№ 773
гр. Варна, 10.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ивелина Владова
Членове:Антония Якимова
мл.с. Цвета Б. Борисова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Антония Якимова Въззивно гражданско дело
№ 20253100500942 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Предмет на разглеждане са следните две жалби, подадени от
„Даунтаун Резиденс“ ЕООД (ответник в първоинстанционния процес),
действащ чрез адв. Д. Г., срещу решение № 64/07.01.2025 г., постановено по
гр.д. № 15744/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, 19-ти състав, както
следва:
1.) въззивна жалба вх. № 11910/07.02.2025 г. срещу посоченото
решение в частта, с която е допуснато, на основание чл. 34, ал. 1 ЗС, да бъде
извършена съдебна делба на следния недвижим имот: жилище -
апартамент, находящ се в гр. Варна, община Варна, област Варна, район
Одесос, бул. „В.В.“ ***, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор
*** съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
Заповед РД-18-98/10.11.2008 г. на ИД на АГКК, последното изменение,
засягащо самостоятелния обект от 28.11.2023 г., разположен в поземлен имот с
идентификатор ***, брой нива на обекта: 1 /едно/, с площ по документ от
72,50 кв.м. и прилежащи части: изба, при съседни самостоятелни обекти: под
обекта - *** и ***.2, над обекта – няма, между съсобствениците и при квоти,
както следва: ½ ид.ч. за Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул.
„Г.Б.“ ***, придобити на основание договор за дарение, обективиран в НА №
184, том III, дело № 1029/30.03.1988 г., и ½ ид.част за „Даунтаун Резиденс“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Възраждане“, бул. „А.С.“ ***, придобити на основание договор за продажба,
обективиран в НА №152, том I, рег.№ 2662, дело № 151/08.03.2018 г.;
2.) частна жалба вх. № 8235/28.01.2025 г. срещу посоченото решение в
1
частта, имаща характер на определение, с което жалбоподателят „Даунтаун
Резиденс“ ЕООД е осъден да заплаща на Е. С. М. сумата от 350 лева
месечно за ползването на делбения апартамент с идентификатор ***,
находящ се в гр. Варна, община Варна, област Варна, район Одесос, бул.
„В.В.“ ***, ет. 1, считано от влизане в сила на решението в тази му част до
окончателното извършване на делбата, на основание чл. 344, ал. 2 ГПК.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение поради допуснати нарушения на материалния
и процесуалния закон. Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд е
допуснал процесуално нарушение при събиране на допуснатите
доказателства, като е отказал да разпита водените от него в първото заседание
двама свидетели (И.Н. и Я.К.) поради това, че същите са присъствали в
съдебната зала при изясняване на спора от фактическа страна и извършване на
доклад на делото, и вместо това му е предоставил възможност да води в
следващо съдебно заседание други двама свидетели за установяване на
същите обстоятелства, относими към направеното с отговора на исковата
молба възражение за придобИ.е на притежаваната от ищцата ½ ид.ч. от
делбения имот по давност. Сочи, че по арг. от чл. 171, ал. 1, изр. 2 от ГПК
присъствието в съдебната зала на неразпитаните все още свидетели е
недопустимо само по време на разпита на други свидетели, като дори и в тази
хипотеза няма пречка за разпит на присъстващите лица, а единствено е
възможно разколебаване на достоверността на показанията им. Поддържа, че в
случая свидетелите са присъствали в заседание, на което не са събирани
доказателства и не са разпитвани други свидетели, нито страните са
изразявали становище по същество на спора, а единствено е направено
допълнение на спорните факти, които твърди ищцата във връзка с постъпилия
отговор на исковата молба. Затова и намира, че съдът неправомерно е
ограничил правото му на защита, като го е задължил да води други двама
свидетели, които не са били добре запознати със спорните факти. Счита, че
допуснатото процесуално нарушение е съществено, тъй като искът за делба е
уважен поради недоказаност (от свидетелските показания) на възражението
му за придобИ.е на имота по давност.
На основание чл. 266, ал. 3 ГПК формулира доказателствено искане за
допускане до разпит при режим на довеждане на свидетелите И.Н. и Я.К.,
водени пред първоинстанционния съд в първото заседание, но неразпитани
поради посоченото процесуално нарушение на съда.
Поддържа, че съдът неправилно е анализирал и кредитирал всички
свидетелските показания, в нарушение на чл. 172 от ГПК, и така е достигнал
до грешни правни изводи. Намира, че показанията на водените от ищцата
свидетели следва да бъдат кредитирани само частично поради наличието на
вътрешни противоречия и заинтересованост на разпитаните лица. Счита за
недостоверни показанията на св. А. в частта, според която вратата на
апартамента не е била заключвана и достъпът до имота е бил свободен, тъй
като същите са изолирани (по данни на всички останали свидетели процесният
имот, вкл. външната входна врата, е заключван), житейски нелогични (предвид
отдаването под наем на апартамента), вътрешно противоречиви (свидетелят е
искал да наеме апартамента, за който твърди, че е бил в много лошо
състояние; наложило се е да получи съдействие за достъп до имота, за който
твърди да е имал свободен достъп) и е налице потенциална заинтересованост
2
на свидетеля (бивш колега на процесуалния представител на ищцата).
Намира, че показанията на другия воден от ищцата св. Г. също са
повлияни и необективни. Изтъква наличието на множество противоречия в
показанията му - според свидетеля имотът е отдаван под наем на работници
на ответното дружество до 2016 г., а според останалите свидетели – през целия
период 2007 г. - 2023 г.; според свидетеля ищцата винаги е имала достъп до
имота, а същевременно същият е отдаван под наем; според свидетеля през
2016 г. той сменил ключалката на външната порта и отварял порталната врата
на двамата собственици, които нямали ключ, а същевременно в периода 2016
г. – 2023 г. не е търсен за достъп въобще; според свидетеля той информирал за
всичко ищцата, а същевременно пропуснал да й съобщи за интереса на св. А.
да наеме имота.
Счита, че въпреки допуснатото процесуално нарушение на съда от
показанията на водените от него св. П. и св. А. се установява упражняваното
от него владение върху делбения имот в законоустановения 10-годишен срок,
при което той се легитимира като изключителен негов собственик. По-
конкретно сочи, че от показанията на посочените лица се установява, че
апартаментът е бил в много лошо състояние към 2007 г., което наложило
ремонт и обзавеждане, а през 2022-2023 г. е извършен по-луксозен ремонт
заради отдаването му под наем; че няма свободен достъп до имота, а вратата
към булеварда се е заключвала и ключът от нея е съхраняван от негов
служител, който е настанявал работници в жилището; че другият собственик
изобщо не се е интересувал от жилището.
Поддържа, че придобивното основание, въз основа на което е
установена фактическата власт върху имота, сочи на съвладение, поради което
презумпцията на чл. 69 ЗС се счита за оборена съгласно разясненията на ТР №
1/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Намира, че съвладението е възникнало през 2007
г. с придобИ.ето на ½ ид.ч. от свързано с него дружество, като последното е
установило владение върху своята ид.ч. и държане върху идеалната част от
делбения имот, притежавана от другия съделител. Счита, че това е обяснимо с
придобивното основание и инвестиционното намерение, свързано с
придобИ.ето на ид.ч. от земята. Поддържа, че още през 2007 г. намерението е
било променено и той (съответно праводателят му) е установил владение
върху целия имот, което счита за видно от поведението му, вкл. заключването
на имота и неосигуряване на ключ за другия съсобственик, извършването на
подобрения, отдаването под наем на имота и цялостната му поддръжка, за
което не са поделяни през годините нито приходите, нито разходите.
Поддържа, че имотът постоянно е бил отдаван под наем в периода на
владението му и давността не е прекъсвана, като едва през 2023 г. ищцата се е
опитала да се противопостави на владението, но към този момент
придобивната давност вече е била изтекла в негова полза и той е бил
собственик на целия делбен имот.
С тези аргументи по същество въззивникът моли за отмяна на
решението по допускането на делбата и претендира разноски по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна Е. С. М., чрез адв.
Е. С., депозира отговор на въззивната жалба, с който излага становище за
нейната неоснователност. Намира, че първоинстанционният съд не е допуснал
соченото процесуално нарушение и не са налице предпоставките на чл. 266,
ал. 3 от ГПК за допускане до разпит пред въззивния съд на поисканите от
3
въззивника двама свидетели И.Н. и Я.К.. Излага, че последните са
присъствали в съдебната зала в първото съдебно заседание пред ВРС при
уточняването на фактите, пряко свързани с обстоятелствата, за които са
допуснати до разпит, при което достоверността на евентуалните им показания
е напълно разколебана. Счита, че съдът по никакъв начин не е ограничил
правото на защита на ответника (въззивник), тъй като не го е лишил от
възможността да се ползва от свидетелски показания, а напротив – дал му е
възможност да ангажира други двама свидетели, на което ответникът изобщо
не се е противопоставил. В условията на евентуалност – ако въззивният съд
допусне до разпит поисканите двама свидетели на въззивника, моли при
спазване принципа на равнопоставеност да се допуснат по разпит и двама
нови свидетели при режим на довеждане от негова страна, които да установят
същите обстоятелства относно достъпа до имота и отдаването му под наем и
да опровергаят твърдяното владение на ответника в сочения период.
Намира за неоснователни оплакванията на въззивника за неправилен
анализ на свидетелските показания от страна на първоинстанционния съд.
Счита, че в обжалваното решение показанията са обсъдени поотделно и в
съвкупност и така съдът е достигнал до законосъобразния извод за
недоказаност и неоснователност на възражението на ответника за придобИ.е
на собствената й ½ ид.ч. от делбения имот по давност. Счита, че показанията
на св. Г. са достоверни, тъй като са основани на преки лични впечатления - в
процесния период този свидетел ежедневно е посещавал неговия офис,
разположен в същата сграда, майка му е собственик на апартамента, съседен
на делбения, и той се е грижил и управлявал имота, вкл. той е вземал мерки по
отстраняване на течове, засегнали двата апартамента. Намира, че наличието на
роднинската връзка между нея и на свидетеля не изключва достоверността на
показанията му.
Поддържа, че по делото е установено, че в периода 2007 г. – 2023 г. тя е
имала достъп до делбения апартамент, като достъпът й е ограничен от
ответника едва през лятото на 2023 г., когато той е извършил ремонт на
жилището и го е обявил за продажба, което негово поведение е станало повод
тя да предяви иска за делба.
По изложените съображения моли за потвърждаване на решението и
претендира разноски по делото, вкл. адвокатско възнаграждение.
С частната жалба жалбоподателят оспорва като незаконосъобразно
първоинстанционното определение по чл. 344, ал. 2 ГПК в частта по
уважената претенция за сумата от 350 лв. месечно. Счита, че не са изпълнени
предпоставките за определяне на привременната мярка, тъй като не е налице
лично ползване на делбения имот от негова страна. Сочи, че той е отдал имота
под наем на трето лице, което представлява действие на управление на общата
вещ, а не акт на лично ползване. Намира, че в тази хипотеза другият
съсобственик има правото по чл. 30, ал. 3 ЗС да получи част от получаваните
граждански плодове, но не и правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС,
частен случай на което е и обезщетението по чл. 344, ал. 2 от ГПК. Позовава
се на ТР № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС и на посочена съдебна практика на
ВКС.
По същество моли за отмяна на определението (обективирано в
решението) в посочената негова част.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК насрещната страна депозира отговор на
4
частната жалба, с който излага становище за нейната неоснователност.
