Р Е
Ш Е Н
И Е №260001
гр.Кюстендил, 06.01.2021г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, първи
състав, в открито заседание на осми декември, две хиляди и двадесета година, в
състав:
Председател: Евгения Стамова
Членове:
Веселина Джонева
мл.с.Калин В.
при секретаря: Симона Цикова,
като разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№6/2020г. по описа на ОС-Кюстендил, и за да се произнесе, взе
предвид:
Производството е по реда на Глава
Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е
образувано по въззивна жалба, подадена от „*******“ *******, с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление в гр.С., ул.„****“
№**, представлявано от В. С.– гл.изп.директор и А. Н.–
изп.директор, чрез пълномощника ст.ю.к.Г. К., срещу решение №970 от
15.11.2019г. на Районен съд-Кюстендил, постановено по гр.д.№2032/2019г. по
описа на този съд.
С посоченото
решение РС-Кюстендил е признал за установено в отношенията между страните, че С.В.К., ЕГН **********, с адрес ***, има задължения към „*******“ *******, вписано в
Търговския регистър при Агенция по вписванията с ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление: гр.С., ул.„****“ №**, представлявано от В. С.– Главен
изпълнителен директор и Д. Н.– Изпълнителен директор, в размер на ***** лева –
главница по Договор за стоков кредит от 10.12.2014г., отчитан по сметка №****/****; както и в размер на ***** лева– санкционна лихва за периода от 10.01.2015г. до 09.11.2017г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.11.2017г. до
изплащане на вземането, като за разликата до пълния размер и за сумите от ****
лева – договорна лихва за периода от 11.12.2014г. до 09.11.2017г., както и **
лева – дължими такси и разноски, е оставил без уважение претенцията, като
неоснователна и недоказана. Със същото решение С.В.К., ЕГН **********, с адрес ***, е осъден да заплати „*******“ ******* сумата от ***** лева,
представляваща деловодни разноски в исковото производство, както и ***** лева -
деловодни разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№2435/2017г. на КнРС.
Решението се обжалва в отхвърлителната му част относно претендираните *****
лева – договорна лихва за периода от 11.12.2014г. до 09.11.2017г., както и ***
лева – разноски във връзка с изискуемостта на вземането. Претендира се отмяната
му, уважаване на иска в тези части и присъждане на разноски в пълен размер, в
това число за заповедното производство и за исковото пред двете инстанции, също
и възнаграждение за юрисконсулт.
Правят се оплаквания за неправилност на решението в атакуваните му части,
като се изтъква доказаност наличието на валидно сключен договор за кредит, по
силата на който на кредитополучателя е била предоставена безкасово сумата от ****
лева, при постигната уговорка за заплащане на лихва. Пояснява се, че
икономическата същност на договорната лихва е да представлява цена, възнаграждение
за ползването на паричните средства за времето, през което банката се лишава от
тях. Поддържа се, че в конкретния случай, дадената в заем сума се е олихвявала
с фиксиран лихвен процент от **** годишно, което не е в противоречие със
законова забрана, като същевременно кредитополучателят е бил запознат с
условията на кредита, приел ги е, декларирал е, че са му известни всички права
и задължения преди подписване на договора, с което изискванията за
добросъвестност и равнопоставеност между страните са били спазени. Сочи се, че
в договора не се съдържат уговорки във вреда на потребителя, като се поддържа,
че тълкуването на договорните клаузи следва да държи сметка и за правата на
доставчика на услугата, който в противен случай би се оказал в неравноправно
положение спрямо длъжника. По отношение на сумата от **** лева, претендирана
като разходи във връзка с изискуемостта се прави твърдение, че сумата е дължима
по силата на чл.5 от Общите условия по договорите за стокови кредити, които
представляват неразделна част от сключения между страните договор, както и, че
тази сума се дължи поради пълно неизпълнение от страна на кредитополучателя на
поетите задължения и настъпването на крайния падеж на кредита.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – С.В.К., който е участвал в производството чрез назначен му в хипотезата
на чл.47 ал.6 от ГПК особен представител, не е подал отговор на
същата.
С
определение от 04.03.2020г. въззивният съд е указал на въззивното дружество да
предплати сума в размер на **** лева, с цел обезпечаване участието на ответника по иска, въззивяем в настоящото
производство, посредством назначения му особен представител, което указание е
изпълнено. В съдебно заседание
особеният представител изразява становище за неоснователност на жалбата и прави
искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Окръжен
съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото прие, че въззивната
жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното производство,
която има правен интерес от обжалване, подадена е в срок и е насочена срещу
съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.
КнОС, след като прецени
становищата на страните, събраните по делото доказателства и след преценка на
обжалвания съдебен акт, приема, че
въззивната жалба е частично основателна, а решението на КнРС в обжалваната част следва да
бъде отчасти потвърдено и отчасти отменено. Съображенията за това са
следните:
Въззивният
съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му в обжалваните
части, в резултат на която проверка намира, че решението на РС-Кюстендил е
валидно и допустимо.
Настоящият
съдебен състав на КнОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението
от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал. Окръжният съд я споделя изцяло и не
намира необходимост от нейното преповтаряне, като препраща към фактическите
изводи на КнРС.
За да
отхвърли иска за установяване съществуването на вземане на банката за договорна
възнаградителна лихва върху неплатената главница, начислена (лихвата) за
периода от 11.12.2014г. до 09.11.2017г., РС-Кюстендил в обжалваното решение е
приел, че предвид правната характеристика на договора за кредит, налице е
необходимост от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на
формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за
определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този
вид банкова сделка, както и е констатирал, че в случая липсвала яснота по този
въпрос, като била налице заблуждаваща информация в договора, доколкото се
сочело, че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент от ****, което като
стойност вещото лице е посочило сочи да е в размер на ***** лева, но в
погасителния план била отразена обща сума за лихва в размер на **** лева. При
тези факти районният съд заключил, че кредиторът не може да се счита за
добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143
ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП и неяснотата и
неинформираността досежно част от договора, от която зависи размерът на
договорната лихва, респ. размерът на анюитетните вноски, са поставили
кредитополучателя в неравностойно спрямо банката положение.
По
отношение на претенцията за установяване дължимост на такси и разноски в размер
на ***** лева. КнРС е приел, че по делото липсват доказателства, обуславящи
уважаването й, в това число и не била представената Тарифата на банката, от
която е установимо вземането. Също така, съдът е констатирал, че е налице противоречие на тази клауза с чл.10а
ал.4 от ЗПК, според която видът, размерът и действието, за което се събират
такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
кредит, а в случая услугите по т.11 не били фиксирани по вид и като размер,
което водело до неяснота какво ще е дължимото възнаграждение. Според
първостепенния съд, тази договорна клауза заобикаляла императивното правило на
чл.19 ал.4 от ЗПК, гарантиращо максимално допустимия процент на разходите на
годишна база (ГПР) по потребителските кредити да е в размер не по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с
постановление на Министерския съвет, а съгласно сключения между страните
договор това възнаграждение не е било включено в ГПР, а ако се добави към тази
величина безспорно ще надхвърли лимита по чл.19 ал.4 от ЗПК.
На първо място, въззивният съд намира за потребно да
посочи, че от съдържанието на сключения между страните договор за стоков
кредит, въз основа на който се претендира съществуване на вземанията, ведно с
общите условия към него, произтича извод за неговата валидност и действителност
– същият е сключен в писмена форма, на хартиен носител,
по ясен и разбираем начин, посочени са чистата стойност на кредита, годишният
процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредита, общият размер на всички плащания по договора и условията за усвояването
му, условията за издължаване на кредита от
потребителя, елементите на общата стойност на кредита, датите на плащане на
погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска, информация за правата
по чл.11 ал.1 т.12 и т.20 от ЗПК, лихвения процент на ден, приложим при отказ
от договора.
Съставът на въззивния съд не споделя разбирането на
първоинстанционния, че клаузата относно възнаградителната лихва била
неравноправна, тъй като съдържала неяснота, водеща до неинформираност на
потребителя, кредитополучател досежно
част от договора, от която зависи размерът на договорната лихва, респ. размерът
на анюитетните вноски. Клаузата на т.6 от сключения между страните договор е
ясна и според нея, кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент, в размер на ****
годишно или **** на ден. От погасителния план, съставляващ неразделна част от
договора става ясно, че към момента на сключване на договора, възнаградителната
лихва, която е дължима е в размер на **** лева и погасяването й е било
разсрочено, ведно с погасяването на главницата, като е съставлявала част от
всяка месечна анюитетна вноска, в
размери, конкретно посочени в погасителния план. За кредитополучателя е била
налице достатъчна яснота относно този въпрос. Фактът, че съществува разминаване
между размера на посочената в погасителния план възнаградителна лихва и сумата,
претендирана по делото е несъмнен, но същият произтича от обстоятелството, че
търсената по делото лихва е била начислявана до 09.11.2017г., т.е. и след
датата на последната дължима погасителна вноска – 10.12.2015г.
Въззивният съд формира и извод, че клаузата на т.6
от договора на противоречи на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК, което би обусловило
неговата цялостна недействителност по смисъла на чл.22 от ЗПК, тъй като ясно е
посочен фиксирания лихвен процент – ***** % и стойностното му парично изражение
спрямо главницата (в погасителния план), а именно – ***** лева. При положение,
че лихвеният процент е фиксиран, не се е следвало посочване в договора на
условия, процедури и други обстоятелства, визирани в тази законова разпоредба.
Въззивният съд не констатира и противоречие на
договора с императивната разпоредба на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, съгласно който
договорът за потребителски кредит трябва да съдържа посочване на годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение №1 начин. Видно е от представения
договор, ведно с представляващите неразделна част от него погасителен план и
общи условия, че законовото изискване е спазено, което формално очертава
действителността на договора и не изключва изпълнение на разглежданите
задължения.
При така изложените доводи, съдът намира, че изводът
на първоинстанционния съд, че исковата претенция за установяване съществуване
на вземане за договорна възнаградителна лихва е изцяло неоснователна, не може
да бъде споделен. При все това, настоящата инстанция счита, че искът е частично
неоснователен за сума в размер над **** лева до търсените ***** лева. Този
извод се базира на разбирането, че след като страните по договора за кредит са
се договорили, че за ползвания финансов ресурс кредитополучателят ще дължи
лихва в размер на **** лева, която ще бъде погасена разсрочено на 12 месечни
вноски в периода от 10.01.2015г. до 10.12.2015г. включително, съгласно
погасителен план, съставляващ неразделна част от договора, то за кредитора не е
съществувало правото да продължи да начислява възнаградителна лихва за времето
след 10.12.2015г. до деня, предхождащ подаване на заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение в съда – 09.11.2017г. При хипотезата на неизпълнение, кредиторът би имал
правото да претендира обезщетение за забава по общите правила на ЗЗД, но не и
да прилага уговорения механизъм за изчисляване на лихва за период извън срока
на договора.
Предвид
посоченото, обжалваното решение следва да бъде отменено в разглежданата част за
сумата от **** лева – договорна лихва, начислена за периода от датата, следваща
тази на сключване на договора – 11.12.2014г., до и включително 10.12.2015г.,
като искът за тази сума и период бъде уважен, както и решението следва да се
потвърди в отхвърлителната му част за горницата над **** лева до **** лева и за
периода от 11.12.2015г. до 09.11.2017г.
Решението
на КнРС е правилно и следва да се потвърди и в частта, в която е отхвърлен иска
за установяване съществуването на вземане за такса в размер на ***** лева.
Според поясненията на ищеца, вземането представляваща такса изискуемост, поради настъпване
крайния падеж на кредита. Ако става дума за такса за извършена услуга от страна
на банката, следва да се има предвид, че в случая нито е ясно каква именно е
услугата, за която се търси заплащане на такса, нито ищецът е ангажирал
доказателства по делото за съответната услуга какъв е размерът на таксата,
съгласно неколкократно цитираната в договора и в ОУ Тарифа на банката. Ако това
вземане представлява такса, начислена поради неизпълнение на задължението за
погасяване на вземането до настъпване на крайния падеж, то следва да се има
предвид, че същото би имало характеристиките на неустойка, тъй като уговарянето
й предварително в договора, препращащ към тарифата и в определен размер, отново
по тарифата цели да обезпечи изпълнението в срок на задължението за връщане на
заемната сума и да обезщети разходите за извънсъдебно събиране на вземанията.
Наименоването на това задължение от ищеца като такса, вместо неустойка,
съставлява опит да се представи на кредитополучателя, същата като
възнаграждение за извършването на допълнителни услуги, които съгласно чл.10а
ал.1 от Закона за потребителския кредит са разрешени. Дейността обаче по
събирането на просрочено задължение не съставлява предоставяне от страна на
кредитора на допълнителна услуга, за която потребителят да дължи
възнаграждение. По същество така начислената неустойка е в пълно противоречие с
ограничението в чл.33 от ЗПК, тъй като предвижда различен вид обезщетяване на
вредите от неизпълнение на главното задължение от разрешения от закона.
Предвид
така изложеното, правилно районният съд е отхвърлил иска за вземането за сумата
от ****** лева.
Относно
разноските в първоинстанционното производство:
С оглед
изхода от въззивното обжалване и предвид приетите от КнРС размери на сторените
от ищцовото дружество разноски, налага се ревизия на същите, като за исковото
производство ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца още ****
лева, а за заповедното производство – още **** лева.
Относно
разноските във въззивната инстанция:
Поради
частичната основателност на въззивната жалба на дружеството се следват
разноски, съобразно уважената част. Въззивникът е сторил разноски в общ размер
на **** лева, от които: **** лева за държавна такса; **** лева за
възнаграждение на особения представител на въззиваемия и **** лева за
адвокатско възнаграждение на юрисконсулт. Към настоящия момент е в сила
изменение на чл.78 ал.8 от ГПК, съгласно Държавен вестник, бр.8 от
24.01.2017г., според което размерът на възнаграждението не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона
за правната помощ. Предвид изхода на спора, фактическата и правна сложност на
делото пред въззивния съд, както и доколкото чл.25 ал.1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ предвижда, че: „За защита по дела с определен
материален интерес възнаграждението е от **** до ** лева“, с което се предоставя
възможност на съда да прецени размера на възнаграждението, без да е обвързан от
претендирания от страната такъв, настоящият състав намира, че на въззиваемото
дружество се следва заплащане на разноски в размер на **** лева. От така
определения общ размер, с оглед частичната основателност на жалбата, на
въззивника се следва заплащане на сума в размер на **** лева.
Воден от
горното, Окръжен съд-Кюстендил
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№970 от 15.11.2019г. на Районен съд-Кюстендил, постановено по гр.д.№2032/2019г.
по описа на този съд, в частта, в
която е отхвърлен предявения от „*******“
*******, вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.„****“ №** срещу С.В.К., ЕГН **********, с адрес ***, иск за признаване за установено по
отношение на С.В.К., че дължи на дружеството сума в размер до **** лева, представляващи договорна лихва, начислена по договор за стоков
кредит от 10.12.2014г., отчитан по сметка №***/********, за периода от
11.12.2014г. до 10.12.2015г., включително, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.В.К., ЕГН **********, с адрес ***, по предявения от „*******“
*******, вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.„****“ №**, иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, съществуването на вземане на „*******“
******* спрямо С.В.К. за сума в размер до ***** лева,
представляващи договорна лихва, начислена по договор
за стоков кредит от 10.12.2014г.,
отчитан по сметка №11/22297531, за периода от 11.12.2014г. до 10.12.2015г.,
включително.
ПОТВЪРЖДАВА решение №970 от 15.11.2019г. на Районен съд-Кюстендил,
постановено по гр.д.№2032/2019г. по описа на този съд, в частта, в която е отхвърлен предявения от „*******“ *******, вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията
с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.С. ул.„****“ №**** срещу С.В.К., ЕГН **********, с адрес ***, иск за признаване за установено по
отношение на С.В.К., че дължи на дружеството договорна лихва, начислена по договор
за стоков кредит от 10.12.2014г.,
отчитан по сметка №11/22297531, за сума в размер над
****** лева до претендираните ***** лева и за за периода от 11.12.2015г. до 09.11.2017г.,
включително, както и иск за признаване
за установено по отношение на С.В.К., че
дължи на дружеството на основание същия договор сумата
от **** лева, представляваща такси и
разноски.
В
останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА С.В.К., ЕГН **********, с адрес *** да
заплати на „*******“ *******,
вписано в Търговския регистър при
Агенция по вписванията с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.С.,
ул.„****“ №**, следните суми: ***** лева (*************),
представляваща разноски, съобразно уважената част на иска за договорна лихва,
сторени от дружеството за исковото производство пред първата инстанция; *****
лева (******), представляваща разноски за заповедното производство по
ч.гр.д.№2435/2017г. по описа на КнРС, както и ***** лева (**********),
представляваща разноски за въззивната инстанция.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.