№ 65
гр. Кюстендил, 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Хр. Костадинова
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Любка Евг. Николова
като разгледа докладваното от Мина Цв. Павлова Въззивно гражданско дело
№ 20251500500008 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 12903/11.11.2024 г., депозирана от Община
Кюстендил, БУЛСТАТ: ***, с адрес: гр. Кюстендил, пл. „***“ № 1, представлявана от *** -
кмет, против решение № 1018/25.10.2024 г., постановено по гр. д. № 577/2024 г. по описа на
РС – Кюстендил, в частта му, с която първоинстанционният съд е уважил предявените от Д.
Б. Т., ЕГН: **********, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
200, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетения за претърпени вреди вследствие на трудова
злополука, настъпила на 13.11.2023 г. в гр. Кюстендил, ул. „***“ № 1, изразяваща се в това,
че Т., по време на работа, паднала и получила счупвания на десния си глезен, като е осъдил
ответника и настоящ въззивник да плати на ищцата следните суми: 1/ 15 000 лв. (петнадесет
хиляди лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
претърпени болки и страдания вследствие на трудовата злополука, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 13.11.2023 г. - датата на причиняване на увреждането, до
окончателното изплащане; 2/ 1902,90 лв. (хиляда деветстотин и два лева и деветдесет
стотинки), представляваща имуществени вреди вследствие на трудовата злополука, от която
сума 1 596 лв. - разходи по оперативна интервенция, осъществена на 14.11.2023 г. във ВМА
и 306,90 лв. - разходи за медикаменти, ведно със законната лихва върху сумата от 1902,90
лв., считано от 07.03.2024 г. - датата на предявяване на исковата претенция, до
окончателното изплащане; 3/ 2 237,99 лв. (две хиляди двеста тридесет и седем лева и
деветдесет и девет стотинки) - разноски в първоинстанционното производство.
Във въззивната жалба се навеждат съображения за неправилност на решението в
обжалваните части поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите
на първоинстанционния съд. Поддържа се, че е било налице съпричиняване на вредите от
страна на служителката, която не била положила дължимата грижа за предотвратяване на
1
инцидента. Сочи се, че тя е знаела за метеорологичните условия и за обстановката пред дома
на потребителя на социалната услуга, доколкото инцидентът е станал на излизане от, а не на
влизане в последния. Освен това при зимна обстановка гражданите били задължени да
проявяват по-голямо внимание и бдителност и да вземат мерки за собствената си
безопасност при придвижване. Твърди се, че като не е взела мерки за личната си защита и не
преценила неблагоприятните зимни условия и евентуалните последици при излизане от
домашния адрес на потребителя на социалната услуга, служителката е проявила груба
небрежност. Допълва се, че бил налице изключителен неин принос, без който вредоносен
резултат не би настъпил. В тази връзка се поддържа, че първоинстанционният съд не е
извършил прецизен анализ на доказателствената съвкупност и не е изяснил напълно
фактическата обстановка относно механизма на настъпване на увреждането.
На следващо място се твърди, че първоинстанционният съд неправилно и в
противоречие с разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ не е приспаднал от определеното
обезщетение за неимуществени вреди получените от служителката суми от държавното
обществено осигуряване в размер на 11 097,96 лв. Застъпва се, че намаляването на
определеното обезщетение следва да се извършва не само в случаите на предявяване на
претенции за имуществени вреди, но и когато се претендират неимуществени такива.
Поддържа се също, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди
е значително завишен предвид вида на увреждането, интензитета на претърпените болки и
страдания и периода, през който те са търпени, както и предвид стандарта на живот и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната
към датата на увреждането. Застъпва се, че въпреки че е бил длъжен, районният съд не е
посочил конкретното значение на установените обстоятелства за размера на обезщетението
за неимуществени вреди - как всяко от обстоятелствата се отразява върху него.
Твърди се, че по делото не е безспорно установено мястото на настъпване на
инцидента, поради което исковите претенции се явяват недоказани.
