Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. Кюстендил, 12.07.2021
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, в публично съдебно заседание на двадесет и трети юни, две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета
Деянчева
при
секретаря Боянка Янкова, като разгледа
докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д.
№ 1941 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Част
Втора – Общ исков процес на гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по искова
молба, депозирана от И.Н.С. против Д.И.Д..
В исковата молба се сочи, че страните живеели на
семейни начала около шест години. През м. януари 2020г. ответницата заминала за
Великобритания, без да се обади на ищеца (същият имал транспортна фирма и често
отсъствал, тъй като сам шофирал камиона си в Европа).
Сочи се, че страните се разделили за известно време,
но отново се сдобрили в началото на м. февруари 2020 г. Причината за това явно
била затрудненото финансово състояние на Д., доколкото същата твърдяла, че няма
работа във Великобритания и не може да покрива разноските си. Така, с телефонно
обаждане, проведено в присъствието на втория шофьор на ищеца, Д. поискала на С.
заем от 800,00 лв., които последният й изпратил на 2 пъти по 400,00 лв. на
26.02.2020г. и 29.02.2020 г. с куриерска фирма. В последствие ищецът изпратил
на ответницата още 400,00 лв. - на
01.03.2020 г., (която сума дал на шофьора Р.Б., който следвало да й преведе
парите), а и още 400,00 лв. – които сам й превел на 06.03.2020 г. Уговорката,
която страните направили, още при първата молба за заем от ответницата, била да
върне на ищеца дадените й в заем парични средства до края на април 2020 г. – на
два пъти по 800,00 лв.
Въпреки горното, ответницата не върнала парите на
ищеца до изтичането на уговорения между същите срок (края на април 2020 г.) , като дори се криела и спряла да си
вдига телефона.
Ето защо се поддържа искане да бъде
осъдена Д.И.Д., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на ищеца И.Н.С., с ЕГН: **********, с адрес: *** сумата от
1600,00 лв. (хиляда и шестстотин лева), представляваща дадена в заем такава от
ищеца на ответницата, както следва: на 26.02.2020г. – 400,00 лв.; на
29.02.2020г. – 400,00 лв.; на 01.03.2020 г. – 400,00 лв. и на 06.03.2020г. –
400,00 лв., както и сумата от 109,80 лв. (сто и девет лева и осемдесет
стотинки) – разноски по изпращането на дадените в заем парични средства.
Претендират се и сторените в производството разноски за
заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Обстоятелства, от които
произтичат възраженията на ответника:
В срока по чл. 131
от ГПК отговор на исковата молба
е постъпил чрез назначения на разноски на ищеца особен представител на
ответницата – адв. И.Х.. Същият навежда доводи за допустимост, но неоснователност
на заявената претенция. Така, в представените писмени доказателства не било
упоменато основанието за превеждане на процесните суми като тези доказателства
дори не били подписани.
В съдебно
заседание
страните не се явяват, не се представляват и не излагат становище по иска.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото не е спорно наличието на облигационно
отношение по силата на неформален договор за заем, по силата на който ищецът
предоставил на ответницата сумата в размер на 1600 лв.
От представените по делото писмени
доказателства на л. 3 до 6, се установява, че посредством куриерска фирма Western Union,
чрез услугата „Money Transfer” на същата, а на
06.03.2020г. и чрез Мъни Грам Интернешънъл SPRL, са изпратени от ищеца
на ответницата суми от по 400,00 лв. съответно на дати 26.02.2020г.;
29.02.2020г.; 01.03.2020г. и 06.03.2020г. Начислените в тази връзка разноски по
изпращането възлизат съответно на суми от по 27,00 лв. за първите три пратки и
28,80 лв. – за последната такава.
Приетите по делото гласни
доказателствени средства чрез разпита на свидетеля Б. сочат, че страните
живеели на семейни начала, като от около три години били разделени. Д. заминала
да работи в Англия, но поради невъзможност да реализира доходи потърсила
финансовото съдействие и помощ на С.. Свидетелят знае, че средствата са дадени
в заем срещу задължение за връщане, на четири пъти, като ищецът изпращал на
ответницата по 400,00 лв., като един от тях самият свидетел изпратил парите.
Непосредствените впечатления на свидетеля сочат, че парите били дадени именно в
заем, доколкото уговорката била да бъдат върнати след като Д. започне работа,
което трябвало да стане до края на м.март 2020 г. На два пъти свидетелят
присъствал и на разговори, в които С. искал от Д. последната да му върне парите,
но без резултат.
Други доказателства не са
ангажирани от страните.
При така установените фактически обстоятелства
по делото, съдът приема от правна страна следното:
Договорът за заем е
уреден в чл. 240 ЗЗД като реален договор, с който заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи срещу задължение за
връщането им. Този договор има сложен фактически
състав, който освен съглашение на страните по него, изисква и реално предаване
на сумите – така Решение № 524 от 28.12.2011 год. по гр.д. № 167/2011 г. IV
г.о. на ВКС.
В производството
по иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената
тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска,
ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго
основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други
факти съобразно наведените възражения. (В
този смисъл решение №542/28.12.2011г. по гр.д.№167/2011г. на ВКС, ІV г.о.).
В конкретния случай от доказателствата на на л.
3 до 6, се установява, че посредством куриерска фирма Western
Union,
чрез услугата „Money Transfer” на същата, а на
06.03.2020г. и чрез Мъни Грам Интернешънъл SPRL, са изпратени от ищеца
на ответницата суми от по 400,00 лв. съответно на дати 26.02.2020г.;
29.02.2020г.; 01.03.2020г. и 06.03.2020г. Начислените в тази връзка разноски по
изпращането възлизат съответно на суми от по 27,00 лв. за първите три пратки и
28,80 лв. – за последната такава. Свидетелят Б. е категоричен, че средствата са
дадени в заем срещу задължение за връщане, на четири пъти, като ищецът изпращал
на ответницата по 400,00 лв., като един от тях самият той изпратил парите.
Непосредствените впечатления на свидетеля сочат, че уговорката им била да бъдат
върнати след като Д. започне работа, което трябвало да стане до края на м.март
2020 г. Така остана безспорно, че процесните суми
са дадени на ответницата реално и в заем, срещу задължение за връщане.
Досежно точния момент, в който е следвало да
бъде варната процесната сума не са събрани категорични доказателства. В
исковата молба се сочи, че сумата следвало да бъде върната „до края на месец април, на два
пъти по 800 лева“. Непосредствените впечатления на свидетеля Б. обаче сочат на постигната между страните
уговорка парите да бъдат върнати, когато Д. „започне работа“. Съгласието на страните,
че задължението става изискуемо след настъпването на определено бъдещо
несигурно събитие (условие), осъществяването на което е предпоставено и от
активността на самия длъжник, следва да бъде преценявано като предоставяне на
изпълнението и на неговата воля и възможности. В този случай, ако длъжникът не
изпълни в разумен срок, кредиторът може да поиска от съда да даде на длъжника
достатъчен срок за изпълнение (чл. 69, ал. 2 от ЗЗД). Ако по силата на специална норма срокът не
може да бъде определен по друг начин, прилага се субсидиарното правило на чл. 69, ал. 1 от ЗЗД, съгласно което кредиторът може да иска
изпълнение на задължението "веднага". Отричането на приложимостта на чл. 69 от ЗЗД към тази хипотеза би препятствало настъпването на
изискуемостта на задължението и би лишило кредитора от дължимата му престация,
което е правно недопустимо. Така, свидетелят твърди, че ищецът на два пъти (за които същият знае) е
искал парите си от Д. като обективираното в тази насока изявление, ведно с
депозиране и на исковата молба по настоящото производство има характер на
покана и прави задължението изискуемо.
Не се представят доказателства за това процесната
сума да е била изплатена или пък дългът да е бил погасен по някакъв начин, а в
тежест на ответника бе да установи, че е изпълнил точно задължението си. Като
не го е направил, същият следва да бъде санкциониран за това свое поведение със
съдебното решение, доколкото изправната страна по договора следва да получи
пълноценна защита на нарушеното си право.
Предвид
изложеното искът за главницата се явява доказан, поради което ще се уважи като
основателен.
Претенцията
за заплащане на направените разходи от 109,80 лв. по изпращане на заемната сума
обаче, се възприема за неоснователна, доколкото няма данни дали договорът за
заем предвижда те да се заплащат от получателя. Договорът в случая е
неформален, а свидетелят не сочи никакви впечатления досежно неговото
съдържание, извън размера на сумата и уговорката за връщането й, поради което
не може да се приеме, че договорът за заем предвижда допълнителна клауза за
заплащане на допълнителни разходи във връзка с превода на сумите. Поради това
тази претенция ще бъде оставена без уважение.
По разноските: С оглед изхода от спора
и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски се следват
единствено на ищцовата страна. По делото са ангажирани доказателства за
заплатена държавна такса от 114,00 лв. (л. 7 и л. 38), заплатено адвокатско
възнаграждение от 300,00 лв. съгласно Договор за правна защита и съдействие на
л. 40 от делото, а така също и депозит за особен представител отново в размер
на 300,00 лв. (л. 23). ОТ тях, с оглед изхода на спора, в полза на ищеца ще се
присъди сумата от 668,15 лв.
В хода на производството
ответницата бе представлявана от назначения й на разноски на ищеца особен
представител, осъществяващ
процесуално представителство, регламентирано с особени правила и произтичащо от
нарочен акт на съда - чл. 47, ал. 6 ГПК, чл. 48, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 29, ал. 3 ГПК, който съгл. приетото в ТР 6/2013 на ОСГТК на ВКС, т. 6, следва да получава
възнаграждение за участието си по конкретно дело, доколкото представителството
му по делото е винаги възмездно - чл. 36, ал. 13. Ето защо на адв. И.Х. следва да бъде
изплатена сумата за това, която е внесена от ищеца по делото и в който смисъл
съдът се е произнесъл в съдебно заседание от 23.06.2021г.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Д.И.Д.,
ЕГН: **********, с адрес: *** Да ЗАПЛАТИ
на И.Н.С., с ЕГН: **********, с адрес: *** против иска да сумата от 1600,00 лв. (хиляда и шестстотин
лева), представляваща дадена в заем такава от ищеца на ответницата и изплатена,
както следва: на 26.02.2020г. – 400,00 лв.; на 29.02.2020г. – 400,00 лв.; на
01.03.2020 г. – 400,00 лв. и на 06.03.2020г. – 400,00 лв., КАТО претенцията за сумата
от 109,80 лв. (сто и девет лева и осемдесет стотинки) – разноски по изпращането
на дадените в заем парични средства, ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ, като неоснователна и
недоказана.
ОСЪЖДА Д.И.Д.,
ЕГН: **********, с адрес: *** Да ЗАПЛАТИ
на И.Н.С., с ЕГН: **********, с адрес: *** сумата в размер на 668,15 лв. (шестстотин шестдесет и осем лева и петнадесет стотинки),
представляваща сторени в производството разноски.
Решението
подлежи на въззивно обжалване в
двуседмичен срок от съобщаването му пред Окръжен съд – Кюстендил.
Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по
делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
СЪДИЯ при Районен съд – Кюстендил:_____________