Р Е Ш Е Н И Е
№……/…..11.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито
съдебно заседание, проведено на тридесети октомври през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА
МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при участието на секретаря Мария Манолова,
като разгледа докладваното от съдията
Маркова
в.т.д. № 1355/2019 г., по
описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх. № 38367/29.05.2019 г. от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев“, № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
представлявано от М.Д. срещу Решение № 2021/10.05.2019 г., постановено по гр.д.
№ 10133/2018 г. на ВРС, XIV с., с
което отхвърлен искът за приемане за установено, че Б.К.К., ЕГН **********,***,
дължи сумата 522.48
лв., дължима главница; сумата 62.64
лв., представляваща договорна лихва за периода 29.10.2015 г. - 27.03.2016
г.; сумата 353.03 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода
29.10.2015 г. – 27.03.2016 г.; сумата 18.00
лв., такса разходи; сумата 116.25
лв., обезщетение за забава за периода 30.10.2015 г. - 01.03.2018 г. (депозиране на
заявлението в съда), дължими по Договор за потребителски кредит № 2375660/27.08.2015 г.
сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД и впоследствие прехвърлено на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, с Рамков договор от 16.11.2010 г. и Приложение № 1
към него от 01.08.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението – 01.03.2018 г. до окончателното изплащане
на задължението, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 и сл. ЗЗД, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за които е издадена
Заповед по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 3161/2018 г., по описа на ВРС, ХII с. В с.з. не изпраща представител.
В жалбата се
излага, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Въззивникът излага, че
ВРС неправилно е отхвърлил предявения иск, приемайки, че не са налице
доказателства за надлежно уведомяване на ответника – длъжник за цедирането на
вземането. Излага, че са налице доказателства за изпратено уведомление до
длъжника, отправено на неговия постоянен и настоящ адрес, което е било върнато
като непотърсено. Сочи, че с исковата молба е представен препис от уведомление
и е направено искане за връчването му, заедно с исковата молба, което е в съответствие
със съдебната практика по въпроса. Сочи, че неуведомяването на длъжника не се
отразява върху валидността на сключения договор за цесия, който произвежда
действие между цедента и цесионера при постигане на съгласие по съществените
негови условия. Счита, че със събраните в хода на производството доказателства
е доказал основателността и размера на претенцията си, както и липсата на
извършени плащания от страна на длъжника след сключване на договора за цесия.
Счита, че връчването на исковата молба и приложеното към нея уведомление на
особения представител е надлежно връчване на длъжника и сочи съдебна практика
по въпроса. По същество отправя искане за отмяна на атакувания съдебен акт и
уважаване на предявения иск изцяло. Претендира присъждане на разноски за
въззивна инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна Б.К., чрез особен представител, не депозира
отговор. В с.з. особеният представител оспорва жалбата.
Варненски Окръжен Съд по предмета на
спора, съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по искова
молба на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, ЕИК *********, с която е
предявен иск за приемане за установено, че Б.К.К., ЕГН **********, дължи сумата 522.48 лв., дължима главница; сумата 62.64 лв.,
представляваща договорна лихва за периода 29.10.2015 г. - 27.03.2016 г.; сумата
353.03 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода 29.10.2015 г. – 27.03.2016 г.; сумата 18.00 лв., такса разходи; сумата
116.25 лв., обезщетение за забава за периода 30.10.2015 г. - 01.03.2018 г.
(депозиране на заявлението в съда), дължими по Договор за потребителски кредит
№ 2375660/27.08.2015 г. сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД и впоследствие
прехвърлено на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с Рамков договор от
16.11.2010 г. и Приложение № 1 към него от 01.08.2016 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението –
01.03.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 и сл. ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за които е издадена
Заповед по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 3161/2018 г., по описа на ВРС, ХII с.
Ищецът твърди, на 27.08.2015 г. бил сключен договор за паричен заем №
2375660, по силата на който „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД предоставило в заем на
отвентика сумата 600.00 лв., срещу насрещното задължение на последния да я
върне, ведно с надбавка, покриваща разноските на кредитора и определена
печалба, имаща характер на възнаградителна лихва, в размер на 82.64 лв.
Договорено било това задължение да се изпълни чрез плащане на 7 равни месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 97.52 лв., първата от които с падеж 29.09.2015
г., а последната с падеж 27.03.2016 г. Уговорено било, че при забава в
плащането на погасителна вноска, с повече от 30 календарни дни, ответникът дължи
заплащане на такса за разходи за събиране на просрочените вземания в размер на
9.00 лв., чийто общ размер не можел да надхвърля 45.00 лв. Твърди още, че
ответникът се задължил в 3-дневен срок от подписването на договора да
предостави на заемодателя обезпечение, а именно две физически лица –
поръчители, всяко от които да отговоря на посочените в договора изисквания или да
учреди банкова гаранция с бенефициер заемодателя, при условията в договора. Тъй
като ответникът не е предоставил нито едно от посочените обезпеченя, му била
начислена неустойка в размер на 482.51 лв., която по съгласие на страните била
разсрочена на 7 равни вноски, всяка в размер на 68.93 лв. и платима на
падежните дати на погасителните вноски, в резултат от което погасителната
вноска възлизала на 166.45 лв. Излага още, че на ответника е начислена и лихва
за забава за периода 30.10.2015 г. до датата на депозиране на заявлението. Длъжникът
не изпълнил изцяло задълженията си по договора като заплатил сума в размер на
254.00 лв., с която били погасени частично задължение за неустойка в размер на
129.48 лв., такса разходи 27.00 лв., договорна лихва 20.00 лв. и главница 77.52
лв. При настъпил краен падеж на договора и при условията на сключен на
16.11.2010 г. Рамков договор за прехвърляне на вземания, било подписано Приложение
№ 1/01.08.2016 г., по силата на което „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД прехвърлило на ищеца
вземанията си от длъжника Б.К.. В изпълнение на задълженията си цесионера,
действащ като пълномощник на цедента, двукратно изпращал покани до ответника,
които се върнали в цялост, тъй като не били потърсени от получателя. Позовава
се на съобщаване на извършеното прехвърляне с връчване на препис от
уведомлението за това като приложение към исковата молба.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът Б.К., чрез особен
представител депозира отговор, с който оспорва иска. Оспорва автентичността на
подписа положен от името на ответника в документите, удостоверяващи сключването
на процесния договор за заем. Оспорва предаването на сумата по договора.
Релевира възражение за нищожност на договора за цесия, поради липса на предмет
и липса на основание. В него не били посочени прехвърляните вземания по размер
и основание, както и не била посочена цена. Твърди, че клаузата на чл. 4, ал. 2
от договора е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави, във вреда на
потребителя е и задължава последния да заплати необосновано висока неустойка.
Навежда твърдения за прекомерност на уговорената неустойка. Сочи, че добавена
към погасителните вноски по същество представлява добавка към възнаградителната
лихва. Твърди, че е изпълнил задължението си да върне заема и не дължи
претендираните суми.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа и правна страна,
следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата
на така посочените въззивни предели, съставът на ВОС съобрази следното: Искът с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е предявен в границите на предвидения в
закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на останалите изисквания на
ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 3161/2018 г., на ВРС, ХII с. Произнасянето
на ВРС съответства на заявената за разглеждане претенция, поради което
обжалваното решение е валидно и допустимо.
По отношение на неправилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1,
изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Като спорен между страните е очертан факта налице ли е надлежно
уведомяване на длъжника за извършената цесия, от който да произтича и активната
материалноправна легитимация на
ищеца да претендира процесните вземания от длъжника.
По делото, за установяване на легитимацията си като кредитор, ищецът е представил
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., ведно с
извлечение от Приложение 1/01.08.2016 г. към него, от които се установява, че
продавачът „Изи Асет Мениджмънт” АД е прехвърлило на ищеца вземания към свои
длъжници, произтичащи от договори за потребителски кредит, индивидуализирани в съответното Приложение № 1, срещу
определено в договора възнаграждение, сред които и този, сключен с длъжника Б.К..
Представено е още и издадено от цедента потвърждение за прехвърлянето на
вземанията.
От страна на ответника са налице възражения за нищожност на този
договор, поради липса на основание и липса на предмет. Видно е от коментираното
по-горе извлечение от Приложение № 1, че сключеният с ответника договор е
включен в него под № 535 като детайлно е индивидуализиран с номер и дата на
сключване, титуляр, размер на главницата, общ размер на задълженията по
договора и остатък. Видно е от извлечението, че останалите договори фигуриращи
в него, както и цената на прехвърлянето за всеки един от тях са били механично заличени.
В този смисъл тези възражения на въззиваемия са неоснователни.