По изложените съображения се отправя искане първоинстанционното решение да бъде
отменено в обжалваните части като вместо него бъде постановено друго, с което исковете
бъдат отхвърлени. Алтернативно, в случай че доводите на въззивника не бъдат възприети,
се моли размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален с
оглед критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и да бъде прието, че е налице
съпричиняване от страна на Т.. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК ищцата в първоинстанционното производство – Д. Б. Т., е
подала отговор на въззивната жалба, с който изцяло я оспорва. Поддържа, че
първоинстанционният съд правилно е анализирал доказателствата по делото в тяхната
съвкупност, изяснил е напълно фактическата обстановка, в това число относно механизма на
настъпване на трудовата злополука и претърпените вреди, както и относно липсата на
съпричиняване от нейна страна. Допълва, че не била налице нито една от хипотезите на чл.
201 КТ, като въззивникът не сочил и доказателства в подкрепа на твърденията си. Изтъква,
че, за да има съпричиняване, е необходимо противоправно поведение от страна на
служителя, каквото в случая не било установено. Поддържа, че безспорно са доказани както
настъпването на трудовата злополука, така и на последвалите вреди от нея.
В отговора се оспорва тезата на въззивника, че от определените от съда обезщетения е
следвало да се приспаднат получените суми по линия на държавното обществено
осигуряване. Поддържа се, че изплатените обезщетения по болнични листове заместват
трудовото възнаграждение и са средство за издръжка и преживяване, а в настоящото дело не
се претендират имуществени вреди и пропуснати ползи от трудово възнаграждение.
Акцентира се, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени
вреди е за болките и страданията изживени вследствие на трудовата злополука, а това за
имуществени вреди компенсира направените разходи за лечение, поради което изплатените
2
от НОИ суми, представляващи обезщетение поради неработоспособност, нямат връзка с
присъдените от съда и няма основание за приспадане.
Оспорва се и твърдението на въззивника, че размерът на определеното обезщетение за
неимуществени вреди е несъобразен с критериите за справедливост, респективно е завишен.
Поддържа се, че правилно са отчетени видът на увреждането, интензитетът на претърпените
болки и страдания, периодът, през който същите са търпени и обществено-икономическите
условия в страната.
По изложените съображения се отправя искане първоинстанционното решение да бъде
потвърдено. Претендират се разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите. Първоинстанционното решение е
валидно, а в обжалваната част е и допустимо, доколкото е постановено от компетентен съд,
в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие
с основанието и петитума на искането за съдебна защита. При постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни материални норми.
Преценено по същество, решението в обжалваната му част е правилно.
Възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, относима към
предявените искове, е основана на представените доказателства и направените въз основа на
нея обосновани изводи, се споделят от настоящата инстанция, поради което същите не
следва да се преповтарят във въззивното решение. Въззивният съд препраща към тези
доказателства и изводи, на основание чл. 272 ГПК, правейки ги по този начин част от своя
съдебен акт, а по конкретно наведените в сезиращата го жалба доводи, които очертават и
предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
Във въззивната жалба се застъпва, че не е безспорно установено мястото на настъпване
на инцидента, поради което исковите претенции се явяват недоказани. Посоченото
твърдение настоящият състав намира за неоснователно като противоречащо на събраните по
делото доказателства (в частност на разпореждане № 25/08.12.2023 г. на главен инспектор по
осигуряването в ТП на НОИ – гр. Кюстендил, с което злополуката е призната за трудова по
смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО и на показанията на свидетеля Теодосиев), от които еднозначно
се установява, че процесният инцидент е настъпил в гр. Кюстендил, на ул. .„***“ № 1, пред
дома на потребител на социална услуга „Патронажна грижа“, докато служителката се е
придвижвала към служебния автомобил. Съдът намира, че мястото на настъпване на
инцидента е установено с достатъчна точност за целите на производството, което позволява
да бъде изяснена конкретната обстановка и значението за настъпване на злополуката.
