Р Е Ш Е Н И Е
№ 311 05.10.2021 г.
град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаски окръжен съд Първо гражданско и търговско отделение
на четиринадесети септември две хиляди двадесет и първа година
в открито заседание в следния
състав:
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: Дарина Йорданова
при секретаря Станка Чавдарова
като разгледа докладваното от
съдия Дарина Йорданова
търговско дело № 7 по описа за
2021 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по исковата молба на „РТК“ ООД с EИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Елин Пелин, ул. „Кирил и
Методий”, № 23, представлявано от управителя Николай Георгиев Илиев, против
Община Поморие, ЕИК *********, с адрес на управление в гр. Поморие, ул.
„Солна”, № 5, представлявана от кмета Иван Алексиев, с която се иска осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 29737.25 лева, представляваща
договорна неустойка за забава дължима по чл. 15 от Договор № Д-610/02.12.2016
г. за възлагане на дейности по сметосъбиране, сметоизвозване и почистване,
дължима за периода от 30.10.2017 г. до 19.04.2018 г. върху главниците по фактура
№ 6918/30.09.2017 г. на стойност 134457.02 лв. и по фактура № 6919/03.09.2017
г. на стойност 41511лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното й заплащане..
В исковата молба се твърди, че ищецът „РТК“ ООД надлежно е изпълнявал възложените му ответника задължения по договора, като възложителят е изпаднал в забава за плащане на цената по фактура № 6918/30.09.2017 г. на стойност 134457.02 лв. и по фактура № 6919/30.09.2017 г. на стойност 41511лв. и изплатил същите на 19.04.2018г. Съгласно сключения договор, дължимите от ответника суми е следвало да бъдат заплатени в срок от 30 дни след издаване на фактура и съставяне на приемо-предавателен протокол за извършените работи – на 30.10.2017г. Между страните по договора е уговорена неустойка за забава в размер на 0.1 % от стойността на дължимото за всеки просрочен ден, но не повече от 20 % от стойността на договора, която възлиза на 3420000лв. без ДДС. Твърди се, че претендираната неустойка по всяка от фактурите не надвишава посочения размер.
Въз основа на констатираната забава и на основание чл.15 от договора ищецът претендира следните суми, представляващи обезщетение за забава, а именно: сумата от 22722.05 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата от 134457.02 лв. по фактура № 6918 от 30.09.2017 г. за периода от 30.10.2017 г. до 19.04.2018 г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 134,45 лева по дните на забавата - 169, без да се превишава ограничението по договора; и сумата от 7015.20 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата от 41511лв. по фактура № 6919 от 30.09.2017 г. за периода от 30.10.2017г. до 19.04.2018 г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 41.51 лева по дните на забавата - 169, без да се превишава ограничението по договора. Ищецът заявява, че се касае за договорена неустойка, при която давността започва да тече от последния ден, за който се начислява тя, а в случая това е денят на плащането по процесните фактури - 19.04.2018 г., поради което претенциите не са погасени. Ангажирани са доказателства.
В предоставения срок по чл. 367 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва претенциите от една страна като недопустими, а от друга страна като неоснователна. Не се оспорва факта на допусната забава. Твърди се, че в договора липсва валидна клауза за неустойка, като текста на чл.15 от договора е за лихва за забава. Затова счита, че липсва правно основание за предявяване на иск за присъждане на неустойка. Ако се приеме, че с клаузата на чл.15 е уговорена неустойка, според ответника тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като уговореният размер излиза извън обезщетителния и санкционен характер на неустойката. Сочи се, че въпреки ограничението на размера ѝ от 20% от стойността на договора, нейната горна граница показва очевидна аморална несъразмерност. Ако се приеме, че клаузата за неустойка не е нищожна, ответникът прави искане за намаляването ѝ от съда до размера на законната лихва за периода, тъй като общината е изпълнила задълженията си и въпреки забавата ответникът не е претърпял никакви вреди. При условията на евентуалност се прави възражение за изтекла погасителна давност. Ангажират се писмени доказателства.
В срока по чл. 372 ГПК е подадена допълнителна искова молба от ищеца, с която се оспорват твърденията изключващи отговорността на ответника. Излагат се съображения, че текстът на чл.15 от договора касае обезщетение за забава, което е уговорено именно като неустойка по смисъла на чл.92 ЗЗД, макар и в самия договор да е наречено неправилно „лихва“. Посочва, че преди това е наречено общо „обезщетение“ и е определено по начин, характерен именно за неустойките – определен процент от просрочената сума дневно, но не повече от определена горна граница. Твърди се, че лихвата за забава има друга функция и се определя по друг начин – като определен процент от главницата, било на годишна база, било на друг период, но същата никога не се ограничава с краен размер и именно това я отличава от неустойката.
Във връзка с възражението за нищожност на клаузата поради противоречие с добрите нрави се сочи, че страните разполагат с договорна свобода. Сочи се, че неустойката е с мораторен характер и е уговорена за забавено изпълнение на парично задължение за заплащане на възнаграждение. Счита, че размерът ѝ е сравнително малък и тя би стигнала размера на просрочената сума само при 1000 дни забава и не би го превишила значително, тъй като вземането за неустойка се погасява с тригодишна давност, тоест не е възможно неустойката да достигне крайния уговорен предел, тъй като това ще се случи при 12 години забава.
Отделно от това се посочва, че неустойката не е нищожна и не подлежи да намаляване от съда поради прекомерност с оглед вида на сделката, а именно търговска такава. В това правоотношение общината е действала като стопански субект и няма пречка да се приложи чл.309 ТЗ. Дори и да се приеме, че ответникът не е търговец по см.на чл.309 ТЗ, то естеството на договора, начинът на неговото сключване, фактът, че ответникът е изготвил всички клаузи, ясно показва, че той не е желаел да се ползва от защитата на чл.92 ал.2 ЗЗД. Посочва се още, че договорът е с продължително действие и ищецът може да го развали поради неплащане при трудни условия – забава на сума, равняваща се три месечни дължими суми и то с тримесечно предизвестие, което води до риск да се изпълнява договора, без да се получават плащания за шест месеца. Предвид това, според ищеца размерът на неустойката е напълно адекватен и не следва да бъде намаляван. Твърди се, че вредите от неизпълнението, респ.от забавеното и частично изпълнение на парично задължение, могат да са както по-големи, така и по-малки от размера на законната лихва. Ако обезщетението бъде намалено до размера на законната лихва, това би обезсмислило института на договорната неустойка за забава.
Оспорва се възражението за погасяване по давност като неоснователно, тъй като погасителната давност започва да тече от последния ден, в който се начислява неустойката, т.е. от деня на плащането на главницата – 19.04.2018 год. Дори и да се приеме, че процесните плащания представляват договорна лихва за забава, то погасена по давност ще бъде малка част от тях, само за периода по-стар от три години преди датата на подаване на исковата молба.
Ответникът е депозирал допълнителен отговор по чл. 373 ГПК. Поддържа възраженията си, че няма валидно уговорена клауза за неустойка, а ако има - за нищожност на клаузата за неустойка. В случай, че се приеме, че в чл.15 от договора е уговорена неустойка и тя не е нищожна, се прави искане за намаляване на размера ѝ до размера на законната лихва, тъй като ищецът не е претърпял вреди от неизпълнението. Поддържа се и възражението за погасяване на вземанията по давност.
Предявеният иск е с правно основание чл. 92 ЗЗД.
Направените от ответника възражениния са с правно основание чл.26 ал.1 предл.трето ЗЗД, чл.92 ал.2 ЗЗД и чл. 111,б.в ЗЗД.
Съдът, като взе предвид исканията и
доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите
на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори между страните и видно от представения по делото Договор от 02.12.2016 г. за обществена поръчка за сметосъбиране и сметоизвозване на битови отпадъци, почистване на териториите за обществено ползване, измиване на улиците, снегопочистване и опесъчаване на улиците в Община Поморие, ищецът „РТК“ ООД като изпълнител е приел да извършва посочените услуги. Страните са постигнали съгласие срокът на договора да бъде 18 месеца, считано от 04.12.2016 г. или до достигане на максималния финансов ресурс на възложителя в размер на 3 420 000 лв. с ДДС. По делото не се спори също така, че от страна на изпълнителя са били издадени фактура № 6918/30.09.2017 г. на стойност 134457.02 лв. и фактура № 6919/30.09.2017 г. на стойност 41511лв., с ДДС, и двете за услуги за м. септември 2017 г., които не са били изплатени на падежа. Фактурите са подписани от двете страни и са придружени със съответен протокол за извършена работа, също подписан от двете страни по договора.
Съгласно договора плащането на цената на услугите следва да се извършва в срок от 30 дни след представяне на фактура и месечен протокол за извършената работа подписан от двете страни. Видно от чл. 15 от договора при забава на изпълнение задълженията по договора неизправната страна дължи на изправната лихва за забава в размер на 0,1% върху стойността на дължимото за всеки просрочен ден, но не повече от 20% от стойността на договора. Сумите по двете процесни фактури са платени на 19.04.2018 г., което също не се оспорва.
По делото е прието заключението на вещото лице Д. по допуснатата съдебно-икономическа експертиза, от което се установява, че фактурите са осчетоводени при съконтрахентите и за периода от 170 дни забава с експертизата е определена неустойка в размер на общо 29914.56 лв., при съобразяване с ограничението от 20 % върху стойността на целия договор, или 684 000лв.
Спорни по делото са въпросите относно правната природа на клаузата на чл. 15 от договора – дали се касае за уговорена неустойка, нейната валидност и прекомерност, както и погасяването на задължението по давност.
Съгласно чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. С неустоечната клауза страните се отклоняват от принципа на чл. 82 ЗЗД, като предварително определят размера на обезщетението, което ще дължи неизправната страна, в случай на даден вид виновно неизпълнение. В случая се касае за уговорено в чл. 15 от договора плащане на “лихва за забава” в процент за всеки ден просрочие, но не повече от определен размер. Тълкувайки договорната клауза на основание чл.20 ЗЗД съд намира, че определеното плащане има характер на договорна неустойка за забавено изпълнение - мораторна неустойка. Същата е уговорена за обезщетяване на вредите от забавата, без да е необходимо те да се доказват, което е проявление на нейната т.нар. обезщетителната и обезпечителна функция, тъй като длъжникът предварително е уведомен за последиците от неизпълнението. Поставянето на краен предел от 20% е характерен за неустойката, за разлика от лихвата за забава, поради което и съдът не споделя доводите на ответника, че се касае за законна лихва, респ. обезщетение за забава по смисъла на чл. 86 ЗЗД.
С оглед изложеното, съдът приема, че уговореното плащане по чл. 15 от договора представлява дължима неустойка за неизпълнение на задължението на възложителя за заплащане на съответната цена на услугата на падежа.
Направените възражения на ответника за нищожност на клаузата за неустойка, поради противоречие с добрите нрави по чл.26 ЗЗД, са неоснователни. Съгласно дадените задължителни указания по приложението на закона с т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г., по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави е само клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Процесната клауза не може да бъде преценена като уговорена в противоречие на добрите нрави по смисъла на цитираното решение. Страните са постигнали съгласие, при спазване на принципа за свобода на договарянето, като са уговорили последиците от неизпълнението съобразявайки предмета на договора, размера на възнаграждението и очакваните вреди. Защитени са интересите и на двете страни, тъй като неустойката е предвидена за забавено изпълнение, както от страна на възложителя, така и от страна на изпълнителя, в еднакъв размер и е налице съразмерност на поетите задължения по отношение и на двете страни. Тя следва да обезщети и да обезпечи изправната страна за забавеното изпълнение, като времето, през която ще се начислява е предоставено изцяло на волята и отговорността на длъжника по изпълнението. Начинът, по който е посочена неустойката стимулира длъжника да изпълни максимално бързо своето задължение, тъй като нейният размер е обвързан с периода на забавата. Затова съдът приема, че целта, за която е уговорена неустойката по договора не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и не е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Следователно тя валидно обвързва страните по договора и претенцията за плащането й се явява доказана по своето основание.
При тези изводи следва да бъде разгледано възражението на ответника за прекомерност.
Съгласно чл.92, ал.2 ЗЗД длъжникът може да иска намаляване на неустойката, когато тя е прекомерно голяма в сравнение с претендираните вреди, като по този начин се препятства възможността същата да се превърне в средство за обогатяване на кредитора. В настоящия случай ответникът разполага с възможността да се позове на разпоредбата на чл.92 ал.2 ЗЗД и спрямо него не се прилага забраната по чл.309 ТЗ, тъй като ответната община няма качеството на търговец по смисъла на ТЗ. Доколкото забавеното изпълнение на едно парично задължение винаги има за последица настъпването на вреди, не може да бъде споделено възражението, че не са претърпени такива от изпълнителя по договора. Напротив, лишаването на търговеца от финансовия ресурс за времето на забавата и възможността за използването на средствата в търговския оборот или извличането на граждански плодове от тях, представляват подлежащи на обезщетяване вреди, за които дори законодателят е предвидил заплащане на обезщетение по чл. 86 ЗЗД. Доколкото се касае за неустойка по договора следва да бъде извършена преценка дали същата не е прекомерно голяма съпоставяйки я с вредите от неизпълнението. В случая неизпълненото задължение възлиза на общо 85757.27 лв., а периодът на забавата обхваща 170 дни – от 30.10.2017г. до 18.04.2018 г.включително, като неустойката от 0.1 % на ден възлиза на общо 29914 лв., видно от заключението на вещото лице, което следва да бъде кредитирано като пълно, вярно и обективно изготвено.
Така посоченият размер съдът приема като необосновано висок, отнасяйки го както към размера на неизпълненото задължение, така и към нормативно определения размер на законната лихва /изчислен на 4073.47лв./. Затова приема, че неустойката следва да бъде намалена като прекомерна в сравнение с претърпените вреди на основание чл.92, ал.2 ЗЗД. Тъй като се касае за обезщетение за вреди от конкретно допуснатата забава при погасяване на определено паричното задължение, следва при изчислението на неустойката да се приложи уговорената от страните горна граница от 20 %, но не върху стойността на договора като цяло, а върху стойността на просрочените фактури - от общо 85757.27лв. По този начин ще бъде спазен принципа за договорна свобода и ще бъде съобразен конкретния размер на вредите от неизпълнението като подневно обезщетение върху стойността на дължимото. Още повече, че посочената в договора цена е прогнозна, единствено нейният краен предел е посоченият в чл. 15, а за всяко конкретно плащане се изисква подписване на протокол между страните за извършените услуги и съответна фактура. Затова намаляването на неустойката следва да се извърши до 20 % от стойността на неплатеното задължение и възлиза на общо 17151.45 лв., изчислено от съда по правилата на чл. 162 ГПК. Неоснователно е искането за редуциране на сумата до размера на законната лихва, тъй като по този начин се обезсмисля волята на страните да уговорят неустойка вместо мораторна лихва.
По изложените съображения предявеният иск следва да бъде уважен до размера от общо 17151.45 лв., като в останалата част до сумата от 29737.25 лв. претенцията е неоснователна и подлежи на отхвърляне.
Възражението за погасяване на вземането за неустойка по давност съдът приема за неоснователно, тъй като тригодишната давност по чл.111, б.“б“ ЗЗД е започнала да тече на 19.04.2018 г - последният ден, за който се начислява неустойката съгл. чл.114 ал.4 ЗЗД, а исковата молба е предявена преди изтичане на срока - на 08.01.2021 год.
Предвид частичното уважаване на иска сумата от 17151.45 лв. следва да бъде присъдена ведно със законната лихва върху нея, от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Тъй като вземането за неустойка е самостоятелно парично вземане различно от главницата по договора, то присъждането на законна лихва върху него, като последица от уважаване на иска, не се явява недопустимо кумулиране на еднородни обезщетения за едно и също неизпълнение.
С оглед изхода от спора и на основание чл.78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва да се възложи заплащането на сумата от 1868.42 лв. - направените от ищеца разноски за заплатена държавна такса, адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице, съобразно представения списък и уважената част от иска. В полза на ответника не следва да се присъждат разноски, предвид липсата на доказателства за тяхното извършване. Представения списък не установява действителното плащане на уговорено адвокатско възнаграждение и такова не следва да се възлага в тежест на ищеца.
Мотивиран от горното и на основание чл. 377 вр. чл. 235 ГПК, Бургаски окръжен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Община Поморие, ЕИК *********, с
адрес на управление в гр. Поморие, ул. „Солна”, № 5, представлявана от кмета
Иван Алексиев, да заплати на „РТК“ ООД с ИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Елин Пелин, ул. „Кирил и Методий”, № 23, представлявано от
управителя Николай Георгиев Илиев, сумата от 17151.45 лв. (седемнадесет хиляди
сто петдесет и един лева и четиридесет и пет стотинки), представляваща
договорна неустойка за забава начислена за периода от 170 дни забава в
плащането на главницата по фактура № 6918/30.09.2017 г. и фактура №
6919/30.09.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба – 08.01.2021 г. до окончателното й
заплащане, както и сумата от 1868.42 лв. (хиляда осемстотин шестдесет и осем
лева и четиридесет и две стотинки) – разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над 17151.45
лв. до пълния предявен размер на неустойката от 29737.25 лв., като
неоснователен.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: