№ 7
гр. София, 03.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Ваня Н. Иванова
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513098 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20181361 от 07.09.2021 г., постановено по гр. д. № 47865/2020 г. на
Софийски районен съд, е отхвърлен предявения от М. А. М. срещу „М.” АД иск с правно
основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че М. А. М. не дължи на „М.” АД
сумата 16 792,67 лв. по изпълнителен лист от 30.07.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 23054/2013
г. на СРС, по който са образувани изп. д. № 20138400401026 на ЧСИ М.Ц. и изп. д. №
20209210400252 на ЧСИ С.П..
Решението е обжалвано от ищеца М. А. М. като неправилно поради нарушение на
материалния закон и допуснато процесуално нарушение, с искане същото да бъде отменено
и постановено друго, с което се уважи предявения иск. Излага се възражение, че съдът се е
произнесъл при неправилно определена правна квалификация на претенцията – посочената
от съда разпоредба на чл.439 от ГПК не съответствала на естеството на предявените от
ищеца обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124,
ал.1 т. 3 от ГПК. Жалбоподателят сочи, че по заявената претенция, че вземанията по
изпълнителния лист от 30.07.2013 г. по ч.гр.д. № 23054/2013 г. на СРС са се погасили по
давност в хода на принудителното изпълнение, макар и да имат връзка с фактическия състав
на иска по чл. 439 от ГПК, неговото твърдение било, че изпълнението срещу него било
материалноправно неоправдано, тъй като не му била съобщена цесия на вземанията по
1
изпълнителния лист. Счита, че квалификацията на исковете не е по чл. 439 от ГПК, тъй като
не касае твърдения, че вземането по изпълнителния лист е погасено по давност, а че
претенцията на твърдения нов кредитор не може да се насочи против ищеца, тъй като
прехвърлянето на вземането няма действие против него. Поддържа се, че неправилната
правна квалификация на исковете е довела и до неправилно приложение на материалния
закон, конкретно на чл. 99, ал. 4 от ГПК, във връзка с което се позовава на ТР № 142-
7/11.11.1954 г. на ВС. Оспорва се извода на районния съд, че несъобщаването на цесията на
длъжника няма отношение нито към допустимостта, нито към основателността на
предявения иск по чл. 439 от ГПК. Във връзка с това сочи, че първият предявен от него иск
не е, че вземането е погасено изобщо, а че вземането не съществува в патримониума на
ответника, тъй като цесията не е била съобщена на ищеца, поради което е
незаконосъобразно съдебният изпълнител да е образувал изпълнително дело само въз основа
на изпълнителния лист и договор за цесия. Такова изпълнение БИЛО незаконно и атакуемо
по исков ред. Излагат се и възражения срещу извода на районния съд, че давността в хода
на изпълнението не е изтекла. Сочи, че от последното изпълнително действие по изп. дело
№ 1026/2013 г. на ЧСИ М.Ц. – насрочването на публичната продан с постановление от
16.02.2015 г., до налагането на запора по изп. дело № 252/2020 г. на ЧСИ С.П. на 27.02.2020
г. са изтекли повече от 5 години и давността е изтекла.
С писмения си отговор въззиваемата страна оспорва въззивната жалба и настоява за
потвърждаване на обжалваното решение.
За да де произнесе, въззивният съд взе предвид следното:
Производството пред районния съд е образувано по искова молба, с която М. А. М. е
предявил срещу „М.” АД иск за признаване за установено, че не дължи сумата 16792,67 лв.
по изпълнителен лист от 30.07.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 23054/2013 г. на СРС, в полза на
„Райфайзенбанк България” ЕАД, както и вземанията за натрупалата се лихва за забава върху
главницата и други такси и разноски.
Ищецът твърди в исковата молба, че със съобщение за образувано изп. дело №
252/2020 г. на ЧСИ С.П., получено на 14.09.2020 г., бил уведомен, че ответникът „М.” АД
претендира от него заплащането на сумата 16792,67 лв. главница по изпълнителен лист,
издаден по ч.гр.д. № 23054/2013 г. на СРС. Твърди, че не дължи тази сума на ответника, тъй
като изпълнението е материално незаконосъобразно, поради погасяване по давност на
вземането по изпълнителния лист. Първоначално образуваното от кредитора
„Райфайзенбанк България” ЕАД изп. дело № 1026/2013 г. на ЧСИ М.Ц. било прекратено на
основание чл. 433, ал.1 т. 8 от ГПК. Между последното изпълнително действие по това изп.
