обосновава същата поради дълговременната смяна.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа
страна:
Със Заповед № 314зз-188/19.07.2024г. издадена от Б. Н. П. - младши а-р
при СПП - Б., е наложена на М. С. Б., с ЕГН********** принудителна
административна мярка "задържане за срок от 24 часа", като задържането е
на основание чл. 72, ал.1, т.непосочена от ЗМВР, в 04:38 ч. на 19.07.2024 г. в
помещение за временно задържане в РУ- П.. Като фактическо основание за
задържането му не са описани такива, единствено фигурира в заповедта
изразът „има данни за извършено престъпление във връзка с БП №
1
3М314р281“. Той е освободен на 19.07.2024 г. в 16:20 ч., видно от
отбелязването на разписка към заповедта. /л.31 от делото/. Заповедта за
задържане е връчена на жалбоподателя, за което свидетелства подписът на
задържаното лице /виж стр.31 от делото/.
При задържането на жалбоподателя е бил извършен личен обиск, за
което действие е съставен протокол, при който в него са открити един бр.
мобилен апарат марка „Хайоми“ и един брой мобилен апарат марка
„Самсунг“. В сочения протокол жалбоподателят е посочил, че са негова лична
собственост. Ведно от процесната заповед, С. е подписал , а и към делото е
приета декларация приложение №1, към чл.15, ал.2 Инструкция № 8121з-78
за реда за осъществяване на задържане, оборудването на помещенията за
настаняване на задържани лица и реда в тях в Министерството на вътрешните
работи стр.35-39, като за истинността на подписите са се подписали
служителите Б. П. и Х.А. /стр.40 от делото/. Издаден е фиш за спешна
медицинска помощ, амб.№4753 от 19.07.2024г. в 06:20 часа. От извършения
преглед е видно, че задържания е клинично здрав. При освобождаването на
жалбоподателя е издадена разписка за върнати вещи на задържаното лице от
19.07.2024г., с която са върнати вещите, намерени при обиска и която разписка
е подписана както жалбоподателя, така и от полицейския служител Б., върнал
вещите.
Всички гореизброени документи, приложени към административната
преписка, са приети като доказателства по делото.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен
състав достига до следните правни изводи:
Жалбата срещу законността на задържането е подадена в срока по чл.
149, ал.1 АПК. Съдът намира жалбата за процесуално допустима- подадена е
за подлежащ на обжалване акт и от процесуално легитимирано лице.
Разгледана и по същество същата се явява основателна.
Въз основа на, разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК съдът се задължава,
да извърши преценка за законосъобразност на оспорения административен акт
на всички основания по чл.146 от АПК. В изпълнение на това свое
правомощие съдът намери, че оспореният акт е издаден от компетентен орган
– полицейски орган по смисъла на чл. 57, ал. 1 от ЗМВР, съгласно
правомощията му, заложени в разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР. Издадена
е в предвидената в чл. 74, ал. 1 от ЗМВР писмена форма.
Полицейското задържане не може да бъде произволно. Издадената
заповед по ЗМВР задължително следва да е обоснована с конкретни факти,
които да сочат връзка между задържания и конкретното извършено
правонарушение, както и задържането му да е съобразено с целта на закона.
Съгласно разпоредбата на чл.74, ал.1 от ЗМВР заповедта следва да е
издадена в писмена форма, а алинея 2-ра, има същата разпоредба посочва и
съдържанието на самата заповед, а именно: името, длъжността и
местоработата на полицейския орган, издал заповедта; фактическите и
2
правните основания за задържането; данни индивидуализиращи задържаното
лице; датата и часът на задържането; ограничаването на правата на лицето по
чл. 73; както и правата на задържаното лице.
В оспорвания акт са посочени името, длъжността и местоработата на
служителя, който го е издал, както и данните, индивидуализиращи
задържаното лице, трите имена, ЕГН и адрес, датата и часът на задържането.
