Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 218
04.06.2020г.,
гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХАСКОВО в
открито съдебно заседание на двадесети май две хиляди и двадесета година в
състав:
Председател:
Хайгухи Бодикян
Членове:
Пенка Костова
Росица
Чиркалева-Иванова
при секретаря Дорета Атанасова и
в присъствието на прокурор Антон Стоянов при Окръжна прокуратура - Хасково,
като разгледа докладваното от съдия Чиркалева–Иванова касационно административно дело № 76 по описа на съда за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава дванадесета от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.285, ал.1 от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Образувано е, след като с
Определение №798 от 17.01.2020г., постановено по адм.д. №11090/2019г.,
Върховният административен съд е прекратил производството и е изпратил делото
на Административен съд – Хасково по подсъдност, предвид изменението на
разпоредбата на чл.285 от ЗИНЗС.
Касационното производство е
инициирано по жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, към
Министерството на правосъдието, като е подадена и втора касационна жалба - от Т.И.Ж.,
двете срещу Решение №433/25.06.2019г., постановено по адм. дело №486/2019г. по
описа на АдмС - Хасково.
Касационният жалбоподател Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ –
София навежда
доводи за неправилност и необоснованост на съдебното решение. Сочи се, че
първоинстанционният съд не бил съобразил действителната обстановка по случая,
установените по делото обстоятелства, както и обективната истина. Не била
преценена доказателствената тежест на събраните доказателства за изпълнение в
цялост на фактическия състав на чл.1 от ЗОДОВ, с което да се ангажирала отговорността
на ГДИН. Не била установена по категоричен начин вредата, бездействието и
причинната връзка. Смята се, че съдът направил субективна преценка за наличието
на вреди, по свое лично впечатление, което представлявало съществен порок на
решението. Сочи се, че ищецът по първоинстанционното производство твърдял
незаконно бездействие от страна на ГДИН, но не представил доказателства, че по
съответния ред това бездействие било признато за незаконно. Смята се, че с
предявяването на исковата молба ищецът не искал от съда да постанови
незаконосъобразност на бездействието на органа, а да му бъде изплатено
обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди. Изтъква се, че
единствената хипотеза, при която било възможно да се предяви иск за
обезщетение, преди да се обяви незаконосъобразността на бездействието, била
регламентирана в чл.204, ал.4 от АПК – двата иска да се съединят. Акцентира се
на липса на предпоставки за ангажиране отговорността на ГДИН, предвид
твърдяната липса на обявяване на бездействието на този орган за незаконно.
Последното не било установено по делото пред първа инстанция. По изложените
съображения се иска отмяна на съдебното решение, в частта, с която е уважен
искът за сумата над 500 лева до присъдения размер на обезщетението от 5500 лева.
Касационният жалбоподател Т.И.Ж. сочи, че Решение №433/25.06.2019г., постановено по адм.
дело №486/2019г. по описа на АдмС – Хасково, се оспорва в частта, с която е бил
отхвърлен предявения иск за горницата над 5500 лева до пълния претендиран размер
от 50 000 лева, и в частта на неуважения размер на исканите разноски.
Счита се, че решението в тази част е неправилно, поради нарушение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Изводите на съда не съответствали на събраните по делото
доказателства и на действителното фактическо положение. Изводите за
недоказаност на част от твърденията на ищеца за бездействие на администрацията
на следствения арест и на затвора били резултат от допуснати от съда нарушения
на процесуалните правила и в противоречие с правилата за тежестта на доказване.
Твърди се, че определения размер на обезщетението не съответствал на
действително претърпените вреди, на „нормите“ на справедливостта и на съдебната
практика. Не бил съобразен от съда интензитета и продължителността на действие
на нечовешките и унизителни условия върху засегнатото лице. В случая периодът
на изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ бил много дълъг, което и
предполагало определяне на много по-високо обезщетение, в съответствие с
критериите за справедливо такова по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Неправилен и
необоснован бил извода на съда, че отрицателните изживявания на ищеца в Ареста
в гр.Хасково и Затвора Стара Загора не били в такава степен интензивни, че да
обосноват присъждане на пълния размер на претендираното обезщетение. Без правно
значение и лишени от основание били мотивите на решаващия съдебен състав, че
по-голямата част от моралните страдания били преживени в отдалечен от настоящия
период момент. Мотивите на съда не давали яснота по въпроса защо присъденото
обезщетение било в състояние да репарира претърпените от ищеца вреди.
Твърдението за допуснато съществено нарушение при оценката на доказателствата
се обосновава с неправилно взета предвид Справка, изготвена от ответника по
първоинстанционното дело, и в тази връзка нямало как да се счита, че
твърденията на ищеца били недоказани. За неправилно и необосновано се счита и
приетата от съда липса на оплаквания за претърпени от ищеца неимуществени вреди
по време на изтърпяване на наказанието в приемното отделение в Затвора Стара
Загора. Следвало да се вземе предвид, че това отделение било в същия затвор, а
исковата молба съдържала твърдения и оплаквания за бездействия на органа и за
периода, в който осъденият бил в това приемно отделение. Отбелязва, че отрицателните факти не подлежат
на доказване, а са обект само на твърдение, като в обратния смисъл ответникът
по исковото дело следвало да доказва положителни факти – т.е. че не
бездействал. Твърди се, че в този случай съдът обърнал доказателствената тежест
и направил изводи във вреда на ищеца,
поради недоказаност на обстоятелства, за които той не носил доказателствена
тежест. Моли се и да се имат предвид твърденията и доводите, изложени в
исковата молба, разгледана от първоинстанционния съдебен състав. По отношение
обжалването на съдебното решение в частта на неуважения размер на разноските за
адвокат, се счита, че възнаграждението на адвоката не следвало да се определя
съразмерно на отхвърлената част от иска, а съобразно защитения материален
интерес, като съгласно чл.8, ал.1, т.3 от Наредба №1 от 2004г. на ВАдвС, при
защитен материален интерес от 5500 лева, минималният размер на адвокатския
хонорар за една съдебна инстанция следвало да бъде 605 лева. Член 286, ал.3,
изр. 2-ро намирал приложение, когато се присъждали разноски на ищеца за
адвокат, а не когато се определяло адвокатско възнаграждение на адвоката по
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
По изложените съображения се иска
отмяна на атакуваното съдебно решение в обжалваните части и осъждане на другата
страна – ГДИН, да заплати на ищеца претендираното обезщетение за неимуществени
вреди в пълен размер, ведно със законната лихва от предявяване на иска, и
размера на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за двете съдебни
инстанции.
Наред с касационната жалба Т.И.Ж.
депозира в съда и писмен отговор по касационната жалба на ГДИН. В същата
навежда доводи за правилност и законосъобразност на съдебното решение в
осъдителната му част.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Хасково счита касационната жалба на Т.И.Ж. за изцяло
неоснователна, а касационната жалба на Главна дирекция “Изпълнение на
наказанията“ за частично основателна. В случая определеното обезщетение за
претърпените вреди било прекомерно, съответно следвало да се намали.
Касационната инстанция, като обсъди оплакванията в жалбата и извърши
проверка по реда на чл.218 от АПК, намира за установено следното:
Всяка от депозираните касационни жалби е подадена в законоустановения
срок от надлежна страна и е допустима.
Разгледани по същество и двете касационни жалби се явяват неоснователни.
С атакуваното Решение
№433/25.06.2019г. постановено по адм. дело №486/2019г., състав на
Административен съд – Хасково е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията” - София, да заплати на Т.И.Ж. *** сумата от 5500.00 лева,
представляваща обезщетение за претърпени в периода от 06.03.2011г. до
17.05.2016г. неимуществени вреди от незаконосъобразни бездействия на
администрацията на РС “Изпълнение на наказанията“ – Хасково и „Затвор Стара
Загора“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
предявяване на иска - 17.04.2019г., до окончателното ѝ изплащане, като отхвърлил иска в останалата му част над
5500 лв. до пълния претендиран размер от 50 000 лева, както и иска за
присъждане на законната лихва, считано от 01.09.2016г., до датата на
предявяване на иска - 17.04.2019г. Осъдил
ГДИН - София да заплати на Т.И.Ж.