Оплакването, че първоинстанционният съд не е изяснил напълно механизма на
настъпване на увреждането, настоящият състав намира също за неоснователно. То
пренебрегва факта, че посредством разпита на свидетеля Теодосиев, чиито показания съдът
преценява в светлината на чл. 172 ГПК и които кредитира доколкото не противоречат на
останалите събрани по делото доказателства, механизмът на увреждането се изяснява в
достатъчна степен. Свидетелят посочва, че падането се е случило на ул. „***“ № 1, която е
доста стръмна и се намира на склон рядко огряван от слънце. Допълва, че улицата е покрита
с шума. Пояснява, че при настъпването на инцидента въззиваемата е носила закупени от нея
обувки, които нямали грайфер. В изготвената СМЕ, която въззивният състав кредитира като
обективна и компетентно изготвена, се посочва, че процесната травма е причинена от
действие на твърд тъп предмет и отговаря на описания в исковата молба механизъм на
получаването , а именно подхлъзване и падане, при което в резултат на рязко сгъване и
усукване на крака в глезенната става и натиска от тежестта на тялото последователно се
чупят костите на подбедрицата в долния им край (малеолите) в областта на глезенната става.
3
Механизмът на увреждането е от значение и следва да се разглежда в светлината на
направеното искане за намаляване на обезщетението на основание чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ –
поради проявена от служителката груба небрежност, довела до настъпване на инцидента.
Грубата небрежност по смисъла на посочената разпоредба представлява виновно
допринасяне на пострадалия за настъпването на увреждането, определено като неполагане
на дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил при подобни
обстоятелства. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът или
служителят извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на
технологичните правила и на правилата за безопасност. Намаляване на отговорността на
работодателя обаче може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност -
липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични
правила и правила за безопасност. При възражение по чл. 201, ал. 2 КТ работодателят следва
да установи, че работникът е извършвал работата при липса на елементарно старание и
внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност.
Преценката за проявена груба небрежност от работника или служителя е конкретна и зависи
от фактите по делото и по-точно от действията на същия предхождащи настъпването на
злополуката (в този смисъл решение № 142/27.07.2022 г. по гр. д. № 3306/2021 г. на ВКС, III
г. о.).
При доказания по делото механизъм на настъпване на увреждането настоящият състав
намира, че не се установява по категоричен и несъмнен начин въззиваемата да е проявила
груба небрежност. Т. е паднала вървейки по стръмна улица, покрита с листа. При такова
действие подобен риск съществува за всеки и дори да се приеме, че не е проявено нужното
внимание то това би могло да се квалифицира като обикновена, но не и като груба
небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 1 КТ. Действително служителката е била наясно с
метеорологичните условия и обстановката пред дома на потребителя на социалната услуга,
доколкото инцидентът е настъпил при напускането на същия, но не се установява те да са
били различни от обичайните за сезона, респективно да са изисквали извънредно внимание,
което не е проявено от служителката, но би било проявено и от най-небрежния човек
намиращ се в подобна ситуация. Условията не са били зимни, както се твърди във
въззивната жалба – няма данни да е имало сняг или лед, а есенни - улицата е била покрита с
листа, които по своята природа са гладки и жилави. В тази връзка съдът намира, че
наличието на грайфер на обувките няма отношение към настъпването на инцидента, тъй
като дори обувки с дълбок грайфер не биха могли да преминат през листната маса,
осигурявайки съприкосновение директно с асфалта. Предвид гореизложеното съдът намира,
че въззивникът не е доказал възражението си по чл. 201, ал. 1 КТ, поради което
оплакванията в жалбата, че служителката е проявила груба небрежност и това обстоятелство
не е отчетено от районния съд, се явяват несъстоятелни.
Направеното с въззивната жалба оплакване за неправилно приложение от страна на
районния съд на разпоредбата на чл. 200, ал. 3, предвиждаща, че работодателят дължи
обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена,
включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото
осигуряване, настоящият състав намира за неоснователно по следните съображения:
Хипотезата, която предвижда приспадане на обезщетението от общественото
осигуряване е конкретизация на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване.
