Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 11.03.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 6160 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
13517 от 16.01.2019 г. по гр. д. № 4341/2018 г. по описа на СРС, ГО, 90 състав, съдът е признал за установено по исковете, предявени от „Т.С." ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, срещу Е.К.Н., ЕГН **********, с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 150 ЗЕ, че Е.К.Н.
дължи на „Т.С." ЕАД сумата от 2 862,32 лв., представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия до имот находящ се в гр. София, ж.к. Люлин
10, бл. ******, аб.№ 345827 за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г., ведно
със законната лихва за периода от 09.05.2017 г. до изплащане на вземането, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 29185/2017
г. по описа на СРС, 90 състав, като е отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД срещу
Е.К.Н. обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, в частта им относно признаването
за установени на вземанията, предмет на издадената Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 18.05.2017 г. по ч.гр.№ 29185/2017 г.
съгласно описа на СРС, 90 състав в размера от над 2 862,32 лв. до 2 931,97 лв.,
представляващи цена на доставена от дружеството топлинна енергия до имот находящ
се в гр. София, ж.к. Люлин 10, бл. ******,
аб.№ 345827 за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната
лихва върху сумата от над 2 862,32 лв. до 2 931,97 лв. за периода от 09.05.2017
г. до изплащане на вземането и мораторна лихва в размер на 557,57 лв. за периода от 15.08.2014 г. до 20.04.2017
г.
С решението Е.К.Н. е осъдена да заплати
на „Т.С.” ЕАД сумата от 572,13 лв., представляваща разноски в исковото
производство и сумата от 98,26 лв., представляваща разноски в заповедното
производство по ч.гр.№ 29185/2017 г.
Недоволна
от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която са уважени установителните искове
с правно основание 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 150 ЗЕ е
останала ответницата в производството Е.К.Н., която го обжалва
при твърдения, че решението е неправилно и постановено в нарушение на
материалния закон. По-конкретно поддържа, че винаги е имала водомери в имота,
както и че винаги е осигурявала достъп за отчитането им. Възразява срещу
начисляването й на консумация на база.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, чрез
процесуалният си представител юрк. М.П.депозира молба от 08.02.2021 г., с която
моли съда да даде ход на делото в тяхно отсъствие, оспорва въззивната жалба, не
прави възражение по доклада. Иска да се потвърди първоинстанционното решение,
претендират се разноски и юрк. възнаграждение, възразява се за прекомерност на
адв. възнаграждение на въззивника.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението
в отхвърлителната част, като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ГПК, за дължимост на суми
начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в
правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за
енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение между
главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. По делото е установено, а и не е било спорно
между страните, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна
собственост /в която се намира процесният имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Поради това и съобразявайки анализът на събраните по
делото доказателства, обоснован се явява извода на първостепенния съд, че ответницата
Е.Н. е собственик на процесния топлоснобден имот и има качеството на потребител
на топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който
предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице -
собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с
изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот.
Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с
по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в
понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на
ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.
1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната
на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега
под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в
режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето,
притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на
етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответника Е.Н..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по
делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния
период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са
обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е обосновано в
частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията,
предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена
на топлинна енергия по отношение на ответника Е.Н. за сума в размер на 2 862,32
лв. за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г.
Претендираните вземания не са установени
единствено от счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи.
От заключението на изслушаната и
неоспорена пред първоинстанционния съд СТЕ
се установява, че за процесният период, по отношение на сградата, в която се
намира имотът на ответницата е начислена топлинна енергия, намалена с
технологичните загуби в абонатната станция, която съвпада с данните, отразени в
извлечението от сметки и съобщенията към фактури. От експертизата става ясно,
че за имотът на ответницата, за процесният период е начислявана цена съгласно
нормативната уредба след приспадането на сума за изравняване на обща стойност 2
862,32 лв., от които 591,35 лв. за сградна инсталация, 334,84 лв. за отопление
на имота и 1 936,13 лв. за БГВ. През 2014 г. ответницата не е осигурила достъп
до имота на фирмата за дялово разпределение за отчет на уредите, а за 2015 г. и
2016 г. достъп е бил осигурен и уредите са отчетени. В имота на ответницата е
имало монтирани три отоплителни тела и съответно три топлоразпределители. До м.
май на 2015 г. не е имало водомер, а след тази дата са монтирани два водомера.
В периода от 01.05.2013 г. до 01.05.2015 г. разхода на топлата вода се е
изчислявал на базата на 2 броя потребители при норма от 140 литра на потребител
на денонощие, съгласно чл. 69, ал. 2 НТ. Общият топломер в абонатната станция е
отчитан по електронен път в началото на всеки месец. От отчетеното количество
ТЕ са приспаднати технологичните разходи в абонатната станция за сметка на
топлопреносното дружество. Отчетените стойности за технологични разходи
фигурират и в данъчните фактури. Същите се изчисляват по реда на чл. 58 ал. 2
от Наредба № 16-334 съгласно методика и формули, посочени в приложение към чл. 61
ал. 1 т. 4.1 от Наредбата, а количеството топлинна енергия отдадена от
сградната инсталация съгласно приложението към чл. 61, т. 6.1.1 и 6.1.2 от
Наредба № 16-334, като количеството топлинна енергия се изчислява съобразно
отопляемия обем на имотите по проект. Вещото лице е посочило, че топломера в
абонатната станция е отчитан ежемесечно по електронен път, чрез преносим
терминал от „Т.С.“ ЕООД.
По отношение на претенциите с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира
следното:
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2014 г. продавачът на топлинна енергия начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по
чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата
сума за съответния отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни
периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда
приема, че за да изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува
сметките им и да измине предвиденият тридесетдневен срок. В настоящия случай
ищецът не е ангажирал доказателства на коя дата сметките на ответника са били
публикувани на сайта му, поради което и е останал недоказан факта на
поставянето на ответника в забава по отношение изпълнението на задължението за
заплащане на сумите по чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2014 г. в размер на 557,57
лв. и за периода от 15.08.2014 г. до 20.04.2017 г.
В заключение, съдът приема, че
задължението на ответника е определено според отчетното количество и подадената
топлоенергия съобразно законовите изисквания.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му
части.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 13517 от 16.01.2019 г. по гр.
дело № 4341/2018 г. по описа на СРС, ГО, 90 състав, вкл. в частта за
разноските.
ОСЪЖДА Е.К.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 100 лв.,
представляваща сторените в производството разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.