№ 4944
гр. София, 10.01.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ
като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Частно гражданско
дело № 20231110171206 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК във връзка с чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
Подадено е заявление от п срещу К. С. Б., с което се иска издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК за сумата от общо 7329,16 лв., от която:
- 3054,96 лв. - главница;
- 1235,65 лв. - договорна възнаградителна лихва за периода 25.09.2022 г. - 05.10.2023 г.
- 674,15 лв. - възнаграждение за услуга "Фаст";
- 1242 лв. - възнаграждение за услуга "Флекси";
- 20 лв. - такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането;
- 500 лв. - такси по тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90
календарни дни за плащане на вноска;
- 428,27 лв. - лихва за забава за периода 26.06.2022 г. - 05.10.2023 г.;
- 174,13 лв. - лихва за забава за периода 05.10.2023 г. 21.12.2023 г.;
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение по чл.411, ал.2, т.3
ГПК, така и с оглед въведено от практиката Съда на Европейския съюз задължение за
служебна преценка неравноправност на договорни клаузи, когато са налице фактически
данни за такава неравноправност (С-147/16; C-243/08) намира, че от представените по дело
документи може да се направи извод за вероятна неравноправност на клаузите за
допълнителни услуги, така и за таксите и неустойката, както и за възнаградителна лихва.
В конкретния случай вземанията се претендират по договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК, поради което приложение намират разпоредбите на ЗПК,
съответно ЗЗП. На основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като ако констатира такива или е
налице обоснована вероятност за това, заявлението се отхвърля.
Първо, настоящият състав намира, че е нищожна клаузата от договора, с която се
1
уговаря възнаградителна лихва в размер на 41 % годишно, поради противоречие с
добрите нрави.
Съдът споделя доводите, застъпени в практиката на въззивната инстанция - Определение №
13537/09.11.2023 г. СГС, ЧЖ-III-Б, по Въззивно частно гражданско дело № 12451/2023
година, Определение № 14333/27.11.2023 г. СГС, ЧЖ-II-Д, по Въззивно частно гражданско
дело № 12374/2023 година, Определение № 14454/29.11.2023 г. СГС, ЧЖ-IV-A, по Въззивно
частно гражданско дело № 12950/2023 година, Определение № 9248/31.07.2023 г. СГС, ЧЖ-
V I-В, по Въззивно частно гражданско дело № 8045/2023 година, Определение №
6981/07.06.2023 г. СГС, ЧЖ-I-И, по Въззивно частно гражданско дело № 6208/2023 година,
Определение № 10716/13.09.2023 г. СГС, ЧЖ-II-Г, по Въззивно частно гражданско дело №
9907/2023 година.
Съдът дължи служебно проверка за невалидност на уговорката за размера на годишната
възнаградителна лихва. Аргумент за това следва от мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на
ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за нищожност на неустойката поради
нейната прекомерност, принципната позиция, че съдът следи служебно за
свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, която опорочава
волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора
или отделни негови клаузи. При тази проверка съдът не дава указания на страните да правят
такива твърдения, нито да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция дължи при
констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните
последици на този правоизключващ факт (така и решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д.
№ 4497/2017 г., I l l г.о. на ВКС).
В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по
отношение на съдържанието на договора което не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, те не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи
или произтичат от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния процент
на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент от него,
наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля
петкратния размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза,
предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната
лихва, е всякога валидна и при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда от
правомощието му служебно да провери съответствието й с добрите нрави.
Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е
поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този
2
начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на
твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се
уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите нрави
следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции.
Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на
предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за
времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича
облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер
е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора.
В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на
ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се
приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която
се съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в
съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния
размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 41 % е над трикратния размер на законната
лихва.
С така уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие между
престациите, които си дължат страните.
Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип
кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно
уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо.
От друга страна, п като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не
следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя
преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира
евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на
кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане
на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя.
В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши
преценка за имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно информация,
в т.ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в
Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България.
3
Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 38,30 %, съдът намира за
противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за
кредитора, поради което клаузата от договора, в която е посочен годишен лихвен процент от
38,30 %, се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Второ, настоящият състав приема, че са нищожни клаузите от договора, с които се
уговаря заплащането на възнаграждения по услугите "Фаст" и "Флекси".
Претендираната такса „Фаст“ за приоритетно разглеждане на искането за отпускане на
кредит увеличава размера на кредита, без да е налице яснота относно насрещната престация
като договорната регламентация противоречи на императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1
ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК. Тази такса противоречи на императивната разпоредба на чл. 19, ал.
4 ЗПК, според която годишният процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по- висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Последицата от
това противоречие е предвидена изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК- клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, което обосновава извод за липса
на валидно възникнало /въз основа на нищожни договорни клаузи/ задължение на длъжника
за сочената такса.
Претендираната сума за предоставяне на допълнителната услуга „Флекси“, изразяваща с е в
правото на кредитополучателя да променя погасителния план при изпълнение на конкретно
посочени специфични изисквания, представлява допълнителна такса за действия,свързани с
усвояване и управление на кредита, което изрично е забранено от законодателя с
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което на това основание уговорката се явява
нищожна. Заплащането на възнаграждението в случая е уговорено във фиксиран размер,
разсрочен съобразно погасителния план към договора, като дължимостта на същото
настъпва със сключване на договора и не е в зависимост от извършване на конкретно
действие или услуга от кредитора. Поради това следва да се приеме, че така уговореното
възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по
договора, като по този начин се цели заобикаляне и на императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съпоставянето
с общия размер на процесното възнаграждение за пакет допълнителни услуги и начислената
договорна лихва с размера на главницата по договора за кредит обуславят извода, че
горепосоченото ограничение е превишено, поради което клаузите, с които то е уговорено са
нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Отделно от това не са изложени никакви фактически твърдения за конкретно предприети
действия по повод предоставянето на допълнителни услуги „Фаст „ и „Флекси“. Изложеното
води до извода, че стойността на кредита се оскъпява с разходи, които реално не са
извършени, което е предпоставка за неоснователното обогатяване на заявителя за сметка на
4
длъжника. Такава уговорки се явяват нищожни, поради противоречие и с добрите нрави.
Трето, недължими са сумите, претендирани като такси за събиране на вземанията.
Задължението за заплащане на такса за събиране на просрочени задължения се поражда от
неизпълнението на главните задължения на кредитополучателя да върне на падежа
предоставената му в заем сума, ведно с възнаградителната лихва. С оглед посочената
обусловеност на задълженията, респ. предпоставките за възникването на процесното такова
за такса, то следва да се приеме, че целта на последното е да обезпечи срочното изпълнение
на основните задължения на кредитополучателя и да обезщети вредите от тяхното
неизпълнение. Целта на таксите и комисионните по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал.
1 ЗПК, на която се позовава заявителят, е да се покрият административните разходи на
кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, а отделно от това
следва да се посочи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия,
свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на
кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира повече от веднъж такса за едно и също
действие. Следователно клаузите в договора за кредит, на които заявителят основава
процесните вземания и с които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи
възнаграждение за допълнително услуги и че при забава кредиторът ще има право да получи
нещо различно от лихвата за забава, противоречат на горепосочените императивни законови
норми, което обосновава извод за липса на валидно възникнало (въз основа на нищожни
договорни клаузи) задължение на длъжника за сочената такса.
Четвърто, лихвите за забава за посочените периоди се дължат само върху главницата
на кредита.
Изчислена с помощта на онлайн лихвен калкулатор на НАП, дължимата мораторни лихва за
забава за периода 05.10.2023 г. 21.12.2023 г. е в размер на 86,83 лв., като за разликата до
174,13 лв. заявлението следва да се отхвърли
Следователно, заявлението следва да се отхвърля в частта, в която се претендира договорна
възнаградителна лихва, сумата за неплатено възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги Фаст и Флекси, разходите за извънсъдебно събиране на вземането,
частично за сумата за мораторна лихва за периода 05.10.2023 г. 21.12.2023 г., а в останалата
част следва да се издаде заповед по чл.410 ГПК, като на заявителя следва да се присъдят и
разноски само пропорционално на уважената част от вземането.
Така мотивиран, Софийският районен съд,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, подадено от п
срещу К. С. Б., в частта, с която се претендират следните суми:
- 1235,65 лв. - договорна възнаградителна лихва за периода 25.09.2022 г. - 05.10.2023 г.
5
- 674,15 лв. - възнаграждение за услуга "Фаст";
- 1242 лв. - възнаграждение за услуга "Флекси";
- 20 лв. - такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането;
- 500 лв. - такси по тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90
календарни дни за плащане на вноска;
- сумата над 86,83 лв. до претендирания размер от 174,13 лв. - лихва за забава за периода
05.10.2023 г. 21.12.2023 г.;
които суми са претендирани по Договор за потребителски кредит № 40006205285.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6