№ 245
гр. Бургас, 31.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:М. Г. Карастанчева
Членове:Кирил Гр. Стоянов
Пламена К. Г. Върбанова
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от М. Г. Карастанчева Въззивно гражданско дело
№ 20252100500123 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод
въззивната жалба на процесуалния представител Военно Формирование
32890-Бургас ,местността „Атия“ като част от структурата на МО на
РБългария –ответник по гр.д. № 3755 /2022 год. по описа на Бургаския
районен съд против решение № 2220/28.10.2024 год. постановено по същото
дело в частта ,с която са уважени исковете на И. А. П. от гр. *** за
зааплащане на неизплатено трудово възнаграждение за фактическо
отработено от ищеца служебно време над месечната продължителност на
служебното време ,некомпенсирано с почивки ,в размер 13 551,54 лв. за
периода от 01.11.2001г. до 31.03.2022г.. ,ведно със законната лихва върху
главницата до окончателното й изплащане ;за заплащане на 1032,06 лв. –
разноски по делото .
Въззивникът изразява недоволство от решението ,като счита същото за
неправилно ,незаконосъобразно и необосновано,постановено при грубо
нарушаване на съдопроизводствените правила и неправилно тълкуване на
факти и доказателства,както и при игнориране на единната и
непротиворечива съдебна практика .
1
Сочи се на първо място ,че незаконосъобразно съдът е отхвърлил
направеното от ответника възражение за изтикла погасителна давност за част
от вземанията .
Освен това – опитът на ищеца да докаже исковите си претенции е бил
неуспешен и в крайна сметка същите са останали недоказани категорично и
безспорно както по основание,така и по размер .
Подчертава се ,че законодаделството предвижда компенсиране на
служителя за т.нар. удължено време единствено мрез осигуряване на
намалено работно време в разките на общата му продължителност за
следващия месец/в този смисъл ,вкл. и по действалато до 2009 г. правна
уредба/ не се съдържа изрична правна уредба на хипотезата на положен труд
,надхвърлящ нормативно определената продължителност ,до увеличената
такава на служебното време ,когато разликата не е компенсирана с намалено
работно време /респ.почивки / да се заплащат ,докато военнослужещият е на
служба..Съдебната практика ,съобразена със закона и вътрешно-нормативната
база,приема ,че режимът на компенсиране на военнослужещите с почивки
след дежурства е задължителен /в този ред е заповед № ОХ-296/19.05.2011
г./отм./.Когато военнослужещият е възпрепятстван да ползва почивка ,се
изготвя доклад в докладната книга ,в който изрично се посочва друга дата и се
издава писмена заповед от командира ,с с която се регламентира ползването
й на тази друга дата .Отлагането на ползването на почивките при ежесмесечно
отчитане на служебното време се допуска по изключение –поради обоснована
необходимост или неотложни служебни причини,до следващия календарен
месец ,в който е носено дежурството .Така е уреден редът и начна на
полагане на дежурства и в МЗ № ОХ -313/2013 г./отм./относно организацията
на служебното време на кадровите военнослужещи .
Прави се анализ на действащата нормативна уредба-чл.194 ал. 1 и чл.
195 от ЗОВСРБ,вкл. и Наредбата за определяне на възнаграждението за
извънреден труд на кадровите военнослужещи,при което се подчертава ,че
този анализ дава основание за извода ,че удълженото служебно време до 12
часа и това при 24 часовите дежурства не е „извънреден труд „по смисъла на
чл. 203 ал. 3 от ЗОВСРБ/отм./,нито такъв по смисъла на чл. 214 ал. 1 т. 3 от
ЗОВСРБ/нов/.Съгл. чл. 152 ал.4 т. 5 ПКВС/отм./ изслуженото „удължено
време „ се компенсира от работодателя чрез осигуряване на намалено работно
2
време в рамките на общата продължителност на служебното време за месеца .
Доколкото касационната инстанция по редица дела е приела ,че се
явява една законова непълнотана процесните служебни отношения,която
може да се преодолее чрез субсидиално прилагане на разпоредбата на чл.
136а от КТ,то в тази разпоредба изрично е посочено ,чесамо при прекратяване
на служебното правоотношение ,преди разликата до нормалната
продължителност на работното време да е била компенсирана ,тя се заплаща
като „извънреден труд „ и това потестативно право на работника е срочно
,погасява се с тригодишна давност .Изложени са подробни доводи ,че
моментът ,от който възниква вземането на кадровия военнослужещ за
възнаграждение за положен труд над нормалната продължителност на
служебното време ,некомпенсиран с почивки ,е моментът на прекратяване на
служебното правоотношение .Затова и проебразуващото право да се извърши
компенсация се трансформира във вземане ,което възниква с прекратяване на
договора /дотогава то е потестативно право на военния да поиска да му бъде
осигурена компенсация с почивки /и когато е направено възражение за
изтекла погасителна давност ,трансформацията ще настъпи само за
непогасеното по давност преобразувано право да се извърши компенсация .
В тази връзка изводите на първоинстанционния съд относно
неоснователността на възражението за настъпила погасителна давност за част
от вземанията ,са в противоречие със закона и съдебната практика .Цитира се
многобройна съдебна практика в тази връзка .
Моли се за отмяна на решението и постановяване на ново ,с което се
отхвърлят изцяло исковите претенции Не се сочат нови доказателства и
обстоятелства по делото .Претендира се заплащане на съдебни разноски пред
двете инстанции.
Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок и
отговарящи на изискванията на чл.260-261 от ГПК .