направените по делото разноски за държавна такса в размер 10.00 лева и адвокатско възнаграждение в
размер на 223.30 лева, съразмерно с уважената част на иска.
За да постанови решението си
решаващия състав на административния съд приел, че за периода на престоя на ищеца Т.И.Ж.
*** за времето от 06.03.2011г. до 16.05.2012г,. същият бил поставен в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наложената му мярка по смисъла на чл.3
от ЗИНЗС, които надвишавали допустимото и неизбежно ниво, присъщо на мярката
„задържане под стража“, поради лошите битови условия в следствения арест, и
които се изразявали в неосигуряване на минимална жилищна площ, липса на
санитарен възел и течаща вода в помещението, в което бил настанен, лоши
санитарни и хигиенни условия в тези помещения, достатъчно въздух, липса на
отопление в студените месеци и неосигуряване престой на открито, неосигуряване
на минимум от жилищна площ от 4 кв.м. през периода на престоя му в ареста, с
изключение на времето от 15.03.2011г.-16.03.2011г., когато не се намирал в
същия, и за времето от 28.02.2012г. до 01.03.2012г., когато бил настанен сам в
килия № 8. Според съда, тези условия на пребиваване
причинили на задържания значителни затруднения и дискомфорт. Установил също, че
от страна на администрацията на ГДИН по отношение на Следствения арест в
гр.Хасково не било спазено и изискването на чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС, в частта
относно осигуряване на възможност за естествено проветряване на спалните
помещения, респ. липса на свеж въздух. За доказани приел твърденията на ищеца,
че съществуващите
постелъчни материали в килиите в ареста не били подменяни един път седмично,
както и че не му било осигурявано къпане
най-малко два пъти през седмицата. Съдът отхвърлил твърденията за
непредоставяне на хигиенни материали за дезинфекциране на килиите на арестанта,
както и такива за личната хигиена на арестанта. Не приел оплакванията за
неспазване на разпоредбата на чл.84, ал.2, т.2 от ЗИНЗС от страна на РСИН –
Хасково. За
недоказано приел и твърдението на ищеца, че не му били предоставени
постелъчни материали. По отношение на претърпените неимуществени вреди от ищеца
по време на престоя му в Затвор Стара Загора, съдебният състав
приел, че същият бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наложената му мярка по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС, надвишаващи допустимото и
неизбежно ниво, присъщо на изпълнение на
наказанието „лишаване от свобода“, поради лошите битови условия в затвора,
изразяващи се в неосигуряване на минимална жилищна площ и липса на санитарен
възел и течаща вода в помещението, в което бил настанен за времето от 23.05.2012г.
до 17.05.2016г. За недоказано приел твърдението, че в периода
18.05.2016г.-31.08.2016г. ищецът претърпял неимуществени вреди, поради
бездействия на администрацията на ГДИН, свързани с неосигуряване на
необходимата минимална жилищна площ и липса на санитарен възел и течаща вода в
помещенията, в които бил настанен, тъй като установил, че
през този период ищецът бил настанен в отремонтирано жилищно помещение с обща
площ 18.29 кв.м., от които 16.79 кв. м. жилищна площ и 1.50 кв.м. санитарен
възел в него. Останалите твърдения на ищеца съдът също отхвърлил, като
отбелязал, че доказателствената
тежест за установяване твърдените незаконосъобразни действия/бездействия от
страна на администрацията на Затвора Стара Загора лежи върху ищеца. Последният не представил писмени
доказателства, а от събраните по негово искане гласни не се установявали
твърденията му, че в процесния период в Затвора Стара Загора не му били
осигурявани безплатно облекло, обувки и спални принадлежности, и че бил лишен
от възможността да комуникира по телефон с близки и роднини, да ползва тоалетна
по време на престоя си на открито, както и че предоставяната му храна не
отговаряла на необходимите грамаж и калоричност, съгласно установените норми.
Посочил, че в исковата молба липсват оплаквания относно претърпени от ищеца
неимуществени вреди по време на изтърпяване на наказанието му в приемното
отделение в Затвора Стара Загора. Въз основа на изложеното, съдът приел за
доказан по основание предявения от Т.И.Ж. иск срещу
ГДИН. По отношение размера на
исковата претенция съдът стигнал до извода, че независимо, че отрицателните
изживявания за ищеца по време на престоя му в Арест Хасково и Затвор Стара
Загора, надвишаващи неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката
„задържане под стража“ и на изпълнение на наказанието “лишаване от свобода“, не
можело да се направи извод, чете не били в такава степен интензивни, че да
обосноват присъждане на пълния претендиран размер на обезщетението. По отношение претендираните
разноски за адвокатско възнаграждение, съдът, като отчел, че била предоставена
безплатна адвокатска помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 и т.3 от Закона за
адвокатурата, осъдил ответника за плати сума, съразмерна на уважената част от
иска, която определил съгласно чл.8, ал.1, т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, във вр. с чл.286, ал.3 изр. 2-ро от ЗИНЗС.
Касационната инстанция намира
обжалваното решение за постановено при напълно и правилно изяснена фактическа
обстановка. Съдът е възприел относимите факти въз основа на допустими
доказателствени средства, събрани по изискуемия процесуален ред и е направил
фактическите си изводи след съвкупна преценка и анализ на събраните по делото
доказателства, при
приложението на чл.284, ал.3 ЗИНЗС, като ги обсъдил в тяхната взаимна връзка, и
при съобразяване разпоредбата на чл.284, ал.5 ЗИНЗС е направил верни правни
изводи, които се споделят от настоящата инстанция.
Обосновано и в съответствие със
събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че исковата
претенция на Т.Ж. се явява доказана по
отношение на: престоя му в Арест
Хасково за времето от 06.03.2011г. до 16.05.2012г., тъй като същият бил
поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наложената му мярка по
смисъла на чл.3 от ЗИНЗС, надвишаващи допустимото и неизбежно ниво, присъщо на
мярката „задържане под стража“, поради лошите битови условия в следственият
арест, изразяващи се в неосигуряване на минимална жилищна площ, липса на
санитарен възел и течаща вода в помещението, в което бил настанен, лоши
санитарни и хигиенни условия в тези помещения, достатъчно въздух, липса на
отопление в студените месеци и неосигуряване престой на открито, неосигуряване
на минимум от жилищна площ от 4 кв.м. през периода на престоя му в ареста, с
изключение на времето от 15.03.2011г. до 16.03.2011г., когато не се намирал
в същия, и за времето от 28.02.2012г. до 01.03.2012г., когато бил настанен сам
в килия № 8; както по отношение на престоя му в Затвор Стара Загора, поради лошите битови условия там,
изразяващи се в неосигуряване на минимална жилищна площ и липса на санитарен
възел и течаща вода в помещението, в което бил настанен за времето от
23.05.2012г. до 17.05.2016г.
Според настоящия състав, съдът
обективно е установил фактическите обстоятелства, въз основа на наличния по
делото доказателствен материал, който е бил правилно анализиран и адекватно
оценен, което е формирало и логичния извод за наличие на незаконосъобразно
бездействие от страна на РСИН – Хасково и затворническата администрация на
Затвор Стара Загора. Установено е, че претърпените негативни преживявания са в
пряка причинно-следствена връзка с лошите битови условия, в които е бил
поставен Ж. в периода от 06.03.2011г. до 16.05.2012г. (с изключение на периода
15.03.2011г. - 16.03.2011г., когато не се е намирал в ареста, и 28.02.2012г. -
01.03.2012г., когато е бил настанен сам в килия №8) в Следствен арест Хасково,
и при изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от свобода“ в Затвор
Стара Загора за периода 23.05.2012г. - 17.05.2016г. В тази връзка неоснователни
се явяват доводите на ГДИН за несъобразяване на мотивите на съда с
действителната обстановка по случая, установените по делото обстоятелства и с
обективната истина, както и че не била преценена доказателствената тежест на
събраните доказателства. Твърдението за непредставяне на доказателства от
страна на ищеца също е несъстоятелно, тъй като доказаталествената тежест за
установяване на липса на твърдяното бездействие на администрацията на Арест
Хасково и Затвор Стара Загора, законът приписва на специализираните органи по
изпълнение на наказанията, по арг. от чл.284, ал.3 и ал.5 от ЗИНЗС, т.е.
по отношение на настъпилите
неимуществени вреди ищецът не носи доказателствена тежест. Неоснователен е
касационният довод на ГДИН за недоказаност на претърпените вреди.
ЕСПЧ нееднократно е посочвал, че
макар и в условията на изтърпяване на наказание лишаване от свобода, правата на
лишените от свобода по чл. 8, § 1 от ЕКПЧ не могат да бъдат ограничавани на
други основания и намеса от страна на властите в упражняването на дейността им.
Нормата на чл. 8, § 2 на ЕКПЧ прави изключение единствено що се отнася до
намеса на държавата, предвидена в закон, или е необходима в интерес на
националната и обществената сигурност или икономическото благосъстояние на
страната, за предотвратяване на безредици и престъпления, за защита на здравето
и морала или на правата и свободите на другите. Следователно тази свобода не е
абсолютна и неограничена, но дори при прилагането на изключенията по § 2 на чл.
8, ЕКПЧ изисква съобразяване с принципа
на пропорционалност при намесата в упражняване на тези права и свободи.
Задължение на всяка държава е да осигури нормални условия за изтърпяване на
мярката „задържане под стража“ и наказанието „лишаване от свобода“.
Мотивирана е преценката на съда,
че неосигуряването на минимална жилищна площ, липса на санитарен възел и течаща
вода в помещението, лошите санитарни и хигиенни условия в помещенията,
достатъчно въздух, липса на отопление в студените месеци и неосигуряване
престой на открито, неосигуряване на минимум от жилищна площ от 4 кв.м. през
периода на престоя на ищеца в Ареста в Хасково за времето от 06.03.2011г. до
16.05.2012г. (с изключение на времето от 15.03.2011г.-16.03.2011г., когато не
се намирал в същия, и за времето от 28.02.2012г. до 01.03.2012г.), както и за
лошите битови условия в
Затвора Стара Загора, изразяващи се в неосигуряване на минимална жилищна площ и
липса на санитарен възел и течаща вода в помещението, в което бил настанено
лицето за времето от 23.05.2012г. до 17.05.2016г., съставляват нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и представляват по своята
същност незаконосъобразна дейност на администрацията на ареста и затвора,
довела до причиняване на неимуществени вреди именно в посочения период.
Не споделя тезата на ГДИН, че
бездействието следва първо
да е признато за незаконно по съответния ред, като това не било
установено по делото пред първа инстанция. Точно обратното, всички процесуални
действия на съда са били насочени към установяване на действителното фактическо
положение за твърдения от ищеца период, респ. разкриването на обективната
истина, в следствие на което е формиран и извода на съда за незаконосъобразност
на действията на Арест Хасково и Затвор Стара Загора, предвид заключението
за нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и чл.3 от
ЕКПЧОС. Именно на тези
изводи и установявания правилно решаващият съдебен състав на административния
съд е достигнал до решението за осъждане на ГДИН заради нанесените на ищеца
неимуществени вреди, следствие от незаконните действия на този орган. В този
смисъл обжалваното решение е изцяло съобразено с разпоредбата на чл.204, ал.4 от АПК.
В случая са налице законовите
предпоставки, обуславящи частична
основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи
от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанията „задържане под стража“
и „лишаване от свобода“ от ищеца в периодите, визирани в решението. В
последното е съобразена законовата забрана осъдените да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължението на държавата да им
осигури, от една страна, условия за изтърпяване на наложено наказание,
съобразени с уважението към човешкото достойнство, от друга - начинът и методът
на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание, трудности или
унизително отношение в степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на
задържането, и от трета - като се има предвид практическите нужди на
задържането, тяхното здравословно и физическо състояние да бъдат адекватно
гарантирани. В случая е установено неизпълнение на законови задължения по
отношение осигуряването на подходящи условия за изтърпявал наказание, в
следствие на което са претърпени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от неизпълнението.
Предвид гореизложеното
неоснователно е искането за намаляване размера на присъденото обезщетение.
Изводите на съда за размера му съответстват на правилната преценка на
конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, относими към увреждането, от
което се претендират вреди, както и реалното им отражение върху състоянието на
ищеца. Негативното въздействие върху последния на условията, при които е
пребивавал в Следствен арест Хасково и в Затвора Стара Загора е съобразено с
установената по делото обща продължителност на ограничената свобода и са в
съответствие с изведената от закона и дължима справедливост, изразяваща се в
овъзмездяване на причинените вреди.
Настоящата съдебна инстанция
счита за правилно обжалваното решението и в частта, с която искът е отхвърлен за сумата над 5500 лева.
Мотивите за недоказаност на твърденията на ищеца за неосигуряване на
необходимата минимална жилищна площ и липса на санитарен възел и течаща вода в
помещенията, в които бил настанен, се споделят напълно от
настоящия състав, предвид установеното от съда, че през периода 18.05.2016г. - 31.08.2016г.
ищецът е бил настанен в отремонтирано жилищно помещение с обща площ 18.29
кв.м., от които 16.79 кв. м. жилищна площ и 1.50 кв.м. санитарен възел в него.
Основателно и съобразно наличните доказателства са приети за недоказани
твърденията на ищеца, че не му били осигурявани безплатно облекло, обувки и
спални принадлежности и че бил лишен от възможността да комуникира по телефон с
близки и роднини, да ползва тоалетна по време на престоя си на открито, както и
че предоставяната му храна не отговаряла на необходимите грамаж и калоричност,
съгласно установените норми. С оглед твърденията за обръщане на
доказателствената тежест и предвид приетите от съда за недоказани обстоятелства
от страна на Ж., следва да се отчете, че изводът на съда за последното е
съпоставен и съобразен с представените от органа доказателства, касаещи липсата
на бездействие от администрацията на затвора. В тази връзка са и разсъжденията
на съда за недоказаност на твърденията на ищеца, като следва ясно да се
подчертае, че няма как да се приложи чл.194, ал.5 от ЗИНЗС, след като
административният орган е представил доказателства за действия, касаещи
подобряване на условията в затвора, следователно не са налице основания за
обезщетяване на настъпили неимуществени вреди, следствие от бездействие, довело
до неосигуряване на необходимата минимална жилищна площ и липса на санитарен
възел и течаща вода в помещенията в затвора, осигуряване на безплатно облекло,
обувки и спални принадлежности, лишаване от възможност за комуникация по
телефон с близки и роднини, ползване тоалетна по време на престоя на открито, както
и непредоставяне на храна с необходимите грамаж и калоричност. А освен това,
следва да се отбележи пълната липса на правна опора на част от претенциите на
ищеца, като тази за липса на условия за ползване на тоалетна по време на
престоя си на открито, което правилно съдът е отхвърлил в мотивите си.
От установеното по делото
неизпълнение не следва автоматично обезщетяване на причинените неимуществени
вреди в парично изражение, възприето за дължимо от този, чиито права са
нарушени, съобразно неговото лично, субективно усещане. Естеството и характерът
на причиненото страдание съдът следва да прецени не само от страна на
субективното възприятие и усещане на пострадалия за причинена вреда, но и с
конкретните факти, от които тя произтича и най-вече обезщетението следва да е
съобразено с общите схващания за справедливост, съобразени от съда при
приложението на чл.52 от Закона за задълженията и договорите. Фактът на осъждането има характер
на овъзмездяване, а размера на обезщетението, като паричен еквивалент на причинените
неимуществени вреди, следва да бъде определен при съобразяване характера, вида,
изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на
засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия
стандарт в страната към момента на увреждането, така че обезщетението да не
бъде средство за неправомерно обогатяване. В случая при определяне размера на
обезщетението правилно съдът е взел
предвид и практиката на ЕСПЧ, като при спазване на принципите за справедливост
е определил обезщетение на ищеца, който е бил лишен от свобода, заради лошите
условия в Арест Хасково и Затвор Стара Загора, и правилно се е позовал на
решението по делото „Нешков и други срещу България“ по отношение на размер на
полагащото се обезщетение, като е ползвал съотношението на времето на
неблагоприятно въздействие, което е понесъл касатора, както и на интензитета на
това въздействие, а така също и на характера и обема на вредите, които би
причинило това въздействие. Изложените в тази част от решението мотиви на
решаващия състав са подборни, обосновани и правилни, поради което напълно се
споделят от настоящата инстанция.
Не се споделя оплакването за
необоснованост на решението. Първоинстанционният съд е дал ясен и конкретен
отговор кои факти, релевантни за спора, приема за установени, въз основа на
събраните по делото доказателства. В решението е изведен правилният извод за
частична доказаност на изложените в исковата молба обстоятелства, които
обуславят присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по
приложимия закон. Несъгласието на страната с изводите на съда не основава
твърдяната необоснованост на обжалваното решение. В изпълнение на изискванията
на чл.284, ал.3 ЗИНЗС съдът е изискал от специализирания орган по изпълнение на
наказанията да предостави информация от значение за правилното установяване на
фактите по делото, като съобразно съдържанието ѝ е приел за доказани
твърдени в исковата молба факти и за недоказани други такива. Правилно съдът,
след като е установил, че в исковата молба липсват оплаквания относно
претърпени от ищеца неимуществени вреди по време на изтърпяване на наказанието
му в приемното отделение в Затвора Стара
Загора, не е присъдил обезщетение за този период.
Неоснователна е касационната
жалба на Ж. и по отношение на неуважения размер на разноските за адвокат. Така присъденият от
първоинстанционния съдебен състав размер от 223.30 лева е правилно определен.
Същият е съобразен с размера на исковата претенция от 50 000 лева, като
предвид размера на тази претенция съдът е приложил чл.8, ал.1, т.4 от Наредба
№1 от 2004г. и правилно е редуцирал полагащото се възнаграждение, което
представлява 11% (колкото е размерът на уважената част от исковата претенция)
от полагащото се възнаграждение при евентуално уважаване на целия иск. Иначе
казано, присъденият размер на адвокатското възнаграждение е резултат от
уважената част на претенцията, умножен по полагащото се възнаграждение за
цялата претендирана сума (2030 лева, 830x3% от 40 х.лв.) разделено на исковата претенция (5 500х2030/50 000).
Правилен е изводът на съда за приложението на принципа на съразмерността при
определяне на възнаграждението на адвоката, въпреки предоставената на ищеца
безплатна правна помощ, с оглед разпоредбата на чл.286, ал.3 и чл.10, ал.3 от ЗОДОВ.
Предвид гореизложеното,
настоящата инстанция приема, че касационните оплаквания не намират опора в
доказателствата по делото и се явяват неоснователни. Решението на районния съд
е валидно, допустимо и съответстващо на материалния закон, и следва да бъде оставено
в сила.
Предвид изхода на делото,
разноски не следва да се присъждат.
Водим от гореизложеното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №433/25.06.2019г., постановено по адм. дело №486/2019г. по описа
на АдмС - Хасково.
Решението е окончателно.
Председател: Членове:
1.
2.