Един от случаите на неоснователно обогатяване е когато се плаща два пъти за едно и също
нещо, респективно два пъти се задоволява един и същи интерес. В случая доколкото
4
конкретната норма не допуска неоснователно обогатяване, то тя не допуска два пъти да се
обезщетяват едни и същи вреди - веднъж от работодателя и втори път от общественото
осигуряване. Когато обезщетението от общественото осигуряване компенсира загубата на
трудовото възнаграждение, то следва да се приспадне от присъденото обезщетение за
пропуснати ползи, причинени от трудовата злополука и изразяващи се в неполучено трудово
възнаграждение. Само в този случай неприспадането на сумата би довело до двойно
плащане и съответно до неоснователно обогатяване. Обезщетението за неимуществени
вреди компенсира причинените болки и страдания чрез предоставяне на други блага. Това
обезщетение (съответно неимуществените вреди) няма връзка с обезщетението по
общественото осигуряване, което компенсира загубата на трудовото възнаграждение,
представляваща имуществена вреда от вида на пропусната полза. Поради това получаването
на двете обезщетения - за неимуществени вреди по чл. 200 КТ и обезщетението от
общественото осигуряване, компенсиращо загубата на трудовото възнаграждение, не е
двойно плащане и не води до неоснователно обогатяване, а напротив до пълно и
справедливо обезщетение на причинените видове вреди (така решение № 54/23.04.2019 г. по
гр. д. № 3649/2018 г, III ГО на ВКС).
По идентични аргументи обезщетението по общественото осигуряване не следва да
бъде приспадано и от това за имуществени вреди от вида на претърпени загуби,
представляващи разходи за лечение. Загубата на трудовото възнаграждение и извършването
на посочените разходи представляват различни включително по своя вид имуществени вреди
като компенсирането на пропуснатата полза не прави неоснователна претенцията за
обезщетяването на служителя за претърпените вреди.
Неоснователна е и претенцията за приспадане на получаваната от Т. пенсия за
осигурителен стаж и възраст от дължимото от работодателя обезщетение. Същата няма
характер на обезщетение, още по малко на такова във връзка с трудовата злополука, поради
което не следва да бъде приспадана.
Спорен по делото, включително пред въззивната инстанция, е въпросът за размера на
обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се присъди на служителката. За
изясняването му следва да се вземе предвид, че съгласно препращащата норма на чл. 212 КТ
правилата за деликтната отговорност обективирани в чл. 51, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД намират
приложение и при отговорността по чл. 200 КТ при определяне на обезщетението за
неимуществените вреди. На репариране подлежат всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. В този смисъл значимо е и принципното
разбиране, че неимуществените вреди, с оглед естеството им, не могат да бъдат поправяни.
Именно заради това предназначението на обезщетението е да улесни увредения в друга
област, като законът овластява съда да определи неговия размер по справедливост.
Съдебната практика приема, че той зависи от вида на накърнените блага - душевен или
телесен интегритет, степента и продължителността на увреждането, очакваното развитие на
страданието, наличието на трайни увреждания, интензитет на негативните преживявания,
допълнителното влошаване на здравето на пострадалия, загрозявания и др. (така и
Постановление № 4 от 23.ХІІ.1968 г. на Пленума на ВС).
От изготвената по делото съдебно-медицинска експертиза се установява, че в резултат
на падането настъпило на 13.11.2023 г. служителката е получила фрактури на двете кости на
дясна подбедрица в областта на глезенната става. След направена рентгенография тя е
насочена за оперативно лечение. Същото е осъществено на 14.11.2023 г. в клиника
„Ортопедия и травматология“ към ВМА София като при провеждането му след репозиция на
фрактурата е поставен остеосинтезен материал - метална плака и девет винта. След
операцията на Т. са издадени болнични листове за временна неработоспособност за общо 240
дни без прекъсване - до 09.07.2024 г.
Вещото лице констатира, че към датата на извършване на личния преглед на
5
въззиваемата – 01.07.2024 г., не е възстановен пълният обем движения в дясната глезенна
става. Те са възможни до около ¾ от обема им. Т. е практически възстановена до
самообслужване и извършване на обичайни житейски дейности и трудоспособност,
несвързани с по-голямо физическо натоварване. Движи се самостоятелно, без помощни
средства. Походката е видимо нормална, на моменти с леко накуцване вдясно. Тази степен
на възстановяване е достигната за близо 7 месеца. При извършването на прегледа е
констатирано наличието на следоперативни белези с дължина около 9 см външно и около 5
см вътрешно, лека оточност на меките тъкани в областта на вътрешния глезен, болезненост
при палпация и болково ограничени към крайните им фази движения в глезенната става.
Тези остатъчни последици от травмата обуславят епизодични леки до умерени болки в
областта на десния глезен при някои от движенията на крайника и при натоварването му при
по-тежка физическа дейност. Вещото лице посочва, че на този етап не може да се даде по-
конкретна прогноза дали тези остатъчни неблагоприятни последици ще се преодолеят
напълно и за колко време, или ще останат за постоянно в същата или по-лека степен. Не е
възможно и извършването на преценка относно необходимостта от премахване или не на
остеосинтезния материал, доколкото същата се прави на по-късен етап от поставянето му в
зависимост от състоянието на фрактурираната кост, състоянието на остеосинтезния
материал, влиянието му върху околните тъкани и от желанието на самия пациент.
Вещото лице сочи, че процесните фрактури водят до трайно, практически значимо
затрудняване на движенията на крайника, както и до по-продължителни болки и страдания.
В началния период на възстановяване увреденият крайник следва да се щади, поради което
при придвижване е задължително използването на помощни средства - патерици,
проходилка, бастун и др. подобни, най-често за около 3-4 месеца. В същия период, особено в
първата му половина, пострадалото лице е значително затруднено в действията по
самообслужване, свързани с придвижването му и стоене в изправено положение, поради
което се нуждае от чужда помощ.
От показанията на свидетеля Теодосиев, преценени по реда на чл. 172 ГПК, се
установява, че след операцията, в продължение на два месеца и половина въззиваемата е
била на легло, трудно се обслужвала сама и е разчитала на помощта на свидетеля, който е
неин съпруг. Двамата живеят на втория етаж на сграда, който от своя страна е на две нива,
отделени с шест стъпала, което е създало допълнителни затруднения при придвижването.
След като започва да стъпва на крака си, въззиваемата излолзва проходилка. Към датата на
изслушване на свидетеля – 12.07.2024 г., Т. ходи самостоятелно, но се уморява и усеща
чуждо тяло в глезена си. Докато била неподвижна, въззиваемата сама си слагала
болкоуспокоявящи инжекции. Падането се отразило и на психическото здраве – трудно
заспивала, объркала нощта и деня.
При тези данни за обективните последици от злополуката, за предприетата медицинска
интервенция, за продължителността на възстановителния период, както и за негативните
изживявания на пострадалата съдът намира, че размерът на присъденото от районния съд
обезщетение е определен правилно. В тази връзка отчита, че към датата на настъпване на
инцидента служителката е била на 68 г., което предполага необходимостта от по-дълъг
период за преодоляване на последиците от падането. Това обстоятелство се доказва от
продължителния период на неработоспособност – 240 дни, както и от заключението на
вещото лице, видно от което при подобна травма е възможно пълно възстановяване за около
4 - 5 месеца, а въззиваемата е постигнала частично такова за близо 7 месеца. Също така
съдът отчита, че оперативното лечение е включвало поставянето на остеосинтезен материал
- метална плака и девет винта, който още не е премахнат. Свидетелят Теодосиев акцентира
върху това, че съпругата му усеща чуждо тяло в глезена си, а това от своя страна неминуемо
води до дискомфорт.
