№ 139
гр. София, 16.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Росина Н. Дончева
Членове:Георги Ст. Мулешков
Адриана Ат. Велева
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно гражданско
дело № 20231800500735 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
С решение № 109 от 15.06.2023 г., постановено по гр. дело № 1828/2022
г., по описа на РС – Ботевград е отхвърлен предявеният от „Д.“ АД срещу К.
П. С. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от
10 000 лева, частичен иск от 97 791,50 лева, представляваща левовата
равностойност на 50 000 евро, съставляваща парично вземане за неустойка
съгласно сключеното между страните споразумение от 09.10.2020 г., като
неоснователен и недоказан. Със същото решение ищецът е осъден да заплати
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 4 250 лева за направените
разноски по делото.
Решението е обжалвано от „Д.“ АД с доводи, че е неправилно и
незаконосъобразно, постановено при противоречие с материалния и
процесуалния закон. Посочва се във въззивната жалба, че изводите на
първоинстанционния съд за нищожност на т. 5 и т. 7 от подписаното
споразумение са неоснователни, като не е взето предвид, че ответникът с
подписване на споразумението е бил обвързан от него. Поради това налице
бил фактическият състав на чл. 92 от ЗЗД – валидно сключен договор,
неизпълнение на поето задължение по него и предвидена неустойка. На
следващо място се сочи, че независимо, че споразумението било неразделна
част от трудовия договор, с него се регламентирали отношения между
страните, които са извън преките им трудови задължения в качеството на
1
работодател и работник. Последният не бил лишен от възможността да
работи при друг работодател, а единствено бил ограничен за определен
период от време да започне работа в конкурентно на работодателя дружество,
каквото именно се явявало дружеството „АФК“ ЕООД. Поддържа се, че
налице било нарушение на поетото договорно задължение от страна на
ответника, поради което се иска отмяна на първоинстанционното решение и
постановяване на нов, с което предявеният иск да бъде уважен.
В законоустановения срок от насрещната страна е подаден отговор на
въззивната жалба, с който тя се оспорва.
Въззивната жалба е подадена в срок, от лице с правен интерес от
обжалването, срещу акт, който подлежи на въззивен контрол, поради което е
допустима и следва да се разгледа по същество.
Съдът, като прецени доводите на страните, прие следното.
Между страните не спорно, а и се установява от приетите по делото
писмени доказателства, че трудовият догоговор между „Д.“ АД и К. П. С. е
прекратен считано от 10.10.2020 г. по взаимно съгласние със заповед, връчена
на ответника на 09.10.2020 година. На същата дата между страните е
подписано споразумение за конфиденциалност, съгласно което ответникът се
е задължил да не предоставя услуги на клиенти или конкуренти на
дружеството или на свързани с тях лица, както по време на действие на
споразумението, така и за период от двадесет и четири месеца след неговото
прекратяване (т. 5). За нарушение на клаузите на сключеното споразумение е
предвидена неустойка в размер на 50 000 евро (т.7).
Страните не спорят, че за периода от 26.07.2021 г. до 29.11.2021 г., т.е. в
24-месечния срок, ответникът е бил в трудово правоотношение с дружеството
„АФК“ ЕООД, като това се установява и от представените трудов договор и
заповед за прекратяването му в срок на изпитване.
Видно от представената длъжностна характеристика за длъжността
„технически организатор“, лицето, заемащо тази длъжност в дружеството на
ищеца следва да участва във всички товаро-разтоварни, монтажни и
демонтажни работи на територията на обекта, а също така и извън него при
изпълнение на поръчки.
Според приложената длъжностна характеристика за длъжността
„технически организатор“ в „АФК“ ЕООД, работникът следва да събира
всички материали, информация и документация, съгласно дневния ред на
заседанията и да ги подготвя за внасяне и разглеждане както и да
протоколира провежданите заседания.
От показанията на свидетеля Д. И. Ц. се установява, че същата работи в
ищцовото дружество на длъжност „финансов мениджър“. Свидетелят
посочва, че познава ответника от времето, когато той е работил в
дружеството, като част от задълженията му били свързани с изработка и
монтаж на звукоизолационно оборудване.
От показанията на свидетеля К. И. И. се установява, че работи в
ищцовото дружество на длъжност „търговски директор“, както и че „АФК“
2
ЕООД е конкуретно дружество, което предлага монтажи, но не произвежда, а
препродава акустични продукти.
В първоинстанционното производство са разпитани и свидетелите А. Д.
С., Н. И. Г. и М. В. И., от показанията на които се установява, че ответникът е
работил в дружеството „АФК“ ЕООД. Свидетелят М. И. посочва, че работата
на ответника е била да търси бус за закупуване, да поддържа офис
материалите, да изготвя екселски таблици с дружества, внасящи от чужбина
акустични панели, да сканира и изпраща фактури в счетоводството. Посочва
още, че в задълженията на ответника не се включвал монтаж на панели, тъй
като с тази дейност се занимавала външна монтажна група.
Други релевантни за спора доказателства не са представени.
При тези факти съдът обоснова следните правни изводи.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението на първоинстанционния съд е валидно, допустимо и
правилно, като на основание чл. 272 от ГПК, въззивният съд препраща към
мотивите, изложени от РС – Ботевград. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба, настоящият състав намира за необходимо да
се добави следното.
Действително, за да възникне правото на ищеца да претендира
уговорената неустойка в сочения размер, следва да са налице предпоставките
по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, а именно: неустойката да е уговорена писмено, да е
настъпило предвиденото в договора основание за нейното плащане, като
същата трябва да отговаря на присъщите обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция. Неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право. С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не
изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на
вредите, настъпили от неизпълнението.
В конкретния случай уговорката предвидена в т. 5 от сключеното между
страните споразумение ограничава възможността на работника да извършва
трудова дейност в конкурентно на ищеца дружество за определен период от
време след прекратяване на трудовия договор. Така сключената уговорка е в
нарушение на конституционно признатото право на труд – чл. 48, ал. 3 от
КРБ, която норма прогласява свободата на избор на професия и място на
работа на всеки гражданин. Работодателят няма право да налага забрана на
работника да не упражнява своята професия или дейност съобразно
квалификацията си след прекратяване на трудовото правоотношение, тъй като
това би означавало да се ограничи правото му на бъдещо свободно
престиране на труд. Макар и да не е свързана със съдържанието на
конкретния трудов договор, клаузата на т. 5 от споразумението налага
задължение на работника в определен период да не встъпва в трудови или
граждански отношения с конкурентно дружество. Тази уговорка противоречи
на закона, следователно е нищожна. В този смисъл – Решение № 740 от
3
18.11.2010 по гр. д. № 322/2010 г. на ВКС; Решение № 369 от 2.10.2012 г. по
гр. .д. № 1070/2011 г. на ВКС; Тези актове на ВКС са постановени по
идентични спорове, като в тях е посочено, че нищожните клаузи не са
свързани със съдържанието на трудовия договор, а създават ограничения след
неговото прекратяване, свързани с възможността на работника/служителя да
полага труд в конкурентни на предходния си работодател дружества. Ето
защо, противно на посоченото във въззивната жалба, настоящият състав
счита, че постановките на цитираната съдебна практика са приложими в
конкретния случай. Поради това неоснователни са доводите посочени във
въззивната жалба, че е изпълнен фактическият състав на чл. 92 от ЗЗД и че
процесната клауза не лишавала работника от възможността му да работи. В
тази връзка е безпредметно да се обсъждат доводите на въззивника относно
наличието на конкуренция между двете търговски дружества.
Тъй като изводите на въззивния съд съвпадат с тези на районния в
обжалваното решение, последното следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора в настоящата инстанция на въззиваемата
страна следва да се присъдят разноски в размер на 3 500,00, представляващи
заплатен адвокатски хонорар, съгласно представения договор за правни
услуги.
Така мотивиран, Софийски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 109 от 15.06.2023 г., постановено по гр.
дело № 1828/2022 г., по описа на РС – Ботевград
ОСЪЖДА „Д.“АД, ЕИК .......... да заплати на К. П. С. сумата от 3 500,00
лева, представляващи сторените в настоящата инстанция разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4