РЕШЕНИЕ
№ 91
гр. Горна Оряховица , 17.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, X СЪСТАВ в публично
заседание на седемнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Илина В. Джукова
при участието на секретаря Стела Т. Бакърджиева
като разгледа докладваното от Илина В. Джукова Гражданско дело №
20204120101462 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.34 ЗС – във фазата по допускане на делбата.
Ищцата М. Д. С. твърди, че с ответника Г. С. Н. са съсобственици на апартамент,
находящ се в гр.****************************, на първи етаж, ведно с избено
помещение, разположено под входа за апартамента, ведно със съответните идеални
части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е
построена сградата – държавен УПИ XX-251, в кв.136 по плана на града и гараж на
северната граница на дворното място. Твърди, че съсобствеността е възникнала след
като през 2010 г. С.Г. Н. дарил на нея и М.С. Н. по ½ идеална част от имота, а
впоследствие М.С. Н. прехвърлил на ответника и негов брат Г. С. Н. неговата 1/2
идеална част.
Ищцата признава, че преди посочените сделки С.Г. Н. е прехвърлил имота на Г.
С. Н. срещу задължение за гледане и издръжка, както и че този договор е бил развален
през 2010 г. Признава още, че по това време ответникът е имал финансови задължения,
но оспорва те да имат общо с развалянето на договора за издръжка и гледане. Сочи, че
този договор е развален поради неизпълнение на задължението на ответника да полага
грижи и дава издръжка на своя баща. Оспорва ответникът да е живял в имота и да го е
считал за свой от 1995 г. насам, като твърди, че той е живял в Испания. Моли за
1
допускане на съдебна делба между страните при равни квоти.
Ответникът Г. С. Н. оспорва да е налице съсобственост, каквато твърди ищцата.
Твърди, че той е единствен собственик на целия имот и гаража, като придобити по
давност. Твърди, че на 11.09.1995 г. е сключил с баща си С.Г. Н. договор за издръжка и
гледане и така придобил собствеността върху имотите. Сочи, че от тогава той счита
имотите за свои и ги владее за себе си лично и чрез своя брат, като извършвал
подобрения, заплащал данъци и разходи за тяхната поддръжка. Твърди, че договорът е
развален с решение по гр.д. № 1423/2009 г. по описа на съда, но след постановяването
му ответникът не е прекъснал владението на имотите.
Сочи, че страните по договора от 2010 г. не са имали намерение в отношенията
между тях да настъпи вещно-прехвърлителен ефект, а да се създадат за трети лица
привидни правни отношения на обвързаност. Както развалянето на договора, така и
сключването на договора за дарение, са имали за цел формално лишаване на ответника
и баща му от собственост, във връзка с финансови отношения с трети лица – заем,
който ответникът е взел от физическо лице на стойност 3 000 евро и не е върнал в срок.
Твърди се, че никой от семейството на страните не е оспорвал, че ответникът е
собственик на делбените имоти. Твърди, че е постигнато съгласие между него, ищцата
и М. Н. по договора за дарение от 2010 г., последните двама да му прехвърлят правото
на собственост върху техните идеални части. На 16.10.2019 г. М.С. Н. е дарил на
ответника своята ½ идеална част, а ищцата е декларирала съгласие да стори същото, но
вместо това е предявила иска за делба. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на
сторените разноски.
Съдът, след съобразяване на твърденията, доводите и възраженията на
страните и преценка на събраните по делото доказателства, намира за установено
от фактическа страна следното:
С решение № 146/18.03.2010 г., постановено по гр.д. №1423/2009 г. по описа на
съда, влязло в сила на 10.04.2010 г., е развален договор, сключен на 11.09.1995 г. и
обективиран в нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот №124, том V,
нот.дело № 2746/1995 г. на районен съдия при Районен съд – Горна Оряховица, с
който С.Г. Н. е прехвърлил на сина си, ответника Г. С. Н. недвижим имот, находящ се
в гр.*******************, а именно: апартамент на първия етаж, разположен над
сутерена, находящ се в двуетажна жилищна сграда построена по стопански начин
върху държавно дворно място представляващо парцел ХХ-251, кв.136, със
самостоятелен вход откъм двора, ведно с избено помещение, разположено под входа за
апартамента и гараж разположен на северната граница на парцела на границата с
наследниците на С.В., при граници на целия парцел: улица, наследници на С.В.,
наследници на А.М. и Г.С. срещу задължение за гледане и издръжка, които Г. С. Н. да
2
полага след навършване на пълнолетие – осигуряване на храна, облекло, отопление,
осветление, лични грижи, лекарства и лекарски грижи след поискване от страна на С.Г.
