Р
Е Ш Е Н И Е
№
260398 / 30.10.2020г.
гр.
Перник, 30.10.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЕРНИК,
Гражданско отделение, I състав, в открито заседание на двадесет и втори
октомври, две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Теодора Тодорова като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 6677по описа на ПРС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов" № 29, етаж
3 срещу М.Й. *** признаване за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото
дружество сумата от 1 698,64 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за кредит „***“ № *** от
01.07.2015 г., законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 07.08.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането, сумата от 146,99 лв., представляваща договорна лихва за периода от 18.07.2015
г. до 06.11.2018 г., 339,72 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за представяне
на обезпечение, сумата от 200 лв.,
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземанията и сумата
от 114,32 лв., представляваща лихва
за забава за периода 7.11.2018 г. до 30.07.2019 г., за които суми по ч. гр.
дело № 4635/2019 г. по описа на Районен съд – Перник, ГО, VI-ти състав е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
08.08.2019 г.
Ищецът „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД твърди, че между ответника М.Й., в качеството му на заемател и
третото за процеса лице „Аксес Файнанс“ ООД, в качеството му на заемодател, е
сключен договор за кредит „***“ № *** от 01.07.2015 г. (Договора), с който на
ответника е предоставен револвиращ кредит под формата на разрешен кредитен
лимит в максимален размер от 400 лв., впоследствие увеличаван с подписвани
между страните анекси. Твърди се, че при сключване на договора на заемателя е
предоставен и платежен инструмент – кредитна карта. Посочва се, че Й. усвоил
сума в общ размер от 1 700 лв., като след извършени плащания по картата,
продължавал да дължи сумата от 1 698,64 лв. Върху усвоената част от главницата
е начислена и договорна лихва за период от датата на първата транзакция до
датата на предсрочната изискуемост на кредита в общ размер от 146,99 лв.
Изяснява се, че договорът е обявен за предсрочно изискуем на 06.11.2018 г.
поради виновно неизпълнение от ответника на договорните му задължения. Поради
допуснатата забава и на основание чл. 16 от договора на същия е начислена
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, а на
основание чл. 12 от договора и такса за извънсъдебно събиране на вземанията.
Посочва се, че процесните вземания са прехвърлени на ищцовото дружество от
заемодателя , за което длъжникът е уведомен с писмо. Като действие по
уведомяването следва да се приеме и връчването на уведомителното писмо като
приложение към исковата молба.
С тези доводи ищецът отправя искане за
уважаване на исковите претенции. Намира за дължима и претендира и законната
лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 до окончателното изплащане на вземането.
Претендира разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът М.Й. не оспорва сключването на процесния договор
„***“, но отрича да е страна по правоотношение с ищцовото дружество. Твърди, че
е усвоил сумата от 400 лв. като кредит, но впоследствие лимитът едностранно е
увеличен от кредитора до 1700 лв., което намира за неправомерно. Поддържа, че
не е уведомен за продажбата на процесните вземания.
С оглед на изложеното моли съда да
отхвърли предявените искове.
В съдебно заседание ищецът не се
представлява. Депозира писмени становища, с които поддържа предявените искове.
Ответникът се явява лично. Поддържа вече
изложеното в отговора на исковата молба относно сключването на Договора и
усвояване на сумата, но оспорва да е уведомен за извършената цесия и
дължимостта на наказателните такси.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа
страна:
Между страните не е спорно, а и от
представените по делото доказателства се установява, че между ответника и „Аксес
файнанс“ ООД е сключен Договора, както и че първоначално е предоставена сума в
размер на 400,00 лева под формата на разрешен кредитен лимит (револвиращ
потребителски кредит). Установява се още, че страните са постигнали съгласие
фиксираният годишен лихвен процент да е в размер на 43,2% (0,12% не ден,
начисляван върху усвоена и непогасена главница), а ГПР – 45,9%, като „текущо
задължение“ по Договора представлява усвоената и непогасена главница в
периодите от 1-во до 19-о и от 20-о до последното число от месеца, върху които
суми се дължи възнаградителна лихва, а в „общо задължение“ се включва
непогасената главница, възнаградителна лихва, начислени разходи за събиране на
просрочени задължения и обезщетение за забава в размер на законна лихва. В чл. 3,
ал. 2 от Договора е уговорено, че кредитополучателят следва да заплаща текущо си
задължение до 2-о число на месеца, дължимо за предходния месец. Уговорени са
клаузи за начисляване на неустойка в случай на непредоставяне на допълнително
обезпечение – чл. 21, вр. чл. 16 от Договора, такса в размер на 120,00 лева при
забава и настъпване на предсрочна изискуемост, както и разходи за събиране на
вземането в размер на 2,50 лева на ден – чл. 22, ал. 4 и 5 от Договора.
