РЕШЕНИЕ
№ 13375
гр. София, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря Диана Г. Димитрова
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Гражданско дело №
20241110151756 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба на В. С. А. срещу „Ф.Б“ ЕООД, с
която са предявени претенции за осъждане на ответника да плати на ищеца
450 лева – платена въз основа на нищожни клаузи в Договор за предоставяне
на финансови услуги (заеми) от разстояние № ************** г. между
страните, ведно с обезщетение за забава за плащане на тази сума за периода от
датата на подаване на исковата молба – 29.08.2024 г., до окончателното
плащане.
Ищецът твърди, че сключил с ответника Договор за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние № ************** г., с който
последният му отпуснал 1000 лева, които следвало да върне в срок от 29
работни дни при годишна лихва от 3,27 % и в договора бил посочен годишен
процент на разходите (ГПР) от 35 %, като следвало да се върнат 1032,70 лева.
В чл. 5 от договора обаче било предвидено, че кредитът се отпуска само при
условие, че се осигури поръчителство от F. b. p.l.c. – регистрирано в Малта
юридическо лице. За последното ищецът сключил договор с малтийската
банка, като в него било уговорено възнаграждение за услугата в размер на 400
лева. Това правело договора нищожен, защото в него не се посочвал изчислен
по законовите правила ГПР, не била включена таксата от 400 лева, която се
явявала условие за отпускане на заема. Освен това, дори и договорът да бил
действителен, то клаузата била неравноправна, защото целяла увеличаване на
разходите по кредита, била въведена в договора по силата на заблуждаваща
търговска практика и при това със свързано с ответника лице, а и уговорената
лихва била уговорена в противоречие с добрите нрави, тъй като била повече
1
от три пъти от законовия размер. Договорът с поръчителя също се явявал
нищожен, тъй като бил сключен с цел увеличаване на разходите по кредита и
противоречал на добрите нрави само поради това, или с цел да заобиколи
максималния размер на разходите, допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПКр, евентуално
– поради липса на основание. Тъй като ищецът бил платил повече от дадените
му пари по недействителните договори, а именно 1450 лева, иска да се осъди
ответникът да му върне част от тази сума. Претендира разноски.
В законоустановения срок (започнал да тече на 02.12.2024 г.) не е
подаден отговор от ответника – „Ф.Б“ ЕООД.
В съдебното заседание страните не изпращат представител, ищецът
поддържа иска в цялост.
Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и
възраженията на страните съдът намира за установена следната фактическа
обстановка:
Съгласно представен на лист 11 – 12 от делото Договор за предоставяне
на финансови услуги (заеми) от разстояние № ************** г. ответникът
се е съгласил да отпусне на ищеца потребителски кредит в размер на 1000
лева, които ищецът следвало да върне до 12.05.2022 г. (след един месец),
заедно с лихва от 32,70 лева (посочен лихвен процент от 3,27 %, но не е
посочено дали за година или за месец). В договора е посочен ГПР от 49,99 %.
В т. 5 е предвидено, че условие за сключване на договора е поръчителство от
“Ferratum Bank”, което следва да се уреди в деня на сключване на договора.
Съгласно представена на лист 94 от ответника справка към договора за
кредит ищецът е платил на ответника 130 лева такси и 32,70 лева лихва, а
съгласно представена от ответника справка на лист 95 от делото ищецът е
платил чрез ответника на лице, което е поръчителствало по договора 287,30
лева. По признание, направено в откритото заседание на 09.04.2025 г. (на лист
97 от делото), ответникът е изплатил тази сума на избран от него поръчител.
Съгласно представено на лист 13 от делото извлечение от сметки
ищецът е заплатил на ответника на 10.06.2022 г. 1450 лева за „изцяло
погасяване“ на заем.
Въз основа на така установените факти съдът намира следното от правна
страна:
Предявен е иск за връщане на платеното по нищожен поради
противоречие със закона – сключен при неправилно посочване на реквизит,
или по нищожни клаузи от този договор поради противоречие със закона –
неравноправност или противоречие с правила за максимален размер на
кредитните разходи, или противоречие с добрите нрави, с правна
квалификация чл. 34 ЗЗД във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. първо и трето ЗЗД;
чл. 22, ал. 1 ЗПКр; чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр; чл. 146, ал. 1 ЗЗП; чл. 143, ал. 2, т.
10 ЗЗП.
Този иск се уважава, ако съдът установи, че е сключен твърдения от
ищеца договор; ГПР по него е неправилно изчислен, или по правна преценка
на съда се съдържат клаузи, които противоречат на добрите нрави, и ищецът е
2
платил повече от главницата по кредита.
По делото не се установи основание за начисляване на такси в размер на
130 лева по договора за кредит, като поради това са налице заплащания от
ищеца към ответника без установено основание, което може да е такова за
неравноправна клауза (непредвидено в договора основание), и поради това
тези суми подлежат на връщане по чл. 34 ЗЗД.
При преценка на действителността на договора, настоящият съдебен
състав е длъжен да направи първо проверка на клаузите относно годишния
процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с
въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е
основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно
свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към
ЗПКр, който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за
потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло
определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от
хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда на
Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C-
42/15 Home Credit Slovakia a.s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване
на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и
Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално
съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в
българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя
(т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия
разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява
сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи
финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото
решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което
потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до
изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на
формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.
От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.