Намира, че в случая са налице предпоставките на чл. 344, ал. 2 от ГПК за
постановяване на поисканата привременна мярка, предвид доказаното
самостоятелно ползване на имота от страна на ответника, считано от лятото на
2023 г., когато той е извършил ремонт в жилището с цел отдаването му под
наем. Излага, че опредЕ.та сума касае ползването на имота по време на
висящността на делбения процес, а не е заявена претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС
за заплащане на обезщетение за ползването за минало време, поради което
счита за неприложима в случая посочената в частната жалба практика на ВКС.
По същество моли за потвърждаване на обжалваното определение.
В открито съдебно заседание въззивникът не се представлява.
Процесуалният му представител адв. Д. Г. предварително депозира писмена
молба, с която поддържа подадените въззивна и частна жалби и претендира
разноски по делото, съобразно изхода му.
Въззиваемата, чрез адв. Е. С., поддържа депозираните отговори и
претендира разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
Съдът констатира следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Е. С.
М. против „Даунтаун Резиденс“ ЕООД конститутивен иск с правно
основание чл. 34 ЗС за делба на горепосочения апартамент, представляващ
самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР на гр. Варна.
В исковата молба са наведени твърдения, според които страните са
съсобственици на процесния апартамент. С нотариален акт № 58, том VIII, рег.
№ 6842, нот.дело № 1281/1937 г. прадядото на ищцата Т.Б. е придобил дворно
място, находящо се в гр. Варна, кв. 444, парцел 2, с площ от 376,30кв.м, което
впоследствие е застроил. По силата на съдебна делба по гр.д. № 392/1964 г. по
описа на Варненски народен съд наследниците на Т.Б., починал през 1957 г., са
станали изключителни собственици на следните вещи: синът му Д. Б. е
придобил дял първи, състоящ се от стая № 1, кухня № 4, хол № 5, тераса № 8,
клозет № 9, входно антре № 6 и ½ ид. част от стълбището за етажа № 12 и от
антрето № 6, а дъщеря му Д.Р. е придобила дял втори, състоящ се от 2 стаи №
2 и № 3, кухня № 7, клозет № 10, тераса № 11 и ½ от стълбището за етажа №
12 и от антрето № 6. Приживе Д.Р., поч. на 05.03.2004 г., се е разпоредила с
дела си от съдебната делба, като е извършила два акта на дарение в полза на
единствената си дъщеря М.Р.. С нотариален акт № 123, том IX, дело №
3422/27.07.1967 г. е дарила на последната ¼ ид. част от придобития
апартамент на втория етаж от жилищна сграда в гр. Варна, ул. „К.М.“ ***,
ведно с 74 кв.м ид.ч. от дворното място, а с нотариален акт за дарение № 40,
том III, дело № 860/07.02.1975 г. – останалите ¾ ид.ч. от същия апартамент
заедно с 59 кв.м. ид.ч. от дворното място. От своя страна приживе през 1988 г.
М.Р., поч. 24.08.2015 г., е дарила на сина си Д.М. ½ ид. ч. от собствения си
апартамент, находящ се в гр. Варна, ул.“К.М.“ 79, ведно с ¼ ид. част от
дворното място, а през 1993 г. е дарила на дъщеря си Е. М. (ищцата) другата ½
ид. ч. от апартамента, ведно с ¼ ид. част от дворното място. През 2007 г.
братът на ищцата Д.М. се е разпоредил с придобитите ид.ч. от дворното място
и ½ ид.ч. от делбения апартамент, като ги е прехвърлил на „Инвестиции и
строителство“ ООД, представлявано от управителя Л.С., с договор за замяна,
обективиран в нотариален акт № 194, том IX, рег. № 11307, дело № 1685 от
5
26.11.2007 г. на нотариус при ВРС. През 2011 г. е учредено ново дружество -
„Вип Инвестмънт“ ООД между съдружниците Л.С. и „Инвестиции и
строителство“ ЕООД, като последното е участвало в капитала чрез непарична
вноска на посочени в дружествения договор имоти, сред които и придобитите
с договора за замяна през 2007 г. С нотариален акт за покупко-продажба №
152, том I, рег. № 2662, дело № 151 от 2018 г. „Вип Инвестмънт“ ЕООД е
прехвърлило на ответника „Даунтаун Резиденс“ ЕООД притежаваните ½ ид. ч.
от делбения апартамент. По силата на посочените сделки всяка от страните
притежава по ½ ид.ч. от апартамента.
Ищцата твърди, че е възпрепятствана да ползва имота и няма достъп до
него, тъй като бравата е сменена и тя няма ключ. Неколкократно е правила
опити за срещи и разговори с управителя на ответното дружество в тази
връзка, но без успех. Същевременно той е настанил наематели в жилището и
ежемесечно реализира печалба от получавания наем, който не поделя с нея.
Моли да бъде допуснат до делба посоченият апартамент между
страните при равни квоти. Отправила и искане за постановяване на
привременни мерки – за осъждането на ответника да й заплаща, на основание
чл. 344, ал. 2 ГПК, сумата от 400 лева месечно като обезщетение за
едноличното ползване на съсобствения имот, съобразно правата й в
съсобствеността, считано от влизане в сила на съдебния акт по искането до
окончателното извършване на делбата, ведно със законната лихва за всяка
просрочена вноска.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата
молба, с който оспорва иска като неоснователен. Не оспорва да е възникнала
съсобственост между страните въз основа на посочените сделки при равни
квоти, но поддържа, че понастоящем той се легитимира като едноличен
собственик на делбения апартамент. Излага, че ищцата от дълги години
пребивава извън град Варна и изобщо не се е интересувала от имота от
придобИ.ето му от свързаното с него юридическо лице, респ. оспорва като
неверни твърденията й да е правила опити за срещи и разговори. Поддържа,
че на практика ищцата е лишена изцяло от достъп до имота, считано от
придобИ.ето на ½ ид.ч. от него от „Инвестиции и строителство“ ООД на
26.11.2007 г. След тази дата целият имот е владян от свързани дружества
повече от десет години и той е придобил по давност притежаваната от ищцата
½ ид.ч. Дружествата „Инвестиции и строителство“ ООД (ЕООД след
28.03.2011 г.), „Вип Инвестмънт“ ООД и „Даунтаун Резиденс“ ЕООД са
свързани помежду си, като част от търговската дейност на Л.С.. Владението,
упражнявано от тях след 26.11.2007 г., не е било смущавано от ищцата или
трети лица, ищцата не е разполагала с ключ и не е посещавала имота.