От представения по делото анекси към
Договора се установява, че страните са договорили е предоставена сума да бъде поетапно
увеличавана, като на 24.07.2018 г. е достигнала размер от 1700,00 лева. Със
същият анекс срокът на договора е продължен с шест години, считано от
24.07.2018 г.
От представения по делото Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 11.11.2016 г. и Приложение № 1 от 23.04.2019
г. към него се установява, че кредиторът „Аксес файнанс“ ООД е цедирал
вземанията си срещу ответника на „Агенция за контрол на просрочени задължения”
ЕООД. Вторият е бил надлежно упълномощен да съобщи на длъжниците за
прехвърлянето на вземанията съгласно представеното пълномощно.
По делото не е представено нарочно
уведомление, предхождащо подаването на исковата молба, с което да се уведомява
ответника за извършеното прехвърляне на задължението му по процесния договор. В
самата искова молба е материализирано уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
ищецът по делото уведомява кредитополучателя (ответник) за извършената цесия.
От приетото по делото и неоспорено от
страните заключение на допуснатата ССчЕ се установява, че ответникът е възстановявал
суми, след което е отново е усвоявал такива по кредитния лимит, като
непогасената главница е в размер на 1698,64 лева. Вещото лице е изчислило, че
съобразно чл. 22, ал. 4 от Договора е начислена сума в общ размер на 80,00 лева
, представляваща такса разходи за извънсъдебно събиране на вземанията (по 2,50
лева в периода 06.06.2018 г. до 06.11.2018 г. ). Посочено е, че е начислената
такса в размер на 120,00 лева разходи за извънсъдебно събиране на вземането по
обявена предсрочна изискуемост. Вещото лице е изчислило, че неплатената договорна
лихва за периода от 18.07.2015 г. до 06.11.2018 г. е в размер на 146,99 лв.,
неустойката е в размер на 339,72 лева, а лихвата за забава за периода 7.11.2018
г. до 07.08.2019 г. е в размер на 128,03 лева.
Вещото
лице е установило, че при постъпване на плащания от страна на ответника е
спазван уговорения в договора ред за погасяване на задълженията.
Така
установената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи на съда:
Районен съд Перник е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове, разглеждани по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, чл. 79,
ал. 1, чл. 86, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД
по сключен договор за потребителски кредит.
С оглед на конкретните изявления в
исковата молба и възраженията на ответника и служебното задължение на съда, предмета
на доказване в настоящото производство е сведен до установяване, че ответникът
дължи на ищцовото дружество сумата от 1
698,64 лв., представляваща непогасена главница по договор за кредит „***“ №
*** от 01.07.2015 г., законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 07.08.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането, сумата от 146,99 лв., представляваща договорна лихва за периода от 18.07.2015
г. до 06.11.2018 г., 339,72 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за представяне
на обезпечение, сумата от 200,00 лв.,
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземанията и сумата
от 114,32 лв., представляваща лихва
за забава за периода 7.11.2018 г. до 30.07.2019 г., за които суми по ч. гр.
дело № 4635/2019 г. по описа на Районен съд – Перник, ГО, VI-ти състав е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
08.08.2019 г.
