Р Е Ш Е Н И Е
Номер
1056 Година 16.10.2018
Град
Стара Загора
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД ХII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На деветнадесети септември Година 2018
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 212 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявен е отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
Ищцата Р.Д.К. твърди в невърната част на исковата си и уточняващата я
молба, че получила уведомление с изх. № 33684/02.08.2016 г. по изп.д. №
2353/2016 г. на Ч.Г.И., че дължала на ответника 4372.21 лева неолихвяема сума,
5416.45 лева главница, 2606.17 лева лихви, 96 лева разноски по изп.д., както и
такса по т. 26 от ТТР по ЗЧСИ с ДДС от 1181.52 лева и други суми в общ размер от
349.50 лева или общо задължение от 14020.85 лева към момента на уведомлението.
Тази сума била формирана на основание изпълнителен лист от 22.12.2011 г. по
ч.гр.д. № 6229/2011 г. на СтРС, който бил издаден в полза на Б. за 5416.45 лева
главница по договор за потребителски паричен кредит, с 3088.02 лева надбавка/печалба,
с 994.22 лева мораторна лихва от 29.01.2010 г. до 04.10.2011 г. и законна лихва
върху главницата от 15.11.2011 г. до изплащането й, както и 289.97 лева
разноски по делото. Не дължала сумите по посоченото изпълнително дело, тъй като
била сключила с Б. договор за потребителски кредит от 24.10.2008 г., по който
била кредитополучател. На 22.12.2011 г. бил издаден изпълнителен лист по
ч.гр.д. № 6229/2011 г. на СтРС в полза на Б.. Със съобщение изх. №
4422/30.03.2016 г. на ЧСИ И. С. й било съобщено, че образуваното изп.д. №
276/2012 г. от Б. било прекратено на основание чл. 433, ал. 1 ГПК. От
уведомление с изх. № 33684/02.08.2016 г. на Ч.Г.И. било видно, че вече дължала
на ответника горепосочените суми. Те намирали своето основание в издадения
изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 6229/2011 г. Видно било, че Б. цедирало
задължението й на ответника. Цедентът сключил с нея договора за кредит, който
следвало да се подчинява на ЗПК, който действал към момента на сключването му,
тъй като не попадал сред изключенията в чл. 3, ал. 3 ЗПК, за които този закон
не се прилагал, в редакцията му към датата на сключването на договора. В чл.
16, ал. 1 ЗПК било предвидено, че кредиторът можел да прехвърли вземанията си
срещу потребителя на друго лице само при условие, че договорът предвиждал
такава възможност. От процесния договор от 24.10.2008 г. било видно, че в него
липсвала изрична уговорка, съгласно която кредиторът да можел да прехвърли
вземанията си срещу потребителя на друго лице. Такова право за кредитора, дори
да било предвидено в общите условия, било недействително, поради това, че
представлявало неравноправна клауза, тъй като не била индивидуално уговорена и
тя нямала възможност да влияе върху съдържанието й. В този смисъл, тъй като
такава клауза липсвала в процесния договор, а евентуалната й наличност в ОУ
представлявала неравноправна клауза и била нищожна, на основание чл. 16, ал. 1 ЗПК, следвало да се приеме, че вземането не било надлежно прехвърлено и не било
произвело целените правни последици, а ответникът не се намирал в
материалноправна връзка с нея. Поради това, само на това основание, искът й, че
не му дължала посочените суми, следвало да бъде приет за основателен и доказан.
След частичното прекратяване на делото с определения от 05.02.2018 г. и
30.03.2018 г., искането е да признае за установено по отношение на ответника,
че ищцата не му дължи исковата сума от 14020.85 лева по изпълнително дело №
2353/2016 г. на Ч.Г.И., образувано въз основа на издадения на 22.12.2011 г. изпълнителен
лист по ч.гр.д. № 6229/2011 г. на СтРС, от която 5416.45 лева главница, 4372.21
лева неолихвяема сума, 2606.17 лева лихви и 96 лева разноски по изпълнителното
дело, както и 1181.52 лева такса по т. 26 от ТТР по ЗЧСИ и общо 349.50 лева други
суми, поради нищожност на договора за прехвърляне на тези вземания, поради
противоречието му с чл.16 ЗПК (отм.). Претендира
разноски.
Ответникът К. оспорва
предявения иск, който моли съда да отхвърли, като неоснователен и му присъди
сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно от
пълномощника му в подадения в срок отговор и в постъпила по делото на
18.09.2018 г. писмена молба.
Съдът,
след като прецени представените по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите
след предявяване на иска факти, от значение са спорното право, намери за
установено следното:
На
24.10.2008 г., между Б. от една страна, като кредитор и от друга страна ищцата,
като кредитополучател, е сключен в писмена форма представения по делото от
ответника договор за потребителски паричен кредит PLUS–01283636 (л.
61-66). С оглед предмета му и правата и задълженията на страните по него, той несъмнено
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗПК (Обн.
ДВ, бр. 53/2006 г., отм. ДВ, бр. 18/2010 г., но приложим по отношение на този
договор с оглед нормата на §5 от ПЗР на ЗПК обн. ДВ бр. 18/2010 г.). По силата
му, Б. предоставило на ищцата 5000 лева кредит под формата на банкова наличност
в посочената в договора банка, а тя се задължила да му върне този кредит с уговорените
в договора възнаградителни лихви, застраховки, такси или общата сума от 10188.05
лева разсрочено, на 81 анютетни месечни вноски, всяка в размер на 125.78 лева и
една изравнителна вноска в размер на 125.65 лева, с падежи за плащането им,
посочени в погасителния план в договора, като първата вноска е платима на 28.11.2008
г., а последната на 30.07.2015 г. Страните не спорят, а е видно и от подписа на
ищцата под този договор, удостоверяващ това, че на 24.10.2008 г. Б. й е предоставило
обещания кредит (л. 64).
Страните не спорят, а
се установява и от представения от ищцата заверен препис от изпълнителен лист,
че на 15.11.2011 г., Б. е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу ищцата за 5416.45 лева главница по договора за кредит, с
3088.02 лева надбавка/печалба, с 994.22 лева мораторна лихва от 29.01.2010 г.
до 04.10.2011 г. и законна лихва върху главницата от 15.11.2011 г. до
изплащането й, както и 289,97 лева разноски по делото (л. 16).
За разглеждането му е било образувано ч.гр.д. № 6229/2011 г. на СтРС, по което
на 17.11.2011 г. съдът е издал исканата заповед № 4332 за посочените суми по
кредита, срещу която, в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ищцата не е подала
възражение и същата е влязла в сила, като въз основа на нея съдът е издал на
22.12.2011 г. изпълнителен лист по чл. 416 ГПК в полза на Б. (л. 15).
Страните не спорят, че
въз основа на този лист, Б. е подало молба и е било образувано срещу ищцата
изпълнително дело № 276/2012 г. по описа на ЧСИ И. С..
На 15.05.2015 г., в
хода му, взискателят Б. е сключил с ответника представения по делото договор за
продажба и прехвърляне на вземания (л. 68-73).
Видно от представеното от ответника с отговора му извлечение от приложение № 1
към този договор, с него Б. е цедирало възмездно на ответника и всички
присъдени му с изпълнителния лист от 22.12.2011 г. по ч.гр.д. № 6229/2011 г. на
СтРС горепосочени вземания срещу ищцата по договора за кредит, за принудително
събиране на които е било образувано изпълнително дело № 276/2012 г. на ЧСИ И. С.
(л. 75).