Въззиваемият –ищец чрез процесуалния си представител в отговора си
по чл. 263 ГПК оспорва въззивната жалба и счита ,че при постановяване на
атакуваното решение не са допуснати визираните в нея нарушения.
Счита се ,че правната квалификация на претенцията на ищеца за
заплащане на неизплатено обезщетение на фактически отработеното
служебно време над установената месечна продължителност на служебното
3
време ,което се приравнява на извънреден труд е в нормите на чл. 203 ал.1 и 2
ЗОВСРБ/отм./ и чл. 158 ал. 2 вр.чл. 159 от ПКВС/отм./ и чл. 194 ал. 1 и 2 и сл.
от новия ЗОВСРБ..Установено е било по делото ,че за целия процесен период
ищецът е работил в условията на удължено служебно време ,което не му е
било компенсирано напълно с почивки по време на службата му,нито
заплатено като обезщетение при прекратяване на служебното му
правоотношение;че за целия процесен период ищецът е полагал дежурства по
график,като е било допуснато превишаване на установената месечна
продължителност на служебното време и за част от фактически отработеното
време е бил компенсиран с почивки-т.е. налице е превишаване на
действително отработеното от него служебно време над нормативно
определеното такова ,като тези 24 часови дежурства по график ,които е
полагал ищецът не са изпълнение на основна служебна функция,но са част от
служебното му време и по време на кадровата му военна служба за процесния
период не му е било разрешено ползването на всички дължими от ответника
почивки . Според въззиваемата страна и в съответствие със задължителната
съдебна практика претендираното обезщетение от ищеца е различно от
възнаграждението за извънреден труд по силата на чл. 204 ал.4
ЗОВСРБ/отм./..Правилно първостепенният съд е отхвърлил направеното от
въззивника възражение за изтекла кратка погасителна давност с правно
основание чл. 111 б.“а“ ЗЗД.Подробно се излага тезата на въззивната страна по
този въпрос ,цитирайки и задължителна съдебна практика ,като се подчертава
,че в крайна сметка по същността си некомпенсираните почивки от
дежурства не са извънреден труд , а са удължено служебно време и
следователно на военнослужещия не се дължи възнаграждение за извънреден
труд /което е повтарящо се периодично вземане /,а обезщетение за неползвани
почивки при прекратяване на договора за военна служба .С оглед същността
на претенцията за обезщетение за неползване на почивки при прекратяване на
договора за военна служба ,се подчертава ,че погасителна давност започва да
тече наново от прекратяване на служебното правоотношение,тъй като
при прекратяването правото на компенсации се трансформира в парично
вземане за обезщетение за извънреден труд /тъй като потестативното право
на работника да извърши компенсация с почивки вече не може да бъде
упражнено и възниква ново право на парично обезщетени ,като това
нововъзникнало вземане се погасява с нова тригодишна давност .Цитира се
4
многобройна съдебна практика ,постановена по реда на чл. 290 от
ГПК/опровевергавайки трактовката ,която въззивникът прави на цитирано от
него решение на ВКС/ ,като се изтъква ,че решението е постановено в
съответствие със задължителното тълкуване на въпроса от кой момент се
дължи заплащането на обезщетението за забава върху възнаграждението за
извънреден труд,в частност – и с разясненията ,дадени в ТР № 6/2017 от
11.02.2022 г. по т.д. № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС .Сочи се , че правилно е била
приложена разпоредбата на чл. 136а КТ ,като се позовавава на задължителна
съдебна практика ,че мораторната лихва се дължи от датата на изискуемостта
на задължението за заплащане на главницата ,която изискуемост настъпва от
датата на прекратяване на договора за кадрова военна служба,а не от края на
календарния месец,през който са положени некомпенсираните дежурства.Като
се обосновава тезата ,че при установената празнота в уредбата в специалния
закон следва да се приложи общия такъв нормативен акт ,който урежда
подобни отношение и в случая това е КТ –според чл. 136а КТ удължаването
на работното вруме пред едни работни дни над нормалната му
продължителност ,установена в чл. 136 КТ ,се компенсира в срок до 4 месеца
след съответното му намаляване през други дни .Когато работодателят не
компенсира удължаването в този срок ,работникът има право само да
определи времето на компенсация,а при прекратяването на трудовото
правоотношение преди компенсацията разликата до нормалната
продължителност на работния ден се заплаща като извънреден труд
/.Неправилно и необосновано от тези разпоредби въззивникът извежда
извода ,че за сочения период вземанията са погасени по давност .При това
възражението за давност е направено едва с отговора на исковата молба,т.е.
много след като правото на почивка вече се е трансформирало в право на
обезщетение като за извънреден труд и за него е започнала да тече нова
давност –от момента на прекратяване на служебното правоотношение на
ищеца.И в този смисъл неправилен е изводът на въззивника ,че правото на
ищеца се погасило с кратката тригодишна давност/което също е в
противоречие със задължителна съдебна практика .Подробно се разяснява
организацията по ежедневната дейност в поделенията /военните
формирования от структурите на МНО-в заповеден режим,в условие на
подчиненост и единоначалие,с писмени заповеди на съответните командири .
Моли се за потвърждаване на решението и присъждане на разноски
5
.Също не се сочат нови доказателства и обстоятелства по делото .
С оглед твърденията на страните и събраните по делото доказателства, съдът
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството пред първоинстанционния БРС е образувано по повод предявените
искове на И. А. П. от гр. *** против Военно формирование 32890-Атия в структурата на
МО на РБългария , за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 15 288 лв,
представляваща незаплатено възнаграждение за фактически отработеното и
некомпенсирано служебно време над нормативно определената месечна продължителност
,изчислено като възнаграждение за извънреден труд в резултат на носени дежурства в
системата на Министерството на отбраната през периода от 01.11.2001 г. до 31.03.2022 г./245
месеца /,в размер общо на 490 дни почивка ,или 3920 часа ,при конкретизирано за 2 дни и
16 часа месечно в размер на 62,40 лв. за всеки месец от процесния период, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на завеждане на иска -10.06.2022 г. до
окончателното изплащане и 50 лв.-лихва за забава от датата на прекратяване на служебното
правоотношение на 01.04.2022 г. до датата на завеждане на исковата молба ,заедно с
направените по делото разноски .
Ищецът твърди, че от 15.10.2001 г. до 31.03.2022 г. е бил на кадрова военна служба по
силата на служебно правоотношение с ответника , в неговите поделения 22480 и 18360 –
Бургас . Твърди се, че със заповед на командира на военното формирование от 28.03.2022 г.,
договорът на ищеца за кадрова военна служба е бил прекратен и е бил освободен от военна
служба и със заповед от 31.03.2022 г. е бил отчислен от списъчния състав на ответното
формирование , като на ищеца са били начислени парични обезщетения за прослужени 20
години кадрова военна служба в размер на 33 848 лв. на осн.чл. 227 ал. 1 ЗОВСРБ; за
неизползван общо 45 дни полагаем годишен отпуск за 2009г ,201 и 2022 . години в размер
на 3 684,60 –на осн.чл.199 ЗОВСРБ; за неусвоен полагаем вещеви лимит за 2021 г.от 328,57
лв. на осн.чл. 224 ал. 1 т. 1 ЗОВСРБ; както и допълнително неусвоен вещеви лимит за 2022
г. от 162,50 лв. и едноктратно допълнително вещево продоволствие от 650 лв . съгл.чл. 227
ал. 5 от ЗОВСРБ.
Твърди се, че поради това, че редът и начинът на ползване на почивките се определя
от командира на поделението/при съблюдаване на изрично определени изисквания и
съгласно заповед на МО № ОХ-313 от 08.05.2001 г. /, в периода на служебното му
правоотношение са останали некомпенсирани голяма част от дежурствата на ищеца, за
които, след прекратяване на правоотношението, му се дължи възнаграждение като за
извънреден труд.
Ответното военно формирование е оспорило исковете с писмен отговор в срока по
чл.131 от ГПК. По отношение на иска за извънреден труд е посочено, че с оглед
разпоредбата на чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), не е налице положен труд, т.е.служебно
време, от ищеца над определената месечна продължителност с чл.156, ал.6 от ЗОВСРБ,
определена по реда на чл.152, ал.6 от ПКВС, т.е.при наличието на двете изискуеми условия:
6
да са отработени часове както над съответната месечна, така и над дневната
продължителност на служебното време.Твърди се ,че в ЗОВС /отм./ не са уредени случаите
на положен труд над нормалната до увеличената продължителност на служебното време ,но
некомпенсиран с намалено работно време ,поради което при тази непълнота по аналогия
следва да се приложи разпоредбата на чл. 136а КТ ,според която удължаването на работното
време през едни работни дни над нормалната му продължителност се компенсира в срок до
4 месеца чрез съответното му намаляване пред други дни . Изложени са съображения и за
това, че по време на 24-часово дежурство също не се полага труд над нормата, който да
следва да се отчита като извънреден труд. На следващо място се твърди, че ако и доколкото
все пак е имало положен извънреден труд от ищеца, възнаграждение за него е изплатено по
реда на чл.204, ал.4, вр.чл.226, ал.1 от ЗОВС (отм.). С изложените твърдения предявеният
иск за главницата се оспорва като неоснователен. Заявява се възражение за погасяване на
процесиите вземания за периода преди 18.01.2013 г. по давност на основание чл.111, б.“а“ от
ЗЗД.
С обжалваното решение БРС е уважил предявените искове пълен размер
При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът констатира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
По наведените оплаквания за неправилност на решението, съдът намира следното:
Както се посочи по-горе, оплакванията във въззивната жалба, по които съдът, съгласно
чл.269, предл.последно от ГПК дължи произнасяне, се свеждат до: 1.неправилни изводи на
съда, че са останали некомпенсирани или незаплатени часовете положен извънреден труд от
ищеца ,доколкото липсват доказателства ,че той е изявил желание и му е отказано да ползва
правото си на почивка –в случаите когато /и ако/това право не му е осигурено 2. неправилни
изводи на съда относно началния момент, от който следва да се приеме, че дължащото се за
компенсиране в почивка дежурство, следва да се трансформира в задължение за изплащане
на възнаграждение за извънреден труд, от което се извежда твърдение за неправилни
изводите на съда, като се твърди ,че правото на военнослужещия да получи обезщетение за
извънреден труд за носене на дежурство възниква след полагането му за съответния месец
и се погасява с изтичането на давностния срок по чл. 111 б.“а“ ЗЗД,при което претенцията
за срока преди 28.03.2019 г. г. е погасена по давност.
На първо място настоящият съдебен състав приема, че фактическата обстановка е
правилно изяснена от първоинстанционния съд досежно: наличието на правоотношение
между страните; момента на прекратяването му; броя часове положен труд/служебно време
над определената месечната продължителност по чл.152, ал.6 от ПКВС (отм.) и
продължителност на сл.време по чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), които към момента на
прекратяване на правоотношението не са били компенсирани с дължимата почивка.
С оглед заявените оплаквания във въззивната жалба, съдът намира, че първо следва
да се произнесе по възражението за неправилно определяне от БРС на началния момент, от
който следва да се приеме, че дължащото се за компенсиране в почивка дежурство, следва да
7
се трансформира в задължение за изплащане на възнаграждение за извънреден труд.
Съдът споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд, че в случаите, когато за
положен труд над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на
служебното време (каквато е службата при дежурство до 24 часа), за който по принцип се
дължи компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на
общата продължителност на служебното време за месеца, когато до прекратяване на
правоотношението положената от военнослужещия при увеличено работно време служба
при дежурства не е компенсирана, трудът следва да се заплаща като извънреден труд, по
аналогия от чл.136а ал.5 от КТ. Този извод на съда е съобразен с преобладаващата съдебна
практика, постановена по реда на чл.290 от ГПК - решение № 439 от 1.07.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 1733/2009 г., III г.о., ГК; решение № 128 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 282/2009
г., IV г.о., ГК; решение № 455 от 11.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 706/2009 г., III г.о., ГК;
решение № 127 от 18.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1123/2010 г., III г.о., ГК и др.
В случая обаче основателно е възражението относно неправилно определеното
основание на предявената претенция -чл.203 ал. 3 ЗОВСРБ/отм./ и чл. 194 ал. 3 от
ЗОВСРБ/нов/ вместо чл. 203 ал.1 и ал. 2 от ЗОВСРБ/отм./ вр.чл. 158 ал. 2 вр.чл. 159 от
ПКВС/отм./ и чл.194 ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ от 2009 година Както стана дума по-горе
,твърденията на ищеца, че с даването на 24- часови дежурства по график и
неспазването от работодателя на задължението да му осигури почивка след дежурство
била превишена максималната продължителност на служебното време за месеца, за
което с прекратяването на служебното правоотношение се дължи възнаграждение за
извънреден труд, следва да се квалифицират като такива за превишение на нормалното
служебно време, но в рамките на увеличената обща продължителност на служебното
време за месеца - така чл.203, ал.2 ЗОВСРБ (отм.) във връзка с чл.154, ал.2 ПКВС
(отм.), вр. чл. както и чл.194, ал.2 от действащия закон. По аргумент от чл.152, ал.4, т.5
ПКВС (отм.) за положен труд над нормалната, но в границите на увеличената
продължителност на служебното време, какъвто е и трудът, при дежурствата,
непревишаващи 24 часа се дължи компенсация чрез осигуряване ползването на
намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време
за месеца (така - Решение №128 по гр.д.№282/2009г., ІV г.о. ВКС).
При това положение,вярно е, че съдът е квалифицирал иска неправилно като е
подвел фактическите твърдения на ищеца под нормата на чл.203, ал.3 ЗОВСРБ (стар)
за вземанията от по-стария период и тази на чл.214, ал.1, т.3 вр. чл.194, ал.3 ЗОВСРБ
за вземанията за последната част от периода. Първата норма предвижда
възнаграждение за същински извънреден труд- т.е. при превишаване на общата
продължителност на служебното време на военнослужещия. Втората (за която чл.194,
ал.5 ЗОВС изрично е посочено, че не се прилага при дежурства), урежда хипотеза на
превишаване на общата продължителност на служебното време, при която се дължи
заплащане на допълнително възнаграждение за работа в специфични условия. Новият
8
ЗОВС не предвижда изплащане на възнаграждения за извънреден труд. Неправилната
квалификация следва да се коригира от въззивната инстанция. Няма основание за
обезсилване на решението като постановено по непредявен иск, понеже съдът се е
произнесъл в рамките на заявените в исковата молба фактически твърдения..В тази
връзка е и трайно установената задължителна практика на ВКС, формирана
по реда на чл. 290 от ГПК при действието на ЗОВСРБ (отм.); и ПКВС (отм.); –
решение № 128/26.05.2010 г. по гр. дело № 282/2009 г. на IV-то гр. отд. на
ВКС, решение № 389/31.05.2010 г. по гр. дело № 194/2009 г. на III-то гр. отд.
на ВКС, решение № 439/01.07.2010 г. по гр. дело № 1733/2009 г. на III-то гр.
отд. на ВКС, решение № 696/23.11.2010 г. по гр. дело № 887/2009 г. на IV-то
гр. отд. на ВКС. Съгласно тази задължителна практика, времето при полагане
на 24-часови дежурства от военнослужещите е удължено служебно (работно)
време, а не е извънреден труд и не се заплаща като такъв, освен когато
дежурството продължава повече от 24 часа или когато, макар и да не
продължава повече от 24 часа, то не е било компенсирано с почивка до
прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за промяна
на тази трайно установена задължителна практика на ВКС, тъй като
нормативната уредба по ЗОВСРБ (отм.); и ПКВС (отм.); няма принципни
различия от нормативната уредба по действащия ЗОВСРБ и Наредба № Н-
18/19.12.2012 г. на МО, предхождана от заповед № 296/19.05.2011 г. на МО
(като на последната жалбоподателят и изрично се позовава по настоящото
дело).
Всъщност съществуващата противоречива практика по въпроса е
преодоляна от разрешението ,дадено в ТР № 6/2017 г. от 11.02.2022 г. по т.д.
№ 6/2017 г. на ОСГК на ВКС ,съгласно което :„Удължаването на работното
време /служебно време/ е общият случай на полагане на труд от
военнослужещите,който превишава нормативно определената
продължителност на работното време – чл. 136 от КТ, чл. 194 от ЗОВСРБ и
Наредба № Н-18/19.12.12 г. на Министъра на отбраната.То се състои в
установяване на работен ден с продължителност по-голяма от обичайната за
съответния вид труд или категория работници и служители. Удължаването е
допустимо не като постоянна, а като временна мярка – през отделни работни
дни. Удължаването на работното време се компенсира чрез съответното му
намаляване през други работни дни с писмен акт – чл. 136а от КТ и чл. 194, ал.
9
5 от ЗОВСРБ. Тази уредба е постановена в интерес на двете страни по
правоотношението. От една страна тя цели да съхрани живота, здравето и
работоспособността на полагащите труд, а от друга – да обезпечи пълноценно
и ефективно изпълнение на трудовите задължения. Ползването на почивките и
на отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се
компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното
правоотношение. Такава трансформация не е предвидена в закона,тъй като би
заобиколила законоустановената им функция за възстановяване на работната
сила. В хода на съществуващо правоотношение военнослужещият винаги
може да реализира правото си на почивка по предвидения в закона ред, за
разлика от отпуските, по отношение на които са въведени рестрикции относно
начина на ползване и погасяването им по давност. Възможността за
получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява
обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на
правоотношението. ЗОВСРБ не съдържа изрична уредба по този въпрос, но
той е принципно разрешен в общия нормативен акт – чл. 136а, ал. 5 от КТ.
Начинът на изчисляването му е посочен в същия текст – компенсацията се
заплаща като извънреден труд. Изложеното обосновава извода, че вземането
възниква с прекратяване на правоотношението, и тъй като няма определен ден
за изпълнение, то е безсрочно. Работодателят изпада в забава след покана по
реда на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, на практика обикновено с подаването на искова
молба в съда. Погасителната давност започва да тече от момента на
прекратяване на служебното правоотношение. Следва да се прави
разграничение между положения труд повече от нормативно определения при
даване на двадесет и четири часови дежурства от военнослужещия/ т.е. работа
при нормална продължителност на служебното време, което е надхвърлено с
удължаването му/, който не е компенсиран с почивка, каквато хипотеза е
предмет на настоящето тълкувателно дело, и полагането на извънреден труд,
чието заплащане е уредено в чл. 194 ал. 3 и ал. 4 и чл. 196 ЗОВСРБ, както и в
Наредба № Н118/19.12.12 г. на Министъра на отбраната. Във втората хипотеза
заплащането се дължи като всяко възнаграждение за труд - през месеца,
следващ изтичането на периода за сумирано изчисляване на работното време
/от едномесечен до шестмесечен/, за който е положен. Тогава настъпва
падежът на вземането и военнослужещият може да го предяви съдебно в
рамките на давностния срок по чл. 358, ал. 2, т. 3 във връзка. с ал. 2 т. 2, изр. 2
10
от КТ“.С други думи :Вземането за заплащане на обезщетение на
военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване
на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква
от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то
става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От
същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл. 358,
ал. 1, т. 3 във връзка с ал. 2, т. 2 от КТ.
Аналогично на чл. 203, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ (отм.); , разпоредбите
на чл. 194, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ установяват, че нормалната
продължителност на служебното време на военнослужещите е 40 часа
седмично и 8 часа дневно (ал. 1), както и че общата продължителност на
служебното време в денонощие не може да надвишава с повече от 1/2
нормалната дневна продължителност, т. е. – това удължено служебно
(работно) време по ал. 2 не може да е повече от 12 часа. Само при
превишаване на това удължено служебно (работно) време от 12 часа дневно,
съгласно чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.); и съгласно чл. 194, ал. 3, във вр. с чл.
214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ, на военнослужещия се дължи възнаграждение за
извънреден труд. За разлика от ЗОВСРБ (отм.); и ПКВС (отм.); , в действащия
ЗОВСРБ и в Нар. № Н-18/19.12.2012 г. (както и в предхождащата я зап. №
296/19.05.2011 г.) терминът "извънреден труд" не е използван, но с идентично
съдържание са използваните там термини: "превишаване на общата
продължителност на служебното време", "извън установеното служебно
време" и "над общата продължителност на служебното време". Както
разпоредбите на чл. 204, ал. ал. 1-3 от ЗОВСРБ (отм.); , така и разпоредбите на
чл. 195 от ЗОВСРБ уреждат 24-часовите дежурства, не като извънреден труд
по чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.); , респ. по чл. 194, ал. 3 от ЗОВСРБ, а като
удължено служебно (работно) време по чл. 203, ал. 2 от ЗОВСРБ (отм.); , респ.
по чл. 194, ал. 2 от ЗОВСРБ; като това още по-ясно следва от подзаконовата
нормативна уредба – както съгласно чл. 154, ал. 2, във вр. с чл. 152, ал. 1 от
ПКВС (отм.); , така и съгласно чл. 17 от Нар. № Н-18/19.12.2012 г. (респ. т. 17
от зап. № 296/19.05.2011 г.), служебното време при 24-часовите дежурства се
зачита в размер на 12 часа за всеки от двата дни, през които се носи
дежурството. Съществен аргумент за това, че 24-часовите дежурства не се
заплащат като извънреден труд са и разпоредбите на чл. 204, ал. 4, във вр. с чл.
226 от ЗОВСРБ (отм.); и на чл. 196, във вр. с чл. 214, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ,
11
които изрично предвиждат, че за тези дежурства се заплаща допълнително
възнаграждение за специфични условия на труд.