Настоящото производство е предназначено
да стабилизира ефекта на издадената заповед за изпълнение за вземането в
хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК и същата да влезе в сила. Съгласно
чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е подадено
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това
исково производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в
заповедното производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в
заповедното производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни,
вид, падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия
случай се установи, че вземанията, предмет на иска и вземането, за което е
издадена заповед за изпълнение в рамките на заповедното производство изцяло
съвпадат, поради което предявеният иск е процесуално допустим.
При релевираните в исковата молба
твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валидно
облигационно правоотношение между дружеството-заемодател и ответника,
предаването на заемната сума на заемополучателя, респективно възможност за
ползване чрез кредитна карта, уговорения падеж на погасителните вноски и
изтичането на срока на договора, респективно надлежно съобщаване на обявената
предсрочна изискуемост; 2). наличието на валидно постигната договореност между
страните за връщане на кредита с лихва; 3). валидно клауза за неустойка, както
и предпоставките за нейното възникване и начисляване; 4). да установи
вземанията си и по размер, както и размера на обезщетението за забава за
процесния период; 5). да установи, че е станал титуляр на сочените вземания на
твърдяното основание – договор за цесия, сключен с дружество, придобило
вземанията, включването на процесните вземания в неговия предмет и
уведомяването на длъжника за настъпилата промяна в кредиторите.
От представения по делото Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 11.11.2016 г. и Приложение № 1 от 23.04.2019
г. към него се установи, че кредиторът „Аксес файнанс“ ООД е цедирал вземанията
си срещу ответника на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД,
поради което ищецът е носител на спорното материално право. С връчване на
препис от исковата молба лично на ответника и направеното изричното изявление в
тази насока е изпълнено и задължението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, поради което
същият е активно материално легитимиран по предявените искове, а възраженията
на ответника в тази насока са неоснователни. По правилото на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД за да произведе цесията действие спрямо длъжника предишният кредитор
трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. Няма пречка цедентът
да упълномощи цесионера да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник, каквато е и настоящата хипотеза. В този случай представителната
власт възниква по волята на представлявания – цедента, като обемът й се
определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД, за
което има данни по делото. В тази насока Решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д.
№ 362/2015 на второ т.о. ВКС.
Ищецът е твърдял настъпване на
предсрочна изискуемост на 06.11.2018 г., която е надлежно съобщена на ответника.
Доказателства в тази насока по делото обаче не са представени. Независимо от
липсата на доказателства в тази насока, настоящият състав намира, че в
конкретния случай е налице сложно правоотношение, при което кредитополучателят
(държателят на кредитната карта) е купувач по взаимоотношенията си с трето лице
– продавач, на което кредиторът (издател на картата) е поела задължението да
заплати стоката/услугата, а от своя страна кредитополучателят дължи
възстановяване на усвоената сума, гражданския плод за възнаградителна лихва,
съответните такси и разноски, както и предвидената в договора санкция в случай
на забава. Този договор е консенсуален, двустранен, формален, възмезден и комутативен
– правните последици настъпват при съвпадане на волеизявленията на страните по
него, като за тях се пораждат взаимни права и задължения, чието предметно
съдържание е известно на страните при сключването на договора, чиято форма за
действителност е спазена. По своята правна същност процесният договор - за
издаване на кредитна карта и отпускането на кредит до уговорения кредитен лимит
представлява револвиращ кредит, тъй като до размера на лимита
кредитополучателят може да упражнява правата по договор за кредит. В
съобразителната част на настоящото решение се установи, че страните по Договора
не са уговаряли разсрочено плащане. Те са се споразумели, че кредитополучателят,
след използване на предоставените му парични средства в рамките на кредитния
лимит, следва да ги възстанови в цялост „текущото си задължение“ до 2-о число
на месеца, дължимо за предходния месец (чл. 3, ал. 2 от Договора). Следователно,
всеки един усвоен кредит чрез използването на кредитната карта – до размера на
уговорения кредитен лимит, изцяло трябва да бъде върнат в уговорения срок.
