Р Е Ш
Е Н И Е
№ ….
гр. София, 10.03.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 5 състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИСЛАВА ЯНЕВА
и секретар К.Георгиева,
като разгледа докладваното от председателя гражданско дело № 5023 по описа за
2016 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е от „Е.0.” ООД против Р.Б., представлявана от М.НА
Ф., иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и при условията на евентуалност
иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД. Ищецът
твърди, че през периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. произвеждал енергия от
възобновяеми източници. По силата на сключен договор с „Е.П.П.” АД продавал произведената енегргия
от възобновяеми източници по преференциална цена. В началото на 2014г. с
параграф 6, т. 2 и 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014г. били
създадени чл. 35а – 35в и чл. 73 от ЗЕВИ. Чрез
цитираните правни норми била въведена такса от 20 %, с която били облагани
приходите от електроенергия, произведена от слънчеви и вятърни централи. През
периода 01.01.2014 г. - 09.08.2018 г. ищецът заплатил такса по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ в размер общо на 86 188.18лв. С
решение по дело №1/2014г. на Конституционния съд били обявени за противоконнституционни
измененията на ЗЕВИ, които уреждали таксата от 20 %. Съгласно чл.22, ал.4 от
ЗКС, правоотношенията, породени по време на действие на противоконституционните
разпоредби, следвало да бъдат преуредени от Народното събрание, но същото не
изпълнило задължението си да приеме нормативен акт, с който да уреди
отношенията. Ищецът счита, че Д. неоснователно се е обогатила за негова сметка
с таксата, която е заплатил за процесния период, тъй като цитираните разпоредби на чл.35а – чл.35в и чл.73 от ЗЕВИ противоречали
на Конституцията още от датата на приемането им, както и на правото на Европейския съюз, поради което липсвало
основание за разместване на имуществени
блага. Нарушенията на правото на Европейския съюз се изразили в нарушение на чл.
63 от ДФЕС, чл.49 от ДФЕС, чл.107 от ДФЕС, на Директива 2009/28/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. и на Директива 2009/72/ЕО.
Поради изложените доводи, моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 86
188.18лв., представляваща удържана такса от 20 % за производство на електрическа
енергия за периоа 01.01.2014г.-09.08.2014г., ведно със законната лихва от 21.04.2016г.
до окончателното изплащане. В случай, че съдът не уважи предявения иск за
неоснователно обогатяване, моли да бъде разгледан иск за заплащане на
обезщетение за вреди, причинени от Д..
Ищецът твърди, че държавен орган –
Народното събрание, приело цитираните разпоредби в ЗЕВИ, които противоречали на
Конституцията и на правото на Европейския съюз. Поведението на народните
представители, които приели цитираните разпоредби, било противоправно и причинило
вреди на ищеца, изразили се в заплащане на такса по чл.35а, ал.2 от ЗЕВИ за
периода 01.01.2014г-.09.08.2014г. в размер на 86 188.18лв. Поради изложените
доводи, при условията на евентуалност моли съда да осъди ответника да заплати
обезщетение за причинените от Д. вреди в размер на 86 188.18лв., ведно със
законната лихва от 21.04.2016г. до окончателното изплащане.
Ответната страна – Д./Р.Б./,
представлявана от М.НА Ф., оспорва предявените искове. По отношение на иска с
правно основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД поддържа следните възражения: нормите на
чл. 35а – чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ били обявени за противоконституционни с
решение на Конституционния съд от 31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г., което
имало действие за в бъдеще, поради което цитираните разопредби били част от
обективното право до влизането в сила на решението на КС; при обявяване на
нормите за противоконституционни не били възникнали правни последици, изискващи
приемането на акт по чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционния съд/ЗКС/;
хипотезата на чл.22, ал.4 от ЗКС не се
отнасяла до отношения, които са се развили и са приключили в периода от приемането
на закона до обявяването му за противоконституционен; единствено в дискрецията
на законодателния орган било да извърши преценка дали са възникнали последици,
които се нуждаят от преуреждане, съществуват ли висящи правоотношения, които се
нуждаят от допълнителна регулация; оспорва твърденията, че цитираните текстове
от ЗЕВИ противоречали на чл. 63 и чл. 49
от ДФЕС; ищецът – търговско дружество бил регистриран в Р.Б., проради което
разпоредбите на чл. 63 и чл. 49 от ДФЕС били неприложими по отношение на него; чл.