Последователно през годините дружествата са своили имота и по тази
причина са направили подобрения в него на приблизителна стойност от 30 000
евро. Към настоящия момент той отдава под наем имота на трети лица.
Поради липса на съсобственост намира за неоснователно и искането по
чл. 344, ал. 2 ГПК. Отделно поддържа, че отдаването под наем на имота
представлява действие на управление на общата вещ, а не на лично ползване и
претенцията по чл. 30, ал. 3 от ЗС за част от получаваните граждански плодове
е допустима за разглеждане във втората фаза на делбения процес по реда на
чл. 346 ГПК.
По същество моли за отхвърляне на иска за делба, евентуално – за
6
допускане на делбата при равни квоти между страните. Отправя искане и за
отхвърляне на претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК. Претендира и разноски по
делото.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, настоящият съдебен
състав намира за установено от фактическа страна следното:
Съгласно нотариален акт за покупко-продажба № 58, рег. № 6842, дело
№ 1284/1937 г. по описа на Варненски нотариус, Т.И. Б. е закупил празно
дворно място, находящо се в гр. Варна, кв. 444, парцел № 2, с площ 376,30
кв.м.
Видно от приложения протокол от 16.01.1965 г. от проведено публично
съдебно заседание по гр.д. № 392/1964 г. по описа на Варненския народен съд,
съдебно решение от 15.10.1964 г. по същото дело и експертно заключение по
него, изготвено от вещото лице арх. Васил Ковачев, при извършена делба на
имот, находящ се в гр. Варна, бул. „К.М.“ ***, чрез теглене на жребие, дял
първи се получава от Д. Т. Б., а дял втори – от Д. Т.а Т., който дял се състои от:
стая № 2, стая № 3, кухня № 7, клозет № 10, тераса № 11 заедно с ½ ид.ч. от
стълбището за етажа № 12 и от антрето № 6, ведно с ½ ид.ч. от дворното
място и от помещенията, упоменати в т. 3 от експертното заключение.
С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 123, том IX, дело №
3422/1967 г. на Варненски нотариус Д. Т.а Т. е дарила на дъщеря си М.К.Р. ¼
ид.ч. от собствения си апартамент, находящ се на втори етаж от жилищна
сграда, състоящ се от: ид.част от ж.б. стълбище за втори етаж, ид. част от
входно антре, кухня, две стаи, тераса, клозет, ид. част от изба с входно
стълбище, ид.част от четири навеса и 74 кв.м. ид.части от дворното място, в
което е построена сградата, цялото - застроено и незастроено – от общо 376
кв.м., находящо се в гр. Варна, по ул. „К.М.“ ***, съставляващо парцел пл. №
2 в кв. 329 на 9 подрайон по плана на гр. Варна.
С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 40, том III, дело №
860/1975 г. на нотариус при ВРС Д. Т.а Т. е дарила на дъщеря си М.К.Р.
останалите ¾ ид.части от същия апартамент.
С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 184, том III, дело №
1029/1988 г. на нотариус при ВРС М.К.Р. е дарила на сина си Д.С.М. ½ ид.ч. от
апартамента, както и ¼ ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата.
С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 84, том ХХI, дело №
5321/1993 г. на нотариус при ВРС М.К.Р. е дарила на дъщеря си Е. С. М.
останалата ½ ид.ч. от апартамента, както и ¼ ид.ч. от дворното място.
С договор за замяна, обективиран в нотариален акт № 194, том IX, рег.
№ 11307, дело № 1685 от 2007 г. на нотариус при ВРС, Д.С.М. е прехвърлил на
„Инвестиции и строителство“ ООД, представлявано от управителя Л.С.,
собствеността върху притежаваните от него 59,50 кв.м. от дворно място,
цялото с площ 376 кв.м., находящо се в гр. Варна, бул. „В.В.“ (бивш бул.
„К.М.“) ***, съставляващо УПИ № II-2, а по предходен нот. акт парцел пл. 2,
попадащ в кв. 329 по плана на 9-ти подрайон на гр. Варна, заедно с ½ ид.ч. от
самостоятелно жилище (апартамент), разположено на втори етаж от
жилищната сграда, построена в дворното място, състоящо се от: две стаи,
кухня, тераса, клозет, ½ ид.ч. от железобетонно стълбище за втория етаж и
входно антре, ½ ид.ч. от изба с входно стълбище и четири навеса без посочена
7
квадратура по предходен нотариален акт.
Няма спор, че посоченият апартамент – предмет на гореописаните
договори, е идентичен с процесния самостоятелен обект в сграда с
идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед РД-18-98/10.11.2008 г. на
ИД на АГКК, последното изменение, засягащо самостоятелния обект от
28.11.2023 г., с административен адрес: гр. Варна, р-н „Одесос“, бул. ‚В.В.“
***, ет. 1 (ет. 2 по док.), находящ се на етаж 1 в еднофамилна жилищна сграда
с идентификатор ***, разположена в поземлен имот с идентификатор ***,
предназначение на самостоятелния обект: жилище – апартамент – в жилищна
или вилна сграда или в сграда със смесено предназначение, брой нива на
обекта: 1, с площ по документ от 72,50 кв.м., ведно с прилежащи част: ½ от
изба, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: няма, под
обекта: *** и ***.2, над обекта: няма.
Видно от представения дружествен договор на „Вип инвестмънт“ ООД
от дата, 05.08.2011 г., въпросното дружество с ограничена отговорност е
учредено между съдружниците Л.К.С. и „Инвестиции и строителство“ ЕООД,
като в капитала му е внесена непарична вноска от съдружника „Инвестиции и
строителство“ ЕООД с предмет описани в договора имоти, сред които и ½
ид.ч. от самостоятелен обект с идентификатор *** и ½ ид.ч от изба с входно
стълбище и четири навеса заедно с 1/2 ид.ч. от общите части на сградата,
както и съответните ид.части от правото на строеж върху дворното място.
С нотариален акт за продажба на недвижим имот № 152 от 08.03.2018 г.,
том I, рег.№ 2662, дело № 151 от 2018 г. по описа на нотариус О.Ш. с рег. №
147 на НК, „Вип Инвестмънт“ ЕООД, представлявано от управителя Л.С., е
продало на ответника „Даунтаун Резиденс“ ЕООД, представлявано от същия
управител, само 61,50 кв.м. от ПИ с идентификатор ***, целия с площ 376
кв.м., както и ½ ид.ч. от построеното в имота жилище, апартамент с
идентификатор ***, ведно с прилежащата изба.
От приетото и неоспорено от страните заключение на допуснатата
съдебно-оценителна експертиза, изготвено от вещото лице инж. М. А., се
установява, че средномесечният пазарен наем за процесното жилище-
апартамент възлиза на 700 лв. месечно.
За установяване твърденията на ответника за осъществявано от него
владение върху целия делбен имот, съответно за опровергаването им, пред
първоинстанционния съд са събрани и гласни доказателствени средства чрез
разпита на водените от страните четирима свидетели – по двама от всяка
страна.
От свидетелските показания на водения от ответника св. И. П. (без дела
и родство със страните) се установява, че същият е бил посредник по
сключения през 2007 г. договор за замяна между фирма на Л.С. и Д.. Според
свидетеля така придобитият от С. имот бил тотална разруха, покривът течал,
стаите били вмирисани. След като го придобил в този вид, С. извършил
ремонт в апартамента, вкл. ремонтирал стаите, покрива и кухнята, сложил
плочки в банята и донесъл мебели отнякъде. От 2007 г. в имота живеели
негови работници, които работили във фирмата му. Преди година – две бил
направен голям, луксозен ремонт, който бил значително по-скъп от първия, и
след него в имота под наем живее някаква жена. Ремонтът бил направен
заради нея, като С. решил да строи на друго място. По информация от Л. и Д.,
сестрата на последния не се е интересувала от имота по повод на сделката и
8
досега. Свидетелят е виждал в имота само работници и Л.. По негови данни
вратата на жилището и тази на двора са били винаги заключени. От 2007 г. до
преди две-три години ключът го държал И., работник при С., който настанявал
работници. Свидетелят заявява, че е влизал в процесното жилище два пъти -
през 2007 г. и след това през 2020 г., не е сигурен точно за годините. Като
ходил втория път, имало ремонт на дограми и покрив, за да бъде пригодено за
отдаване под наем. Тогава потърсил И. да му отвори, но той нямал ключ за
самата сграда, понеже работниците явно били сменили ключа.
Ангажирана от ответника е и св. И. А. (без дела и родство със страните),
която е работила с Л.С. по повод на имоти – терени за строителство. Знае, че
компанията му през 2007 г. е придобила ок. 60 кв.м. от имот на бул. „В.В.“ ***
и ½ ид.ч. от втория етаж, който представлява кухня, две стаи, баня и тоалет, и
тогава бил в окаяно състояние. След като го придобил, С. направил ремонт на
апартамента и го пригодил за живеене, като го ползвал основно за свои
работници, на които следвало да осигури квартира. Свидетелката е
посещавала имота веднъж през 2008 г., когато трябвало да види на място
какво представлява същият. Когато минавала в близост през последните
години, установила, че и дограмата е подменена.
От показанията на водения от ищцата св. А. А. (без родство и дела със
страните) се установява, че същият е посещавал процесния имот преди 7-8
години във връзка с интерес от наемането му. Тогава влязъл в имота на М. –
сина на хазяйката на канторите във вътрешния двор, чийто имот бил съседен
на процесния в сградата. На излизане забелязал, че вратата на процесния имот
е отворена, имало мебели и голяма стая с прозорци. Попитал М. на кого е
имота и той му отговорил, че е на негови братовчеди. По – късно влязъл вътре,
защото не било заключено. При второто му посещение на жилището то било
затворено, но отключено. Това било след Пандемията, около 2021 г. Знае, че
М. е правил ремонти, първо на покрива, защото имало теч по цялата къща.
Виждал е работници на покрива два или три пъти. Не е преговарял за наема на
процесния имот, до който е имало свободен достъп.
Вторият воден от ищцата св. Д. Г. (неин братовчед) разказва, че
притежава имот в гр. Варна, бул. „В.В.“ ***, като собственик е неговата майка,
а той го управлява. На другата част от имота на втория етаж съсобственици са
ответникът и братовчедка му (ищца). Къщата е построена от прадядо му, а
свидетелят е роден и отраснал в имота. Вторият етаж е предназначен за
жилищен и през 70-те години е разделен на две. Едната част е била
съсобствена на Е. и брат й Д.М.и, като включва три стаи, баня и тоалет и две
тераси. Братът на ищцата е продал собствените си идеалните части от имота
през 2007 г. на ответното дружество - инвеститор. От 2007 г. до 2016 г. в
процесния имот имало работници на инвеститора по строежите му. Началото
на 2016 г. имотът бил освободен от наемателите и останал отключен, като
стоял така дълго време. В края на 2016 г. – началото на 2017 г. била извършена
кражба в имота в частта на свидетеля, поради което последният сменил
ключалката на външната порта към булеварда и започнал да я заключва. По
данни на свидетеля ищцата никога не се е дистанцирала от имота и му е
казвала, че редовно си заплаща данъците за него. От нея знае, че тя е
поддържала контакт с инвеститора и договорката им е била там да се строи и
тя да бъде обезщетена. Към настоящия момент ПУП на инвеститора не е
приет и се очаквали промени в района. Според свидетеля ищцата е посещавала
9
имота и след продажбата на ид. части от него, като тя и брат й са собственици
на магазина отдолу. Достъп е осъществявала чрез свидетеля и той я е
информирал какво се случва там. До 2016 г. тя е имала и свободен достъп до
жилището, защото то е било отключено. Свидетелят е поддържал общите
части, а тя му е делегирала, като прави нещо, да го прави и от нейно име.
Правил е ремонт на покрива, като е поддържал и частта на инвеститора, тъй
като имало течове от неговата част. Началото на лятото през 2023 г. с него се е
свързал представител на инвеститора, като му е казал, че ще ремонтират
имота с намерение да го отдадат под наем, и той му е направил ключове.
Впоследствие имотът бил обявен за продажба без знанието на братовчедка му,
за което свидетелят уведомил брат й. Разбрал, че ищцата правила опити да се
свържи с инвеститора, но не успяла, като не била обезщетена по никакъв
начин.
С оглед така установеното от фактическа страна се налагат
следните правни изводи:
По отношение на въззивната жалба:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
от ГПК, от надлежна страна – ответник в първоинстанционния процес и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от
обжалване, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на
преценка относно нейната основателност.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания
в жалбата.
В обхвата на така посочените въззивни предели, съдът намира
обжалваното решението за валидно и допустимо. По отношение на
неговата правилност, съобрази следното:
Производството е за съдебна делба във фаза по извършването.
По аргумент от разпоредбата на чл. 344, ал. 1 ГПК в тази (първа) фаза на
делбата следва да бъде установено дали заявеното от страните състояние на
съсобственост действително съществува, на какво основание, между кои лица
и какви са техните права от съсобствеността. Следователно основателността
на иска за делба е обусловена от наличието на възникнала на предвидено в
закона и твърдяно в исковата молба основание съсобственост върху имота –
предмет на делба, чието ликвидиране се цели чрез инициираното делбено
производство.
С оглед предприетата от ответника защита по иска и направеното
възражение за придобИ.е на частта на ищцата по давност, той следва да
докаже собствените си права на заявеното придобивно основание по чл. 79, ал.
1 ЗС.
Безспорно е между страните, а се установява и от обсъдените писмени
доказателства, че ищцата Е. С. се легитимира като собственик на ½ ид.ч. от
делбения апартамент по силата на договор за дарение, обективиран в
нотариален акт № 84, том ХХI, дело № 5321/1993 г. на нотариус при ВРС, а
ответникът „Даунтаун Резиденс“ ЕООД е придобил другата ½ ид.ч. от вещта с
договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 152 от
08.03.2018 г., том I, рег.№ 2662, дело № 151 от 2018 г. по описа на нотариус
10
О.Ш. с рег. № 147 на НК. Не са спорни правата на праводателите им, както и
идентичността на имота, описан в нотариалните актове.
Спорът пред първоинстанционния съд, пренесен и във въззивната
инстанция, е дали ответникът е придобил по давност притежаваните от
ищцата права в съсобствеността, като оплакванията във въззивната жалба
касаят интерпретацията на събраните в тази връзка свидетелски показания (по
оплакванията за допуснато процесуално нарушение при събиране на
свидетелските показания настоящият съдебен състав се е произнесъл с
определение № 2344/21.05.2025 г.). За да даде отговор на този въпрос, съдът
съобрази следното:
Според чл. 79, ал. 1 от ЗС правото на собственост по давност върху
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10
години. Съгласно легалната дефиниция, регламентирана в разпоредбата на чл.
68, ал. 1 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ,
която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. За да е основание
за придобИ.е на имот по давност, владението следва да бъде постоянно,
непрекъснато, явно (не по скрит начин, така, че да може да бъде узнато от
собственика) и спокойно (да не е установено и/или поддържано с насилие).
Нормата на чл. 69 от ЗС предвижда оборима презумпция за своене, според
която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се
докаже, че я държи за другиго.
Според задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №
1/06.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, презумпцията на чл. 69 ЗС
се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато
съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от
наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да
упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва
владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е
достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в
срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята
идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните
части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.
Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите
идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне
с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да
са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва
отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар. преобръщане
на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец
се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна
давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил
действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите
съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои,
като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици.
Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се
манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението
им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. В
съдебната практика се приема, че тези действия на своене може да са
различни, като преценката е за всеки отделен случай. Съществено е същите да
покриват съдържанието на правото на собственост и да са изявени пред
11
съсобствениците по начин, че те да могат недвусмислено да разберат, че
имотът се свои изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху
него. Такива действия могат да бъдат например: отказът на ползващия имота
съсобственик да допуска останалите съсобственици в него; доведено до
знанието на останалите съсобственици намерение на съсобственика-държател
да се разпореди с имота само в своя полза; ползването на имота по начин,
който ясно показва, че изключва владението на останалите съсобственици и
др.
В случая от свидетелските показания на всички разпитани по делото
лица се установява, че след придобИ.е на ½ ид.ч. от процесния апартамент
през 2007 г. праводателите на ответника „Инвестиции и строителство“ ЕООД
и „Вип инвестмънт“ ООД са предоставили апартамента за ползване на техни
строителни работници и са участвали в ремонт за поддръжката на вещта. От
свидетелските показания на св. Д. Г. се доказва, че работниците са обитавали
апартамента до 2016 г., след което същият е освободен и е бил необитаем до
2023 г., като през целия период достъпът до него е бил свободен. Последното
обстоятелство се потвърждава и от свидетелските показания на св. А. А.,
който лично е възприел отключения апартамент при посещенията му там през
2017-2018 г. и през 2021 г. От показанията на св. Г. се доказва още, че ищцата
не се е дезинтересирала от имота – посещавала е същия и след 2007 г.,
информирала се е за състоянието му чрез свидетеля и е имала уговорка с
инвеститора да бъде обезщетена при строителство. Отчитайки възможната
заинтересованост на водените от ищцата свидетели, при условията на чл. 172
от ГПК, съдът кредитира напълно показанията им, тъй като са логични и
последователни, дадени от лица с непосредствени лични впечатления.
Липсват сочените във въззивната жалба противоречия в изложените от
свидетелите факти. Последните не се разколебават и от ангажираните от
ответника гласни доказателствени средства. От свидетелските показания на
св. И. А. изобщо не се установяват други релевантни обстоятелства, като
свидетелката е посещавала имота само веднъж през 2008 г. Показанията на св.
И. П. в частта, според която ищцата не се е интересувала от имота след 2007 г.,
пресъздават сведения от ответника и трети лица, поради което съдът не ги
кредитира. Не ги кредитира и в частта, според която вратата на процесния
апартамент и тази на двора са били винаги заключени и ключът го държал
служител при инвеститора, който настанявал работници. В тази част
показанията са изолирани, а са и вътрешно противоречиви – по данни за
свидетеля въпросният служител държал ключа, но не могъл да му отвори на
място, понеже същият ключ бил сменен. Нещо повече - дори и да бяха
достоверни тези показания, сам по себе си фактът, че служител при ответника
държи ключ за имота, не изключва възможността и ищцата да разполага с
такъв ключ или въпросният служител да й осигури достъп при поискване.
С оглед вида на правопораждащите съсобствеността факти (правни
сделки) и установените от свидетелските показания данни относно началото
на упражняваната от ответника фактическа власт върху процесния имот,
следва да се приеме, че поначало между страните е било налице съвладение,
при което ответникът е бил държател на идеалните части на ищцата, а не
техен владелец, каквито доводи се застъпват във въззивната жалба. При това
положение презумпцията за своене на чл. 69 ЗС се счита оборена и ответникът
е следвало да манифестира по отношение на ищцата промяна в намерението
12
си, за да започне да тече в негова полза придобивна давност за нейната ½
ид.част.
Такива действия, отблъскващи владението на ищцата и установяващи
своене, не се установяват по делото до 2023 г., едва когато според
свидетелските показания на св. Г. и св. П. ответното дружество е ограничило
достъпа до имота, извършило е цялостен ремонт на жилището и го е обявило
за продажба. Извършените до тогава действия не са своителни такива относно
целия имот, доколкото са присъщи на всеки съсобственик, в рамките на
правата му по чл. 30-32 от ЗС. В частност, отдаването под наем на имота от
един от съсобствениците е действие на управление и не отрича правата на
останалите, които биха могли да претендират съответна на дела им част от
получената наемна цена. Извършването на ремонти в имота също не са такива
действия, защото съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗС всеки съсобственик е длъжен да
участва в ползите и тежестите за общата вещ съразмерно с частта си, а когато
сам е поел целите разноски за съсобствената вещ, може да иска от останалите
да му заплатят съответна на дяловете им част. Няма данни преди 2023 г.
ищцата да не е допускана до имота или въобще правата й да са отричани от
ответника по недвусмислен начин, който да е сведен до знанието й. Напротив
– според свидетелските показания на св. Г. съгласно вътрешните им уговорки
ответното дружество е следвало да извърши строителство в имота, срещу
което ищцата да получи обезщетение, с което на практика ответникът е
признал състоянието на съсобственост.
След като по делото не е установено в заявения период след 2007 г.
ответникът (или неговият праводател) да е извършвал по отношение на
делбения имот действия, сочещи по категоричен начин промяна в
намерението, с което първоначално е установил фактическата власт върху
имота, той е бил държател на притежаваната от ищцата ½ ид.ч., а не неин
владелец, и в негова полза изобщо не е текла придобивна давност, респ.
възражението му по чл. 79, ал. 1 от ЗС е неоснователно.
Следователно по делото е доказано наличието на съсобственост между
страните по отношение на делбения имот при равни права, придобити от
всеки от тях на посоченото правно основание – ищцата с договор за дарение
от 04.06.1993 г. и ответника с договор за покупко-продажба от 08.03.2018 г.
Искът по чл. 34 от ЗС се явява основателен и следва да бъде уважен, като бъде
допусната делбата на процесния самостоятелен обект между съделителите и
при квоти, както следва: ½ ид.ч. за Е. С. М. и ½ ид.част за „Даунтаун
Резиденс“ ЕООД.
Поради съвпадение между крайните изводи на настоящата съдебна
инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение в частта
по уважения иск за делба следва да бъде потвърдено.
По отношение на частната жалба:
Частната жалба е подадена в законоустановения едноседмичен срок по
чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт –
определение по чл. 344, ал. 2 ГПК (обективирано в решението), което попада в
хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 344, ал. 3, изр. второ от ГПК, и от
легитимирано лице, имащо правен интерес от обжалването, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна
по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 344, ал. 2 ГПК в решението по допускане
13
на делбата или по-късно, ако всички съделители не използват делбения имот
съобразно правата си, съдът по искане на някой от тях постановява кой от
съделителите от кои имоти ще се ползва до окончателното извършване на
делбата или какви суми едните трябва да плащат на другите срещу ползването.
Така регламентираните като обезщетение суми, дължими между
съделителите, уреждат отношенията им по повод ползването на общата вещ по
време на висящността на делбеното производство и имат характер на
привременна мярка, която има действие само занапред (от момента на влизане
в сила на акта по чл. 344, ал. 2 от ГПК) и временно (до окончателното
приключване на делбеното производство). В разпоредбата на чл. 344, ал. 2 ГПК
не са предвидени допълнителни изисквания за дължимостта на обезщетението,
поради което за присъждането му е достатъчно да се установи, че
претендиращият го съделител е лишен от възможността да ползва част от
делбения имот, съответна на квотата му в съсобствеността, поради ползването
й от другия съсобственик. Без значение за основателността на искането е дали
последният го ползва лично или е предоставил това ползване на трето лице
възмездно или безвъзмездно. Затова и съдът намира, че тълкуването на
понятието „лично ползване“ по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, извършено с ТР №
7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава жалбоподателят и което
изключва възможността за събиране на добиви и граждански плодове, е
неприложимо в производството по чл. 344, ал. 2 ГПК. Същото важи при
предявена по реда на чл. 346 ГПК материалноправна претенция от
неползващия съсобственик за минал период, в който случай квалификацията на
вземането би била по чл. 31, ал. 2 ЗС или чл. 30, ал. 3 от ЗС, в зависимост от
начина на ползването – лично или чрез отдаване под наем на трето лице, но не
и при определяне на обезщетението по чл. 344, ал. 2 от ГПК, което касае
посочения по-горе ограничен бъдещ период и цели да препятства
неоснователното обогатяване на ползващия имота съсобственик (независимо
от начина на това ползване) до окончателното ликвидиране на
съсобствеността. В цитираното в частната жалба определение №
308/24.04.2014 г. по ч.гр.д. № 1773/2014 г., IV г.о. на ВКС не се отрича
възможността за постановяване на привременна мярка по чл. 344, ал. 2 ГПК
при отдаване на имота под наем от ползващия го съделител, а в хипотеза на
лично ползване се прави разграничение между обезщетението по чл. 344, ал. 2
ГПК и материалноправна претенция по чл. 31, ал. 2 от ЗС в зависимост от
периода, за който се отнасят те. Именно в тази връзка е и направеният извод, че
обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС може да бъде претендирано за минал период
от време - преди иска за делба или след него, но предхождащ влизането в сила
на определението по чл. 344, ал. 2 от ГПК, и подлежи на разглеждане по реда
на чл. 346 от ГПК.
В случая не е спорно, че понастоящем делбеният имот се ползва от
ответното дружество, което го отдава под наем на трето лице, поради което
претенцията на ищцата по чл. 344, ал. 2 от ГПК се явява основателна и в полза
на същата следва да бъде присъдено обезщетение за лишаване от ползването
на собствената й ½ ид.ч. от вещта. Размерът на обезщетението е съизмерим
със средномесечния пазарен наем, който според заключението съдебно-
оценителна експертиза, кредитирано от съда като правилно и обосновано,
възлиза на 700 лв. за целия имот или 350 лв. за половината от него. Именно
последната сума е присъдена на ищцата с обжалваното определение по чл.
14
344, ал. 2 от ГПК за периода от влизането му в сила до окончателното
извършване на делбата.
По изложените мотиви определението е законосъобразно и като такова
следва да бъде потвърдено.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, с оглед изхода на делото и
направеното искане, в полза на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение в
размер на 9930 лв., доказателства за реалното заплащане са представени по
делото – договор за правна защита и съдействие от 30.04.2025 г., съдържащ
разписка за получено плащане в брой.
Съобразно изхода на делото, разноски на въззивника не се следват.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 64/07.01.2025 г., постановено по гр.д.
№ 15744/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, 19-ти състав, в частта, с
която е допуснато, на основание чл. 34, ал. 1 ЗС, да бъде извършена съдебна
делба на следния недвижим имот: апартамент, находящ се в гр. Варна,
община Варна, област Варна, район „Одесос“, бул. „В.В.“ ***, ет. 1 (ет. 2 по
док.), представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-
98/10.11.2008 г. на ИД на АГКК, последното изменение, засягащо
самостоятелния обект от 28.11.2023 г., находящ се на етаж 1 в еднофамилна
жилищна сграда с идентификатор ***, разположена в поземлен имот с
идентификатор ***, предназначение на самостоятелния обект: жилище –
апартамент – в жилищна или вилна сграда или в сграда със смесено
предназначение, брой нива на обекта: 1, с площ по документ от 72,50 кв.м.,
ведно с прилежаща изба, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на
същия етаж: няма, под обекта: *** и ***.2, над обекта: няма, между
съделителите и при квоти, както следва: ½ ид.ч. за Е. С. М., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „Г.Б.“ ***, придобити на основание
договор за дарение от 04.06.1993 г., обективиран в НА № 84, том XXI, дело №
5321 от 1993 г. на нотариус при ВРС, и ½ ид.част за „Даунтаун Резиденс“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Възраждане“, бул. „А.С.“ ***, представлявано от управителя Л.К.С.,
придобити на основание договор за покупко-продажба от 08.03.2018 г.,
обективиран в НА № 152, том I, рег. № 2662, дело № 151 от 2018 г. на
нотариус при ВРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 64/07.01.2025 г., постановено по гр.д.
№ 15744/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, 19-ти състав, в частта,
имаща характер на определение, с което „Даунтаун Резиденс“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Възраждане“,
бул. „А.С.“ ***, представлявано от управителя Л.К.С., е осъдено да заплаща
на Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Г.Б.“ ***, сумата от 350
15
лв. (триста и петдесет лева) месечно за ползването на делбения апартамент с
идентификатор ***, находящ се в гр. Варна, община Варна, област Варна,
район „Одесос“, бул. „В.В.“ ***, ет. 1, считано от влизане в сила на решението
в тази му част до окончателното извършване на делбата, на основание чл.
344, ал. 2 ГПК.
ОСЪЖДА „Даунтаун Резиденс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, р-н „Възраждане“, бул. „А.С.“ ***,
представлявано от управителя Л.К.С., да заплати на Е. С. М., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „Г.Б.“ ***, сумата от 9 930 лв. (девет
хиляди деветстотин и тридесет лева) за сторените разноски за въззивната
инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО в частта по допускането на делбата подлежи на
обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването
му на страните, при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от
ГПК. В останалата част решението, имащо характер на определение, не
подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16