По делото е представено и пълномощно от 09.09.2015 г., по силата на
което цедента изрично е делегирал на цесионера правомощието да предприеме
фактически действия по уведомяването на длъжниците за извършеното прехвърляне
на вземанията. Не са налице пречки уведомяването да се извърши чрез
пълномощник.
Действително по делото са представени доказателства, които обаче не са
достатъчни, за да бъде прието, че длъжникът е надлежно уведомен за извършеното
прехвърлянето на вземането, преди предявяването на иска, доколкото сам ищецът
признава, че изпратените две покани не са достигнали до ответника.
В хода на производството обаче на ответника, чрез особен представител са надлежно връчени преписи от исковата молба и приложенията
към нея (сред които и нарочно писмено уведомление до длъжника отправено от
цесионера, по силата на изрично учредената му представителна власт), което води
до извода, че съобщаването е извършено с връчването на съдебните книжа по реда
на чл. 131 ГПК, с което правата и законните интереси на длъжника са охранени. Следва
да бъде посочено, че особения
представител може да извършва всички процесуални
действия, извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34,
ал. 3 ГПК и може да прави всички възражения от името на ответника. След като
това е така, той може да приема и всички изявления и твърдения направени от
ищцовата страна. Следователно връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици (така
Р № 198/18.01.2019 г., т.д. № 193/2018 г., на ВКС).
От представените по делото доказателства се установява, че на 27.08.2016
г. между цедента „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника е бил сключен договор за
паричен заем № 2375660, по силата на който на последния е предоставена сумата 600.00 лв., за срок от 7
месеца, срещу насрещното му задължение да върне заетата сума на 7 месечни
вноски, всяка в размер на 97.52 лв. като са посочени и падежните им дати. В
съответствие с изискването на чл. 11 ЗПК в договора са посочени ГПР в размер на 47.55 % и ГЛП, който е фиксиран в размер
на 40 %.
Към датата на сключване на процесния договор са действащи
разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 от чл. 19 ЗПК, в сила от 23.07.2014 г.,
според които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се
считат нищожни. Договорения между
страните ГПР от 47.55%, не надхвърля посочения
в Закона максимум. В този смисъл не е налице твърдяната от ответника
недействителност на договора.
Предмет на предявения иск е освен установяване съществуването на вземане
за главница и лихви, още и на вземане за неустойка за непредоставяне на
обезпечение по договора в размер на 353.03 лв. и такса разходи в размер на
18.00 лв.
Процесният договор за заем е сключен при действието на Закона за потребителски
кредит (обн. ДВ бр.18/05.03.2010 г.)
и неговите императивни правни норми следва да бъдат съобразени. В тази насока е
релевирано и възражение от страна на въззиваемия, досежно клаузата на чл. 4 от
Договора. В нея е предвидено
задължението на длъжника да предостави обезпечение, чрез поръчителство от трети
лица или банкова гаранция, с цел обезпечаване на плащането на сумата по чл. 2,
ал. 1, т. 7, възлизаща общо на 682.64 лв. Видно от формулировката на клаузата,
волята на страните е насочена към обезпечаване на главното задължение. Неустойката
е уговорена именно за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, а не касае вредите от неизпълнение на задължението за връщане на
заетата сума в сроковете и по уговорения начин. Ал. 2 от чл. 4 от Договора за
заем предвижда, че дължимия размер на неустойката е фиксиран 482.51 лв.,
заплаща се заедно с всяка от погасителните вноски, като се начислява
допълнително сумата 68.93 лв.
Така калкулирана неустойката на практика води до фактическо оскъпяване
на ползвания заем, тъй като позволява на заемодателя да получи допълнително
плащане в размер съизмерим с размера на отпусната в заем сума, без това да е
обявено на потребителя, в съответствие с наложените ограничения с чл. 19 ЗПК. По
този начин, под формата на неустойка за неизпълнение към месечната вноска,
кредитора добавя плащане, което не е посочил в ГПР, който е критерий ориентиращ
потребителя за тежестта на сключената сделка.
В съответствие с разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съставът на
въззивния съд намира, че клаузата на чл. 4 от договора е нищожна и като такава
не поражда права и задължения за страните. Изложеното води до извода, че
претендираната от ищеца сума 353.03 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение не се
дължи.
Що се касае до претенцията в размер на 18.00 лв., претендирана като
такса разходи за събиране на просрочени вноски и обективирана в чл. 8 от
Договора, то тя също се явява недължима. За да направи този извод съдът
съобрази, че предварителното й фиксиране по размер, не освобождава ищеца от
доказване на реално направените разходи. Такова не е проведено, поради което и
тази сума също не се дължи.
Пред първоинстанционния съд е назначена ССЕ, чието заключение неоспорено
от страните е прието от съда. Заключението се кредитира и от настоящата
въззивна инстанция като обективно и безпристрастно дадено. От него се
установява, че размерът на задълженията по Договор за паричен заем № 2375660/27.08.2015 г., възлиза на 522.48
лв., главница и 62.64 лв., договорна лихва. Размерът на обезщетението за забава
върху просрочената главница възлиза на 201.80 лв.
Поради което предявеният иск подлежи на уважаване за сумите 522.48 лв.,
главница, 62.64 лв., договорна лихва за периода 29.10.2015 г. - 27.03.2016 г. и
116.25 лв. (съобразно
предявения размер и липсата на изменение), обезщетение за забава за периода
30.10.2015 г. - 01.03.2018 г.
Предвид така изложеното решението на ВРС в
частта, в която е отхвърлен иска за сумите 522.48 лв., главница, 62.64 лв.,
договорна лихва за периода 29.10.2015 г. - 27.03.2016 г. и 116.25 лв.,
обезщетение за забава за периода 30.10.2015 г. - 01.03.2018 г. като неправилно следва да се отмени.
В останалата му обжалвана част решението, макар и по различни мотиви,
следва да се потвърди.
С оглед разясненията, дадени в т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г., тълк.д. №
4/2013 г., на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноските по издаване на
заповедта за изпълнение следва да се разпредели от съда в исковото
производство. Предвид установения размер на вземането, съдът намира, че
дължимите в заповедното производство разноски възлизат на 49.05 лв., държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение.
Съразмерно с уважената част от предявеният иск дължимите на ищеца
разноски за първа инстанция възлизат
на 637.67 лв., държавна такса, възнаграждение за вещи лица, възнаграждение за
особен представител и юрисконсултско
възнаграждение. Изчисляването е извършено при включено определено служебно от
въззивния съд, юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лв
За въззивна инстанция на въззивника се следва разноски възлизащи на
310.66 лв., държавна такса, възнаграждение за особен представител и
юрисконсултско възнаграждение. При изчисляването на разноските е включено и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лв., определено служебно от
въззивния съд.
Мотивиран от изложеното,
съставът на въззивния съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 2021/10.05.2019 г., постановено
по гр.д. № 10133/2018 г. на ВРС, XIV с., в
частта, с която е отхвърлен предявеният от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ
ЕАД, ЕИК ********* срещу Б.К.К., ЕГН **********, иск за приемане установено съществуването
на вземане за сумата 522.48 лв., главница, 62.64 лв., договорна лихва за
периода 29.10.2015 г. - 27.03.2016 г. и 116.25 лв., обезщетение за забава за
периода 30.10.2015 г. - 01.03.2018 г., както и в частта за разноските И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО,
че Б.К.К., ЕГН **********,*** дължи на от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“, № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от М.Д. сумата 522.48 лв. (петстотин двадесет и два лева и 48 ст.), дължима
главница; сумата 62.64
лв. (шестдесет и два лева и 64 ст.), представляваща договорна лихва за периода
29.10.2015 г. - 27.03.2016 г. и сумата 116.25
лв. (сто и шестнадесет лева и 25 ст.), обезщетение за забава за периода 30.10.2015
г. - 01.03.2018 г., дължими по Договор за потребителски кредит №
2375660/27.08.2015 г. сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД и впоследствие
прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с Рамков договор от
16.11.2010 г. и Приложение № 1 към него от 01.08.2016 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението –
01.03.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 и сл. ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за които е издадена Заповед по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 3161/2018 г.,
по описа на ВРС, ХII с.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2021/10.05.2019 г., постановено
по гр.д. № 10133/2018 г. на ВРС, XIV с.,
в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Б.К.К., ЕГН **********,***
ДА ЗАПЛАТИ на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“, № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от М.Д.,
сумата 49.05 лв. (четирдесет и девет
лева и 05 ст.), разноски за заповедното производство и
сумата 948.33 лв. (деветстотин
четирдесет и осем лева и 33 ст.), разноски за две инстанции, на осн. чл.
78, ал. 1 и ал. 8 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
касационно обжалване, по арг. на чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.