107 от ДФЕС бил неотносим към конкретния случай, тъй като въвеждането на държавна
такса не представлявало предоставяне на помощ в полза на определен частноправен
субект; Директива 2009/28/ЕО и Директива 2009/72/ЕО били транспонирани на
национално равнище в Закона за
енергията от възобновяеми източници, Закона за енергетиката и Закона за обществените поръчки; ищецът не бил
отправил покана до ответника да възстанови процесните такси. По отношение на
иска с правно основание чл. 49 от ЗЗД ищецът поддържа следните възражения: Д.
не била възложител на работа по отношение на Народното събрание; съгласно чл.62
от Конституцията, Народното събрание осъществявало законодателна власт и
упражнявало парламентарен контрол, но законодателната инициатива, съгласно чл.84,
т.1 от Конституцията, била предоставена на отделните народни представители; не
било допуснато нарушение на закона, тъй като таксите за процесния период били
събрани на валидно правно основание; Народното събрание не било проявило
бездействие при изпълнение на задължението да уреди правните последици от противоконституционен
акт, тъй като за него не съществувало задължение за приеме закон, доколкото
нямало внесен законопроект от народните представители или МС; оспорва
твърденията, че цитираните норми от ЗЕВИ
противоречали на правото на Европейския съюз; по отношение на Народното
събрание не можело да се установи вина, тъй като се касаело за колективен
орган, състоящ се от 240 народни представители; не било доказано настъпване на
вреда – представените от ищеца фактури не носели подпис на издател и получател,
нито на дружеството – издател, поради което не били годни доказателства в
процеса, от тях не можело да се установи дали от ищеца са удържани такси на
основание чл. 35а от ЗЕВИ, нито какъв е размерът на тези такси; платежните
нареждания, представени по делото, не доказвали извършени плащания, тъй като не
били заверени от съответната банка. Моли съда да отхвърли исковете. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната взаимна връзка, приема за установено от фактическа и правна страна следното: По предявения иск с правно основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД: За
да бъде уважен предявеният иск, трябва да е осъществен следният ФС:
1/обедняване на кредитора – намаляване на неговото имущество; 2/обогатяване на
длъжника; 3/да съществува връзка между обогатяването и обедняването; 4/да не
съществува основание за разместването на благата; 5/ищецът да няма друга правна
възможност за защита. Страните
не спорят, а и от представените доказателства се установява, че ищецът през
периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. е производител на електрическа енергия от
възобновяеми източници. Между ищеца в
качеството на производител и „Е. – П.П.” АД в качеството на купувач е сключен
договор № 222/2012г. от 27.09.2012г. за изкупуване на електрическа енергия от
независим производител. По силата на договора ищецът произвежда електрическа
енергия чрез фотоволтаична електрическа централа, а купувачът изкупува по
преференциални цени цялото количество прозведена и доставена от производителя
активна електрическа енергия от възобновяеми електрически източници, за което
има издадена гаранция за произход, съгласно чл.3 от Наредба № РД-16-1117/14.10.2011г. С
параграф 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014г./отм/
се създава
нов член 35а, ал. 1 и ал. 3 в ЗЕВИ, по силата на които за производството на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса от 20 %.
С решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния
съд разпоредбите на § 6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет
за 2014 г.(ДВ, бр.109/2013 г), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл.
35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона
за енергията от възобновяеми източници са обявени
за противоконституционни.
Решенията на Конституционния съд влизат в сила три дни
след обнародването, съгласно чл.14, ал.3 от Закона законституционния съд. В
конкретния случай решението е обнародвано в ДВ, бр.65/06.08.2014г., поради
което е влязло в сила на 10.08.2014г. Съгласно чл.151, ал.2 от Конституцията,
неговото действие е занапред. Следователно,
до 10.08.2014г. разпоредбите, с които е
определена такса от 20 %, са част от действащия закон и са задължителни за
неговите адресати.
От заключението на счетоводната експертиза, което съдът
приема, представените по делото фактури и платежни нареждания се установява, че през периода 01.01.2014 г. -
09.08.2014 г. за произведената и продадена
електрическа енергия от ищеца е удържана такса от 20 % по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ в размер общо на 86 188.18лв.,
която сума е преведена по сметка на ДКЕВР при БНБ от „Е. – П.П.”АД. В съдебно
заседание вещото лице заявява, че сумите са постъпили в държавния бюджет.
Размерът на държавната такса е потвърден и с писмо изх. № Е -12-08-169/12.05.2017г. на
Председателя на КЕВР.
Спорен въпрос е дали съществува основание за събирането
на таксата от ответника.
Ищецът поддържа становището, че, макар уредбата на
таксата по чл.35а, ал.2 от ЗЕВИ да е обявена за противоконституционна на 10.08.2014г.,
тя е била протиковоконституционна още към датата на приемането на цитираните
норми и в този смисъл не е имало основание за събиране на таксата през периода 01.01.2014г.
- 09.08.2014г., което е довело до неоснователно обогатяване на Д.. Ответната
страна оспорва твърденията на ищеца, като се позовава на чл.151, ал.2 от Конституцията
Съдът намира изложените от ищеца доводи за неоснователни.
Текстът на чл.151, ал.2 от Конституцията е пределно ясен и не се нуждае от тълкуване.
Актът, обявен за противоконституционен, не се
прилага от деня на влизането на решението на Конституционния съд в сила, т.е неговото
действие е единствено занапред. По този начин се гарантира стабилитет на
закона, дори и при наличието на порок в него. Целта е да се постигне правна
сигурност и да не бъдат накърнени права,
които вече са придобити при действието на нормативния акт до датата на
установяване на неговата противоконституционност. Тъй като чл. 35а ЗЕВИ е
обявен за противоконституционен едва на 10.08.2014г., за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. същият е пораждал действие и в този
смисъл таксата, събрана от ищеца не е получена без основание.
По същите съображения е без значение дали разпоредбите на
чл. 35а – 35в и чл.73 от ЗЕВИ противоречат на първичното или вторично
право на Европейския съюз, тъй като самото съществуване в правния мир на
цитираните разпоредби от Закона за
енергията от възобновяеми източници през
периода 01.01.2014г. - 09.08.2014г. доказва, че е съществувало нормативно установено
основание за събиране на таксата от 20 %,
което е довело и до разместването на благата.
Поради изложените доводи, предявеният иск е неоснователен
и следва да бъде отхвърлен.
По предявения иск с
правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр. чл.7 от Конституцията на Р.Б.:
Ищецът основава иска си на твърдения за причинени
имуществени вреди от нарушения на Конституцията и на правото на Европейския
съюз, допуснати от държавен орган – Народното събрание на Р.Б.. Съгласно чл. 7
от Конституцията, Д. отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или
действия на нейни органи и длъжностни лица. Част от хипотезите за отговорността
на Д. за вреди са уредени в специалния ЗОДОВ, който в чл. 1 и чл.2 разграничава
основанията за отговорност, според вида на извършваната дейност. Когато
отговорността на Д. не може да бъде реализирана по ЗОДОВ/специалния закон,
уреждащ отговорността на Д., при участие в процеса на съответните държавни
органи, като нейни процесуални субституиенти/, отговорността за вреди се
реализира по чл. 49 от ЗЗД./решение № 133 от 29.06.2016г. по гр.д. №
5002/2014г. на ВКС, трето гр. отделение/.
Съгласно чл. 49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго
лице работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод
изпълнението на тази работа. Касае се за уреден случай на
гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго.
За да бъде уважен предявеният иск, трябва да е осъществен
следният ФС: 1/правоотношение по
възлагане на работа; 2/осъществен ФС по чл.45 от ЗЗД от ФЛ – пряк изпълнител на
работата с необходимите елементи/деяние, вреда – имуществена и/или
неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и
вина/, 3/вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването
на възложената работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на
възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които
произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работатата,
или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са
пряко сързани с нея/така ППВД № 9/1996г./. Във всички случаи на непозволено
увреждане, вината се предполага до доказване на противното / чл.45, ал.2 от ЗЗД/.
Предявеният
в настоящото производство иск е неоснователен, тъй като липсват основни
елементи от фактическия състав на чл.49 от ЗЗД. Не бе доказано да е допуснато нарушение на вътрешното право
или на правото на Европейския съюз.
На
първо място ищецът твърди нарушение на вътрешното право, което се изразило в
приемането на чл. 35а – чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ, които били обявени за противоконституционни.
В ИМ се поддържа становището, че тези разпоредби били противоконституционни още
към датата на приемането им.
С
оглед на мотивите, изложени по-горе в решението, съдът намира изложения от
ищеца довод за неоснователен. Цитираните разпоредби са обнародвани в ДВ, бр. 109 от 2013 г., в сила от 01.01.2014 г., а са обявени за противоконституционни с решение на
Конституцонния съд от № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г., обнародвано в ДВ,
бр.65/06.08.2014г., което е влязло в сила на 10.08.2014г. Съгласно чл.151, ал.2
от Конституцията, законът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на
влизането на решението в сила. В
съдебната практика няма спор, че решенията
на Конституционния съд имат действие за в бъдеще. В този смисъл разпоредбите на
чл. 35а – чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ през процесния период 01.01.2014г. -
09.08.2014г. са част от българското право и са
задължителни за всички техни адресати.
Съгласно чл. 8 от Конституцията, е възприет принцип за
разделение на властите, поради което съдът не може да извършва контрол за противоконституционност
на актовете на Народното събрание. Такъв контрол може да извърши единствено
Конституционния съд, а за процесния
период 01.01.2014г.
- 09.08.2014г. липсва негово решение, с което
тези норми да са били признати за противоконституционни, поради което те не се
прилагат едва след влизане в сила на решението на Конституционния съд, считано
от 10.08.2014г.
Неоснователно
е възражението, че Народното събрание било длъжно да преуреди правните
последици от противоконституционния акт. Съгласно чл.22, ал.4 от ЗКС, възникналите правни последици от акта, който е обявен за неконституционен, се уреждат от органа, който го е постановил. Конституцията не съдържа разпоредба, която да задължава
Народното събрание в определен срок да се произнесе по обявения за противоконституционен
закон. НС само извършва преценка
дали е необходимо да се произнесе по обявения за протиконоституционен закон –
съществува ли законова празнота, която следва да бъде преодоляна, необходимо ли
е да бъдат преуредени неприключили правоотношения. В тази насока е и решение №
22/31.10.1995г. по к.д. № 25/1995г. на КС, според което, при обявяване за
противоконституционен на закон, с който е бил отменен или изменен действащ
закон, се възстановява действието на предходния нормативен акт в редакцията преди отмяната или изменението. В конкретния случай не е било
необходимо да бъде приеман друг закон, който да преуреди обществените отношения,
тъй като е възстановено действието на закона за в бъдеще в редакцията, преди
приетото изменение.
На следващо място ищецът твърди, че е
претърпял вреди от нарушаване правото на Европейския съюз, а именно на чл. 63 от ДФЕС, чл.49 от ДФЕС, чл. 107 от ДФЕС, Директива 2009/28/ЕО, Директива 2009/72/ЕО. Изложените
доводи са неоснователни, поради следните съображения: С решение на
Съда на Европейските общности по делото Andrea Francovich et Danila Bonifaci и
др. срещу И.Р.(Дела С-6/90 и С-9/90) съдът извежда принципа, че държавите-членки са
длъжни да обезщетяват вредите, които са причинили на частноправните субекти от
допуснати нарушения на общностното право. Според
цитираното решение, държавите отговарят за вреди, когато
са налице следните предпоставки: нарушена е европейска
правна норма, тя предоставя права на частноправните субекти,
нарушението е достатъчно съществено,
претърпяна е вреда и е налице причинно-следствена връзка между нарушението и вредата. В
настоящото производство не бе установено нарушение на посочените от ищеца норми
на Европейския съюз. Съгласно чл.63, т.1 от ДФЕС, в рамките на разпоредбите на глава четвърта,
всички ограничения на движението на капитали между държавите-членки и между
държавите – членки и трети страни се забраняват. Според чл.63, т.2 от ДФЕС, в
рамките на разпоредбите на глава четвърта всички ограничения на плащанията
между държавите – членки и между държавите – членки и трети страни се
забраняват. Съгласно чл. 49 от ДФЕС, ограниченията върху
свободата на установяване на граждани на държава-членка на територията на друга
държава-членка се забраняват. Тази забрана се прилага също и по отношение на
ограниченията за създаване на търговски представителства, клонове или дъщерни
дружества от граждани на всяка държава – членка, установили се на територията
на друга държава – членка. Свободата на установяване включва правото на достъп
до и упражняване на дейност като самостоятелно заето лице, както и да се
създават и ръководят предприятия, в частност дружества по смисъла на член 54,
втора алинея при условията, определени от правото на Д., където се извършва
установяването за нейните собствени граждани, при спазването на разпоредбите на
главата относно капиталите. В конкретния случай се
твърди нарушение спрямо търговско дружество, регистрирано в Р.Б., което осъщестявва
дейността си единствено на територията на страната, като се твърдят вреди от
българска правна уредба, която се прилага еднакво спрямо всички адресати на
нормите на чл. 35а -
35в от ЗЕВИ, поради което не може да бъде ангажирана отговорността
на Д. за вреди от нарушаване на чл. 49 и чл. 63 от ЗФЕС. В тази насока е решение
на Съда на Европейския съюз (голям състав) от 15 ноември 2016 година по дело C ‑
268/15, с което е прието, че правото на
Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че режимът на извъндоговорната отговорност
на държава членка не се прилага
при наличието на вреди, които частноправен субект твърди, че е претърпял,
поради това, че предвидена в член 49 ДФЕС, 56 ДФЕС или 63 ДФЕС основна свобода
се нарушава с национална правна уредба, която се прилага еднакво към местните граждани и гражданите на други държави членки,
когато положението във всичките си
аспекти е свързано само с една държава членка. В този смисъл са и решение от 20.03.2014 г. Caixa d’Estalvis i
Pensions de Barcelona, C‑139/12, решение от 30 юни 2016 г., Admiral
Casinos & Entertainment, C‑464/15. Неоснователно
е и възражението за допуснато нарушение на чл. 107 от ДФЕС. Цитираната разпоредба
касае държавни помощи. Съгласно чл.107 от ДФЕС, освен когато е предвидено друго в Договорите, всяка помощ,
предоставена от държава – членка или чрез ресурси на държава – членка, под каквато и да било форма, която нарушава или
заплашва да наруши конкуренцията чрез поставяне в по-благоприятно положение на
определени предприятия или производството на някои стоки, доколкото засяга
търговията между държавите – членки, е несъвместима с вътрешния пазар. В разпоредбата е посочено кои държавни
помощи се считат за съвместими с вътрешния пазар. Оспорените от ищеца текстове
от ЗЕВИ уреждат заплащане на държавна такса, която постъпва в държавния бюджет.
Тя не представлява държавна помощ, поради което чл.107 от ДФЕС е неприложим към
конкретния казус. По отношение на твърденията за нарушения на двете
директиви, посочени в ИМ – Директива 2009/28/ЕО от
23 април 2009 г.
за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и Директива 2009/72/ЕО
от 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар: Ищецът се позовава на решение
на Съда на Европейските общности по делото Andrea Francovich et Danila
Bonifaci и др. срещу И.Р.(Дела С-6/90 и С-9/90), с
което е изведен принцип за отговорност на Д. за вреди, причинени на граждани, вследствие
нарушения на норми от правото на Европейския съюз, които не са транспонирани. В
конкретния случай няма основание за ангажиране на отговорността на Д. на посоченото
основание, тъй като двете директиви са транспонирани в българското
законодателство чрез Закона за енергията от възобновяеми източници и Закона за
енергетиката. С решение на Съда/първи състав/ 20 септември 2017 година по
съединени дела C‑215/16, C‑216/16, C‑220/16 и C‑221/16/
е прието, че държавите – членки разполагат с право на преценка относно мерките, които считат за подходящи за
постигането на задължителните общи
национални цели, определени в член 3, параграфи 1 и 2 от директивите. Предвидената
в чл.3, параграф 3 от Директива 2009/28 възможност за държави – членки да
приложат схеми за подпомагане, с оглед насърчаване на използването на енергия
от възобновяеми източници не съдържа забрана за облагане на предприятията,
които разработват подобни източници на енергия, поради което този довод на
ищеца също е неоснователен. Тъй като по делото не бе установено нарушение на
вътрешното право, нито на правото на Европейския съюз, предявеният иск, като
неоснователен, следва да бъде отхвърлен. По
разноските: Ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 от ГПК,
направените по делото разноски в размер на 300 лв. за юрисконсултско
възнаграждение.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Е.0.” ООД със седалище
и адрес на управление:***, представлявано от управителя В.Х., против Р.Б.,
представлявана от М.НА Ф., адрес за призоваване: гр.София, ул.”********, иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 86 188.18лв./обезщетение за неоснователно обогатяване,
изразило се в удържана такса от 20% за
производство на електрическа енергия през периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г.,
въз основа на чл. 35а – чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ,
които разпоредби към датата на приемането им противоречат на Конституцията и на
правото на Европейския съюз по чл. 49 от ДФЕС, чл. 63 от ДФЕС, чл. 107 от ДФЕС, Директива 2009/28/ЕО и Директива 2009/72/ЕО/, ведно със
законната лихва от 21.04.2016г. до окончателното изплащане. ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Е.0.”ООД със седалище и адрес на управление:***, представлявано
от управителя В.Х., против Р.Б., представлявана от М.НА Ф., с адрес за
призоваване: гр.София, ул.”********, иск
с правно основание чл. 49, вр чл.7 от Конституцията на Р.Б., за заплащане на
сумата от 86 188.18лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразили
се в удържана такса от 20 % за производство на електрическа енергия през
периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., причинени от държавен орган – Народното
събрание, което е приело разпоредби в нормативен акт, а именно чл.
35а – чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ, които противоречат на Конституцията и на
правото на Европейския съюз по чл.49 от ДФЕС, чл. 63 от ДФЕС, чл. 107 от ДФЕС, Директива 2009/28/ЕО и Директива 2009/72/ЕО/, ведно със
законната лихва от 21.04.2016г. до окончателното изплащане. ОСЪЖДА
„Е.0.” ООД да заплати на Р.Б., на основание чл.78, ал.3 от ГПК, направените по
делото разноски в размер на 300лв. Решението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването на страните.
СЪДИЯ
: