СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш Е Н И Е
04.06.21г.
Софийски градски съд І-12 състав с:
Председател: Георги
Иванов
Разгледа в съдебно заседание на 13.05.21г. /с участието на секретаря Д.
Цветкова/ гражданско дело № 16404/16г. и констатира следното:
Предявен е иск от „Ф.Е.“ ЕООД против РБ /представлявана от М.НА Ф./ с правно основание
чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 7 от КРБ за сумата 292 377,
87 лева /обезщетение за имуществени вреди/. Претендира се /при условията на чл.
86 от ЗЗД/ и законната лихва върху посочената сума /главница/ за периода след 31.01.14г.
За същите суми /главница и законна лихва/ са предявени и евентуални искове
по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД; чл. 59 от ЗЗД; чл. 86 от ЗЗД.
Съображенията на страните са изложени по делото.
Не се спори /а тези обстоятелства се установяват и от събраните в процеса:
писмени и експертни доказателства - преценени в съвкупност/, че:
На основание на /в съответствие с/ чл. 35а от ЗЕВИ: от патримониума
/имуществото/ на ищеца е била събрана /под формата на такси/ в полза на
държавния бюджет сума в размер на общо 292 377, 87 лева. Посочената правна
норма е била обявена за противоконституционна с РКС от 31.07.14г. /влязло в
сила на 09.08.14г. - в съответствие с правилото на чл. 152, ал. 2 от КРБ и чл.
14, ал. 3 от ЗКС/. Липсват доказателства /съответно и твърдения/
законодателният орган на държавата /НС/ да е предприел действия /да е приел
нормативен акт – в съответствие с правилото на чл. 22, ал. 4 от ЗКС и чл. 88,
ал. 4 от ПОДНС отм./, с които да уреди правните последици, настъпили през
времето на действие на чл. 35а от ЗЕВИ.
Главният иск е основателен:
Държавата /РБ, представлявана от М.НА Ф./ като самостоятелен правен субект
е принципно /изрично/ легитимирана /в процесуално-правен аспект/ да бъде страна
по гражданско дело /в тази насока е конкретното правило на чл. 31, ал. 1 от ГПК; в същата насока са и редица други текстове от този процесуален закон/.
Принципният текст на чл. 7 от КРБ позволява - имуществената отговорност на
ответника да бъде ангажирана /при условията на чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл.
45 от ЗЗД/ и по общият гражданско-правен исков ред /когато не са налице
конкретните, изрични, изчерпателно регламентирани предпоставки на специалният
закон ЗОДОВ/.
С оглед изложеното: процесните искове /главен и акцесорен/ се явяват –
процесуално допустими /предявени срещу надлежен ответник/.
Описаните обстоятелства /установената по делото фактическа обстановка,
която не е и спорна в случая/ удостоверяват пряко предпоставките на чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД:
Неприемането на акт по чл. 22, ал. 4 от ЗКС и чл. 88, ал. 4 от ПОДНС отм.
/неизпълнението на визираното в тези законови текстове изрично, императивно
правило – задължение/ следва да се окачестви като виновно и противоправно
бездействие на законодателния орган /по смисъла на чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл.
45 от ЗЗД/, което е довело до невъзможност – настъпилият за ищеца имуществен
негатив /ощетяване на партимониума на дружеството със сума в размер на 292 377,
87 лева/ да бъде компенсиран. Материално-правно легитимиран да носи имуществена
отговорност /при условията на чл. 49 от ЗЗД/ за този деликт /бездействие/ е НС
/доколкото именно в тежест на последният държавен орган – правен субект е
вменено задължението да приеме акт, с който да уреди правните последици,
настъпили през времето на действие на обявеният за противоконституционен
законов текст - съгласно правилото на чл. 22, ал. 4 от ЗКС и чл. 88, ал. 4 от
ПОДНС отм./. Ответникът /РБ/ обаче - също се явява легитимиран /в
материално-правен аспект/ да бъде ответник по иска /на практика: като
специфичен правен субект с изрично призната от закона правосубектност -
държавата концентрира в себе си всички държавни органи и се явява принципен
възложител на всеки един от тях по смисъла на чл. 49 от ЗЗД/.
Досежно основното спорно обстоятелство в случая:
Действително - решенията на КС пораждат действие /съгласно изричното
правило на чл. 151, ал. 2, изр. 3-то от КРБ/ занапред /за в бъдеще/, което
означава, че след влизане в сила на постановеното решение - обявеният за
противоконституционен текст от закона /в случая разпоредбата на чл. 35а от
ЗЕВИ/ престава да се прилага. Решението на КС по чл. 149, ал. 1, т. 2 от КРБ
обаче има съществено предназначение /правна последица/: същото прогласява
принципната /изначална/ противоконституционност на съответната законова
разпоредба. С оглед това в случая /и във всяка хипотеза, подобна на настоящата/
следва да се приеме, че действието на чл. 35а от ЗЕВИ е било „противоправно“
през целия период на съществуване на този законов текст /от момента на
създаването му до неговата „отмяна“ с решението на КС/. С други думи – за целия
този период законовият текст е породил незаконосъобразни
/противоконституционни/ правни последици. Именно с оглед това – правилото на
чл. 151, ал. 2, изр. 3-то от КРБ не може да дерогира /да изключи/ имуществената
отговорност на Държавата /в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 7 от КРБ/. Обратната /противната/ логика би лишила от всякаква правна
защита – правен субект, който е претърпял имуществени /или неимуществени вреди/
от действие на противоконституционен закон /норма/, а такъв правен ефект не
може да бъде защитен /правно и житейски/. Именно такова е предназначението на
/заради това са създадени/ правилата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС и чл. 88, ал. 4 от
ПОДНС отм. /последната норма - действала към 14г./.
С оглед изложеното /предвид установяване на всички предпоставки по чл. 49
от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 7 от КРБ/ главният иск следва да бъде
уважен – изцяло /ответникът следва да бъде осъден да обезщети ищеца за
претърпяната имуществена вреда – до размера на заявената в процеса сума/.
В горната /принципна/ насока е и съдържанието на решение № 3/20г. на КС.
Частично основателен е и акцесорният иск:
В полза на ищеца следва да се присъди /при условията на чл. 86 от ЗЗД във
връзка с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД – с оглед обстоятелството, че процесната вреда е
следствие от деликт/ и законна лихва /в глобален размер/ върху процесната
главница, но само за периода след 09.10.14г. /когато е изтекъл предвиденият в чл.
88, ал. 4 от ПОДНС отм. 2-месечен срок за изпълнение на задължението на НС по
чл. 22, ал. 4 от ЗКС/.
Възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 от ГПК е основателно /заявеният
от ищеца адвокатски хонорар надвишава минимума по Наредба № 1; с оглед това -
претендираната сума следва да бъде редуцирана до размера на сумата 8 854 лева с
ДДС/.
С оглед изхода на спора по главните искове – евентуално заявените претенции
не подлежат на разглеждане.
Съдът,
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Република България /представлявана от М.НА
Ф./ да плати на „Ф.Е.“ ЕООД сумата 292 377, 87 лева /обезщетение за
имуществени вреди/ на основание чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл.
7 от КРБ; законната лихва върху посочената сума от 09.10.14г. до цялостното й
изплащане и 24 056 лева – съдебни разноски /на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК; при приложение на правилото по чл. 78, ал. 5 от ГПК/.
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86 от ЗЗД за периода до 09.10.14г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ евентуалните искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Решението подлежи на обжалване пред САС в 14-дневен срок от съобщаването му
на страните.
Председател: