№ 1268
гр. Варна, 21.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Жана Ив. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Жана Ив. Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20223100501369 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх. № 31396/12.05.2022 г. от О. С. Д., ЕГН ********** и С.
М. Д., ЕГН **********, двамата с местожителство в ******** срещу
Решение № 1153/21.04.2022 г. , постановено по гр.д. № 6508/2021 г., на ВРС,
ХII с., с което е прието за установено, че дължат солидарно на „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление:
гр.София, район Витоша, ж.к. „Малинова долина”, ул. „Рачо Петков –
Казанджията”, № 4-6, сумата 1533.87 евро, частична претенция от цялата в
размер на 2536.30 евро, дължима главница по силата на Договор за
потребителски кредит № 069/3245900/08.12.2010 г. и Договор за цесия от
23.11.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на депозиране на заявлението - 28.01.2021 г. до окончателното й изплащане,
на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поправена с
Разпореждане № 270485/23.03.2021 г., по ч.гр.д. № 1159/2021 г., на ВРС,
XII с.
Въззивникът счита, че след като от заключението на ССЕ се установява,
че цялото задължение е отнесено като дължимо след 07.07.2015 г., то от тази
дата е станало изискуемо и цялото остатъчно задължение, в т.ч. число и тези с
ненастъпил падеж. Още сочи, че последното плащане по договора е
извършено на 07.07.2015 г., поради което и давността за вземането е
започнала да тече след настъпване на анюитетната вноска за м. 08.2015 г.
Кредиторът не е прекъснал давността, тъй като не е връчил уведомление за
1
обявяване на задължението за предсрочно изискуемо, а е изчакал крайния
падеж настъпило на 05.12.2017 г. и е предявил вземането си едва на
28.01.2021 г., след повече от пет години от започването на теченето на срока.
Излага, че при договора за заем е налице едно неделимо плащане, а
уговорката връщането на сумата да се извърши на вноски, не превръща
вноските в периодични платежи. Договореното връщане на погасителни
вноски е израз на съгласието на кредитора да приеме изпълнение на части, но
не превръща договора в такъв за периодични платежи. По тези съображения
прави извод, че задължението за главница по договора се погасява с
изтичането на 5 годишна давност. По същество отправя искане за отмяна на
решението и отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски. В с.з. чрез
процесуален представител поддържат въззивната жалба.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна „Еос Матрикс“
ЕООД, депозира писмен отговор вх. № 41442/21.06.2022 г., в който оспорва
оплакванията за неправилност на постановеното съдебно решение. Счита, че
оплакванията във въззивната жалба за настъпила предсрочна изискуемост
противоречат на първоначалните твърдения на ответниците относно
възможността с договора за цесия да се прехвърлят вноски с ненастъпил
падеж. Излага, че всички релевантни факти по делото са правилно установени
от първоинстанционния съд след обстоен анализ на събраните доказателства
и специални знания и възоснова на тях е направен правилен извод, че
кредиторът не се е позовавал на предсрочна изискуемост на задължението по
договора, а на настъпил краен падеж. По същество отправя искане за оставяне
в сила на постановеното решение и присъждане на разноски. В с.з. не изпраща
представител, поддържа отговора чрез писмено становище.
ВОС по предмета на спора съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от „Еос Матрикс“
ЕООД, ЕИК ********* частичен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, за приемане за установено, че С. Д., ЕГН
********** и О. Д., ЕГН **********, дължат солидарно сумата 1533.87 евро,
част от общо дължимата главница в размер на 2536.30 евро, по Договор за
потребителски кредит № 069/3245900/08.12.2010 г., сключен с „Уникредит
Булбанк“ АД, което вземане му е прехвърлено по силата на Договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 23.11.2015 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 28.01.2021 г. до
окончателното изплащане, за която сума е издадена Заповед по чл. 410 ГПК
№ 261169/15.02.2021 г., поправена с Разпореждане № 270485/23.03.2021 г., по
ч.гр.д. № 1159/2021 г., на ВРС, XII с.
Ищецът твърди, че на 08.12.2010 г. между „Уникредит Булбанк” АД
като заемодател и ответниците, първия като заемополучател, втората като
солидарен длъжник, бил сключен договор, по силата на който им бил
предоставен паричен заем в размер на 5000.00 евро. Връщането на сумата
следвало да се извърши на 84 месечни вноски, всяка от които в размер на
91.07 евро, при уговорена последна падежна дата на 05.12.2017 г., към която
дата целия кредит, ведно с натрупаните лихви станал изискуем. Твърди, че на
датата на падежа и към момента на предявяване на иска ответникът не е
изпълнил задълженията си по договора. Сочи, че на 23.11.2015 г. по силата на
Договор за цесия придобит вземането на „Уникредит Булбанк“ АД,
произтичащо от договора като индивидуализирането било извършено в
Приложение № 1 към договора. Твърди, че ответниците били уведомени за
2
прехвърлянето с писма от 15.05.2020 г. като били поканени да платят
задължението си. Липсата на изпълнение на задълженията обосновала
действията на ищеца за събиране на вземането принудително.
В срока по чл. 131 ГПК, ответниците депозират писмени отговори, в
които оспорват предявеният иск. Оспорват размера и усвояването на сумите,
както и твърденията, че не са извършвали редовни плащания на месечните
вноски. Твърдят, че от представените доказателства бил неясен начина на
формиране на размера на прехвърляното с Договора за цесия вземане. Считат,
че неяснота е налице и по отношение начина и момента на уведомяването им
за извършената цесия. Считат, че е погасено по давност цялото вземане, тъй
като първоначалния кредитор го е приел за предсрочно изискуемо и го е
обявил за такова. Сочат, че в сключеният договор за кредит са налице
неравноправни клаузи, както и капитализиране на лихви и такси към
главницата, поради което била налице неяснота и неинформираност относно
размера на договорната лихва и кредитните вноски, което ги поставяло в
неравностойно положение.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Не се спори между страните, че в полза на въззиваемия – ищец, по
ч.гр.д. № 1159/2021 г., по описа на ВРС, XII с., е издадена Заповед по реда на
чл. 410 ГПК, поправена с Разпореждане № 270485/23.03.2021 г., с която са
осъдени въззивниците – ответници солидарно да заплатят сумата 1533.87
евро, частична главница от общо дължимата 2536.30 евро, дължима по силата
на Договор за потребителски кредит от 08.12.2010 г. и Договор за цесия от
23.11.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
депозиране на заявлението в съда – 28.01.2021 г. до изплащането и сторените
в заповедното производство разноски.
По делото е представено заверено копие от кредитното досие, в което се
съдържат Договор за потребителски кредит № 069/3245900/08.12.2010 г.,
Общи условия за потребителски кредити, Погасителен план, Договор за залог
върху вземания от 08.12.2010 г., 2 бр. писма до О. Д. и С. Д..
Представен е и Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
23.11.2015 г., ведно с Приложение № 1 към него и потвърждение за
извършена цесия от 23.11.2015 г. Представено е и пълномощно рег. №
7348/08.12.2015 г., по силата на което цендентът – „Уникредит Булбанк“ АД е
упълномощил цесионера – „Еос Матрикс“ ЕООД, да извършва уведомяване
на длъжниците, посочени в Приложение № 1 към Договора за цесия.
За установяване основанието и размера на претендираната сума пред
първоинстанционния съд е назначена ССЕ, чието заключение, неоспорено от
страните е кредитирано като компетентно и безпристрастно дадено.
Заключението се цени и от въззивната инстанция. От него се установява, че
посочената в договора за заем сума 5000.00 евро е усвоена на 09.12.2010 г. по
сметка с титуляр С. Д.. За времето на действие на договора няма извършвано
увеличение на лихвения процент от страна на „Уникредит Булбанк“ АД като
лихвения процент за всеки месец е бил определян в зависимост от
стойността на индекса 3-месечен EURIBOR. Експертът не е установил да са
извършвани плащания от страна на ответниците за периода 23.11.2015 г. –
05.12.2017 г. Последните погашения по главница, договорна лихва и лихва по
3
просрочена главница са извършени на 07.07.2015 г. като след тази дата
кредитът е отнесен като предсрочно изискуем в счетоводството на цедента.
От заключението не се установява, да е извършвана капитализация на лихви
към главницата.
От страна на ответниците са извършени плащания за главница в
размер на 2463.69 евро, за лихва по редовна главница в размер на 2225.22
евро и за лихва по просрочена главница в размер на 56.42 евро.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, съставът на ВОС
съобрази следното: Решението е постановено от законен състав на ВРС, в
границите на правораздавателната му компетентност, поради което
решението е валидно. Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е
предявен в границите на предвидения в закона преклузивен едномесечен срок
и при наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното
ч.гр.д. № 1159/2021 г., на ВРС, ХII с. Произнасянето на ВРС съответства на
заявената за разглеждане претенция, поради което обжалваното решение е и
допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Предвид характера на предявения иск, с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК – иск за установяване съществуването на вземането по заповедта за
изпълнение и предвид разпределението на доказателствената тежест при този
вид искове, ищецът се явява страната в процеса, върху която пада
доказателствената тежест за доказване на предпоставките довели до
дължимост на претендираната сума и наличието на такова задължение, а
именно да установи: наличие на валидно облигационно правоотношение по
твърдяния договор, поемане на солидарна отговорност от страна на
ответниците, наличие на неизпълнение на поетите задължения от страна на
ответниците, обосноваване на претенциите по размер. В тежест на
ответниците е доказване изпълнението на поетите задължения точно и в срок
или други правопогасяващи възражения.
Въззивният състав намира, че с оглед приетата фактическа установеност
ищецът успешно при условията на главно и пълно доказване е установил да е
носител на изискуемо и ликвидно вземане за главница в заявения частичен
размер от 1533.87 евро, при общ размер 2536.30 евро, спрямо ответниците,
при условията на тяхната солидарна отговорнст, към момента на депозиране
на заявлението за издаване на заповед.
Единственият спорен между страните въпрос, пренесен и пред
въззивната инстанция е за погасяване на задължението за главница, поради
изтичане на 5-годишния давностен срок, в т.ч. относно началния момент, от
който този срок тече.
Уговореното с договора за кредит връщане на предоставената в заем
парична сума на погасителни вноски не превръща договора в такъв за
4
периодични платежи, а представлява предварително съгласие на кредитора да
приема изпълнение от длъжника на части. Ето защо разсрочването на части
от усвоената сума на отделни погасителни вноски не превръща главницата в
периодично платима и за нея остава приложим общият петгодишен давностен
срок по чл. 110 ЗЗД, какъвто е и принципния довод, изложен от въззивниците
във въззивната жалба.
Не би могъл да бъде споделен обаче довода на въззивниците, че
задължението им за връщане на главницата по договора, е станало изискуемо
със счетоводното отнасяне на кредита като изискуем от страна на „Уникредит
Булбанк“ АД, извършено след 07.07.2015 г., когато са последните погашения
по главница и лихви, извършени от страна на длъжниците. (така
заключението на ССЕ), ерго от тази дата е започнал да тече 5 годишния
давностен срок, приложим за главницата.
Вписването на едно задължение като изискуемо, извършено за целите на
счетоводното отчитане на кредитора, не означава априори, че такава
изискуемост е настъпила. Още повече, че в случая съобразно посочената дата
– 07.07.2015 г. и при отчитане на крайната падежна дата, уговорена между
страните – 05.12.2017 г., би се касаело за предсрочна изискуемост, която
както е прието в константната съдебна практика е необходимо да бъде
обявена по надлежния ред и да достигне до знанието на длъжника, за да
породи действието си по отнемане на преимуществото на предоставения от
кредитора в полза на длъжника, срок. В случая, не се твърди, а и не се
установява задълженията по процесния договор за кредит да са били обявени
за предсрочно изискуеми, преди настъпването на крайния падеж на договора.
Напротив, твърди се, че въпреки настъпването на крайния падеж, солидарното
задължение на въззивниците, по връщане на главницата не са били
изпълнени.
Посредством събраните в хода на производството специални знания се
установява, че неплатената част от главницата към датата на настъпване на
крайния падеж възлиза на сумата 2536.31 евро, която е формирана за периода
05.02.2016 г. – 05.12.2017 г. Така с оглед датата на депозиране на заявлението
за издаване на Заповед по чл. 410 ГПК - 29.01.2021 г., претендираната в
настоящото производство частична претенция за главница в размер на
1533.87 евро, от цялата в размер на 2536.30 евро, не се явява погасена по
давност, поради което и предявения иск подлежи на уважаване.
До идентичен правен извод е достигнал и първоинстанционният съд,
поради което и постановеното решение ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода от спора на въззиваемото дружество макар и да се
следват разноски за въззивна инстанция, не се присъждат предвид липсата на
доказателства за направени такива и техния размер.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1153/21.04.2022 г. , постановено по гр.д.
№ 6508/2021 г., на ВРС, ХII с.
Решението не подлежи на обжалване по аргумент на чл. 280, ал. 3 ГПК.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6