Поради тези правни съображения настоящата съдебна инстанция приема, че за
правилното решаване на правния спор не са приложими задължителните за
съдилищата разяснения, дадени в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК, тъй като не сме изправени пред хипотеза на стандартен
договор за кредит с разсрочено плащане, а револвиращ такъв като задължението на
кредитора – ищец да предостави нов револвинг (да поднови кредита), произтича от
точното изпълнение на длъжника – ответник да възстанови усвоената сума. Този
извод се подкрепя от представената към ССЕ таблица за движение на суми по
Договора, от която се установява, че с постъпилите суми ищецът е извършвал
частични погасявания по кредита и впоследствие ответникът отново е усвоявал
суми многократно до лимита определен със съответните анекси към Договора.
По иска с правно основание чл. 240, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК:
Настоящият състав приема, че страните са
обвързани от процесния договор по отношение на задължението за връщане на
предадената в заем сума. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК
договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. От събраните по
делото доказателства се установи, че императивно определеното съдържание на
договора е налице, поради което за ответника е възникнало задължението да
възстанови заетата сума при условията на Договора.
По иска с правно основание чл. 240, ал.
2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК:
По правилото на чл. 240, ал. 2 ЗЗД
заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това условие на
закона е изпълнено. От представените по делото Договор се установява, че
страните са уговорили конкретния размер на възнаградителната лихва в писмена
форма, както и годишния процент на разходите, пояснен чрез представителен
пример съобразно чл. 5, ал. 10, т. 6 ЗПК и задължителен реквизит съгласно чл.
10, ал. 1 , т. 10 ЗПК. При тази обективни данни и приложимото право, настоящият
състав приема, че претенцията за присъждане на възнаградителна лихва е валидна.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Този иск е акцесорен по характера си
спрямо главния, но същият подлежи на самостоятелно доказване. Претендираните за
заплащане суми на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е конкретния случай е срочно и
длъжникът изпада в забава по правилото на чл. 84, ал. 1 ЗЗД без да е необходима
покана. Тъй като ответникът не е изпълнил точно в темпорално отношение своята
парична престация, той е изпаднал в забава и дължи обезщетение за причинените
на ищеца вреди, изразяващи се в пропусната полза, като това обезщетение е в размер
на претендираната законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху
главницата.
По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
По повод на конкретното възражение, а и
предвид служебното задължение на съда, настоящият състав дължи произнасяне по
валидността на Договора или отделни негови клаузи.
Неустойката е форма на договорна
отговорност и проявление на принципа на автономия на волята в частното право. С
нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати
неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е
необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението.
Неустойката е акцесорно задължение за определена престация (парична или
непарична), което става изискуемо при проявление в обективната действителност
на нов юридически факт – уговорената между страните форма на неизпълнение. Това
правило обаче не може да се абсолютизира, тъй като то не може да противоречи на
повелителните норми на закона и добрите нрави – арг. чл. 9 ЗЗД. Съгласно задължителните
разяснения на т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г., по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, договорната неустойка е нищожна поради нарушение на принципа за
справедливост и спазване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката дали неустойката
е екзорбитатна и излиза извън пределите на нравствената допустимост се прави
към момента на сключване на договора.
Тъй като се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически и следва да се ползва
със засилената защита на ЗПК, като не следва да се допуска неравноправно
третиране на по - слабата страна по договора. Така в решението по дело С-618/10
е прието, че неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или
доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на
самите страни по договора намеса, позовавайки се на Решение по дело
Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, Решение по дело Mostaza Claro,
Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones и Решение по дело VB
Pénzügyi Lízing.
Принципът на справедливостта изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес, а определянето на
неустойка в размер на 10% върху целия размер на усвоената главница за
неосигуряване на поръчител със завидна кредитна история (съгласно конкретните
договорни изисквания) за всеки отделен
случай на забава (чл. 16, ал. 4 и чл. 21 от Договора), е в явно
противоречие с добрите нрави - несанируем порок, визиран в чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Същевременно
тази клауза недвусмислено попада в хипотезата на чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143,
т. 5 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се посочи, че
задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договореното. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава принципа на справедливост и
излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят
определя за неустойката, поради което настоящият състав намира, че тази клауза
(чл. 21 от Договора) е нищожна. В тази част процесният договор за кредит не е
породил правно действие и същата не се дължи, поради което претенцията за
установяване дължимостта на тази сума е неоснователна и предявеният иск следва
да бъде отхвърлен изцяло.
По исковете с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД
Ищецът е претендирал сумата общо 200,00
лв., представляваща разходи за действия по събиране на задълженията (2,50 лева
на ден в общ размер на 80,00 лева) и такса за разходи за извънсъдебно събиране
на задължението при настъпване на предсрочна изискуемост – 120,00 лева. Тези
такси съдът намира за недължими. Първо, както бе посочено, в конкретния случай
не е налице предсрочна изискуемост и такава не е съобщавана на длъжника. Също
така клаузите за начисляване на такса за събиране на вземането противоречи на
чл. 33, ал. 1 ЗПК. В настоящия случай се цели заобикаляне на ограничението на
чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло
свързана с хипотеза на забава на длъжника. Поради това тези клаузи от Договора
(чл. 22, ал. 4 и 5), с която се предвижда, че кредитополучателя дължи такси за
извънсъдебно събиране са нищожни.
Доколкото в настоящото производство
исковата претенция се счете за основателна по отношение на молбата за
присъждане на главница, възнаградителна лихва и законна лихва (обезщетение за
забава), по отношение на размера им съдът кредитира неоспорената от страните
ССЕ, в която вещото лице е изчислило, че непогасената главница е в размер на
1698,64 лева; договорна лихва за периода от 18.07.2015 г. до 06.11.2018 г. е в
размер на 146,99 лв., а лихвата за забава за периода 07.11.2018 г. до 07.08.2019
г. е в размер на 128,03 лева, като по правилото на чл. 6 ГПК следва да бъде
присъдена в размер до заявения в исковата молба – 114,32 лева.
По
разноските:
Ищецът е претендирал разноски и при този
изход от спора по правилото на чл. 78, ал. 1 такива следва да му бъдат
присъдени съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е доказал разноски в
размер на 49,99 лева за държавна такса, 150,00 лева депозит за вещо лице като е
претендирал и заплащане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 350.00
лева. По правилото на чл. 78, ал. 8 и след като съобрази, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност, съдът определя юрисконсултско
възнаграждение в полза на ищеца в размер на 100.00 лева. В полза на ищецът
следва да бъдат присъдени разноски в рамките на исковото производство в размер
на 235,20 лева.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на разноските в
заповедното производство с осъдителен диспозитив. Предвид изхода от спора и
доказаните в заповедното производство разноски, на ищеца се дължат 78,40 лева
съразмерно на уважената част от исковете, които също следва да му бъдат
присъдени.
В светлината на гореизложеното съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК, че В ПОЛЗА на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3 СЪЩЕСТВУВА
изискуемо вземане срещу М.Й.Й., ЕГН **********,*** за сумата в
размер на 1 698,64 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за кредит „***“ № *** от
01.07.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 07.08.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането, на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл.
9 ЗПК сумата от 146,99 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 18.07.2015 г. до 06.11.2018 г. и на основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 114,32 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 7.11.2018 г. до 30.07.2019 г., като ОТХВЪРЛЯ изцяло изковете с правно
основание чл. 79, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумите от 339,72 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за представяне
на обезпечение, сумата от 200 лв., представляваща разходи и такси за
извънсъдебно събиране на вземанията, за които суми по ч. гр. дело № 4635/2019
г. по описа на Районен съд – Перник, ГО, VI-ти състав е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 08.08.2019 г.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.Й.Й. ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, суми в размер на 235,20
лева, разноски в рамките на исковото производство, съразмерно на уважената
част от исковата претенция и 78,40 лева
разноски в рамките на заповедното производство, съразмерно на уважената част от
исковата претенция.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд Перник.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ_________________