Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 17.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен
състав, в публично съдебно заседание
на шести юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ПЕТЪР САНТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 9984 по
описа за 2018г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от
05.02.2018г., постановено по гр.д. № 14325/2016г. на СРС, ГО, 57 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.Ф.С.“ ЕАД срещу С.Й. Д.-К.обективно кумулативно съединени искове,
както следва: иск с правно основание чл. 4 от ЗПК /отм./, вр. чл. 240 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземане в размер на 1 409, 48 лева,
представляващо непогасена главница по договор за потребителски кредит –
транскарт на физическо лице от 30.09.2006г.; иск с правно основание чл. 240,
ал. 2 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на 197, 91
лева, представляващо непогасена договорна лихва за периода от 01.01.2015г. до
15.10.2015г. и иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването
на вземане в размер на 80 лева, представляващо договорни такси по кредита за
периода от 01.05.2015г. до 30.09.2015г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 64247/2015г. по
описа на СРС, ГО, 57 състав.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от ответника С.Й.
Д.-К.. В същата са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.
Конкретни се твърди, че по делото не е установена легитимацията на ищеца, тъй
като независимо от многократните искания, по делото не е представен лиценз за
извършване на финансова дейност. Поддържа се нищожност и недопустимост на
предявения иск, а от там и на обжалваното решение, тъй като ищцовото дружество
не разполага нито с разрешително, нито с лиценз за извършване на финансова
дейност. В жалбата се сочи, че единственият договор за кредит, който
ответницата е сключвала, е този с “Евробанк” и не знаела, че производителят на
пластиката /на картата/ може да се занимава с отпускане на кредити. Навеждат се
твърдения за допуснати процесуални нарушения от районния съд, изразяващи се в
нарушаване на принципа на равенство на страните, като са изложени подробни
съображения в тази връзка, основаващи се на отказ за допускане на посочени от
ответницата доказателства, както и поради липса на обсъждане на релевираните от
нея оспорвания и възражения. Прави искане за отмяна на първоинстанционното
решение и отхвърляне на предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна - „Т.Ф.С.”
ЕАД, е подала отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва. Счита
обжалваното решение за правилно, като постановено в съответствие със събраните
по делото доказателства, които установяват по несъмнен начин материалната
легитимация на ищеца като кредитор по спорното вземане.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл.
79, ал. 1 от ЗЗД.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По изложените във въззивната жалба оплаквания намира
следното:
Предмет на
предявените искове е установяване съществуването на оспорено от длъжника
вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на твърдения за вземания, произтичащи от неизпълнение на задължения по
договор за предоставяне на кредит. Основанието на иска е очертано от
първоинстанционния съд изцяло съответно на твърденията на кредитора в
заявлението за издаване на оспорената от длъжника заповед за изпълнение. Депозирането
в срок на възражение срещу издадената заповед за изпълнение обосновава интерес
на кредитора от предявяване на установителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Ищецът „Т.Ф.С.” ЕАД твърди,
че на 30.09.2006г. сключил с ответника при общи условия договор за предоставяне
на кредит – Транскарт на физическо лице, с който предоставил на картодържателя определена
парична сума - кредитен лимит от 1 500 лева, която последният се задължил
да върне в срок, като следвало да заплаща минимална месечна погасителна вноска. За усвояването на
кредита дружеството е предоставило на ответницата кредитна карта Транскарт Дължимите усвоени суми,
лихви, такси и комисионни, съгласно договора се отразявали като задължения по
картата, за които се издавали месечни извлечения. Ищцовото дружество
излага, че след 30.09.2006г. ответницата извършвала многобройни транзакции,
изразяващи се в теглене на пари в брой, както е извършвала и покупки на ПОС
терминални устройства чрез осъществяването на електронни разплащания, при които
средства от сметката на купувача-картоползвател преминавали в сметката на
търговеца, при който е извършено плащането. Кредитът бил ползван активно, като
към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение, непогасената главница възлизала на сумата от 1 409, 48
лева. Дължимите по чл. 5, ал. 1 ,б. “б” от договора възнаградителни лихви били
в размер на 197, 91 лева за периода от 01.01.2015г. до 15.10.2015г., като
ответницата дължала и сумата от 80 лева – такси по кредита, начислени на
основание чл. 5, ал. 1, б. “в” и б. “г” от договора. С оглед липсващо доброволно изпълнение,
картоиздателят депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу ответника. По така предявеното заявление било образувано ч.гр. дело № 64247/2015г. по
описа на СРС, 57 състав и била издадена заповед за изпълнение. В срока по чл. 414 от ГПК ответникът депозирал възражение срещу заповедта, поради което
ищецът предявил искова молба за установяване със сила на пресъдено нещо, че е
носител на правото на вземания за посочените
суми.
Ответницата е
оспорила предявените искове. Релевирала е възражение, че между нея и ищцовото
дружество не съществува твърдяното договорно правоотношение, тъй като
единственият договор за кредит, който тя била сключвала, е този с “Евробанк”
въз основа на разплащателната сметка на нейната фирма. Навела е и довод, че
ищцовото дружество няма право да упражнява този вид финансова дейност –
отпускане на потребителски кредити, тъй като не притежава лиценз или
разрешително за такава дейност.
За да
постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че ищецът като
финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции
/ЗКИ/ и във вр. с чл. 5, ал. 3 от Закона за потребителския кредит /ЗПК – отм./
е предоставил на ответника кредит за сумата от 2 098 лева по договор за
потребителски кредит от 30.09.2006г. Изложени са съображения, че договорното
правоотношение е валидно, като формирането на този извод е в резултат на
приетите за неоснователни възражения на ответницата, че не е сключвала договор
за кредит с ищеца и направените от същата оспорвания на представителната власт
на лицето, подписало договора от името на ищцовото дружество. В мотивите на
районния съд е прието още, че кредитната карта е предадена на ответницата и тя
е извършвала многократно различни операции и транзакции със същата. Въз основа
на заключението на съдебно-счетоводната експертиза е направен извод за размера
на непогасената главница, възнаградителна лихва и такси по договора за кредит.
По тези съображения предявените претенции са счетени за основателни в пълния предявен
размер.
По делото е представен договор за
предоставяне на кредит Транскарт от 30.09.2006г., по силата на който ищецът, в
качеството на издател, е предоставил на ответницата, в качеството на
кредитополучател/картоползвател, револвиращ кредит в размер на 1 500 лева.
Договорът е сключен при Общи условия за издаване и ползване на кредитна карта
Транскарт, с които кредитополучателят е бил запознат при подписване на
договора.
В процесния договор страните постигнали
съгласие издателят да предостави на кредитополучателя, кредит в размер на 1 500
лева с цел заплащане на стоки и услуги или теглене на пари в брой в оторизирани
търговски обекти на издателя чрез кредитна карта Транскарт. Договорено е, че
сумите по кредита се усвояват еднократно или на части до определения лимит,
чрез волеизявление на кредитополучателя, направено чрез въвеждане на ПИН, което
има действието на електронен подпис. Уговорено е заплащането на лихви и такси в
зависимост от периода на ползване на кредита и сроковете на погасяване на
усвоените суми. Според Общите условия, при които е сключен договора,
картодържателят ползва кредита без да дължи лихви, в случай че погаси всичките
си задължения, посочени в месечното извлечение, до 15-то число на следващия
месец, в противен случай формираното салдо по кредита започва да се олихвява с
месечна лихва в размер на 1, 5 %.
Ако кредитополучателят в едномесечен срок от
навлизане в период на олихвяване не погаси поне дължимите лихви, се начислява
напомнителна такса в размер на 5 лева, като кредитополучателят е изразил
съгласие размерът на лихвите и таксите да бъде променян едностранно от издателя
- чл. 5, ал. 5 от договора.
От приетото неоспорено от страните заключение
на съдебно- счетоводната експертиза, което на основание чл. 202 от ГПК следва
да се кредитира като обосновано и пълно, се установява, че за периода 06.10.2006г.
– 27.10.2014г. са извършени транзакции с кредитната карта, включваща теглене на
суми от АТМ – 7 530 лева; покупки чрез ПОС терминал – 2 116, 90 лева; внесени
суми от ответницата – 7 575, 22 лева; захранване с
банкови преводи – 1 161, 37 лева; начислена лихва до 30.09.2008г. – 402, 17
лева; начислени такси до 30.09.2008г. –
97 лева или общият размер на неплатената главница е 1 409, 48 лева. Вещото лице
е установило също, че за периода от 01.10.2008г. до 15.10.2015г. по процесния
договор за револвиращ кредит е начислена и погасена договорна лихва, както
следва: начислена договорна лихва от 01.10.2008г. до 15.10.2015г. – 1 676, 78
лева и заплатена договорна лихва за периода от 01.10.2008г. до 30.09.2014г. – 1
478, 87 лева или неплатената договорна лихва за периода от 01.01.2014г. до
15.10.2015г. възлиза на сумата от 197, 91 лева. По договорът за кредит били
начислени и такси – годишни такси за обслужване; напомнителни такси; такси
месечни извлечения; такси вноски ПОС; такса за карта; такса за теглене от ПОС,
които за исковия период възлизат на сумата от 80 лева, която не била заплатена
от ответника.
Анализът на така установеното от фактическа страна
налагат следните правни изводи:
Предявените
искови претенции са неоснователни, тъй като настоящият съдебен състав счита, че
процесният договор за кредитна карта е нищожен поради противоречие със закона.
За да стигне до този извод съдът съобрази следното:
На първо място
следва да бъде посочено, че ответницата не е релевирала възражение за нищожност
на процесния договор в преклузивния срок за отговор на исковата молба по чл.
131 от ГПК. Тези възражения са направени в допълнително писмено становище пред
СРС. Действително, трайната практика на ВКС /решение № 429 от 21.06.2010г. по
гр.д. № 1211/2010г. на ВКС, решение № 179 от 08.04.2019г. на ВКС по гр. д. № 163/2018 г.,
I ГО, и др./ приема,
че съгласно чл. 131 от ГПК, възраженията на ответника срещу
предявения иск и фактите, на които те се основават, следва да бъдат заявени в
срока за отговор на исковата молба. С изтичане на този срок всички
правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи и правоотлагащи възражения,
се преклудират, и не могат да бъдат
въведени по-късно в производството пред първоинстанционния съд, освен ако
пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства – чл. 133 от ГПК. Съгласно чл. 147 от ГПК до приключване на съдебното дирене страните могат да
навеждат нови обстоятелства и да представят нови доказателства, ако не са могли
да ги узнаят, посочат и представят своевременно, или когато се касае за
нововъзникнали обстоятелства. Възражението за нищожност на договор, по който
ответникът е страна, следва да бъде въведено с отговора на исковата молба, тъй
като обстоятелствата във връзка със сключване на този договор са му известни и
той е могъл своевременно да се позове на тях, както и да представи и да поиска
събиране на доказателства за установяването им. Релевирането му след преклузията по чл. 133 от ГПК не може да бъде взето предвид и разгледано от съда.
Ако ответникът не се е позовал на нищожността на договора, съдът не може
служебно да констатира нищожността, освен когато основанието за нищожност е
пряко установимо от договора. Въз основа на посочените по-горе практика на ВКС се приема, че съдът е
оправомощен служебно да провери действителността на договор само в случай, че
нищожността следва от неспазване на предвидена в закона форма за действителност
или от друг факт, осъществяването на който личи и се установява от съдържанието
на самия договор и обективираните в него волеизявления. Настоящият случай
попада именно в изключението, при което съдът е длъжен служебно да констатира
нищожност на договора, доколкото същата е установима от съдържанието /предмета/
на самия договор. Ето защо независимо, че наведените от ответницата възражения
за нищожност на договора поради липса на лизенцз за извършване на финансова дейност са наведени след изтичане на
срока за отговор на исковата молба, то съдът е длъжен служебно да се произнесе
по валидността на процесния договор по изложените по-долу в решението
съображения.
Доколкото в
исковата молба се твърди наличието на облигационно правоотношение и възникнало
по него за ответника конкретно задължение, чието реално изпълнение заедно с
обезщетение за забава се претендира, съдът намира, че съгласно разпоредбата на
чл. 154, ал.1 от ГПК ищецът е следвало да установи при условията на пълно и
главно доказване твърдяните от него правопораждащи факти. Доказването трябва да
изключва всякакво съмнение относно осъществяването на тези факти в обективната
действителност. В противен случай влизат в сила неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, които задължават съда
да приеме недоказаното за нестанало. В частност съдът счита, че ищецът не
проведе успешно доказване на обстоятелството, че между него и ответника е
налице валидно материално правоотношение, по силата на което за последния е
възникнало задължение за заплащане на исковите суми, поради следните
съображения:
Към
датата на сключване на процесния договора – 30.09.2006г., е действал Закона за паричните преводи,
електронните платежни инструменти и платежните системи /ЗППЕПИПС – отм./ /обн. ДВ,
бр. 31 от 08.04.2005г., в
сила от 09.10.2005г., отм. ДВ, бр. 23 от 27.03.2009г., в сила от 01.11.2009г./.
Съгласно
чл. 27, ал. 1 от ЗППЕПИПС /отм./, електронните платежни
инструменти са платежни инструменти, позволяващи достъп до електронно
регистрирани или съхранени пари и даващи възможност да се извършват депозити,
преводи, теглене на пари в брой, зареждане и отнемане на парична стойност и/или
други операции посредством електронни или други технически способи. Според ал. 2 на същата норма, eлектронни платежни инструменти по смисъла на този закон, наричани
по-нататък "ЕПИ", са: 1. платежни инструменти за отдалечен достъп и 2.
инструменти за електронни пари. Легалната
дефиниция на платежен инструмент за отдалечен достъп е дадена в чл. 27, ал. 3
от ЗППЕПИПС
/отм./ и това е инструмент, позволяващ на
оправомощения държател да получава достъп до финансови средства по банкови
сметки чрез използването на електронни или други технически способи като:
1. банкова платежна карта;
2. електронно банково платежно заявление,
включително при дистанционно банково обслужване.
А съгласно чл. 27, ал. 5 от ЗППЕПИПС /отм./ кредитната банкова платежна карта позволява на оправомощения държател да
има достъп до средства по предварително договорен кредит между оправомощения
държател и издателя.
С
оглед изложеното се налага извод, че кредитната банкова платежна карта
представлява eлектронен платежен инструмент /ЕПИ/. Кредитната карта е едновременно ЕПИ, но тя
представлява и средство за предоставяне на револвиращ кредит, при който картодържателят
може да използва предоставените му средства до определен лимит, като
междувременно следва да погасява частично или изцяло получените парични
средства в определени срокове съгласно условията на договора
Нормата на чл. 27, ал. 9 от ЗППЕПИПС /отм./ императивно установява, че издател на ЕПИ, наричан по-нататък "издател", може да бъде
само:
1. Българската народна банка;
2. търговски банки и клонове на чуждестранни банки,
в чиято банкова лицензия е включено издаването на ЕПИ;
3. други лица, които могат да издават само
електронни пари при условия и по ред, определени със закон.
Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от
Закона за банките /ЗБ/ /отм./ /обн., ДВ, 52, от 01.07.1997г., отм., ДВ, бр. 59
от 21.07.2006г., в сила от деня на влизане в сила на Договора за присъединяване
на Република България към Европейския съюз - 1.01.2007г., изм. и доп., ДВ, бр. 63 от 04.08.2006г.,
в сила от 04.08.2006г., изм., ДВ, бр. 68 от 22.08.2006г., ДВ, бр.
80 от 03.10.2006г., в сила от 03.10.2006г., ДВ, бр. 53
от 30.06.2007г., в сила от 30.06.2007г./ банката може да извършва освен
посоченото в ал. 1 и изрично посочени търговски сделки, сред които по т. 10 е посочено издаване и администриране на електронни
платежни инструменти по смисъла на ЗППЕПИПС /отм./. Според нормата на
чл. 1, ал. 4 от ЗБ /отм./ сделките по ал. 1 и 2, т.
3, 6, 10 и 12, наричани по-нататък "банкова дейност", може да
извършва само лице, което е получило разрешение /лицензия/ за банка от Българската народна банка или банка със
седалище в чужбина, която е получила разрешение /лицензия/ от Българската
народна банка да осъществява дейност в страната чрез клон.
С оглед така
установената нормативна уредба, действаща към момента на сключване на договора
между страните от
значение за спора е дали картата Транскарт, чрез която на въззивникът безспорно е предоставен
кредит с лимит 1 500 лв. представлява банкова карта по смисъла на ЗППЕПИПС /отм./ и ЗБ /отм./.
Към момента на
сключване на процесния договор и до 01.11.2009 г. е в сила Наредба
№ 16 от 29.09.2005г. за електронните
платежни инструменти.
В чл. 10, ал. 1 от същата банковата платежна карта /по-нататък "банкова
карта"/ е определена
като вид ЕПИ и представлява карта, върху която е записана информация по
електронен начин и се използва многократно за идентификация на оправомощения
държател, отдалечен достъп до банкова сметка ***/или до предварително определен
кредитен лимит, договорен между оправомощения държател и банката, както и за
извършване на следните операции:
1. теглене на
пари в брой чрез терминални устройства АТМ;
2. плащане на
стоки и услуги и получаване на пари в брой чрез терминални устройства ПОС;
4. превод между
сметки чрез терминални устройства АТМ;
5. плащане на услуги чрез
терминални устройства АТМ;
6. справочни и други платежни
и неплатежни операции.
В ал. 2 на
същата разпоредба е посочено, че картата може да бъде: т.1. дебитна - позволяваща на
оправомощения държател да има достъп до средства в размер разполагаема
наличност по банковата сметка или до определен лимит, договорен между издателя
и оправомощения държател и т.2. кредитна - позволяваща на оправомощения държател да има
достъп до средства по предварително договорен кредит между оправомощения
държател и издателя.
При съпоставка
на операциите, които могат да се извършват с кредитната карта Транскарт в рамките на кредитният й
лимит, подробно изброени по-горе съгласно Общите условия и операциите, които по
смисъла на закона се извършват с банкова карта, въззивният съд приема, че
кредитната карта Транскарт има качеството на банкова карта по смисъла на
закона, тъй като тези операции в голямата си част съвпадат. От посочените по-горе разпоредби на действащите към сключването на процесния
договор ЗППЕПИПС /отм./ и Наредба № 16 от
29.09.2005г. за електронните платежни инструменти следва, че кредитна карта
може да бъде издадена само от банка. Именно и поради това дебитните и
кредитните карти са обозначени в закона като видове банкови карти. От друга
страна обаче чл. 27, ал. 5 ЗППЕПИПС /отм./ предвижда, че чрез кредитната карта
картодържателят има достъп до средства по предварително договорен кредит между
него и издателя. Следователно договорът за револвиращ кредит, сключен във
връзка с издаването на кредитна карта, е възможно да се сключи само с банка.
Съответно при използването на кредитната карта картодържателят усвоява
предоставения му от банката кредит и съответно дължи възстановяването му на
банката - издател на кредитната карта.
В конкретния
случай обаче договорът за кредит е сключен не с банка, а с небанкова финансова
институция - ищецът "Т.Ф.С." ЕАД. От посочените разпоредби на закона следва, че както
договор за издаване на кредитна карта, така и договор за кредит, предоставян и
усвояван посредством кредитна карта, може да бъде сключен само с банка.
Следователно не е възможно ищецът да предостави на ответника кредит под формата
на издаване на кредитна карта. Кредитът, предоставен от ищеца, би могъл да бъде
преведен по сметка на ответника, към която да се издаде дебитна карта /отново от банка/, която според чл. 27, ал. 4 ЗППЕПИПС /отм./ дава възможност за достъп на средства,
които са в наличност по банковата сметка на картодържателя. В този смисъл е и
правилото на чл. 3, б. “б” и чл. 8, ал. 1 от договора, които предвиждат, че кредитът се
усвоява, чрез превеждане на отпуснатата сума по сметка на клиента на ответника.
В случая обаче
твърдението на ищеца е, че на ответника е издадена кредитна карта и така той е
получил кредит от ищеца. Това би могло да бъде изпълнено, само ако ищецът
действа като представител на банка, отпуснала кредита и издала кредитната
карта, каквито доказателства по делото липсват. Самият ищец не би могъл да
издаде кредитна карта и съответно да предостави кредит по този начин. В този
смисъл договорът противоречи на императивния режим на ЕПИ, уреден в действащия при
сключването му ЗППЕПИПС /отм./, и е нищожен съгласно чл. 26, ал. 1, предл.1 ЗЗД.
С оглед
гореизложеното въззивният съд приема, че договорът за предоставяне на кредит
чрез кредитна карта Транскарт от 30.09.2006г. е нищожен поради противоречие със
закона /чл. 26, ал.1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 1, ал. 4 от ЗБ – отм./,
поради което не е породил валидно правно действие между страните, тъй като към
момента на сключването му дружеството кредитодател, съответно издател на
банковата карта, не е имало
право да извършва банкова дейност по смисъла на чл. 1, ал. 2, т. 10 от ЗБ /отм./.
По делото не се
твърди, нито се се установява
към момента на сключване на договора за кредит за покупка на стоки ищцовото дружество да е имало лиценз за банка от БНБ. Представеното удостоверение за
издаден лиценз за извършване на дейност като платежна институция по Закона за
платежните услуги и платежните системи е издаден въз основа на Решение на УС на
БНБ за издаване на лизенз № 61 от 03.06.2010г., което обстоятелство се
установява от публичния регистър на лицензираните платежни институции в
Република България, както и на техните клонове и представители по чл. 19 от
Закона за платежните услуги и платежните системи, който се поддържа на интернет
страницата на БНБ. Не се установява също ищецът да е попадал в установените в чл. 2 от ЗБ /отм./
изключения, поради
което съдът приема, че процесният договор е сключен в нарушение на
действащите към момента на сключването му императивни норми на чл. 1, ал. 4,
вр. ал. 1, т. 10 от ЗБ /отм./, поради което и на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД
се явява нищожен. Върху този извод не може да
повлияе промяната на нормативната уредба с влизането в сила на Закона за потребителския кредит /обн. ДВ,
бр. 53 от 2006г., в
сила от 01.10.2006 г./, нормите на който допускат предоставяне на потребителски кредити не само от
банки, но и юридически лица, които нямат това качество, както и от физически
лица /чл. 5, ал. 3 във вр. с
чл. 4/, доколкото нищожните договори не могат
да се санират.
Поради формирания
извод за нищожност на
сключения между страните договор за кредитна карта, съдът намира, че същият не е породил правни последици, поради което и
за ответника не е възникнало задължение за плащане на погасителни вноски, респективно не са налице основания за
ангажиране на договорната му отговорност. Ето защо предявените искове за
главница, договорна лихва и такси по договора са неоснователни и следва да се
отхвърлят.
Като е достигнал до други правни изводи,
първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да се
отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се
отхвърлят.
Въззивницата не претендира разноски, поради което
такива не следва да се присъждат независимо от изхода на спора.
С оглед цената на предявените искове и предвид ограничението
на чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 330296 от 05.02.2018г. постановено по
гр.д. № 14325/2016г. по описа на СРС, ГО, 57 състав, И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от “Т.Ф.С.” ЕАД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление *** срещу С.Й. Д.-К., ЕГН **********, с адрес ***
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на следните парични вземания: сумата от 1 409, 48 лева, представляващо непогасена главница по
договор за потребителски кредит – транскарт на физическо лице от 30.09.2006г.; сумата
в размер на 197, 91 лева, представляващо непогасена договорна лихва за периода
от 01.01.2015г. до 15.10.2015г. и сумата в размер на 80 лева, представляващо
договорни такси по кредита за периода от 01.05.2015г. до 30.09.2015г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
по гр.д. № 64247/2015г. по описа на СРС, ГО, 57 състав.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.