В продължение на това, следва да се подчертае, че разпоредбата на чл. 74, ал.2,
т.2 ЗМВР изрично изисква към момента на задържането като елемента от
съдържанието на заповедта да бъдат посочени фактическите и правните
основания за задържането. Това изискване е проявление на установеното в
разпоредбата на чл. 5, §2 ЕКПЧ, която осигурява гаранция всяко арестувано
лице да знае защо е лишено от свобода, както и за да му се даде възможност
да отрече извършването на престъплението.
Според посоченото в заповедта правно основание за задържането – чл.
72, ал. 1, като издалият на заповедта не е посочил коя именно от седемте точки
на ал.1 от чл.72 на ЗМвР е правното основание за задържането на лицето, но е
посочено че „има данни за извършено престъпление във връзка с БП
№ЗМ314р281, то вероятно се касае за т.1, на ал.1, от чл.72 на ЗМВР –
полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е
извършило престъпление, което съдът обаче извежда логически от посоченото
бланкетно фактическо основание. Съгласно чл. 74, ал. 1 ЗМВР задържането на
лицата по чл. 72, ал. 1 ЗМВР поначало може да се извърши само с писмена
заповед. За нейната обосновка - чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР, изрично изисква като
елемент от съдържанието на заповедта посочване на както на
фактическите, така и на правните основания за задържането. При
осъществяване на съдебния контрол за законосъобразността на акта,
преценката на решаващия съд е свързана именно с изследване на въпроса
доколко са налице посочените в него фактически основания за издаване и
доколко могат да се свържат с посочените от издателя правни норми. В
случая, видно от съдържанието на оспорената заповед не са вписани правното
основание за задържането, а посоченото фактически основания, довели до
реализиране на правомощието на полицейския орган по чл. 72, ал. 1, т. 1 от
ЗМВР е твърда бланкетно и от така издадената заповед задържаното лице не
може да разбере поради какви именно деяние, което следва да бъде описано и
на кое основания е задържан. Твърдението, че има данни за такова
престъпление категорично не освобождава административния орган от
задължението му да посочи конкретни факти и обстоятелства и най вече да
мотивира съпричастността на задържаното лице към твърдяната деятелност. В
заповедта не са посочени никакви конкретни фактически обстоятелства като
основание за задържането на лицето. Тъй като с нея се ограничават основни
права и свободи на задържаното лице е необходимо да е ясно за какво деяние е
предприето задържането. По този начин както за задържаното лице, така и за
съда остават неясни причините, довели до задържането, като не се разбира
кои са конкретните данни за извършено престъпление от задържаното лице.
3
Този пропуск в съдържанието на заповедта поначало не може да се запълни с
даването на допълнителни разяснения от издателя на акта и събиране на други
доказателства в хода на съдебното производство, където съдът няма
правомощия да се занимава с дейности по отстраняване на пропуските в акта,
защото по този начин би влязъл в процесуалното положение на негов издател,
а не на решаващ спора орган. Поради това пропускът да се впишат в заповедта
конкретните фактически основания за задържането представлява сериозен
порок във формата на акта по смисъла на чл. 146, т. 2 АПК, самостоятелно
обуславящ отмяната му като незаконосъобразен.
При това положение, съдът намира, че за извършеното със заповедта
задържане не е установено наличието на материалноправни предпоставки по
смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. По този начин, освен нормите на чл. 72,
ал. 1, т. 1 ЗМВР и на чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР, с постановяване на заповедта за
задържане е нарушен и чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Република България,
установяващ конституционно гарантирано право на гражданите на РБ на
лична свобода и неприкосновеност, което ал. 2 прокламира, че никой не може
да бъде задържан, подлаган на обиск или на друго посегателство върху
личната му неприкосновеност, освен при условията и по реда, определени със
закон.
Задържането под стража на основание чл. 72, ал.1, т.1 ЗМВР за срок не
по - дълъг от 24 часа, представлява по смисъла на чл.22 ЗАНН принудителна
административна мярка, която има за цел чрез задържането да се предотврати
възможността лицето да извърши престъпление, да продължи да извършва
престъпление или да се укрие след извършването на такова. Освен това, тя се
предприема с цел започване на разследване срещу вероятния извършител на
престъпление.