Н., като поискването на грижите да стане писмено или при изпадане в нужда, със
запазване за С.Г. Н. на правото на ползване върху имота.
Страните не спорят, че е подписан нотариален акт за дарение на недвижим имот
№ 577, том III, рег.№ 3894/23.09.2010 г., нот.д. № 512/2010 г. на Нотариус № 284-НК с
район на действие Районен съд – Горна Оряховица, вписан в Служба по вписванията
при Районен съд – Горна Оряховица с вх.рег. № 3084/23.09.2010 г., акт № 29, том Х,
дело № 1631/2010 г., обективиращ договор от 23.09.2010 г., по силата на който С.Г. Н.
дарил на ищцата, негова племенница, и на сина си свид. М.С. Н. по ½ идеална част от
същия апартамент, находящ се в гр.*****************, на първи етаж от двуетажната
жилищна сграда със самостоятелен вход от двора, състоящ се от две стаи, дневна,
столова, черна кухня и други сервизни помещения, ведно с избено помещение,
разположено под входа за апартамента с отделен вход и съответните идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е
построена сградата – общински УПИ XX-251, в кв.136 по плана на града и гараж,
разположен на северната граница на дворното място.
Показанията на свид.М. Н. – брат на ответника и братовчед на ищцата,
установяват, че по време на водене на производството по гр.д. №1423/2009 г. по описа
на съда и сключване на посочения по-горе договор за дарение, ответникът живял в
Испания. Сам и ответникът признава, че е заминал за Испания между 2000 г. и 2002 г. и
първото му връщане за по-дълъг период в България било през 2016 г.
Ищцата признава и бе отделено за безспорно между страните, че към 2010 г.
ответникът дължал връщане на заем на физическо лице в размер на 3 000 евро. Свид.
Н. сочи, че преди заминаването на ответника в Испания, през 2000 г. или 2001 г., брат
му и баща му взели заем от жена за да се плати глоба, наложена на С. Н. и за да
разполагат с пари да замине ответника в Испания, като двамата „заложили“ имота.
Свидетелят уточнява, че към този момент имотът е бил на ответника съгласно договора
за издръжка и гледане. Според показанията на свид.Н. уговорката между ответника и
баща му била, ответникът да замине за Испания за да работи и да върне заема, но към
2010 г. той все още не бил издължен. Посоченото относно заема и ипотеката се
установява и от представените покана за доброволно изпълнение, призовка за опис и
определение № 1470/20.05.2011 г. по гр.д. № 912/2011 г. по описа на съда, съгласно
които по изп.д. № 20117300400333 по описа на Частен съдебен изпълнител № 730 –
КЧСИ с район на действие Окръжен съд – Велико Търново било насочено
принудително изпълнение към имота, ипотекиран за обезпечаване на вземането на
взискателя Т.С.М. от длъжника С.Г. Н., при ипотекарни длъжници М. Н. и ищцата. От
3
посочените документи и свидетелските показания е явно, че заемът от Т.С.М. бил
получен и се дължал от С. Н., а ответникът го обезпечил с ипотека върху имота, тогава
негова собственост, като във вътрешните отношения между двамата, заемът следвало
да се изплати със средствата, получени от ответника в чужбина. След разваляне на
договора и дарението на имота на М. Н. и ищцата, ипотекарни длъжници по
задължението станали двамата нови собственици.
Съгласно показанията на свид.М. Н., С. Н. решил да развали договора с
ответника и да дари имота на него и братовчедка му, за да не се насочи принудително
изпълнение към него, а мотивът му двамата да получат по ½ идеална част бил да се
гарантира да не се разпореди свидетеля сам с имота. Показанията на разпитаните
свидетели установяват, че С. Н. заявил, че желае след неговата смърт М. Н. и ищцата
да прехвърлят имота на ответника.
Съгласно показанията на свид.Н. през периода, през който ответникът живял в
Испания (приблизително от 2001 г. до 2015 г. или 2016 г.), в имота не е живял никой.
Той и баща му С. Н. живели в с.Благоево, но се грижили за имота. Токът, водата и
данъците се заплащали от свид.Н. с пари, получени от ответника. Не се спори, а и от
признанието на ответника и показанията на всички разпитани свидетели се установява,
че след 2015 – 2016 г. ответникът се завърнал трайно в България и започнал да живее в
имота. След завръщането си направил и ремонт в имота, а през 2019 г. ремонтирал
банята (показанията на свид.Т.). Представените приходни касови ордери от „Телнет“
ООД и разписки от „Изипей“ АД установяват, че ответникът заплатил таксите за
телевизия и интернет на адреса за месеци декември 2016 г. и юли 2017 г., електрическа
енергия по фактури от 13.11.2017 г., 13.12.2017 г., 14.05.2018 г. и 05.04.2019 г., както и
ВиК услуги по фактура за месец октомври 2017 г. Разписките установяват още, че
партидата на апартамента при „Енерго Про Продажби“ АД била разкрита на
ответника, а при „ВиК Йовковци“ ООД – на С. Н..
Съгласно показанията на свид.Н. и Н.а, С. Н. починал през 2018 г. Няколко
месеца след смъртта му ищцата потърсила свид.Н. и му заявила, че желае да му
прехвърли нейния дял от имота. Свидетелят се съгласил и се консултирал с нотариус,
снабдил се с необходимите документи и заплатил данъците на имота, дължими от
ищцата за 5 години назад. След като съобщил на ищцата, че е готов за извършване на
сделката, ищцата се отказала.
Безспорно между страните е, че с нотариален акт за дарение на недвижим имот
№ 126, том II, рег.№ 5410/16.10.2019 г., нот.д. № 287/2019 г. на Нотариус № 718-НК с
район на действие Районен съд – Горна Оряховица, вписан в Служба по вписванията
при Районен съд – Горна Оряховица с вх.рег. № 4772/16.10.2019 г., акт № 59, том ХVII,
дело № 2270/2019 г. М.С. Н. дарил на ответника ½ идеална част от процесния
4
недвижим имот.
Въз основа на приетите за установени факти, съдът намира от правна
страна следното:
Предявеният иск намира правното си основание в чл.34, ал.1 ЗС и има за свой
предмет и крайна цел прекратяването на съсобствеността между съделителите – страни
в производството. Във фазата по допускане на съдебната делба съгласно чл.344, ал.1
ГПК съдът решава въпросите между кои лица за кои имоти и при какви квоти ще се
извърши делбата. Разглеждането им е предпоставено от извод за съсобственост между
страните на въведеното основание, или в случая, с оглед твърденията на ищеца – от
транслативни сделки /дарения/. Понеже действителността на едната от сделките е
оспорена от ответника, а и той навежда твърдения, че е едноличен собственик на
имота, като придобит с изтичане на придобивна давност, решението по въпроса за
основателност на възраженията му ще предопредели решаващия извод на съда налице
ли е заявената от ищеца съсобственост. По същество ответникът се позовава на две
основания за съществуване на твърдяното право на собственост – освен придобивната
давност от 1995 г. насетне, или евентуално – от 2010 г., и нищожност на договора за
дарение от 2010 г. като абсолютно симулативен и симулативност на производството по
разваляне на договора за издръжка и гледане. Това е така, защото при основателност на
възраженията за нищожност, имотът би се явил собствен на ответника въз основа на
договора от 1995 г.
Организирането на симулативен процес е вид злоупотреба с процесуални права,
която цели да се прикрие със съдебното решение действителното правно положение
между страните. За такава злоупотреба с права може да се приеме и воденето на
производството и упражняването на процесуални права по начин, че да се постигне
определен и желан и от двете страни изход на съдебния спор, който да създаде правно
положение на съществуване или несъществуване на материално право (напр.
признание на неоснователен иск с цел увреждане на трети лица). За да е налице
последното, и двете насрещни в производството страни, следва да имат воля за сочения
резултат. Тя от своя страна предполага знание за водене на делото. Видно от служебно
известното решение, ответникът е представляван от особен представител в
производството по гр.д. №1423/2009 г. по описа на съда, а и той заяви в хода на
устните състезания, че делото е водено в негово отсъствие. Свидетелските показания
на свид.М. Н. установяват единствено целта на ищеца – С. Н., да предяви иска, но няма
доказателства, сочещи, че ответникът изобщо е знаел за водене на делото, за да се е
съгласил с тази цел. По тези съображения съдът няма основание да счете, че съдебния
процес по гр.д. №1423/2009 г. по описа на съда е бил симулативен.
Съгласно чл.26, ал.2 ЗЗД нищожни са всички привидни договори – тези, при
5
които страните нямат воля да бъдат обвързани, както постановява договорът. Когато
волята на страните по сключеното съглашение е само да създадат привидни правни
последици на обвързаност, които те не желаят, симулацията е абсолютна. При
сключване на симулативното съглашение страните планират да създадат привидността
поради определено основание, тя да функционира известно време и след това да бъде
прекратена, защото съществува вътрешно съглашение между страните, даващо
възможност за връщане на нещата в изходната им позиция. При абсолютната
симулация това се постига чрез сделка, създаваща привидността (сделка-способ), и
последваща, която има за цел да обезсили първата (сделка-цел) (в посочения смисъл
Решение № 543/24.08.2009 г. по гр.д. № 2877/2008 г. на IV Г.О. на ВКС). Така за да е
налице абсолютна симулация е необходимо по безспорен начин да се установи, че
страните по договора не са имали воля да бъдат обвързани от него, а са го сключили
само, за да създадат привидни правни последици, настъпването на които реално не са
желаели, като след отпадане на причината за това, са се съгласили да прекратят
привидното положение.
Събраните по делото доказателства не установяват по несъмнен начин, че към
датата на сключването на договора за дарение страните не са искали да постигнат
последиците му. На първо място, с оглед установеното от фактическа страна,
ответникът не е бил длъжник по заема, а само ипотекарен длъжник, т.е. отговарял е
пред кредитора с имота. Изпълнение върху друго негово имущество не е можело да
бъде осъществено, а изпълнението върху имота не би могло да бъде предотвратено с
отчуждаването му или притежаването му от друго лице (такова изпълнение е било и
насочено срещу М. Н. и ответницата след дарението). Вътрешната уговорка със С. Н.
ответникът да погаси заема е без значение за кредитора. Длъжник по заема е бил С. Н.
и сочената от ответника цел би могла да бъде съотнесена към неговото имущество, но
само ако имотът не беше ипотекиран.
На следващо място, всички разпитани свидетели единодушно сочат, че С. Н.
желаел М. Н. и ищцата да прехвърлят имота на ответника след неговата смърт. Ако
целта на дарението бе сочената от ответника, то изразеното от С. Н. желание би било
прехвърляне на имота след погасяване на заема или прекратяване на изпълнителното
дело. Смъртта на С. Н. не би погасила задълженията му и в случай, че надарените
прехвърлят имота на ответника, то кредиторът би се удовлетворил точно от него. Ако
пък заемът е изплатен приживе на С. Н., то твърдяното от ответника основание за
привидността би се явило отпаднало и би следвало прехвърлянето по сделката-цел вече
да е осъществено (най-малкото от М. Н.).
Освен посоченото, абсолютната симулация изисква страните по привидната
сделка да са постигнали съглашение, че правните й последици няма да настъпят, а че
6
извършват обективираното в нотариалния акт разпореждане само за да лишат за пред
кредитора С. Н. и ответника от имущество. Свидетелите установяват, че такива са били
подбудите на С. Н., но по отношение на надарените такава воля не се установи. Дори
да се приеме, че М. Н. е постигнал съглашение с баща си, макар че разпитан като
свидетел, единствено изяснява мотивите на С. Н. за прехвърлянето, по отношение на
волята на ищцата не са ангажирани никакви доказателства. Индиция за това, че ищцата
не страна по съглашение за привидност е това, че тя е пожелала да прехвърли дела си
на М. Н., а не на ответника, в какъвто смисъл се твърди да са се споразумели страните
по дарението, както и обстоятелството, че ответникът, М. Н. и съпругата му са
очаквали тя да е платила данъците.
Понеже нито съдебният процес за разваляне на договора за издръжка и гледане,
нито договора за дарение, са симулативни, те са породили своите последици като
имотът се е върнал в патримониума на разпоредилия се по разваления договор С. Н., а
след това – М. Н. и ищцата придобили по ½ идеална част. Установеното от фактическа
страна не дава основание да се приеме, че ответникът е придобил имота и с изтичане
на придобивна давност.
Съгласно чл.79 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е
добросъвестно – 5 години. Владението от своя страна изисква кумулативно наличие на
двата му елемента. Обективният елемент – упражняване на фактическата власт върху
веща, включва извършване на фактически действия, които недвусмислено
манифестират власт върху имота, която по съдържание е като на собственика, а
субективният елемент на владението – намерението за своене /третирането на вещта
като своя/, е психическо състояние, поради което е установена оборимата презумпция
на чл.69 ЗС. Така ответникът следва да установи придобиване на фактическата власт
върху имота и упражняването й постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено
в продължение на 10 години с намерение да държи имота като свой. Тук е мястото да
се настои на това, че установяване на посоченото при условията на пълно и главно
доказване е доказателствена задача на ответника и това следва от благоприятната за
него последица на основателност на възражението му и отхвърляне на иска. При
въведено такова възражение, ищцата не носи тежестта да установява, че тя е
осъществявала фактическа власт върху имота (или владение, както точно възразява
ответника). Тя несъмнено разполага с възможността да се защити срещу възражението,
оспорвайки твърденията на ответника с подобни насрещни твърдения, но в случая
такива не са въведени. Дори ищцата да не се възползва от тази възможност за защита
срещу възражението или ако бе провела неуспешно насрещно доказване на
твърденията си, това не би довело до прилагане на никаква неблагоприятна за нея
последица /процесуална тежест/, за разлика от неустановяване от ответника на фактите,
7
от които черпи възражението си.
В периода от придобиването на имота през 1995 г. до разваляне на договора през
2010 г. ответникът не би могъл да осъществява фактическата власт върху имота с
намерение да го свои, защото не би могъл да го владее срещу себе си. Така е, защото
правото на собственост може да се придобие само от лице, което не го притежава на
друго основание. Докато не е развален алеаторния договор, ответникът се счита
собственик на основание договора и упражняваната от него фактическа власт върху
имота е елемент от правото на собственост, а не с цел да придобие същото право
повторно на друго правно основание (така Решение № 1220/02.12.2008 г. по гр.д. №
4730/2007 г. на І Г.О. на ВКС; Решение № 172/12.10.2016 г. по гр.д.№ 1424/2016 І Г.О.
на ВКС). Да се приеме противното би означавало да не може да се осъществи
двустранната реституция по всеки транслативен договор, развален след повече от 10
години от сключването му.
След развалянето на договора до завръщането на ответника от Кралство
Испания не се установи ищецът или някое друго лице да е установило и упражнявало
фактическата власт върху имота. Фактическата власт, като елемент на владението,
изисква извършване на едностранни действия, които по явен и недвусмислен начин
демонстрират намерението да придобие имота за себе си. Такива действия по
естеството си трябва да надхвърлят обичайното ползване/управление на вещта, затова
не могат да бъдат заплащането на комунални услуги или данъци. В тази връзка е без
значение на чие име са партидите за комунални услуги – например партидата за ВиК
услуги към 2016 г. е била на С. Н., но никоя от страните не претендира, че имотът е бил
негов или той е упражнявал владение. При категорично установеното обстоятелство,
че в посочения период имотът е бил необитам и липса на твърдения или данни да са
извършвани каквито и да е други действия, манифестиращи собственост независимо от
това (например извършване на ремонт, включващ конструктивни промени, което
несъмнено само собственик би могъл да направи), съдът няма основание да заключи,
че ответникът е владял имота – нито лично, нито чрез трети лица.
Едва след завръщането на ответника от Кралство Испания през 2015 г. или 2016
г., той е установил своя фактическа власт върху имота и е започнал извършването на
действия, които несъмнено показват, че той счита имота за свой – ответникът се
нанесъл да живее в имота като М. Н. и ищцата знаели за това, извършил е основен
ремонт на жилището и пр. Доколкото установеното владение не отговаря на
признаците да е добросъвестно, имотът би се придобил при упражняване на
владението в продължение на 10 години, които към момента на предявяване на иска не
са изтекли.
С оглед изложеното до тук, ответникът не е единствен собственик на процесния
8
имот на нито едно от заявените от него ознования. Страните са съсобственици при
равни квоти и всяка притежава по ½ идеална част от имота, като за ищцата тя е
придобита по дарение от С. Н., а за ответника – по дарение от М. Н.. Имотът следва да
се допусне до делба между страните – съсобственици при посочените квоти.
По присъждане на сторените разноски:
Съгласно чл.355 ГПК и при липса на присъединени за разглеждане искове в
производството, не следва да бъде разпределяна отговорността за разноски, нито да
бъде възлагано заплащането на държавни такси, защото те се определят от стойността
на дяловете, определени с решението във фазата по извършване на делбата.
На основание чл.258, ал.1 ГПК решението подлежи на обжалване.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ДОПУСКА извършването на съдебна делба на недвижим имот –
АПАРТАМЕНТ, находящ се в гр.*****************, на първи етаж от двуетажната
жилищна сграда със самостоятелен вход от двора, с площ съгласно данъчна оценка от
110 кв.м., състоящ се от две стаи, дневна, столова, черна кухня и други сервизни
помещения, заедно с прилежащото ИЗБЕНО ПОМЕЩЕНИЕ, разположено под входа за
апартамента с отделен вход и съответните идеални части от общите части на сградата и
от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата – общински
урегулиран поземлен имот XX-251, в кв.136 по плана на града, при граници за
дворното място: улица, урегулиран поземлен имот XX-252, урегулиран поземлен имот
XX-256 и урегулиран поземлен имот XX-250 в кв.136, който апартамент съгласно
кадастралната карта и кадастралните регистри на града, одобрени със Заповед № РД-
18-1539/31.08.2018 г. на Изпълнителен директор на Агенция по геодезия, картография
и кадастър представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор
16359.514.251.1.1, с адрес: гр.***************************, находящ се в сграда № 1,
разположена в поземлен имот с идентификатор 16359.514.251, с предназначение:
жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ: няма, с
прилежащи части: избено помещение, съответните идеални части на сградата, при
съседни самостоятелни обекти: на същия етаж – няма, под обекта – няма, над обекта –
16359.514.251.1.2, както и и ГАРАЖ, разположен на северната граница на дворното
място, представляващ съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на града,
одобрени със Заповед № РД-18-1539/31.08.2018 г. на Изпълнителен директор на
Агенция по геодезия, картография и кадастър сграда с идентификатор
16359.514.251.2, с адрес на имота: гр.**********************, разположена в
9
поземлен имот с идентификатор 16359.514.251, със застроена площ от 25 кв.м., брой
етажи: 1, брой самостоятелни обекти в сградата: няма данни, с предназначение: хангар,
депо, гараж, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: няма, между
съсобствениците М. Д. С., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.*************** и
Г. С. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.***************** при квоти ½
идеална част за М. Д. С. и ½ идеална част за Г. С. Н..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд –
Велико Търново в двуседмичен срок от връчване на преписи на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Горна Оряховица: _______________________
10