дело през м. 04.2015 г. и първото изпълнително действие по изп. дело № 252/2020 г. на ЧСИ
С.П. били изтекли повече от 5 години и вземането по изпълнителния лист за главница било
погасено по давност. На второ място, изпълнението било материално незаконосъобразно,
защото ищецът не бил уведомен за прехвърляне на вземанията по изпълнителния лист от
„Райфайзенбанк България” ЕАД в полза на „М.” АД. Ищецът сочи, че след като вземането
по изпълнителния лист в полза на „Райфайзенбанк България” ЕАД е погасено по давност, и
2
след като ответникът не се легитимира като кредитор по отношение на него въз основа на
изпълнителния лист и надлежно съобщен договор за цесия, той не дължи на ответника
главницата и останалите акцесорни суми, посочени в съобщението за образувано изп. дело
№ 252/2020 г. на ЧСИ С.П..
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „М.” АД е подал писмен отговор, с който
оспорва иска. Твърди, че прехвърлянето на вземанията на „Райфайзенбанк България” ЕАД
срещу ищеца по сключения между тях договор за банков кредит в полза на „М.” АД е било
надлежно съобщено на длъжника. Оспорва твърдението на ищеца, че по отношение на
процесното вземане е изтекла петгодишната погасителна давност в периода от последното
изпълнително действие по първоначално образуваното изп.д. №1026/2013 г. на ЧСИ М. Ц.
до предприемането на първото валидно изпълнително действие по преобразуваното изп.
дело № 252/2020 г. на ЧСИ С. Петров, тъй като давността е била многократно прекъсвана с
извършване на посочените в отговора изпълнителни действия.
Възивният съд, след преценка на събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа страна следното:
По ч.гр.д. № 23054/2013 г. на СРС в полза на „Райфайзенбанк България” ЕАД е
издаден изпълнителен лист от 30.07.2013 г. въз основа на издадена заповед за изпълнение по
чл. 417 от ГПК, с която длъжниците М. А. М. и Т. А.а М.а са осъдени солидарно да заплатят
на банката сумата 55600,56 лв., ведно със законната лихва от 29.05.2013 г. до изплащане на
вземането, сумата 276,83 лв. такса за управление, редовна лихва 6154,03 лв. и наказателна
лихва от 2449,99 лв. за посочените периоди, дължими по договор за банков кредит, както и
сумата 2383,62 лв. разноски.
Въз основа на изпълнителния лист по молба на „Райфайзенбанк България” ЕАД от
28.08.2013 г. е образувано изп.дело № 20138400401026 по описа на ЧСИ М.Ц.. По молба на
взискателя изпълнението е било насочено върху собствен на длъжниците недвижим имот –
апартамент № 45 в ж.к. „****. В хода на изпълнителното производство е наложена е
възбрана върху имота, извършен е опис, проведени са 6 бр. публични продажби в периода от
21.10.2013 г. до 20.04.2015 г. С постановление на ЧСИ от 24.04.2015 г. въз основа на
проведената в периода от 20.03.2015 г. до 20.04.2015 г. публична продан имотът е възложен
на обявеното за купувач лице за цена от 44 480 лв., която сума е била внесена на 20.04.2015
г. Изготвено е разпределение на постъпилите суми от продажбата на имота, предявено на
29.05.2015 г. С молба от 04.09.2018 г. взискателят „Райфайзен България” ЕАД уведомил
ЧСИ, че с договор за цесия от 23.08.2018 г. вземанията срещу длъжника М. М., предмет на
посоченото изпълнително дело, са прехвърлени на „М.” АД. С молба от 11.10.2018 г. „М.”
АД е поискало да бъде конституиран на основание чл. 429 от ГПК като взискател по делото.
С молбата са представени уведомления от „Райфайзенбанк” ЕАД до длъжниците М. М. и Т.
М.а за извършеното прехвърляне на вземанията по сключения между тях договор за банков
кредит от 09.10.2007 г. на „М.” АД, като видно от приложените обратни разписки писмата за
върнати на подателя като непотърсени. С разпореждане от 16.10.2018 г. на ЧСИ въз основа
на горепосочената молба и представените доказателства за прехвърлянето на вземането „М.”
3
АД е конституирано като взискател по образуваното изпълнително дело. С постановление от
16.10.2018 г. на ЧСИ М. Ц. производството по изп. дело № 1026/2013 г. е прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. На 19.02.2020 г. по молба на взискателя „М.” АД е
предаден оригинала на изпълнителния лист от 30.07.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 23054/2013
г. на СРС, с отбелязване на гърба на същия за извършените изпълнителни действия.
На 25.02.2020 г. „М.” АД е подал до ЧСИ С.П. молба за образуване изпълнително дело
въз основа на горепосочения изпълнителен лист срещу длъжниците М. М. и Т. М.а за сумата
16 792,67 лв., ведно със законната лихва от 28.02.2017 г. С молбата е отправено искане за
налагане на запор върху банковите сметки на длъжниците. С молбата е представен договора
за цесия от 10.11.2016 г. между „Райфайзен България” ЕАД и „М.” АД, потвърждение за
цесията, пълномощно на „М.” АД за уведомяване, уведомления за цесията до длъжниците
от„Райфайзен България” ЕАД. На 25.02.2020 г. е образувано изп. дело № 20209210400252 по
описа на ЧСИ С.П.. На 02.03.2020 г. е изпратено запорно съобщение до „Банка ДСК” ЕАД.
До всеки от длъжниците е изпратено съобщение за образуванато изпълнително дело, в което
е посочено, че с договор за цесия от 10.11.2016 г. вземанията по изпълнителния лист са
прехвърлени от „Райфайзенбанк България” ЕАД на „М.” АД. Видно от обратните разписки,
длъжниците не са намерени на адресите им, като на 31.05.2020 г. са залепени уведомления
на тези адреси. Изпратени са нови съобщения с писма с обратни разписки, които са върнати
като непотърсени от адресата. С молба на взискателя „М.” АД от 28.08.2020 г. е поискано
налагане на запор върху МПС, собственост на длъжника М. М., като запорното съобщение е
изпратено от ЧСИ до СДВР – Пътна полиция на 09.09.2020 г. На 09.09.2020 г. е изпратено
съобщение до длъжника М. М. за образуване на изпълнителното дело в полза на взискателя
„М.” АД въз основа на изпълнителен лист от 30.07.2013 г. по ч.гр.д. № 23054/2013 г. на СРС.
Това съобщение е получено от длъжника лично срещу подпис на 15.09.2020 г. На 29.09.2020
г. по изпълнителното дело е постъпила молба от М. М. с искане за прекратяване на делото на
основание чл. 433, ал. 1, т. 5 от ГПК.
Въз основа на така установено от фактическа страна, правните изводи на съда са
следните:
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът се е произнесъл по предявен отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439 от ГПК.
С отрицателния установителен иск по чл. 439 от ГПК се предоставя възможност на
длъжника да оспори съществуването на изпълняемото право въз основа на факти,
непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо на изпълнителното основание, т.е.
новонастъпили факти.
В случая правна квалификация на иска по чл. 439 от ГПК се извежда от твърденията
в исковата молба, че срещу ищеца е образувано изпълнително производство от ответника –
взискател за вземания по издаден изпълнителен лист, и че не дължи на ответника сумите по
изпълнителния лист поради това, че вземанията са погасени по давност, изтекла след
4
издаването на изпълнителния лист, както и поради липсата на надлежна материална
легитимация на ответника като негов кредитор, обусловена от неуведомяването му от
ответника – взискател по изпълнението за прехвърлянето на вземанията на лицето, в чиято
полза е издаден изпълнителния лист. Оспорването от ищеца на вземането на ответника по
изпълнителния лист е основано именно на факти, настъпили след приключване на
производството, по което е издадено изпълнителното основание - погасяването по давност
на вземането по издадения изпълнителен лист, както и извършена цесия на вземането в
полза на новия взискател след издаване на изпълнителния лист, за която ищецът – длъжник
по изпълнението не е бил надлежно уведомен. При така изложените твърдения на ищеца и
отправеното искане следва, че се касае за оспорване на изпълняемото право на ответника за
сумите, за които е бил издаден изпълнителния лист, въз основа на който е предприето
принудително изпълнение, което оспорване е предмет на специалния отрицателен
установителен иск по чл. 439 от ГПК. Приетата от първоинстанционния съд правна
квалификация на претенцията по чл. 439 от ГПК съответства на изложените фактически
твърдения и заявения петитум, като въз основа на нея съдът е определил подлежащите на
доказване факти и е формирал решаващия си извод. Поради това доводите на въззивника за
неправилна правна квалификация са неоснователни.
Въззивният съд намира, че така предявения иск по чл. 439 от ГПК, основан на
въведените твърдения за новонастъпили след влизане в сила на изпълнителното основание
правопогасяващи факти, е неоснователен.
По въведеното в исковата молба твърдение, че ищецът не дължи на ответника сумата
по издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното
производство срещу него, поради ненадлежното уведомяване за извършената цесия след
издаване на изпълнителния лист, съдът намира следното:
Както бе посочено по-горе, отричането от ищеца на вземането на новия взискател по
изпълнението, поради ненадлежно уведомяване за извършената цесия след издаването на
изпълнителния лист, обуславя наличието на правен интерес от предявяване на иска по чл.
439 от ГПК.
Съгласно чл. 429, ал. 1 от ГПК частните правоприемници на взискателя могат да искат
изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист, като
приемството се установява с писмени доказателства. Тази разпоредба въвежда изключение
от правилото, че страните в изпълнителния процес са тези очертани от титула на
изпълнение. В случая ответникът „М.” АД е частен правоприемник на титуляра по
издадения изпълнителен лист „Райфайзен България” ЕАД по отношение на вземането по
този изпълнителен лист, по силата на договор за цесия от 23.08.2018 г.
По силата на общото правило на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането има
действие за длъжника от деня на съобщаването му от цедента или овластено от него лице.
Установеното изискване за уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането има за цел да го защити от ненадлежно изпълнение на задължението му.
5
В случай като настоящия, когато вземането е прехвърлено в хода на образувано
изпълнително производство, отчитайки спецификите и предназначението на изпълнителния
процес като форма на принудително удовлетворяване на изпълняемото право, предприетото
от съдебния изпълнител действие по конституиране на друг взискател съобразно
разпоредбата на чл. 429, ал. 1 от ГПК, е действие, което е неотносимо към материалните
предпоставки за наличие на правото, както и за дължимостта на вземането, което длъжникът
следва да погаси принудително. Цедентът има право да замести цесионера по висящия
изпълнителен процес само на основание представения договор за цесия. Основателността на
иска по чл. 439 ГПК не може да бъде свързана с действията на съдебния изпълнител по
осъществяване на принудителното изпълнение, а само с конкретни новонастъпили факти,
рефлектиращи пряко към наличието на самото изпълняемо право. Промяната в страните в
изпълнителното производство не заличава това право, то продължава да съществува и да е
обект на принудително изпълнение, предмет на образуваното изпълнително дело. При
конституирането на нов взискател, на мястото на стария, изпълнителното дело е висящо
между конкретни страни, а като правна последица от уважаване на иска по чл. 439 ГПК е
отричане на самото изпълняемо право и съответно прекратяване на изпълнението, т.е.
прекратяване на изпълнението и срещу цедента, който е инициирал това производство. С
оглед на това без значение за основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу
конституирания в изпълнителното производство нов кредитор /цесионер/ е установяване на
надлежното уведомяване на длъжникът по смисъла на чл.99, ал.4 ЗЗД за извършена цесия,
тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва
да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава
длъжника от отговорност за погасяването му - в този смисъл е решение № 209 от
28.11.2018 г. по търг. дело № 2530/2017 г., І т.о. на ВКС. Съдебният изпълнител е този,
който провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен
това подлежат и на съдебен контрол. В изпълнителното производство задължението се
изпълнява принудително чрез съдебния изпълнител, което изпълнение освобождава
длъжника, при което немислимо е той да изпълни в полза на предишния кредитор.
Независимо от горния извод и само за пълнота на изложението следва да се посочи, че в
случая прехвърлянето на вземането по изпълнителния лист от „Райфайзенбанк България”
ЕАД в полза на ответника „М.” АД е достигнало до знанието на ищеца – длъжник с
уведомяването му за представянето по изпълнителното дело от цесионера на договора за
цесия и заявеното от последния искане за предприемане на изпълнителни действия по
отношение на него. Видно е от материалите на приложените изпълнителни дела, че ищецът
е бил уведомен за цесията в хода на изпълнителното производство. Отделно от това,
уведомление за извършената цесия надлежно е връчено на същия като приложение на
отговора на исковата молба по настоящото дело.
Неоснователно е и въведеното от ищеца като основание на иска по чл. 439 от ГПК
твърдение за погасяване на вземането по давност.
Процесното вземане, което е предмет на принудителното изпълнение срещу ищеца, е
6
установено с влязла в сила заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 23054/2013 г. на СРС, чийто
последици са приравнени на последиците на влязло в сила съдебно решение, поради което
съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД давностният срок е петгодишен. Към
момента на образуване на изпълнителното производство по изп. дело № 2013840040126 на
ЧСИ М. Ц. давността не е била изтекла. Съгласно чл. 116, б. „в” от ЗЗД давността се
прекъсва с предприемане на действия по принудително изпълнение, а от прекъсването на
давността почва да тече нова давност.
Молбата на първоначалния взискател „Райфайзенбанк България” ЕАД за образуване
на изпълнително дело е прекъснала давността, доколкото с нея взискателят е поискал
прилагане на конкретно посочени изпълнителни способи. Впоследствие давността е била
многократно прекъсвана в хода на това изпълнително дело с извършването на различни
изпълнителни действия – налагане на запори и възбрана върху имущество на длъжника,
опис и оценка на недвижим имот, върху който е насочено изпълнението, насрочване на
публични продани, постъпване на суми по извършената продан, възлагане на имота на
купувача. С Последното извършено по това дело изпълнително действие е възлагането на
имота на купувача по публичната продан с постановлението на ЧСИ М. Ц. от 24.04.2015 г.
Настъпилото по силата на закона прекратяване на това производство на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 от ГПК, констатирано от съдебния изпълнител с постановлението му от 16.10.2018
г., е погасило само упражненото от взискателя по съответното изп. дело сезиране въз основа
на процесуалното му право да иска изпълнение. Прекратяването на изп. производство на
това основание не погасява правото да се започне ново изпълнително производство, ако
изпълняемото право още съществува, защото прекратяването не погасява вземането, нито
обезсилва изпълнителното основание. От момента на последното валидно извършено
изпълнително действие, а именно възлагането на имота с постановлението за възлагане, е
започнала да тече нова 5 – годишна давност. Така петгодишната давност е следвало да
изтече на 24.04.2020 г. В рамките на този период давността отново е била прекъсната с
подаването от новия взискател /цесионер/ „М.” АД молба за образуване на изпълнително
производство на 25.02.2020 г., в която същият е посочил конкретен изпълнителен способ –
запор на банковите сметки на длъжника М., който способ е бил приложен. Впоследствие
взискателят с молба от 28.08.2020 г. е поискал налагане на запор на лек автомобил,
собственост на длъжника, като запорът е бил наложен на 14.09.2020 г. Именно това е
последното валидно извършено изпълнително действие по образуваното срещу ищеца
изпълнително дело, което е прекъснало давността и от него е започнала да тече нова
давност. Към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция
/26.10.2022 г./ не е изтекла петгодишната давност за вземането по изпълнителния лист,
чиято недължимост е предмет на предявения иск по чл. 439 от ГПК.
С оглед на всичко гореизложено, предявеният иск е неоснователен.
Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и направеното от ответника по жалба
7
искане за разноски жалбоподателят следва да бъде осъден да му заплати юрисконсултско
възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер на 100 лв.
Воден от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20181361 от 07.09.2021 г., постановено по гр.
д. № 47865/2020 г. на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА М. А. М., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. ****, да заплати
на „М.” АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „****,
сумата 100 лева за разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване /чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК/.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8