Възприетият в чл. 136 а от КТ принцип, че удълженото работно
(служебно) време се компенсира с почивка, е проведен както в разпоредбата
на чл. 152, ал. 4, т. 5 от ПКВС (отм.); , така и в разпоредбите на чл. 10, т. 5, чл.
18, ал. 4, чл. чл. 26 - 28 от Наредба № Н-18/19.12.2012 г. (респ. т. 10. 5, т. 19. 2,
т. т. 26-29 от зап. № 296/19.05.2011 г.). Поради това, съгласно посочената по-
горе задължителна практика на ВКС, по аналогия намира приложение и
разпоредбата на чл. 136а, ал. 5 от КТ, а именно – ако до прекратяването на
служебното правоотношение с военнослужещия той не е бил компенсиран с
почивка за удълженото служебно (работно) време при носене на 24-часови
дежурства, само тогава то се заплаща като извънреден труд. Това разрешение
е в съответствие и с принципната забрана в трудовото законодателство
работодателят да замества с парична престация, дължимата на работника
(служителя) почивка, освен при прекратяване на трудовото правоотношение,
когато вече е невъзможно ползването на съответната почивка да се осъществи
при същия работодател.
Следователно, при хипотезата на положен труд над нормалната продължителност на
служебното време, некомпенсиран с почивки по реда на чл.152, ал.4, т.5 от ПКВС до
прекратяване на служебното правоотношение, служебното време, отработено над нормата, в
съответствие с чл.152, ал.6 от ПКВС, се заплаща като извънреден труд. В случая не се касае
до същински извънреден труд по смисъла на специалния закон, а до приравнен на него труд,
чието възмездяване се дължи "като извънреден труд" в случай на прекратяване на
правоотношението преди компенсирането му с почивка - чл.136а, ал. 5 КТ.
Ето защо съдът е приел, че моментът, от който възниква вземането на
кадровия военнослужещ за възнаграждение за положен труд над нормалната
продължителност на служебното време, некомпенсиран с почивки, е моментът на
прекратяване на служебното му правоотношение.
От този извод на съда следва на първо място, че при прекратяване на служебното
правоотношение на ищеца с МО на РБългария със заповед № ЛС-01-9/28.03.2022 г. на
Командира на военното формирование и отчисляването му от списъчния състав считано от
31.03.2022 г. със заповед № ЛС-01-10/31.10..2022 г. на командира на военно формирование
22480-Бургас, и завеждане на иска на 10-06.2022 г., искът за възнаграждение за отработено
служебно време над месечната продължителност по чл.152 от ПКВС (отм.) за периода от
01.11.2001 г. до 31.03.2022 г., не е погасен по давност, тъй като погасителната давност за
едно вземане не може да започне да тече преди то да е възникнало. В този смисъл е и
решение № 427 от 3.11.2011 г. на ВКС по гр.д.503/2010 г., IV г. о., ГК, постановено по реда
12
на чл. 290 ГПК, макар по повод на служебно правоотношение по друг закон, като изводите
на съда се възприемат и от настоящия съдебен състав, а именно- погасителната давност за
едно вземане не започва да тече, преди вземането да е възникнало. Когато в хода на
отношенията между страните едно вземане се транформира в друго, за нововъзникналото
вземане започва да тече нова давност от деня на трансформацията. Правото на работника да
бъде компенсиран с почивка след прекратяването на трудовото правоотношение не може да
бъде упражнено, поради което същото се трансформира във вземане за извънреден труд,
което се погасява с нова тригодишна давност, която започва да тече от прекратяването на
трудовото правоотношение.
С оглед приетия момент на възникване на вземането за възнаграждение
за отработено служебно време над месечната продължителност по чл.152 от ПКВС (отм.) за
периода от 01.11.2001 г. до 31.03.2022 г., съдът намира, че са правилни изводите на
първоинстанционния съд, че и за останалите некомпенсирани или незаплатени, часовете
положен извънреден труд от ищеца в периода преди 31.03.2019 г. могат да бъдат предявени
валидни искови претенции от ищеца, тъй като вземането му не е погасено по
давност.Именно защото некомпенсираните почивки от дежурствата не са извънреден труд ,а
са удължено служебно време ,на военнослужещите не се дължи възнаграждение за
извънреден труд/по същество повтарящо се периодично вземане/,а обезщетение за
неползвани почивки при прекратяване на договора за военна служба ,при което правото да
се компенсират дежурствата в почивки се трансформира в друго право – да се претендира
обезщетение за неползвани почивки .В този смисъл е именно цитираното и във въззивната
жалба решение № 427/03.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 503/2010 г. ,четвърто г.о.
:“Погасителната давност за едно вземане не може да започне да тече преди то да е
възникнало. Когато в хода на развитието на правоотношенията между страните
едно вземане с трансформира в друго, за нововъзникналото вземане започва да
тече нова давност от деня на трансформацията. След отпадането на забраната за
компенсиране на извънредния труд с почивка се създаде възможност работникът
да извърши компенсацията с едностранно изявление, ако в определен срок тя не
бъде извършена от работодателя. Потестативното право на работника да извърши
компенсацията възниква с изтичането на крайния срок, в който работодателят е
длъжен да я извърши. Това потестативно право на работника се погасява с
тригодишна давност. Ако трудовото правоотношение бъде прекратено, на мястото
на потестативното право на работника, което вече не може да бъде упражнено
възниква вземане за парично обезщетение за извънреден труд. Това
нововъзникнало вземане се погасява с нова тригодишна давност, която започва да
тече от прекратяването на трудовото правоотношение.“.
Както неколкократно стана дума по-горе ,погасителната давност за
едно вземане не може да започне да тече преди то да е възникнало. В периода,
13
в който между страните съществува служебното правоотношение (т.е. до
31.03.2022 г..), служителят би могъл да бъде компенсиран с почивка (чл.136а,
ал.4 КТ), което не може да стане след прекратяването на служебното
правоотношение. Ето защо правото на компенсиране на ищеца с почивка,
възникнало на основание чл.136а, ал.4 ГПК в месеца, следващ месеца, за който
е положено удълженото работно време се трансформира във вземане на
военнослужещия като за извънреден труд и последното възниква и стана
изискуемо от момента на прекратяване на служебното правоотношение, тъй
като от този момент нататък компенсация с почивка не е обективно възможно
да бъде извършена. Това вземане се погасява с тригодишна давност, която
започва да тече от датата на прекратяването на служебното правоотношение.
Нито ЗОВС (отм.), нито ПКВС (отм.) предвиждат възможност, ако
дължимата компенсация чрез почивка/намалено работно време/ не е била
разрешена/ определена за реално ползване в следващия месец, това да може
да стане само по искане от военнослужещия. В тази връзка съдът споделя и
доводите на въззиваемия -ищец, че предвид специфичните задължения, които
са вменени за изпълнение на военнослужещия, нормата на чл.136а ал.4 от КТ
е неприложима. Този извод следва например от разпоредбата на чл.151, ал.3
ПКВС (отм.). Правен принцип е, че едно право не може да бъде погасено по
давност, ако не е могло да бъде упражнено (защитено) по съдебен ред.
Трайната съдебна практика по чл.290 ГПК безпротиворечиво разяснява, че
правото на парична компенсация за извънреден труд не може да бъде
упражнено по общия исков ред преди прекратяването на служебното
правоотношение. Налага се извод, че от една страна работодателят бездейства
и не осигурява ползването на почивка, а от друга- докато страните са
обвързани от служебното правоотношение служителят не може да упражни
едностранно правото да определи дни, в които да ползва тази почивка. Затова
не може да бъде споделен доводът, че правото на компенсация с почивка на
военнослужещия също подлежи на погасяване по давност и става изискуемо и
се погасява с тригодишна давност, считано от месеца, следващ месеца, за
който е положено удълженото служебно време. След като липсва
законоустановен преклузивен срок за неговото погасяване, това, че
работодателят не е изпълнил задължението си по чл.136а, т.4 КТ да
компенсира с почивка военнослужещия до прекратяването на трудовото
правоотношение, не дава основание да се приеме, че същото е
14
погасено/прекратено чрез неупражняването на предвиденото в чл.136а, ал.4,
посл.изречение от КТ право на служителя сам да определи времето, през което
ще се извърши компенсацията. В обратната теза липсва яснота как
правото на почивка е погасено по давност преди прекратяването на трудовото
правоотношение, след като давността е институт, който не се прилага
служебно (както преклузивните срокове), а само по възражение на насрещната
страна. Такова възражение е направено едва с отговора на исковата молба, т.е.
много след като правото на почивка вече се е трансформирало в право на
обезщетение като за извънреден труд и за него е започнала да тече нова
давност. Затова въззивният съд, в настоящият му състав приема, че това
възражение не би могло да погаси със задна дата трансформиралото се в право
на обезщетение за извънреден труд право на компенсация с почивка на
военнослужещия.
Очевидно е, че с оглед спецификата на изпълняваните служебни
функции, военнослужещият не разполага с правни средства да наложи
ползването на необходимата почивка, тъй като разпоредбата на чл. 136а, ал. 4,
изр. второ КТ не може да се приложи.В този смисъл твърдението на
въззивника ,че „съгласно разпоредбите на КТ потестативното право на
работника да извърши компенсация възниква с изтичането на крайния срок ,в
който работодателят е длъжен да я извърши ,като това потестативно право е
зсрочно и се погасява с тригодишна давност „,е незаконосъобразно
,доколкото цялата организация по ежедневната дейност в поделенията е в
заповеден режим ,в условията на подчиненост и единоначалие и се извършва
с писмени заповеди на съответните командири-чл. 55 ал. 4 ЗОВСРБ.Редът и
начинът на ползване на почивката се определя от командира ,който издава
писмена заповед ,с която разрешава ползването на почивката на кадровия
военнослужещ-т.е. режимът е заповеден , а не разрешителен .Командирът
издава писмена заповед за носене на дежурството ,неговата продължителност
и графикът по дни ,в който на военнослужещия ще бде осигурена почивка ,за
осигуряване на нормалната месечна продължителност на служебното време
,т.е. почивката за съответното дежурство трябва да се определи още със
заповедта на командира ,с която назначава военнослужещия за дежурство /вж.
т.19 от заповед на МО № 296/19.05.2011 г./,като отлагането на почивката по
т.19 от цитираната заповд се допуска по изключение ,поради обоснована
необходимост или поради неотложни служебни причини и то до края на
15
календарния месец ,в който е носено дежурството /т.27 от цитираната заповед
№ 296/.Т.е. ответното военно формирование е било длъжно да осигури
почивка на военнослужещия още преди да бъде разпоредено полагането на
удължено служебно време ,като денят за компенсация с почивка е следвало
да бъде определен със заповедта по чл. 152 ал. 3 ПКВС/отм./-вж.чл.152 ал. 4
ПКВС/отм./.Като не е изпълнило това свое задължение и до прекратяване на
договора за кадрова военна служба не е осигурило ползването на тези
почивки,ответното военно формирование следва да носи последиците по чл.
136а ал. 5 КТ –да плати обезщетение за всички некомпенсирани с почивки
дежурства като за извънреден труд,считано от прекратяване на
правоотношението между страните .Ето защо несъстоятелни са възраженията
на въззивника ,че в случаите ,когато военнослужещият е възпрепятстван да
ползва почивката си ,се изготвял доклад в докладната книга ,в която изрично
се посочвала друга дата ,в която ще се ползва полагащата се почивка
,т.нар.“препланиране „на почивката –бил моментът ,когато служителят
писмено уведомявал работодателя си кога /на коя дата /ще ползва намаленото
работно време .От една страна посочването от военнослужещия кога ще
ползва почивката си е невъзможност /доколкото ,както стана дума по-горе
/графиците се изготвят всеки месец предварително и в тях са въведени и
дежурствата , и почивките ,така се военнослужещият не може сам да определя
дата ,на която ще почива .От друга страна ищецът е бил със звание матрос и
не е имал право да пише докладни в докладната книга /съгласно устава на ВС
на РБ се определя кой има право да вписва докладни в докладната книга и
това е само прекият началник на ищеца /.
Всички тези договори ,заедно с доказателствата за тях са правилно
обсъдени от първоинстанционния съд ,изготвената и приета експертиза е
взела предвид всички издадени заповеди за дежурства на ищеца ,с които се
удължава нормативно определеното служебно време и всички заповеди ,с
които заповядано ищецът да ползва почивни компенсации след положени
дежурства ,като е отчетена останалата некомпенсирана част от фактически
отработеното време при полагане на 24-часови дежурства ,превишаващи
установената нормативна продължителност на служебното му време . От
всички приети по делото съдебно-счетоводни експертизи се установява, че по
време на работата си ищецът е работил при превишаване на нормалната
продължителност на работното време, но в рамките на увеличено служебно
16
време по чл.203, ал.2 ЗОВСРБ (отм.)/ чл.194, ал.2 ЗОВСРБ (нов
Съгласно заключението на в.л. Сребков по назначената по делото счетоводна
експертиза при прекратяването на служебното правоотношение с ищеца за периода от
01.11.2001 г. до 31.03.2022 г. некомпенсираните часове над нормалната продължителност на
служебното време са 4628 часа . При определяне на броя часове служебно време,
отработени над нормалната продължителност, вещото лице Сребков посочва точно какви
компенсации помесечно е ползвал ищецът,посочил е точния брой на полагащите се и
неизползвани почивки ,при изчисляване на превишението /разликата / от фактически
отработеното служебно време над нормативно определената месечна продължителност
вещото лице е съобразило подзаконовите нормативни актове и приложимите министерски
заповеди ,действащи в същия месец на полагането и в следващия ,като незаписаните
компенсации /за кой точно наряд се отнасят/е отнесъл към най-старите задължения на
ответника…При това на базата за изчисление на обезщетението –брутната работна заплата
на ищеца за месеца преди прекратяването на правоотношението му и часовата ставка на
основание чл. 203 ал. 3 ЗОВСРБ/отвм./,чл. 26.2 от МЗ № ОХ-313/08.05.2001 г. и Наредбата за
определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи
,приета с ПМС № 74/23.03.2001 г. ,заповед № 296/19.05.2011 г. на министъра на отбраната
,Наредба № Н-18/19.12.2012 г. на министъра на отбраната ,е определен размер на
дължимото обезщетение от 13 551,54 лв.
Съдът намира за правилни и изводите на първоинстанционния съд за дължимост на
мораторна лихва в претендирания размер.Поради обстоятелството, че вземането за
възнаграждение за положен труд над нормативно определения размер на служебното време
за периода до 20.10.2015 г. – при действието на ЗОВСРБ (отм.) и ЗОВСРБ/в редакцията от
ДВ бр.35/12.05.2009 г. /, начислено като за извънреден труд, е възникнало към момента на
прекратяване на служебното правоотношение/и тъй като няма определен ден на изпълнение
,то е безсрочно /, то и обезщетение за забава в размер на мораторната лихва върху
възнаграждението следва да се дължи от датата на поканата за плащане /която обикновено е
подаването на исковата молба /..
Затова първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло ,като при
този резултат на осн.чл.78 ал. 3 ГПК в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени
направените от него разноски по делото пред настоящата инстанция.Според представения
списък на разноските по чл. 80 ГПК разноските възлизат в размер на 1200 лв. – платено
адвокатско възнаграждение.Съдът счита за неоснователно възражението за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение ,направено от противната страна на осн.чл. 78
ал. 5 ГПК –с оглед фактическата и правна сложност на делото и процесуалните действия на
адвоката на въззиваемия /изготвените от него задълбочени и обстойни становища-отговор
на въззивната жалба ,явяването му в съдебно заседание /.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
17
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2220 от 28.10.2024 г. постановено по гр.д 3755/2022 г.
по описа на Бургаски районен съд,
ОСЪЖДА Военно формирование 32890 Бургас, местност „Атия“ ,в структурата на
МО на РБългария ,съдебен адрес , п.к. 8140, да заплати на И. А. П. ,ЕГН ********** от гр.
*** ,ул.“*** „ № ** ет.* ,със съдебен адрес – гр.Бургас ,ул.“Генерал Гурко „ № 18,ет. 3-чрез
адв. Марияна Пушева на основание чл.78, ал.3, от ГПК, сумата от 1200 лв ( хиляда и двеста
)лева , представляваща съдебно-деловодни разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18