Решение по дело №272/2024 на Административен съд - Добрич

Производството е по чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО), във връзка с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на В. Д. С. с [ЕГН] с постоянен адрес: [населено място], обл. Добрич, [улица], чрез адв. Г. - ДАК, против Решение № 22/02.05.2024 г. на Директора на ТП на НОИ- Добрич с което е потвърдено разпореждане [номер]-00-171-3/18.03.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Добрич, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.

В жалбата, в съдебно заседание и в писмени бележки се сочи наличие на неправилна преценка на компетентния орган относно центъра на жизнените интереси и обичайното място на пребиваване на жалбоподателя, в оспорения административен акт. Сочи се, че в нарушение на чл. 35 АПК административният орган не е извършил пълната дължима проверка за релевантните по преписката обстоятелства. Също така се сочи, че административният акт е постановен в противоречие с целта на Регламент № 883/2004 за постигане солидарност при социалните фондове, по съображения № 1 и № 12 от преамбюла на Регламент № 883/2004.

Иска се отмяна на административния акт и връщане на преписката за ново произнасяне, претендират се разноски.

Ответникът в производството – Директорът на ТП на НОИ – Добрич, чрез юрк. М., в съдебно заседание и в писмени бележки оспорва жалбата като неоснователна. Оспорва твърдението за нарушение на процедурата като изразява становище, че АО е извършил всички дължими проверки, съобразно компетенциите си.

Съдът след като прецени събраните по делото доказателства, от фактическа страна намира за установено следното:

С. З. вх. № 243-00-171/27.10.2023 г. В. С. е поискала отпускането на парично обезщетение за безработица (ПОБ) от България след последната си заетост в Франция, като е посочила, че през последния период на заетост в чужбина от 04.09.2023 г. до 22.10.2023 г. г. е упражнявала трудовата си дейност при работодател в Франция, след което е с прекратено правоотношение с осигурител в тази държава и декларира, че не получава парично обезщетение за безработица в друга държава.

Във връзка с подаденото заявление след като административният орган е констатирал несъответствия в заявлението и приложенията към него, с писмо изх. № У-243-00-171-1/30.10.2023 г. от заявителката е изискано да бъдат представени 1.Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава- членка на ЕС със СЕД 1)002 и 1)004 - Франция и Великобритания; 2. Декларация относно определяне на пребиваване.; 3.А. В.. 4.Копие от Атестация на френския работодател; 5. Копие от валиден документ за самоличност; 6. Копие от последните 4 фиша за заплати от последния работодател; 7. Копие от сертификат за работа - Франция; 8.Документи от Франция и Великобритания.

С. З. с вх. №243- 00-171-2/07.11.23г. исканите документи са представени от жалбоподателката. Посочено е в заявлението, че за периода 11.04.2023 г. до 03.09.2023 г. и в периода 17.05.2021 г. до 22.09.2021 г. жалбоподателката е работила при работодател във Великобритания. За периода от 04.09.2023 г. до 22.10.2023 г. е посочено, че е работила при работодател във Франция.

С разпореждане [номер]-00-171-1/07.11.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на ПОБ, образувано по заявление № 243-00-171/27.10.2023 г. е спряно. След като са приети получените СЕД 1)017 и СЕД 1)004 от Франция и СЕД 1)002 от Великобритания, с разпореждане [номер]-00- 171-2/08.03.2024 г. на основание чл. 55 от Административнопроцесуалния кодекс АПК) производството за отпускане на ПОБ е възобновено.

Н. 18.03.2024 г. е издадено разпореждане [номер]-00-171-3 на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Добрич, с което е отказано отпускане на ПОБ. Същото е връчено на жалбоподателката на 25.03.2024 г. по пощата – видно от приложеното на л.52 - гръб от делото известие за доставяне.

Н. 04.04.2024 г. е подадена жалба от името на В. С.. В жалбата е посочено, че се обжалва разпореждане [номер]-00-171-3/18.03.2024 г, с което се отказва отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО. Излагат се подробни съображения за незаконосъобразност на посоченото разпореждане. Формулирано е искане отмените разпореждане [номер]-00-171-3/18.03.2024г. Н. Ръководителя на ОБ при ТП на НОИ - [населено място], с което се отказва отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО и връщане на преписката за ново разглеждане.

С обжалваното в настоящото производство решение горестоящият орган приел, че със жалбата се оспорва 243-00-171-3/18.03.2024г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Добрич. В него горестоящият орган е съобразил, че периодите на осигурена заетост на жалбоподателката във Великобритания са: 16.05.2016г.-13.10.2016г., 22.05.2017г.-20.10.2017г„ 23.04.2019г.-17.09.2019г„ 17.09.2019г,- 26.10.2019г., 03.12.2019г.-14.04.2020г., 18.04.2020г.-22.10.2020г., 17.05.2021г.-04.09.2023г. Като през периодите: 20.10.2017г.-20.02.2018г. и 22.10.2020г.-22.04.2021г. В. С. е получавала ПОБ в България. Приел е също, че от началото на първия период на осигурена заетост на жалбоподателката в чужбина (16.05.2016г.), до прекратяването на последното й трудово правоотношение (23.10.2023г.), са минали повече от 5 години. Във връзка с определяне правото на ПОБ е се е позовал на дело С-30/22, т.19 - дело С-76/76 и е приел, че този [възраст] период като срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичане на който дадено лице има право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, (чл.16 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки). Този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явява индикатор за връзката с тази държава. Приел е да установено, че след 22.04.2021г. жалбоподателката няма периоди на осигурена заетост в Р България и след тази дата е упражнявала трудова дейност само в чужбина (Великобритания, Франция) и се завръща в България, за да кандидатства за българско обезщетение за безработица, като в този случай България се явява държава по престой в периодите между трудовите активности на лицето в другите държави. Също така е приел, че със СЕД 1)017 - осигурително досие (сл. 3036496) КИ на Франция потвърждава периода на осигурена заетост в страната на В. С.: 04.09.2023г.-23.10.2023г. Въз основа на така установеното е приел, че за нея Франция е държавата по последна заетост. В мотивите си решаващият орган е изложил, че от всички данни в събраните доказателства, се обосновава извод, че България, която е държава по произход, не се обуславя като държава по пребиваване на лицето по смисъла на регламента. Формулирал е извод, че съгласно чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а” от Регламент (ЕО) 883/2004, България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване.

В оспореното решение решаващият орган е свел спора до обстоятелството коя е компетентната държава по изплащане на паричното обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Франция и има данни, че в периодите преди този е била осигурена във Великобритания, поради което България не е ДЧ по последно пребиваване на молителя.

Изложил е мотиви, че критериите за определяне на центъра на жизнените интереси са нормативно установени в чл. 11 от Регламент № 987/2009. Това са продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на държавата-членка, естество и специфика на упражняваната дейност, постоянният характер на дейността и нейната продължителност, семейното положение и роднински връзки на лицето, жилищно положение, държавата, в която лицето пребивава за целите на данъчното облагане и други. Изброените в чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 критерии нямат изчерпателен характер и не е установен йерархичен ред (т. 46 от мотивите по дело С-255/13 на СЕС).

Приел е, че в случая на заявителя продължителността на трудовата дейност е почти 5 години, видно от данните в събраните писмени доказателства по преписката, който факт определя достатъчно тясна и трайна връзка с държавата по заетост. Въз основа на това е прието, че заявителят няма никакъв принос в осигурителната система на България през което време е работило в друга ДЧ на ЕС, като това достатъчно да се приеме, че за същия е налице дългосрочна заетост и пребиваване в друга ДЧ на ЕС, различна от България.

Въз основа на изложеното е приел, че разпореждане [номер]-00-171-3/18.03.2024г. с което ръководителят на осигуряването за безработица е отказал отпускане на ПОБ е законосъобразно и е отхвърлил оспорването на С..

Събрани са и гласни доказателства – показания на Свидетелите Я. В. Д. – майка на жалбоподателката и С. Д. И.. Двамата свидетелстват за това, че жалбоподателката е работила във Великобритания, а с лед това и Франция на сезонна работа в селското стопанство основно, за да събере пари, с които да се издържа. След приключване на сезона същата редовно се прибирала в България. През зимните месеци живеела в [населено място]. Тошево в дома на родителите си. Баща и починал и останали двете с майка си. Всичко спечелено от сезонната работа вложила в ремонт на наследствената къща. В момента работела на постоянна работа в [населено място].

При така изложените фактически данни, които се подкрепят от приложените по делото писмени доказателства съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима.

Подадена е от лице, адресат на индивидуален административен акт, който акт засяга неговата правна сфера неблагоприятно и има право на жалба. Жалбата е подадена и в срока по чл. 118, ал. 1 КСО.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган, съгл. чл. 117 КСО. Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При издаването му съдът намира, че са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до нарушаване и на материалния закон.

Република България като държава-членка на ЕС, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б. "з").

Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Не е спорно по делото, че В. С. е гражданин на Република България, т. е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент.

Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3.

В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото лице е бил настоящият жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава членка.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване.

Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това са Великобритания и Франция.

За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).

Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

От анализа на така изложената релевантна правна уредба следва да се разбира, че с понятието „държава-членка от ЕС по постоянно пребиваване“ следва да се свързва държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава-членка от ЕС, продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите интереси. Обстоятелствата, които се взимат под внимание при определяне на центъра на интересите на едно лице, могат да имат различно естество. Това са семейното положение, къде живее семейството му, къде ходят децата на училище, работи ли по професията си, личните му контакти и връзки в двете държави, социалните му контакти, интервалите на работа в чужбина и завръщането на лицето, видът на трудовия договор и др. При всеки конкретен случай различните обстоятелства следва да бъдат съобразени, като в тежест на заявителя е да докаже постоянното си местопребиваване.

Следва да се посочи, че тези принципни постановки коректно са залегнали в мотивите на обжалвания административен акт, но са погрешно тълкувани.

В случая съгласието от страна на компетентна институция на България с отразеното в оформените от компетентните институции на Великобритания и Франция формуляри само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя. Макар тези документи да са официални, в тях не е отразено обстоятелство относно страната на пребиваване на жалбоподателя. Това е така поради факта, че в цитираните формуляри е изрично посочено, че вписаният адрес, на който жалбоподателят е бил последно регистриран за времето на престоя си в Великобритания и Франция, е определен като адрес за пребиваване и за месторабота на временен работник (л. 14 – 24 и 25 - 31 от делото – превод на л. 37 - 49). Тези данни се потвърждават и от показанията на свидетелите и опровергават извода на решаващия орган, че институциите на двете ДЧ са извършили преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Съдът счита, че само в такава хипотеза може да се прецени налице ли е съгласие за обстоятелствата между компетентните институции на две държави-членки. В решението си органът е обсъдил единствено, че наличието на адресна регистрация в България не рефлектира върху намерението на лицето.

При положение, че по делото не е спорно, че жалбоподателят не се явява командировано лице, както при липса на данни да е осъществявал дейност едновременно и на територията на България, очаквано получената информация е, че В. С. не е внасяла осигурителни вноски в България. Тази информация обаче не води до извод, че центърът на жизнените ѝ интереси, който е основният показател за определяне на мястото на обичайно пребиваване, е държава, различна от България. По същия начин информацията за пътуванията му в чужбина (също безспорна) не води до извод, че държавите на пребиваване са Великобритания и/или Франция. Не може да бъде игнориран и фактът, че събраните доказателства водят до категоричен извод, че през цялото време семейството на жалбоподателя – майка и баща трайно е пребивавало на територията на Република България. Жалбоподателката е живяла при тях в периодите когато не е работила сезонна работа. Притежава собствено жилище на територията на община Ген. Тошево, обл. Добрич, в което живее заедно с майка си. В момента същата е на постоянна работа при български работодател. Отделяла е и средства за ремонт и обзавеждане на наследеното от баща си жилище, които разходи не би правила, ако считаше друга страна за такава по трайно пребиваване. След завръщането си в страната по произход е продължила да търси работа именно в тази страна, където пребивава, включително и към настоящия момент работи при български работодател.

При тези данни съдът намира, че административният орган е подходил едностранчиво, ползвайки непълна информация и тълкувайки погрешно приложимите разпоредби, като по този начин е отказал незаконосъобразно отпускане на обезщетение за безработица.

При тези съображения решението на директора на ТП на НОИ следва да бъде отменено, а административната преписката да бъде върната на длъжностното лице, издало разпореждането, за ново произнасяне по същество, при което относно определяне приложимостта на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 следва да се имат предвид мотивите на съда, изложени в настоящото решение.

Воден от горното и на основание чл. 118, ал. 3 КСО, във връзка с чл. 172, ал. 2, пр. второ АПК А. съд – Добрич

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 22/02.05.2024 г. на Директора на ТП на НОИ- Добрич с което е потвърдено разпореждане [номер]-00-171-3/18.03.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Добрич, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на В. Д. С. с [ЕГН] с постоянен адрес: [населено място], обл. Добрич, [улица] отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.

ВРЪЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Добрич за ново произнасяне по Заявление вх. № 243-00-171/27.10.2023 г. на В. Д. С., съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона.

Решението не подлежи на обжалване.