Р Е Ш Е Н И Е № 158
град Шумен, 07.08.2020 г.
Шуменският окръжен
съд, в закрито заседание на седми август, през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: М. Маринов
Членове: 1. Р. Хаджииванова
2.
мл.с.С. Стефанова
като разгледа докладваното от съдия Р.
Хаджииванова в.гр.д. № 213 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производство по
чл.435, ал.2, т.2 ГПК.
Образувано е по жалба вх.рег. № 03129/22.06.2020 г. на Д.Г.Ч., срещу действия на ЧСИ, с рег. № *, с район на действие ШОС, по изп. д. № 2011*0400118, изразяващи се в насочване на изпълнението върху несеквестируемо вземане, представляващо обезщетение по чл.227, ал.1 от ЗОВСРБ, на основание чл.446а ГПК. Жалбоподателят – длъжник по соченото изпълнително дело счита действията на ЧСИ за неправилни, необосновани и незаконосъобразни. На 19.03.2011 г. ЧСИ наложил запор на трудовото му възнаграждение при работодателя НВУ „В.Л.“ ***. С молба от 18.05.2020 г. уведомил ЧСИ, че със Заповед на Министъра на отбраната е прекратен договорът му за военна служба и е освободен от длъжност, а със заповед на началните на НВУ „В.Л.“ е отчислен от списъчния състав, поради което е поискал запора върху трудовото му възнаграждение да бъде вдигнат. Поискал е също, в случай на постъпване на парични суми от бившия му работодател същите да му бъдат възстановени, тъй като нямат характер на трудово възнаграждение, а представляват обезщетение по чл.227, ал.1 от ЗОВСРБ. С резолюция от 28.05.2020 г. ЧСИ оставил молбата без уважение. Излага, че запорът не разпростира действието си върху соченото имущество, тъй като е налице разлика между трудовото възнаграждение и обезщетението при прекратяване на трудовото правоотношение. Трудовото възнаграждение се дължи за предоставяне на работна сила, а сумите са постъпили след датата на неговото прекратяване и не представляват насрещна престация за извършен труд. Счита, че по отношение тези суми е недопустимо да се извършват изпълнителни действия по смисъла на чл.446а, ал.1 вр. с чл.446а, ал.2 ГПК. Излага още, че обезщетението има характер на компенсация за изпитаните от военнослужещия рискове, ограничения и неудобства при изпълнението на кадровата военна служба и функцията му е да обезщети неблагоприятните последици, свързани с приспособяване на начина на живот към новото социално положение. Предвид изложеното моли съдът да отмени незаконосъобразните изпълнителни действия на ЧСИ по соченото изпълнително дело, изразяващи се в отказ на съдебния изпълнител да вдигне наложения запор върху трудовото възнаграждение на жалбоподателя по прекратеното със заповед №ДКВ-108/16.03.2020г. на министъра на отбраната на РБългария служебно правоотношение и насочването на изпълнението върху имуществото, което счита за несеквестируемо, представляващо обезщетение по чл.227, ал.1 ЗОВСРБ.
В срока
по чл.436, ал.3 ГПК кредиторът е депозирал писмени възражения, в които взема
становище за неоснователност на жалбата.
Съдебният изпълнител е изложил мотиви по обжалваното действие, съгласно чл.436, ал.3 ГПК, в които взема становище по неоснователност на жалбата.
Жалбата е
депозирана в срока по чл.436, ал.1 от ГПК, от надлежна страна, против подлежащо
на обжалване действие на ЧСИ, поради което е допустима.
Приложеното
изп.д.№ 2011*0400118,
по описа на ЧСИ с рег. № *, с район на действие ШОС, е образувано по молба на С.С.Е.,
срещу длъжника Д.Г.Ч., въз основа на два изпълнителни листа: от 26.07.2010 г. по
ч.т.д. № 2943/2010 г. на ШРС, за сумата от 6100лв. главница за неизпълнение на
парично задължение по Запис на заповед от 13.06.2008 г. и лихва в размер на
1567,96лв. за периода 13.07.2008 г. – 22.07.2010 г., ведно със законната лихва
считано от 23.07.2010 г., както и сумата от 155,35 лв. разноски; и изпълнителен
лист 26.07.2010 г. по ч.т.д. № 2944/2010 г. на ШРС за сумата от 3300лв. по
Запис на заповед издаден на 23.03.2007 г., 1439,38лв. лихва за периода
23.04.2007 г. – 22.07.2010 г. и законна лихва от 22.07.2010 г., както и сумата
от 94,78 лв. разноски по делото. На 23.03.2011 г. на длъжника по изпълнителното дело
е връчена покана за доброволно изпълнение. Като взискател съгласно чл.458 ГПК
присъединен по право е и държавата, за дължимите й от длъжника публични вземания.
Наложен е запор върху трудовото възнаграждение на длъжника от НВУ „В.Л.“
факултет ***, като съобщението е получено от третото задължено лице на
22.03.2011 г. В резултат на запора третото задължено лице е провеждало
ежемесечно суми по сметката на ЧСИ. С писмо от 11.05.2020 г. НВУ „В.Л.“ Факултет
***, е уведомило ЧСИ, че от 13.04.2020 г. е прекратен договора за кадрова
военна служба на Ч., поради навършване на пределна възраст от военнослужещия
/Заповед от 16.03.2020 г. на Министъра на отбраната/, а от 15.04.2020 г. е
назначен с трудов договор при същия работодател.
С молба от
18.05.2020 г. длъжникът е поискал от ЧСИ да вдигне запора, с оглед прекратяване
на служебните му правоотношения , а в
случай че постъпят суми по наложения запор от бившия му работодател, то същите да
му бъдат възстановени, тъй като имат характер на обезщетения по смисъла на
чл.446а, ал.1вр. ал.2 ГПК, поради което се изцяло несеквестируеми. Видно от приложената
Заповед от 07.04.2020 г. на Началника на НВУ „В.Л.“, е разпоредено, в
съответствие с чл.227, ал.1 ЗОВСРБ на Д.Ч. да се изплати еднократно парично
обезщетение – 20 месечни възнаграждения в размер на 47300лв.; в съответствие с
чл.227, ал.5 ЗОВСРБ обезщетение в размер на 650 лв.; обезщетение по чл.19, т.2
от Наредбата осигуряване с униформено
облекло; на основание чл.199 ЗОВСРБ за неползван платен годишен отпуск, за 2020
г. – 1238.82лв., или обща стойност на сумата за изплащане е 49372,99лв.
С платежно нареждане
от 20.05.2020 г. по сметката на ЧСИ е преведена сумата от 698,13лв. с наредител
Факултет *** към НВУ, като основание за плащане в документа е посочено
настоящото изп.д. № 2011*0400118. На 29.05.2020 г. ЧСИ превел по сметка на взискателя
С.С.Е. сумата от 638,39лв. /след приспадане на дължимите такси по ТТР към ЗЧСИ
в размер на 59,74лв./. С писмо от НВУ Факултет
по *** е уточнено, че сумата от 698,13лв. има следния характер: обезщетение по
чл.227, ал.1 ЗОВСРБ – 428,79 лв.; обезщетение по чл.227, ал.5 ЗОВСРБ – 100лв; и
възнаграждение по чл.298, ал.2 от същия закон
- 169,34 лв.
С разпореждане от
28.05.2020 г., след становище на взискателя, ЧСИ е оставил без уважение молбата
на длъжника от 18.05.2020 г.
С платежно
нареждане от 25.06.2020 г. е преведена
по сметката на ЧСИ сумата от 2462,78лв., която съгласно писмо от НВУ „В.Л.“
факултет ***, има характер на обезщетение по чл. 227, ал.1 ЗОВСРБ, но доколкото
това е станало след подаване на настоящата жалба, то не е предмет на същата.
При така
установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните изводи: Предмет
на настоящото производство е жалба, срещу действия на ЧСИ по изп. д. № 2011*0400118,
по описа на ЧСИ с рег. № *, с район на действие ШОС, изразяващи се в отказ от
28.05.2020г. на съдебният изпълнител да вдигне
наложения запор върху трудовото
възнаграждение на жалбоподателя поради прекратяване със заповед
№ДКВ-108/16.03.2020г. на министъра на отбраната на РБългария на служебното му
правоотношение, както и насочване на изпълнението върху вземане на
длъжника от НВУ
„В.Л.“ Факултет *** представляващо обезщетение по чл.227 и чл.298, ал.2 от ЗОВСРБ - сумата 698,13 лв. преведена от Факултет *** към
НВУ, по сметка на ЧСИ,./доколкото такава част от обезщетението е преведена по
сметка на съдебния изпълнител към момента на депозиране на жалбата/, за която длъжникът
твърди, че е несеквестируема.
В нормата на чл.435 от ГПК са посочени кои точно действия на съдебния изпълнител
може да обжалва длъжникът. Съгласно чл.435, ал.2 от ГПК длъжникът може да обжалва
постановлението за глоба, насрочването на изпълнението върху имущество, което смята
за несеквестируемо, отнемането на движима вещ или отстраняването му от имот, поради
това, че не е уведомен надлежно за изпълнението, отказа на съдебния изпълнител да
извърши нова оценка по реда на чл.468, ал.4 и чл.485 ГПК, определянето на трето
лице за пазач, ако не са спазени изискванията на чл.470, както и в случаите по чл.486,
ал.2 ГПК, отказа на съдебния изпълнител да спре, прекрати или приключи принудителното
изпълнение, както и разноските по изпълнението. Запорът не е предвиден като действие,
което длъжникът може да обжалва /той може да обжалва насочването на изпълнението
върху конкретно вземане, само с твърдение, за неговата несеквестируемост/. Ето защо
и доколкото не се касае за нито една от посочените хипотези, жалбата в частта срещу отказа на съдебният изпълнител да
вдигне наложения запор върху трудовото възнаграждение на жалбоподателя поради
прекратяване със заповед №ДКВ-108/16.03.2020г. на министъра на отбраната на РБългария
на служебното му правоотношение се явява
недопустима, поради което и следва да бъде оставена без разглеждане.
Само за пълнота следва да се отбележи, че по делото
са налице доказателства, че след прекратяване на 13.04.2020 г. на договора за кадрова
военна служба на Ч., /поради навършване на пределна възраст от военнослужещия със
Заповед от 16.03.2020 г. на Министъра на отбраната/, от 15.04.2020 г. същият е назначен
с трудов договор при същия работодател. Съгласно чл.512, ал.1 ГПК запорът върху
трудово възнаграждение се отнася не само за възнаграждението, посочено в запорното
съобщение, но и за всяко друго възнаграждение на длъжника, получено срещу същата
или друга работа при същия работодател или същото учреждение. Нещо повече, съгласно
ал.3 на същия текст, ако длъжникът премине на работа при друг работодател или в
друго учреждение, запорното съобщение се препраща там от лицето, което първоначално
го е получило, и се смята за изпратено от съдебния изпълнител. Третото задължено
лице уведомява съдебния изпълнител за новото място на работа на длъжника и за размера
на сумата, удържана до преминаването на другата работа.
В останалата част,
касателно несеквестируемостта на преведеното на съдебния изпълнител вземане, жалбата
се явява допустима, съгласно чл.435, ал.2,
т.2 ГПК.
Съгласно приетото по
т.1 ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. 2/2013 г. ОСГТК на ВКС, запорът и възбраната като
изпълнителни действия не подлежат на обжалване. На обжалване подлежи насочването
на изпълнението върху несеквестируемо имущество. По такава жалба съдът е длъжен
да се произнесе, секвестируем ли е имущественият обект за събирането на предявеното
вземане. В жалбата може да са изложени оплаквания и да се иска отменяването на някои
действия - запор, възбрана, опис, оценка, назначаване на пазач, насрочване на продан
и др., но съдът се произнася по тези искания само доколкото посочените отделни изпълнителни
действия са несъвместими с несеквестируемостта и в този смисъл я нарушават. Отделното
обжалване на тези действия не е допустимо.
Принципът, установен в чл.133 ЗЗД и чл.442 ГПК е за секвестируемост на цялото имущество на длъжника, но от този принцип законът предвижда изключения /чл.444, чл.446, чл.446а ГПК/, като защитата важи за всяко физическо лице. Изричната законова забрана да се насочва изпълнението върху определени права е водена от съображения за обществен интерес, да се запазят определени имуществени права, които служат като опора за съществуването на длъжника и неговото семейство. Във всички случаи на несеквестируемост законът има за цел длъжникът и неговото семейство да разполагат с една определена част от вещите и вземанията си, която задоволява основните човешки потребности.
Процесуалната норма на чл.446, респ.446а ГПК
предвижда изрично определени вземания на длъжника за несеквестируеми /пълна или
частична несеквестируемост/. В съдебната практика няма спор, че трудовото възнаграждение и въобще всяко
възнаграждение за труд, както и пенсията са частично секвестируеми, т.е.
наложеният запор върху тях обхваща само секвестируемата част / чл.446 от ГПК,
ТР № 2/26.06.2015 по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.1,3,13/. Преценката
дали сумата, върху която е насочено изпълнението е секвестируема, изхожда от
това, какъв е произходът на паричните средства – такива за положен труд /без
значение формата на тяхното плащане -в брой или по банков път/. Нормите уреждащи несеквестируемостта са
императивни, не могат да се тълкуват разширително, което обстоятелство е
своеобразна пречка за включване на обезщетенията в категорията на процеуално
защитените вземания на длъжника.
Съдът счита, че процесното вземане не попада
в предметния обхват на чл.446 и чл.446а ГПК. Трудовото възнаграждение е елемент
от трудовото правоотношение и представлява дължимата от работодателя на
работника или служителя насрещна престация за предоставената му на разпореждане
и за ползване от последния работна сила. Различие между трудовото
възнаграждение и тези плащания се открива в правопораждащия ги юридически факт
– трудово възнаграждение се дължи заради предоставяне на работна сила за
изпълнение на определена работа, докато компенсационните и гаранционните плащания
се дължат заради невъзможност да се престира работна сила по причина извън
работника или служителя, или за посрещане на допълнителни разходи във връзка с
престирането й. От своя страна обезщетенията при прекратяване на трудовото
правоотношение имат различни правни
основания, но общото е, че се дължат във връзка с прекратяване на
правоотношението между работодателя и работника или служителя. Но не са елемент
от трудовото възнаграждение.
Процесните обезщетения по своята правна
природа не представляват обезщетения в истинския смисъл на думата, тъй като не
репарират причинени вреди на работника или служителя. В тази група попадат компенсационните
/напр. пътни, дневни, квартирни пари, плащания при преместване на работа в
друго населено място/, и гаранционните плащания /за неизпълнение на предписание
за трудоустрояване, невъзможност за изпълнение на работата при бедствие/. Същевременно,
не се касае и за защита на други посочени в специални забранителни норми
вземания /напр. по чл.114а, ал.1 КСО досежно обезщетенията и помощите по
държавното обществено осигуряване; чл.14, ал.3 ЗСП във връзка със социалните
помощи; чл.198 КЗ за застрахователната сума по застраховка „Живот“ и
„Злополука“, както и за застрахователното обезщетение по застраховка
„Гражданска отговорност“/.
Предвид изложените съображения се налага
изводът, че процесното вземане не е несеквестируемо и съдебният изпълнител
разполага с процесуална власт да насочва принудителното изпълнение върху същото.
Ето защо жалбата срещу това атакувано действие се явява неоснователна и следва
да се остави без уважение.
Обстоятелството,
дали сумата представляваща обезщетение по ЗОВСРБ, е постъпила по сметка на ЧСИ
по запор на трудово възнаграждение, не рефлектира върху произнасянето на съда,
доколкото релевантна в настоящото производство се явява единствено преценката
дали имуществено, срещу което е насочено изпълнение, е несеквестируемо.
Водим от горното от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалба вх.рег.№ 03129/22.06.2020 г. на Д.Г.Ч., срещу отказ от 28.05.2020г. на ЧСИ, с рег. № *, с район на действие ШОС, по изп. д. № 2011*0400118, да вдигне наложения запор върху трудовото възнаграждение на жалбоподателя поради прекратяване със заповед №ДКВ-108/16.03.2020г. на министъра на отбраната на РБългария на служебното му правоотношение.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалба вх.рег.№ 03129/22.06.2020 г. на Д.Г.Ч., срещу действие на ЧСИ, с рег. № *, с район на действие ШОС, по изп. д. № 2011*0400118, изразяващо се в насочване на изпълнението върху вземане на длъжника от НВУ „В.Л.“ Факултет *** представляващо обезщетение по чл.227 и чл. чл.298, ал.2 от ЗОВСРБ - сумата 698,13 лв. /превод на сумата 698,13 лв. от Факултет *** към НВУ, по сметка на ЧСИ/, поради несеквестируемост.
В
частта, с която жалбата е оставена без разглеждане, решението подлежи на обжалване
пред Варненски апелативен съд в едноседмичен срок от съобщаването му.
В останалата част, на основание чл.437,
ал.4 от ГПК решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.