Решение по дело №644/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба от А. П. И. от [населено място], срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 24-0433-000062 от 29.02.2024 г. на Началника на І РУ при ОД на МВР Варна, с която на оспорващия е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 2а, б. „а“ ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС с рег. № * за срок от 6 месеца, считано от дата 29.02.2024 г.

С жалбата се настоява, че оспорената заповед е нищожна и незаконосъобразна. Твърди се, че свидетелството за управление на М. Л. Е. е потвърдено за валидно през декември 2023 г., от посолството на Бразилия в Букурещ. Според оспорващия заповедта е издадена от некомпетентен орган, при липса на материалноправните предпоставки за прилагане на ПАМ, не е указано конкретно в коя хипотеза на чл. 171, т. 2а, б. “а“ ЗДвП се има предвид и липсва конкретика на нарушението, което се засяга организирането на защитата. Изтъква се, че М. Л. Е. е влязъл от Румъния в страната през декември 2023 г., управлява с националното си СУМПС в 3-месечния срок по чл. 162 ЗДвП, а и Бразилия е страна по Конвенцията за движението по пътищата (Виена 1968 г.), поради което националното СУМПС е годен документ за правоспособността на водача на МПС. Настоява се, че наложената ПАМ е несъответна на целта на закона, като с нея се налага санкция спрямо трето лице – собственик на МПС, което не е нарушител, а е правоспособен водач и ще търпи щети. Искането е да се отмени оспорената заповед. Претендира се присъждане на разноски. В хода на устните състезания, адв. И. К. – процесуален представител на оспорващия поддържа изложените в жалбата доводи и искания, като сочи, че нормата на чл. 162, ал. 2 ЗДвП е дискриминационна по отношение на дългосрочно пребиваващи в РБ чужденци спрямо всички останали чужденци.

Ответникът – Началникът на I РУ при ОД на МВР – Варна, чрез главен юрисконсулт Б. Й., с писмено становище настоява, че жалбата е неоснователна и излага доводи за правилност и законосъобразност на оспорения акт. Изтъква се, че водачът на МПС не е представил валидно СУМПС, издадено по реда на чл. 162, ал. 4 ЗДвП, въпреки че от датата на издаване на картата за дългосрочно пребиваване в Република България – 25.01.2023 г., е изтекла повече от една година. Искането до съда е да се потвърди оспорената заповед. Прави се възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В хода на устните състезания юриск. Г. Г. поддържа направените искания и изложените доводи за законосъобразност на обжалваната заповед.

Съобразявайки посочените от оспорващия основания, изразените становища на страните и фактите, които се извеждат от събраните по делото доказателства, както и с оглед на разпоредбата на чл. 168 АПК, определяща обхвата на съдебната проверка, приема следното:

Жалбата е допустима. Същата е подадена от лице, с правен интерес от оспорването. Жалба, подадената на 20.03.2024 г. е в 14-дневния срок по чл. 149, ал. 1 АПК, предвид връчването на оспорената заповед на 11.03.2024 г. По аргумент от чл. 172, ал. 5 ЗДвП процесната заповед се явява годен за оспорване акт.

От фактическа страна съдът приема за установено следното:

При извършена проверка от служители на I РУ при ОД на МВР Варна е установено, че на 29.02.2024 г., около 11:54 ч., в [населено място], [улица]в посока [улица], М. Л. Е. с [ЕГН] управлява лек автомобил Ш. Л. с рег. № [рег. номер], собственост на оспорващия – А. П. И., без да притежава валидно СУМПС, а с националното си СУМПС, издадено от Република Бразилия, която не е държава членка на Европейския съюз или страна по споразумението за Европейското икономическо пространство или Конфедерация Швейцария, повече от една година от датата на издаване на документа за пребиваване – 21.01.2023 г.

За констатираното нарушение на чл. 162, ал. 2 ЗДвП е съставен Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) Серия GA бл. № 1046528 на 29.02.2024 г. срещу М. Л. Е., който акт е подписан от нарушителя с отбелязване, че няма възражения. С АУАН са иззети СРМПС № ********* и регистрационни табели с номер № [рег. номер].

Предвид съставения АУАН и на основание чл. 22 ЗАНН, с оспорената заповед – ЗППАМ № 24-0433-000062 от 29.02.2024 г., издадена от Началника на І РУ при ОД на МВР Варна, на оспорващия е наложена ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а” ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца, считано от 29.02.2024 г. Административният орган изцяло възпроизвежда в мотивите си фактическата обстановка, описана в АУАН, позовавайки се и на извършени справки в АИС на МВР „Административнонаказателна дейност“ и „Български документи за самоличност“, като посочва, че са налице материалноправните предпоставки за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС с рег. № [рег. номер] на собственика, чието МПС се управлява от водач, без да притежава СУМПС, валидно за територията на РБ – неправоспособен водач.

Не се спори, че оспорващият е собственик на процесния автомобил - Ш. Л. с рег. № [рег. номер].

Водачът, който е управлявал на 29.02.2024 г. собствения на оспорващия автомобил - М. Л. Е., е бразилски гражданин, който е с първа карта на продължително пребиваващ в РБ чужденец, издадена на 26.11.2007 г. и подновявани периодично карти, както и със статут на постоянно пребиваващ в РБ чужденец, с Разрешение за пребиваване в Република България № *********, издадено от Дирекция „Български документи за самоличност“ на 25.01.2023 г., валидно до 23.01.2028 г. – предвид представената от ответника Справка за лице – АИС „Български документи за самоличност“.

От Справката за пътуване на лице – чужд гражданин, за периода от 01.01.2021 г. до 23.04.2024 г. се установява, че последното (преди датата на нарушението, за което е съставен АУАН) влизане в РБ на М. Л. Е. е на ГКПП Дуранкулак на 27.12.2023 г. в 12:12 ч.

Така установяващото се от фактическа страна, обуславя следните правни изводи:

С процесната оспорената заповед е приложена спрямо жалбоподателя ПАМ по ЗДвП. Съгласно чл. 171 ЗДвП, за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат принудителни административни мерки, като една от тези мерки по т. 2а, б. "а" е процесната: „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ на собственик, който управлява моторно превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства - за срок от 6 месеца до една година.“ ПАМ е с превантивен характер и цели осуетяване възможността на дееца да извърши други подобни нарушения, като същата не съставлява вид административно наказание, по арг. от чл. 12 и чл. 13 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Именно с оглед непосредствената цел за ограничаване на евентуално противоправно поведение и обезпечаване положителните действия на субекта на правоотношението, мярката се прилага за определен срок.

Оспорената заповед е постановена в пределите на материалната (предметната) компетентност на Началника на I РУ при ОД на МВР – Варна. ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а” ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по ЗДвП съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица, по аргумент от чл. 172, ал. 1 ЗДвП. Съгласно т. 1.6. от Заповед № 365з-8226 от 30.12.2021 г. на Директора на ОД на МВР – Варна (л. 10 от адм. преписка), издадена връзка с т. 1.3. от Заповед № 8121з-1632 от 02.12.2021 г. на Министъра на вътрешните работи, Началниците на РУ при ОД на МВР Варна са оправомощени да прилагат ПАМ по чл. 171, т. 2а ЗДвП. Издалото оспорената заповед лице – Х. З. З., заема длъжността Началник на Първо РУ при ОД на МВР Варна от назначаването му със заповед от 31.08.2022 г. и към момента на издаване на оспорената заповед, предвид представеното Удостоверение рег. № 365000-35327/27.05.2024 г., издадено от Началника на сектор „Човешки ресурси“ при ОД на МВР Варна. Възраженията на оспорващия в този аспект за нищожност на обжалваната заповед като издадена от некомпетентен орган се явяват неоснователни.

По отношение спазването на изискванията за форма на административния акт:

Актът е писмен и мотивиран, както изисква нормата на чл. 172, ал. 1 ЗДвП. Заповедта съдържа посочване на правното основание за издаването й - чл. 22 ЗАНН и чл. 172, ал. 1 и чл. 171, т. 2а, б. „а” ЗДвП. Като фактически основания, мотивирали органа да постанови заповедта, са посочени съставеният АУАН, фактическата обстановка във връзка с констатираното нарушение, както и нарушената правна норма. Словесното описание на нарушението е ясно и в достатъчна степен индивидуализира деянието, за което е приложена ПАМ. От посочените фактически и правни основания за издаването на заповедта, става ясно въз основа на кои конкретно юридически факти органът упражнява публичното си субективно право за издаване на оспорената заповед.

Заповедта съдържа посочване на фактите, които обуславят направения извод за липса на валидно СУМПС на лицето, управлявало ППС на оспорващия. От конкретното словесно описание в оспорената заповед на нарушението, за което е наложена процесната ПАМ, недвусмислено се установява коя от хипотезите, визирани в чл. 171, т. 2а, б. „а“ ЗДвП административният орган приема за осъществена в случая, а именно прилагане на процесната ПАМ – прекратяване на регистрацията на ППС, на собственика, чието МПС е управлявано от лице, което не притежава СУМПС, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС, като лицето не притежава СУМПС, което да е валидно за територията на РБ. С оглед изложеното неоснователно е възражението на оспорващия за неяснота в този аспект, която неяснота да рефлектира върху правото му на защита. Доколкото документът, с който се удостоверява правоспособността на водача на МПС е именно СУМПС, то в този смисъл, в случая, предвид липсата на валидно СУМПС, административният орган посочва, че водачът е неправоспособен.

Не се установява наличието на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на заповедта, които да обосновават отмяната на оспорения акт. Административният орган се е произнесъл, след като е събрал доказателства и е изяснил релевантните за спора факти.

Съдебният контрол за материална законосъобразност на оспорената заповед обхваща преценката налице ли са установените от компетентния орган релевантни юридически факти, изложени в мотивите, както и доколко тези факти от действителността могат да бъдат подведени под хипотезата на посочената правна норма.

Както се посочи мотивите на процесната заповед сочат на хипотезата, в която се прилага ПАМ на собственик, чието МПС е управлявано от лице, което не притежава СУМПС, валидно за категорията на МПС.

Възраженията на оспорващия не са свързани с отричане на изложените в обжалваната заповед факти – не се оспорва, че на посочените дата и място М. Л. Е. е управлявал собственото на А. П. И. МПС с издадено на Е. от държавата Бразилия СУМПС, както и че документът за пребиваване в РБ на М. Л. Е. е издаден на 25.01.2023 год. Тези факти се установяват и от доказателства по делото.

В обжалваната заповед тези факти са квалифицирани като управление на МПС от лице, което не притежава СУМПС.

Правилата за валидността и признаването в България на свидетелство за управление на МПС, издадено от чужди държави, са уредени в ЗДвП, както и в няколко международни договора - Женевска конвенция за движение по пътищата от 1949 г., Виенска конвенция за движение по пътищата от 1968 г. и Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили. Тези международни договори са обнародвани, ратифицирани и влезли в сила за България, поради което имат предимство пред вътрешното законодателство, което им противоречи.

Анализът на разпоредбата на чл. 161 ЗДвП сочи, че в България се признават и са валидни чуждестранни национални свидетелства, които не са издадени от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, ако те отговарят на конкретните изисквания съдържащи се в Женевската конвенция за движение по пътищата от 1949 г., Виенската конвенция за движение по пътищата от 1968 г. и Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили, в зависимост от това към кой договор се е присъединила държавата, издала свидетелство, както и в зависимост от статута на водача.

В конкретната хипотеза е налице СУМПС издадено от Бразилия. Тази държава е страна по Виенска конвенция, подписана на 08.11.1968 г., като, както и оспорващият сочи, Конвенцията е ратифицирана от Бразилия на 29.10.1980 г.

С чл. 41, т. 2, б. "б" и б.“с“ от Виенската конвенция от 1968 г. е договорено страните по конвенцията да признаят всяко национално свидетелство за управление, отговарящо на положенията от Приложение № 6 и Приложение № 7 на настоящата Конвенция.

Именно с оглед задълженията, които България е поела с ратифицирането на Виенската конвенция от 1968 г. (Указ № 1458/15.08.1978 г. на Държавния съвет – ДВ бр. 66 от 1978 г. в сила от 31 януари 1994 г.), с нормата на чл. 161, т. 1 ЗДвП законодателят посочва, че СУМПС, издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено, в случаи, че държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията.

Същевременно националният законодател, с нормата на чл. 162, ал. 2 ЗДвП, приема, че дългосрочно пребиваващите в РБ чужденци могат да управлява МПС на територията на РБ със СУМПС, което не е издадено от държава членка на ЕС, от страна по споразумението на ЕИП или от Конфедерация Швейцария само до една година, считано от датата на издаване на документа за пребиваване. Управлението от дългосрочно пребиваващо в РБ лице на МПС в РБ след изтичането на посочения в нормата на чл. 162, ал. 2 ЗДвП срок със СУМПС, издадено от държавата Бразилия е равнозначно на управление на МПС без валидно СУМПС. Непритежаването на валидно СУМПС е основание съгласно чл. 171, т. 2а, б. „а“ ЗДвП за налагане на ПАМ от вида на процесната по делото.

Предвид факта, че водачът М. Л. Е. е гражданин на Федеративна Република Бразилия, със статут на постоянно пребиваващ в РБ чужденец, притежаващ разрешение за пребиваване в РБ, издадено на 25.01.2023 г., с постоянен адрес в РБ, то за него е възникнало задължението да предприеме действия по подмяна на СУМПС след изтичане на едногодишния срок от издаване на документа му за пребиваване, т.е. след 25.01.2024 г., ако желае да управлява МПС на територията на РБ. Правилно контролните органи и ответникът приемат, че М. Л. Е., управлявайки в РБ МПС на 29.02.2024 г. със СУМПС, издадено от Бразилия, е управлявал МПС на оспорващия без да притежава СУМПС, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС, доколкото СУМПС на Е. е издадено от Бразилия и не е подменено с българско след изтичане на едногодишния срок, считано от издаването на документа на чужденеца за пребиваване. Наложената с обжалваната заповед по отношение на оспорващия А. П. И. ПАМ по чл.171, т.2а, б. “а“ ЗДвП - прекратяване на регистрацията на собственото му ППС за минималния срок от 6 месеца, е материално законосъобразна, доколкото се установява, че оспорващият е собственик на процесното по делото МПС, което е било управлявано от лице, което не притежава СУМПС, валидно за категорията на МПС.

Определеният от административния орган срок на ПАМ е минимално предвиденият в ЗДвП, поради което следва да се приеме, че е налице предварителна преценка на законодателя по отношение съразмерността на засягането на лицата, спрямо които се прилага мярката.

Виенската конвенция от 1968 г. не съдържа изрична договорка за неограничено във времето признаване на валидността както на чуждестранното национално, така и на международното свидетелство за управление, като националното законодателство на всяка от договарящите държави може да ограничи валидността на чуждестранното свидетелство за управление и това е направено от страните при различни срокове, често в зависимост от визовата им политика – 3 месеца, 6 месеца или 12 месеца. Следва да се посочи, че съгласно чл. 41, ал. 7, б. "а" от Виенската конвенция, е налице възможност държавата да не признае валидността на националните свидетелства за управление, издадени на територията на друга договаряща страна на лица, чието постоянно местожителство е било в тази страна в момента на издаването на свидетелството, но е било сменено след издаването на свидетелството. Именно в съответствие с тази дадена от конвенцията възможност националния законодател е определил срок от една година за чужденците, дългосрочно пребиваващи в страната, считано от датата на издаване на документа за пребиваване да заменят след този срок без изпит чуждестранното си СУМПС с българско.

Неоснователно е възражението на оспорващия, че нормата на чл. 162, ал. 2 ЗДвП е дискриминационна спрямо дългосрочно пребиваващите в РБ чужденци, в сравнение с останалите чужденци. Не може да се отрече правомощието на държавата да въвежда по-големи задължения за чужденците, които са избрали дългосрочно да пребивават в РБ, в сравнение със задължения за останалите чужденци, които преминават през РБ или краткосрочно пребивават. Приложената съдебна практика на АССГ (Решение № 3716 от 06.06.2022 г. по адм. дело № 3009/2022 г.) не се явява задължителна за настоящия състав на съда, а казусът по адм. дело № 62/2024 г. на АдмС – Варна, по който е постановено Решение №2902 от 20.03.2024 г. е напълно различен –наложената ПАМ по соченото дело е за нарушение по чл. 150 от ЗДвП, вр. чл. 162, ал. 1 ЗДвП, извършено от български гражданин, за който е относим 3-месечният срок за подмяна на СУМПС, считано от влизането му в РБ.

Обстоятелството, че М. Л. Е. е влязъл в РБ на 27.12.2023 г., т.е. установен е да управлява МПС в 3-месечния срок от последното му влизане в РБ, е неотносим към настоящия казус, доколкото нормата на чл. 162, ал. 1 ЗДвП се явява приложима за български граждани, какъвто М. Л. Е. не е.

Не е налице и отменителното основание по смисъла на чл. 146, т. 5 АПК, тъй като процесната заповед е издадена в съответствие с целта на закона. Наложената ПАМ има превантивен характер и цели осуетяване възможността на дееца да извърши други подобни нарушения. С нейното прилагане се изпълнява и целта на чл. 22 ЗАНН, във връзка с чл. 171 ЗДвП - да се осигури безопасността на движението по пътищата и да се преустановят административните нарушения от водач, който управлява МПС без да притежава СУМПС, валидно за категорията на управлявано МПС.

Така обоснованата липса на всички регламентирани в чл. 146 АПК отменителни основания налага жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна.

При този изход от делото, основателна, съгласно чл. 143, ал. 3 АПК, е претенцията на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. В процеса същият е бил надлежно представляван от упълномощени юрисконсулти. Съгласно разпоредбата на чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, във вр. с чл. 37 от Закона за адвокатурата, оспорващият следва да се осъди за заплати в полза на ответника сумата в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение.

На основание чл. 172, ал. 2 АПК, съдът

ОТХВЪРЛЯ жалбата от А. П. И. против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 24-0433-000062 от 29.02.2024 г., издадена от Началника на Първо РУ при ОД на МВР Варна, с която е постановено прекратяване на регистрацията на ППС - лек автомобил Ш. Л. с рег. № [рег. номер], за срок от 6 месеца,считано от дата 29.02.2024 г.

ОСЪЖДА А. П. И., [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [улица], вх. В, ет. 1, ап. 8 да заплати на ОД на МВР Варна сума в размер на 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.