Действително за прилагането на тази принудителна административна
мярка законодателят не е предвидил необходимост да са събрани
доказателства, установяващи по категоричен начин вината на лицето,
извършило престъпление по смисъла на НК, а още по- малко е задължително
престъплението да е безспорно и окончателно установено. Понятието „данни“
по смисъла на чл. 72, ал.1, т.1 ЗМВР не съвпада с „достатъчно данни“ по
смисъла на чл.212, ал.1 НК, но все пак е необходимо наличието на данни,
обосноваващи предположението, че лицето, което се задържа, е извършител
на престъпление, което не е оборено към момента на взимане на ПАМ и
именно това дава право на административния орган при условията на
оперативна самостоятелност да наложи мярката. Във всеки конкретен случай
следва да се държи сметка за целта на закона, за конкретните фактически и
правни действия, извършени от лицето и за степента на обществената им
опасност, в противен случай предоставените със ЗМВР правомощия на
полицейските органи се превръщат в произвол и злоупотреба с власт.
От направеното описание не може да бъде установено отношението на
жалбоподателя към престъплението за което било образувано ДП, което е
4
изложено в издадената заповед. Напротив, от това действие -
неконкретизирането на фактите, както и при липса на мотиви, съдът не може
да упражни контрол за законосъобразност върху обжалвания административен
акт и същия подлежи на отмяна като незаконосъобразен, като издаден в
нарушение на чл. 74, ал.2, т.2 от ЗМВР. При осъществяване на съдебния
контрол за законосъобразност, преценката на решаващия съд е свързана
именно с изследване на въпроса, доколко са налице посочените в оспорения
административен акт фактически основания за издаване и доколко могат да се
свържат с посочените от издателя правни норми, като в случая такава не е
конкретно посочена.
В този смисъл, допуснатият процесуален недостатък на атакуваната
заповед проявява своето действие в две направления. На първо място, при
липсата на каквито и да било конкретни факти задържаното лице не може да
разбере с какви свои действия или бездействия е провокирало прилагането на
държавна принуда спрямо него. Липсата на изложени конкретни факти и
обстоятелства, които да представляват фактическо основание за издаване на
заповедта, което да съответства на дадената правна квалификация, несъмнено
опорочава от формална страна така издадената заповед. Поради това съдът
приема, че заповедта за задържане е издадена в нарушение на материалния
закон и административно производствените правила, което представлява и
основание за нейната отмяна. Липсата на фактическо описание на
основанията, налагащи задържането на жалбоподателя всъщност ограничава и
правото му на информация по чл. 5, § 2 КЗПЧОС, съгласно която всяко
задържано лице трябва незабавно да бъде уведомено на разбираем за него
език за основанията за арестуването му.
На второ място, при осъществяване на съдебния контрол за
законосъобразност преценката на решаващия съд е свързана именно с
изследване на въпроса доколко са налице посочените в оспорения
административен акт фактически основания за издаване на заповедта и
доколко могат да се свържат с посочените от издателя правни норми. В
разглеждания случай обаче не са посочени никакви фактически данни за
извършено от жалбоподателя Б. престъпление, а е посочено единствено
номера на ДП който се явява и непълен, поради което съдът е поставен в
невъзможност да извърши преценка дали са били налице приетите за
съществуващи от административния орган фактически основания и
приложената правна норма, която в случая също не е посочена.
Императивно предвиденото изискване за мотивираност на
административните актове има за цел да не бъде нарушавано правото на
защита на лицето, адресат на акта, както и да не бъде преградена
възможността му адекватно да я организира. Независимо, че в настоящия
случай административният орган действа при условията на оперативна
самостоятелност, същият е следвало да изложи в заповедта какви са
конкретните причини, обосноваващи необходимостта от задържане. В този
смисъл е и т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на ВАС по д. №
5
ТР-4/2002 г., съгласно която липсата на мотиви във всички случаи е основание
за отмяна на издадения административен акт.
Съгласно приетото с Решение от 24.06.2014 г. на ЕСПЧ по жалби на П. и
П. срещу България, не е достатъчно заповедта за задържане да съдържа само
позоваване на приложимите разпоредби, без посочване на специфични
обстоятелства или действия на задържаното лице, релевиращи съпричастност
към престъпно деяние. Изхождайки от изискването „подозрението да се
базира на разумни основания, като съществена част от защитата срещу
произволен арест и задържане“, ЕСПЧ приема, че при липсата на конкретна
фактическа обосновка на необходимостта от задържането, задържането се
явява несъвместимо с принципа за защита на лицата от произвол. Още повече,
в настоящия казус следва да се подчертае обстоятелството, че липсва на
конкретика относно правната норма по повод която лицето е било задържано,
както и че е посочено единствено номера на досъдебното производство, без
никакви допълнителни данни, които се явяват необходими за съдържанието на
издадената заповед.
Същевременно, съдебната практика, прилагайки разрешението, дадено с
Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на ВС, приема, че не съществува
пречка обстоятелствата, мотивирали органа да издаде оспорения акт,
включително и фактическите основания, да бъдат изложени и допълнително,
след издаването на административния акт чрез изготвяне на други документи
от органа издал акта, стига да се постигне целта на изискването за мотивиране
на административни актове, а именно да позволи на страните своевременно да
се запознаят със съображенията, по които е издаден актът, и да организират
защитата си срещу него, респективно да се извърши съдебен контрол върху
тези съображения. В случая по делото е приложена изисканата преписка, в
която обаче не се задържат такива документи. Преписката съдържа
единствено заповедта за задържане, протокол за личен обиск на лице,
декларация за правата на задържано лице и медицински документи, както и
разписка за връщане на вещи.
По никакъв начин, от показанията на свидетеля П., в откритото съдебно
заседание, не се установява, поради каква причина и на какво основание
лицето било задържано, и дали изобщо е следвало да бъде задържано.
Обстоятелствата, изложени в заседанието, съдът не ги кредитира, тъй като
същите се явяват неясни. Също така, не е установено жалбоподателя, да е
възпрепятствал действията на полицейските органи, за изясняването на
обективната истина. Поради тази причина, и всичко изложено дотук, съдът
потвърждава твърденията си, че липсва каквото и да било мотивиране, за
издаването на съответната Заповед за задържане. Въпросът дали задържаното
лице е извършител на конкретно деяние и дали то е извършено от него
виновно, подлежат на пълно, всестранно и обективно доказване в рамките на
наказателното производство.
Въпреки предоставената от закона възможност да действа при условията
6
на оперативна самостоятелност, в случая се установи по категоричен начин, че
административният орган при издаване на оспорената заповед не е приложил
правилно материалния и процесуалния закон.
По изложените съображения оспорената заповед следва да бъде
отменена като незаконосъобразна.
По разноските:
При този изход на делото жалбоподателя има право на разноски, които
са своевременно претендира, поради което следва да се уважи искането на
адв. С. за присъждане на сторените в настоящото производство разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, които видно от
представения в оригинал договор за правна защита и съдействие, е вписано, че
адвокатското възнаграждение е заплатено изцяло и в брой.
Дължи се внасяне на държавна такса в размер на 10 лева за разглеждане
на спора, която с оглед изхода на делото следва да бъде възложена на ОД на
МВР Б..
Така мотивиран, на основание чл. 172 от АПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане на лице № 314зз - 188/19.07.2024 г. на
Б. Н. П. - мл. автоконтрольор при СПП - Б., с която на М. С. Б., с ЕГН
********** и с адрес /населено място/ е наложена принудителна
административна мярка "задържане за срок от 24 часа", на основание чл. 72,
ал.1, т. от ЗМВР.
ОСЪЖДА на основание чл. 143 АПК ОД на МВР- Б. да заплати на М. С.
Б. сумата от 1000 лева - разноски по делото за адвокатско възнаграждение, а
по сметка на Районен съд - П. сумата от 10 лева държавна такса за образуване
на делото.
Решението може да бъде обжалвано по реда на Глава XII от АПК пред
Административния съд- Б. в 14- дневен срок от връчване на съобщението.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
7