90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и
т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 П.К Б. и цитираните там
други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за кредит е от
съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможността
на потребителите да вземат информирано решение относно различните
оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението по дело C-
714/22 П.К Б. изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в
договора задължително трябва да се приравнява на липса на посочване на
такъв със съответните последици, които националното право предвижда,
които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по
договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него
(„общият размер“ на кредита според понятието по-горе).
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по
3
кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива,
винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам –
и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПКр.
Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените
принципи имат следното изражение:
В т. 5 от договора за кредит е предвидено, че същият се отпуска само
при осигуряване на поръчителство от посочено в договора лице. Съгласно
практиката на Съда на Европейския съюз – т. 6 от Решение от 13.03.2025 г. по
дело C-337/23 АПС бета Б. и АКПЗ в подобни случаи двата договора – за
кредит и поръчителство като условие за отпускане на кредита, са така
неразривно свързани, че за целите на оценка на общия разход по тях се вземат
предвид за единна сделка.
Следователно разходите по договора за кредит са поне 32,70 лева лихва
и платеното възнаграждение на поръчител от 287,30 лева, или общо поне 320
лева. Отпуснатият кредит е 1000 лева при ГПР 49,99 %, т.е. ако той би бил
върнат една година след отпускането му на една вноска, разходите по кредита
може да са максимално 499,90 лева, ако ГПР е правилно посочен. В случая
кредитът е за един месец, т.е. максималният разход при правилно посочен ГПР
би бил 1/12 от годишния, или 41,66 лева. В случая разходите са 320 лева или в
пъти повече от допустимите, поради което ГПР е неправилно посочен в
договора и договорът е нищожен поради противоречие с императивните
правила на чл. 22, ал. 1 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр, спрямо
тълкуването, дадено по-горе.
При това положение по делото е установено, че ответникът е получил от
ищеца 450 лева и предявеният иск следва да се уважи изцяло, доколкото при
нищожен договор за кредит на основание чл. 23 ЗПКр се дължи връщане само
на полученото от потребителя, а в случая са платени и 450 лева повече.
Относно разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
Същият е доказал разноски в размер на 50 лева – държавна такса (на
лист 45 от делото). Ищецът претендира от съда да му определи по реда на чл.
38, ал. 2 ЗАдв възнаграждение за безплатна правна помощ по договор от
20.08.2024 г. (на лист 16 от делото). В същия се съдържат две уговорки – в чл.
3 е уговорено, че поради лошото финансово състояние на ищеца, същият ще
бъде защитаван безплатно. В чл. 4 обаче е предвидено, че ако ищецът оттегли
иска си, откаже се от него, сключи спогодба, или по друг начин предотврати
присъждане от съда на адвокатско възнаграждение за безплатна помощ, то той
дължи пълно плащане на определената с Наредба на Висшия адвокатски съвет
минимална ставка за защита, независимо дали тази наредба ще бъде
отменена. Тази клауза води до извод за злоупотреба с процесуални права.
Според тълкуването, дадено от Върховния касационен съд в т. 1 от
Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК за разноските, адвокатско
4
възнаграждение се заплаща от загубилата делото страна на спечелилата, ако е
платено. Разпоредбата на чл. 38 ЗАдв урежда изключение от този принцип,
като обаче тя не гарантира заплащане на адвоката – именно в това е нейният
смисъл. Адвокат, който поема защита по чл. 38 ЗАДв би следвало да го прави
по подбуди за защита на обществения интерес или на свои лични интереси.
Поради това той не получава възнаграждение, а само по изключение, ако
спечели делото, може да му се присъди такова. Това означава, че адвокат,
който поема защита при тези условия, следва по принцип да е съгласен, че
може да не получи и нищо по делото. Клаузата на чл. 4 от договора за
адвокатска защита на ищеца обаче се опитва по договорен път да въведе
изключение от правилото, че се възмездяват само платени на адвоката
разноски, като цели да гарантира възнаграждение на адвоката в отклонение от
ограничените по обхват случаи по чл. 38 ЗАдв. Следователно става въпрос за
злоупотреба с процесуални права, която цели заобикаляне на правилото, че
разноски се дължат от другата страна само ако е доказано плащането им.
Поради това възнаграждение на адвоката на ищеца не може да се присъди,
защото той реално е поел стъпки да приеме платена защита, а я замаскира
като безплатна.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 34 ЗЗД във връзка с чл. 23 ЗПКр; чл. 22, ал.
1 ЗПКр и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр „Ф.Б“ ЕООД, с ЕИК: ********6, и адрес на
управление: София, ж.к. „М.“ 3, бул. „А.М“ № *************, да заплати на
В. С. А., с ЕГН: **********, и адрес: София, ж.к. „С.Р“,
*******************, сумата от 450 лева (четиристотин и петдесет лева) –
платена въз основа на нищожни клаузи в Договор за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние № ************** г. между
страните, ведно с обезщетение за забава за плащане на тази сума в размер на
законната лихва за периода от 29.08.2024 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 34 ЗЗД във връзка с чл. 23 ЗПКр; чл. 22, ал.
1 ЗПКр и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр „Ф.Б“ ЕООД, с ЕИК: ********6, и адрес на
управление: София, ж.к. „М.“ 3, бул. „А.М“ № *************, да заплати на
В. С. А., с ЕГН: **********, и адрес: София, ж.к. „С.Р“,
*******************, сумата от 50 лева (петдесет лева) – разноски по
делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийския
градски съд в двуседмичен срок от получаване на препис от страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5