Началният етап на възстановителният период е бил свързан с особени неудобства за
6
въззиваемата, която е била на легло в продължение на два месеца и половина, през което
време не е можела да се обслужва сама, а е била изцяло зависима от помощта на съпруга си
за извършването на дейности изискващи придвижване и стоене в изправено положение.
През същия етап тя е изпитвала силни болки, извод основаващ се на обстоятелството, че Т.
сама си слагала болкоуспокоявящи инжекции – дейност която безспорно е можела да
извърши предвид, че е медицинска сестра. След като е започнала отново да ходи, Т. е
срещнала допълнителни затруднения, обусловени от необходимостта да използва проходилка
съотнесена към особеностите на дома – това че същият е на втория етаж и не е на едно
ниво. Осем месеца след инцидента при въззиваемата все още са били налице лека оточност
на меките тъкани в областта на вътрешния глезен, болезненост при палпация и болково
ограничени към крайните им фази движения в глезенната става в рамките на около ¾ от
нормалния обем. Вещото лице посочва, че тези остатъчни последици от травмата обуславят
епизодични леки до умерени болки в областта на десния глезен при някои от движенията на
крайника и при натоварването му при по-тежка физическа дейност. Макар и по-малко,
значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди има и
социалният дискомфорт от наличието на следоперативни белези, които не се очаква да се
заличат по естествен път. Не на последно място злополуката е имала и психологическо
отражение върху въззиваемата, доколкото е довела до нарушения в съня .
С оглед гореизложеното съдът намира, че със сумата от 15 000 лв. ще бъдат
компенсирани неимуществените вреди - болки и страдания на въззиваемата, макар и в
човешки план те да не подлежат на остойностяване. Посочената сума настоящият състав
намира за съобразена с принципа за справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД, като същата е
съответна и на съдебната практика при определяне на обезщетения при сходни увреждания.
По изложените съображения съдът намира подадената от Община Кюстендил въззивна
жалба за неоснователна, поради което същата следва да се остави без уважение.
По разноските:
С оглед резултата от обжалването, отговорността за разноски следва да бъде понесена
от въззивника. Въззиваемата страна претендира разноски в размер на 1800 лв. – за
адвокатско възнаграждение, като представя и доказателства за реалното извършване на
разхода. Неоснователно е направеното възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение доколкото същото е под минималния размер указан в чл. 7, ал. 2,
т. 1 и 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. и няма основание да бъде намалявано. По изложените
съображения в полза на въззиваемата страна следва да бъде присъден пълният размер на
претендираните разноски, а именно 1800 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1018/25.10.2024 г. постановено по гр. д. № 577/2024 г. по
описа на Районен съд – Кюстендил в обжалваните части, с които Община Кюстендил,
БУЛСТАТ: ***, с адрес: гр. Кюстендил, пл. „***“ № 1, представлявана от *** – кмет, е
осъдена да заплати на Д. Б. Т., ЕГН: **********, с адрес: гр. Кюстендил, ул. „***“ № 7а: 1/
сумата от 15 000 лв. (петнадесет хиляди лева), представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на трудова
злополука, настъпила на 13.11.2023 г. в гр. Кюстендил, на ул. „***“ № 1, при която Т., по
време на работа, паднала и получила счупвания в областта на десния си глезен, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 13.11.2023 г. - датата на причиняване на
7
увреждането, до окончателното изплащане, както и 2/ сумата от 1902,90 лв. (хиляда
деветстотин и два лева и деветдесет стотинки), представляваща имуществени вреди
вследствие на трудовата злополука, от която сума 1 596 лв. - разходи по оперативна
интервенция, осъществена на 14.11.2023 г. във ВМА и 306,90 лв. - разходи за медикаменти,
ведно със законната лихва върху сумата от 1902,90 лв., считано от 07.03.2024 г. - датата на
предявяване на исковата претенция, до окончателното изплащане.
В останалата част, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА Община Кюстендил, БУЛСТАТ: ***, да заплати на Д. Б. Т., ЕГН:
**********, сумата от 1800 лв. (хиляда осемстотин лева) - разноски във въззивното
производство.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен
съд при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8