С представеното пълномощно, Б. упълномощило ответника
да уведоми длъжниците за цедираните с тази цесия вземания (л. 78-79). По делото обаче, няма
доказателства ответникът да е уведомил до момента ищцата от името на цедента за
същата цесия. Не само защото, въпреки указанията на съда с доклада на делото и
дадената му възможност, същият не представи и по делото няма представен заверен
препис или оригинал на представеното с отговора му само в незаверено копие
уведомление до същата за тази цесия (л. 81).
Поради това съдът не го прие като годно писмено доказателство по делото, а
отхвърли поради това искането на ответника за приемането му (л.
85 и 101). Но и защото, няма данни по делото същото уведомление да й
е било връчено и по пощата, тъй като от представеното по делото известие за
доставянето му е видно, че същото не й е било връчено с него на 08.07.2015 г.,
поради сменен адрес (л. 80). Доколкото обаче, с
редовно получената за първото заседание на 18.06.2018 г. призовка по делото, са
връчени по реда на чл. 51, ал. 1, изр. 2 ГПК на ищцата и преписи от отговора с
приложенията към него, сред които е и горепосоченият договор за цесия с
извадката от приложение № 1 към него, потвърждението на цедента за същата цесия
и пълномощното му, с което упълномощил ответника да я съобщи от негово име на
цедираните длъжници, сред които и ищцата (л. 88),
то следва да се приеме, че именно с получаването на тези приложения към
отговора на 18.06.2018 г., в хода на настоящото дело, тази цесия на процесните
вземания е била съобщена на ищцата, който настъпил в хода на делото факт, съдът
следва съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК да вземе предвид, тъй като е от значение за
спорното право (Р 78-2014-II т.о.).
Страните не спорят
обаче още, че подадената от ответника молба по чл. 429, ал. да бъде
конституиран, въз основа на тази цесия, като взискател на мястото на цедента по
изпълнително дело № 276/2012 г. по описа на ЧСИ И. С., не е била уважена и на
30.03.2016 г. ЧСИ е прекратил това дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,
тъй като взискателят Б. не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години, видно и от представеното по делото съобщение за това
му прекратяване (л. 17).
Страните не спорят, а
ответникът и признава в отговора си, че след прекратяването на това
изпълнително дело, взискателят Б. е получил изпълнителния лист и го е предал на
ответника, по чиято молба, въз основа на същия лист и договора за цесия, е било
образувано и процесното изпълнително дело № 2353/2016 г. на Ч.Г.И., по което на
02.08.2016 г. е изпратено от ЧСИ до ищцата представеното по делото уведомление
за образуването му, в което е посочено, че дължи по същото дело исковата сума
от 14020.85 лева, от която 5416.45 лева главница по кредита, 3088.02 лева
надбавка, 994.22 лева мораторна лихва от 29.01.2010 г. до 14.10.2011 г.,
2605.17 лева законна лихва върху главницата от 15.11.2011 г. до 02.08.2016 г.,
289.97 лева разноски по заповедното производство, 96 лева разноски по
изпълнителното дело, 1181.52 лева такса по т. 26 от ТТР по ЗЧСИ и общо 349.50
лева други суми (л. 19-20). Страните не спорят,
че това изпълнително дело е все още висящо. Други релевантни доказателства няма
представени по делото.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният отрицателен установителен
иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е основателен. Според чл. 99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът
може да прехвърли своето вземане само ако законът, договорът или естеството му
позволяват това. А в случая императивната норма на чл. 16, ал. 1 ЗПК (отм. ДВ,
бр. 18/2010 г., но приложим по отношение на процесния договор за кредит
съгласно §5 от ПЗР на ЗПК Обн. ДВ бр. 18/2010 г.), не е позволявала на Б. да
прехвърли на ответника с договора за цесия от 15.05.2015 г. процесните вземания
срещу ищцата по договора за кредит от 24.10.2008 г., защото последният не
предвижда такава възможност (л. 61-64). Въпреки
неоснователните доводи за противното на ответника в отговора му, не
представлява такава възможност уговорката в т. 12, изр. 3 от същия договор, че
„…..прехвърлянето на правата на кредитора по този договор (ведно с предаването
на настоящия документ на приобретателя на правата), предявяването му от
кредитора пред съд за осъществяване на своите права, или предоставянето му на
контролен орган в изпълнение на задължение по закон, не съставлява неизпълнение
на задължението на кредитора по предходното изречение….“. Не само защото тя очевидно
не представлява постигнато между страните по този договор съгласие за създаване
на право/възможност на кредитора по него да прехвърли правата си по него на трето
лице без съгласието на ищцата по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗПК отм. (чл.
20 ЗЗД). Но и защото, посочва само факти/обстоятелства, при настъпването на
които кредиторът няма да се счита в неизпълнение на задължението му по предходното
изречение на същата уговорка в т. 12 от този договор – да използва информацията
в него само за нуждите на своята дейност, като не я предоставя на трети лица
(л. 62). Нещо повече. Дори въпреки това да се приеме, че тази клауза е такава
уговорка, което обаче съдът не приема с оглед изложеното, то тогава същата е
неравноправна съгласно чл. 143, т. 15 ЗЗП, във вр. с чл. 12 ЗПК (отм.) и
поради това нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 12 ЗПК (отм.), защото
ответникът, чиято е тук при това положение доказателствената тежест съгласно
чл. 154, ал. 1 ГПК, не е доказал пълно и главно по делото, да е уговорена
индивидуално. Процесният договор е такъв за потребителски кредит по смисъла на
чл. 4 ЗПК (отм. ДВ, бр. 18/2010 г., но действал към момента на сключване на
този договор и поради това приложим по отношение на него съгласно § 5 от ПЗР на
сега действащия ЗПК). Поради това към него се прилагат и нормите на чл. 143-148
ЗЗП (чл. 12 ЗПК отм.). А според чл. 143, т.
15 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорката,
която дава възможност на търговеца/доставчика без съгласието на потребителя да
прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това може да доведе до
намаляване на гаранциите на потребителя. При това положение, дори да се приеме,
че в т. 12, изр. 3 от договора за кредит е предвидена възможност за кредитора
да цедира без съгласието на ищцата вземанията си по него на трето лице, което
обаче съдът не приема с оглед изложеното, то тогава същата клауза се явява
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, защото дава възможност на кредитора
да прехвърли през време на действието на договора, без да иска съгласието на ищцата,
правата си по него на всяко трето лице, което избере, а това несъмнено може да
доведе до намаляване на гаранциите на ищцата, защото за длъжника не е без
значение дали негов кредитор е избран от него или друг правен субект, а в
същото време в договора не е предвидена реципрочна (равноправна)
възможност/клауза, в която кредиторът да е дал още при подписването му предварителното
си съгласие, всяко трето лице, по избор на ищцата, да я замести в дълга й към
него по същия договор по смисъла на чл. 102 ЗЗД, което несъмнено е значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по него и обуславя извод
за неравноправност на клаузата по т. 12, изр. 3 от същия, ако се приеме, че
предвижда възможност за кредитора да цедира вземанията си по него на трето лице
без съгласието на ищцата (чл. 143, т. 15 ЗЗП). А
по делото няма данни тази неравноправна клауза да е била уговорена
индивидуално, тоест - да не е била изготвена предварително от кредитора и
поради това ищцата да е имала възможност да влияе върху съдържанието й (чл.
146, ал. 2 ЗЗП). Нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП е императивна и поради това
доказването и в случая по делото на обстоятелството, че тази клауза е
индивидуално уговорена, е в тежест на ответника, а не на ищцата (Р 51-2016-II
т.о. и Р 77-2015-III г.о.). Последният обаче не представи и по делото няма
доказателства същата клауза да е била уговорена индивидуално. А това
обстоятелство не може да се предполага. Нито да се приеме за доказано само от
наличието й в договора за кредит. А следваше ответникът да го докаже пълно и
главно по делото, което обаче не стори (чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП).
От друга страна, дори да
се приеме, че такава възможност по чл. 16, ал. 1 ЗПК (отм.)
е
предвидена в общите условия (макар, че по делото такива
не са представени и няма доказателства този договор да е сключван при такива условия),
то и тогава последната би била неравноправна съгласно чл. 143, т. 15 ЗЗП, във
вр. с чл. 12 ЗПК (отм.), а тъй като не е
уговорена индивидуално, а в общи условия (чл. 146, ал. 2 ЗЗП), също би била
нищожна по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 12 ЗПК (отм.). Поради
това, дори и по делото да бе доказано, че и в последните има такава клауза, тя,
поради своята нищожност, също нямаше да съществува в правния мир от датата на
сключване на този договор. А в последния няма друга валидна клауза, която да
предвижда възможност за кредитора Б. по него да прехвърли вземанията си по същия
срещу ищцата на трето лице, респективно на ответника.
Според императивната
норма на чл. 16, ал. 1 ЗПК (отм.)
обаче, кредиторът може да прехвърли на трето лице вземането си по договор за
потребителски кредит само при условие, че същият предвижда такава възможност. А
процесният договор за потребителски кредит не предвижда такава възможност. Поради
това, Б. не е имало законовата възможност да прехвърли на ответника с договора
за цесия от 15.05.2015 г. и процесните вземания срещу ищцата по договора за потребителски
кредит от 24.10.2008 г., защото последният не предвижда такава възможност (чл. 16,
ал. 1 ЗПК (отм.), във вр. с чл. 99, ал.
1 ЗЗД). Поради това тази цесия се явява нищожна в тази й част, с която тези
вземания са му прехвърлени, по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД,
защото противоречи на императивната забрана на чл. 16, ал. 1 ЗПК (отм.),
която не допуска прехвърлянето им по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
Доводите за противното
в молбата от 18.09.2018 г. на пълномощника на ответника, че тази цесия не била в
посочената й част нищожна, защото нормите на чл. 26, ал. 2 и 3 ЗПК предвиждали
други правни последици при нарушаването на чл. 26, ал. 1 ЗПК, са несъстоятелни.
Не само защото тези норми на чл. 26, ал. 2 и 3 ЗПК са неприложими към процесния
договор за кредит от 24.10.2008 г., защото не е безсрочен и е сключен преди
влизане в сила на 12.05.2010 г. на сега действащият ЗПК (Обн.
ДВ, бр. 18/2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), в който се намират
същите норми. Но и защото, и нормите на чл. 16, ал. 2 и 3 от приложимия ЗПК
(отм.) не предвиждат други правни последици при нарушаване на забраната по чл.
16, ал. 1 ЗПК (отм.). Тъкмо напротив. Само уреждат
правата на цедирания длъжник при валидна цесия, непротиворечаща на забраната на
чл. 16, ал. 1 ЗПК (отм.), а случаят не е такъв.
Ако бе иначе, в хипотезата на чл. 16, ал. 2 ЗПК (отм.)
нямаше да
е предвидено, че „…когато кредиторът прехвърли вземанията си по договора за
кредит на друго лице…“, защото нищожните цесии не прехвърлят вземания.
А след като е така и в
случая договорът за цесия в частта му, с която процесните вземания са цедирани на
ответника, е нищожен с оглед изложеното, той не е произвел в същата част и присъщите
му правни последици. Поради това не е прехвърлил същите вземания на ответника и
последният не е поради това техен титуляр/кредитор/взискател на това основание -
придобИ.ето им с този договор за цесия след присъждането им с изпълнителния
лист по чл. 416 ГПК. Ето защо съдът намери, че тези вземания не съществуват в
неговия патримониум и поради това не той е активно материалноправно легитимиран
от чл. 429, ал. 1 ГПК да иска принудителното им изпълнение от ищцата, въз
основа на издадения в полза на цедента Б. изпълнителен лист по чл. 416 ГПК по
ч.гр.д. № 6229/2011 г. на СтРС, въз основа на който е образувано и висящо към
момента процесното изпълнително дело № 2353/2016 г. на Ч.Г.И..
Всичко изложено
мотивира съдът да намери, че правоизключващото възражение на ищцата, че не
дължи на ответника, поради нищожност в тази й част на цесията, с която му е
прехвърлена, исковата сума от общо 14020.85 лева по изпълнително дело № ---- по
описа на Ч.Г.И., образувано въз основа на издадения на 22.12.2011 г. в полза на
цедента изпълнителен лист по чл. 416 ГПК по ч.гр.дело № 6229 по описа за 2011
г. на Старозагорския районен съд, от която 5416.45 лева главница по кредита,
3088.02 лева надбавка, 994.22 лева мораторна лихва от 29.01.2010 г. до
14.10.2011 г., 2605.17 лева законна лихва върху главницата от 15.11.2011 г. до
02.08.2016 г., 289.97 лева разноски по делото, 96 лева разноски по
изпълнителното дело, 1181.52 лева такса по т. 26 от ТТР по ЗЧСИ и общо 349.50 лева
други суми, се явява основателно, което обуславя основателност и на
отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, с който е предявено. При
това положение следва последният да се уважи, като с настоящото решение се
признае за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи тази
сума (чл. 439, ал. 1 ГПК).
При този изход на делото
по този иск, само ищцата има право да й се присъдят сторените по делото по
същия иск разноски в общ размер от 827.50 лева (от които 560.83 лева
внесена за този иск държавна такса и 266.67 лева или 1/3 от платения адвокатски
хонорар от 800 лева, защото е платен за защитата й по цялото дело, респективно -
по трите първоначално предявени от нея искове, а производството по останалите два
от тях е прекратено и поради това тя няма право според чл. 78, ал. 4 ГПК на
сторените за същите разноски по делото, включително и на останалата част от адвокатско
възнаграждение, уговорено за защитата й по тях), които поради това следва
да бъдат възложени в тежест на ответника (чл. 78, ал. 1 ГПК). При този изход на
делото по същия иск, ответникът няма право на разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК).
А доколкото по делото няма данни същият да е сторил такива и по останалите два
иска на ищцата, производството по които е прекратено преди да му бъде изпратено
съобщението за отговор, то не следва да му се присъждат и разноски за прекратяването
му по тези искове, защото няма данни да е сторил такива за защитата му по
същите искове (чл. 78, ал. 4 ГПК)
Воден от горните
мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К., с ЕИК ----, със седалище и адрес на
управление ----, че Р.Д.К., с ЕГН **********, с адрес ***, не му дължи, поради нищожност
в тази му част, поради противоречието му с чл. 16, ал. 1 ЗПК (отм.),
на договора за продажба и прехвърляне на вземания от 15.05.2015 г., исковата
сума от 14020.85 лева по изпълнително дело № ---- по описа на Ч.Г.И.,
образувано въз основа на издадения на 22.12.2011 г. изпълнителен лист по чл.
416 ГПК по ч.гр.дело № 6229 по описа за 2011 г. на Старозагорския районен съд,
от която 5416.45 лева главница по договор за потребителски кредит № PLUS–01283636/24.10.2008
г., 3088.02 лева надбавка, 994.22 лева мораторна лихва от 29.01.2010 г. до
14.10.2011 г., 2605.17 лева законна лихва върху главницата от 15.11.2011 г. до
02.08.2016 г., 289.97 лева разноски по делото, 96 лева разноски по изпълнителното
дело, 1181.52 лева такса по т. 26 от ТТР по ЗЧСИ и общо 349.50 лева други суми.
ОСЪЖДА
К. с п.а., да заплати на Р.Д.К. с п.с., сумата от 827.50 лева за разноски по
делото.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред
Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по
делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: