РЕШЕНИЕ
№ 3397
гр. Пловдив, 20.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Диляна В. Славова
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело №
20225330102391 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от В. Б. Р., ЕГН
**********, с адрес: с. Б., ул. „Б. К.“ № * против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
*********, с която е предявен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с
чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем от
31.07.2017г., по силата на който ищецът получил заем в размер на 4000 лева, при фиксиран
лихвен процент по заема 40 % и годишен процент на разходите 48,32 %. Твърди се, че
съгласно чл.4 от договора, заемът следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните
обезпечения: поръчител или с предоставяне на банкова гаранция. В случай, че не бъде
предоставено обезпечение ищецът дължал на основание чл.4, ал.2 от договора неустойка в
размер на 2041,60 лева, която следвало да заплати разсрочено заедно с погасителните
вноски. Сумата по заем била изцяло усвоена, но предвидената неустойка не се дължала.
Счита, че посочения в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40 % не отговарял на
действително приложения такъв, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък
към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствал и ГПР, доколкото
възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен и посочен
в чл.2 от договора в действителния размер и това било нарушение на чл.5 и чл.11, т.10 от
ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 40 %, към който се
кумулирало вземането за неустойка, се внасяло неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга в разрез с изискванията
за добросъвестност, което водело до нищожност на договореното съглашение. Твърди, че
договорената между страните лихва надхвърля повече от три пъти законната, което
представлявало нарушение на добрите нрави, тъй като към нея се кумулирала уговорената в
чл.4, ал.2 от договора неустойка. Твърди се, че неустойката за непредоставяне на
обезпечение е загубила присъщата си обезщетителна функция. Предвидената в размер на
2041,60 лева неустойка загубила присъщата си функция, доколкото била с повече от 50 %
от заетата сума в размер на 4000 лева. Кумулирането й към погасителната вноска водило до
1
скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставка за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие с
принципа на добрите нрави. Това водело до нарушение на изискванията на чл.19, ал.4 от
ЗПК. Не било извършено предварително разясняване на потребителя относно клаузите във
връзка с крайните задължения по договора. Видно от съдържанието на договора и СЕФ,
същите били изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР,
при което били нарушени изискванията на чл. 11, т.9 и т.10 от ЗПК. Чрез уговореното в чл.4,
ал. 2 от договора, се въвеждал сигурен източник на доход на икономически по – силната по
договора страна. Неустойката била включена като падежно вземане – обезщетение за
кредитора, а същевременно – била предвидена в размер, който не съответствал на вредите
от неизпълнението, т.к. била съизмерима с предоставената заемна сума. По този начин се
заобикаляло ограничението в чл.19, ал.4 от ЗПК при определяне на ГПР, неустойката
представлявала близо 100 % от заетата сума.
С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на
неустойка по чл. 4, ал. 2 за недействителна, поради противоречие с добрите нрави и
заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
предявения иск.
Счита твърдението на ищеца, че уговорената неустойка била добавък към
договорната лихва за невярно и неаргументирано. Уговореният лихвен процент не се
свеждал единствено до възнаграждение за ползване на главница, а била цена на услугата по
предоставяне на паричния заем. Обективните ползи на заемателя от предоставянето на
бърз, лесен и необезпечен кредит имало своята цена, която била фиксирана в договора и
ищецът се бил съгласил да я заплати. Поради това тази цена не следвало да бъде
приравнена на възнаградителна лихва и не следвало да бъде обсъждано съответствието на
размера й с добрите нрави. От друга страна, законната лихва за забава по никакъв начин не
ограничавало правото на страните да уговарят цена на услугата в различен размер. Нямало
пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на законната такава. Свободата на
договаряне не била ограничена от разпоредбите на чл.10, ал.2 от ЗЗД. Страните свободно
били уговорили съдържанието на договора за кредит, включително и размера на лихвите.
Твърди, че процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на
поети договорни задължения от страна на ищеца за предоставяне в срок на обезпечение –
поръчители или банкова гаранция. Счита, че ищецът е нямало да търпи вреди, ако
добросъвестно е изпълнил задължението си за предоставяне на гаранция. Не били
съобразени разпоредбите на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК, в които било предвидено, че при
изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплащал при
неизпълнение на задълженията си. Разпоредбата на чл. 33 от ЗПК не намирала приложение
и съответно не била нарушена. Претендираната неустойка касаела допълнително
задължение за предоставяне на обезпечение, неизпълнението на което водело до
начисляване на същата. Периодът, за който била начислена е от изтичането на
предоставения тридневен срок до крайния срок на договора, а претендираната законна
лихва е за период от настъпване на падежа на договора до изплащане на задължението.
Неоснователно било твърдението на ищеца за нарушаване на разпоредбите на
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. В сключеният между страните договор бил посочен фиксиран ГЛП,
който не се променял през целия срок на договора и в него не била включена неустойка.
При фиксирана лихва липсвало задължение в договора да се съдържа информация
предвидена в цитираната разпоредба. Липсвало нарушение и на т.10 от същия член. ГПР
бил посочен ясно в договора , а размерът му – 40.90% не бил по- висок от пет пъти размера
на законната лихва. ГПР представлявал „печалбата“ на кредитора, под форма на договорна
лихва и други разходи пряко свързани с договора за потребителски кредит.
Счита, че сключеният между страните договор напълно отговарял на изискванията
на чл.22 от ЗПК и клаузите на същия не били неравноправни.
2
Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства
се установява, че между тях е сключен Договор за паричен заем № ***** от 31.07.2017г., по
силата на който ищецът е получил заем в размер на 4000 лева, при фиксиран лихвен
процент по заема 35 % и годишен процент на разходите 40,90 % за срок от 52 седмици,
платим на 26 равни погасителни вноски в размер на 183,36 лева всяка.
В разпоредбата на чл. 4 от Договора за заем е предвидено заплащането на неустойка
от страна на заемополучателя в размер на 3655,60 лева в случай, че в 3 дневен срок от
сключването на договора не представи обезпечение- банкова гаранция или две физически
лица -поръчители, отговарящи на описаните в т. 1 изисквания. Предвидено е неустойката да
се заплаща разсрочено заедно с всяка погасителна вноска, като към размера на същата се
добави сумата от още 140,60 лева.
Като писмени доказателства по делото са приети справка от ответното дружество и
договор за паричен заем от 31.07.2017г.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, извършена от в. л. М. М. се
установява, че общото задължение по кредита и постигнатата договорка за заплащане на
неустойка за обезпечение е в размер на 8422,96 лева, от които-главница в размер на 4000
лева, неустойка в размер на 3655,60 лева и договорна лихва в размер на 767,36 лева.
Размерът на годишния процент на разходите по процесния договор, изчислен
съобразно формулата, определен по силата на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от Закона за
потребителския кредит е 40,90% при параметрите, описани в раздел 3-ти от заключението.
В годишния процент на разходите, като разход на заемодателя възложен в тежест на
заемателя е включена само договорна лихва.
Процентът, с който се оскъпява кредита с постигнатата договорка за заплащане на
неустойка за обезпечение в чл. 4, ал. 2 от Договора изчислен годишно спрямо главницата
оскъпява кредита с 91,39%, а месечното оскъпяване спрямо главницата вещото лице е
изчислило в размер на 7,62%.
Съдът кредитира заключението на съдебно –счетоводната експертиза, като
компетентно изготвено, допринасящо за изясняване на релевантните за спора факти и
неоспорено от страните.
Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните
правни изводи:
Между страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния
договор за паричен заем, получаването на сумата от 4000 лева в заем от ищцата, като няма
спор също, че в договора е предвидена неустойка при непредставяне на обезпечение от
заемополучателя в размер на 3655,60 лева, с което се оскъпява кредита спрямо главницата с
91,39 % годишно и този разход за страната не е включен в ГПР на договора, при
изчисляване на който е взета предвид единствено договорената лихва.
С оглед въведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, то
съдът следва да изследва наличието, респ. липсата на основания за недействителност на
същата.
Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
3
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са потребител и
кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице, което при сключването на
договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя
потребителски кредит в рамките на своята професионална и търговска дейност. Предвид
изложеното, съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в
приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на неговото
приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.
По отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за
неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:
В разпоредбата на чл. 4 от договора е предвидено задължение за заемополучателя в
срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя
като обезпечение две физически лица поръчители, които да отговарят на изброените в
клаузата условия или банкова гаранция с бенефициер- заемодателя за сумата по договора и
срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията. При
неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка, чийто фиксиран размер възлиза
на сума, почти колкото е самата главница-3655,60 лева, платима от заемополучателя
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на същата се добавя
сумата от още 140 лева.
С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от
ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 от ЗПК. Налице е и
противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и с чл. 33 от ЗПК. Съгласно
цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от
кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по
договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер –
натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на
материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна.
По гореизложените съображения предявения иск ще се уважи.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, право на разноски има
ищцовата страна и същите се констатираха от съда в размер на общо 231,67 лева, от които-
заплатена ДТ в размер на 81,67 лева и депозит за вещо лице в размер на 150 лева.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на ищеца,
адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално
затруднени лица. В договора за правна защита е отразено, че същата се предоставя
безплатно. Съгласно чл.38 ал. 2 от ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Този размер - съобразно цената на иска и чл. 7 от НМРАВ и на осн. чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗА възлиза на 485 лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
4
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Изи Асет Мениджмънт”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от С. К. К. и В. Б. Р., ЕГН
**********, с адрес: с. Б., ул. „Б. К.“ № *, че разпоредбата на чл. 4 от Договор за паричен
заем № **** от 31.07.2017г. предвиждаща заплащането на неустойка е нищожна, като
противоречаща на принципа на добрите нрави и заобикаляща материално-правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от С. К. К. да заплати на В. Б. Р., ЕГН **********, с адрес: с. Б., ул. „Б. К.“
№ * сумата от 231,67 лева /двеста тридесет и един лева и шестдесет и седем стотинки/,
представляваща направени по делото разноски, от които- заплатена ДТ в размер на 81,67
лева и депозит за в. л. в размер на 150 лева.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от С. К. К. да заплати на адв. Е. Г. И., АК-Пловдив, личен № **********, с
адрес в гр. П., ул. „Х. К.“ № * сумата от 485 лева /четиристотин осемдесет и пет лева/
представляваща определено по реда на чл. 38 от ЗА адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5