Р Е Ш Е
Н И Е
№
гр. Плевен, 30.10.2019год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенският районен съд, V граждански състав, в публичното заседание на
30.09.2019година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Биляна Видолова
при секретаря Галя Николова, като разгледа докладваното от съдия Видолова
гр. д. № 131 по описа за 2019 година, и на основание данните по делото и
закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Искове с правно основание чл. 415 от ГПК.
Ищецът “А.З.С.Н.В.“ ЕАД, е преявил против В.А.Ц.-К.
с ЕГН **********, искове по чл. 415, ал. 1 от ГПК за установяване на дължимост
на следните суми: главница 692.04 лева; договорна лихва 409.30 лева за периода
01.12.2014 г. до 18.05.2015 г. /падеж на последна погасителна вноска/; такса
разходи 18 лева; лихва за забава 343.05 лева за периода 02.12.2014 г. до
03.07.2018 г. и законна лихва върху главницата от 03.07.2018 г. до изплащане на
вземането. Ищецът твърди, че е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по което е образувано ч.гр.д. № 4845/2018г. на РС
Плевен, по което съдът е издал заповед за изпълнение срещу ответника, връчена
му по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК. РС П.е указал на заявителя, че може да подаде
иска по чл. 415 от ГПК. Твърди, че на 22.07.2014г., Изи Асет Мениджмънт АД и
ответника са сключили договор за паричен заем № *** за предоставяне на
ответника на сумата от 900лв., при спазване на разпоредбите на ЗПК. Твърди
неизпълнение на задълженията на ответника и заплащане само на сумата от
877.00лв. общо, както и че срокът на договора е изтекъл на 18.05.2015г.
Посочва, че на 16.11.2010г. е сключил с Изи Асет Мениджмънт АД, договор за
цесия, по който, с Приложение № 1 от 01.07.2015г., вземането на Изи Асет
Мениджмънт АД спрямо ответника, му е прехвърлено. Моли съда да връчи
съобщението за цесията на ответника, наред със съдебните книжа. Претендират се
разноски.
Ответникът, чрез назначения му от съда особен
представител, оспорва основателността и размера на иска. Оспорени са
обстоятелствата, че цесията е произвела действие, действителността на целия
договор за паричен заем, поради неспазване изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 т.
10 и т. 11 от ЗПК, действителността на отделни клаузи от договора – чл. 3.6,
чл. 3.7, чл. 3.8 и чл. 2, действителността на чл. 30 ал. 1 и 2 от ОУ, поради
нищожност на осн. чл. 26 ал. 2 от ЗЗД и неравноправност. Оспорено е
съдържанието на представените писмени доказателства. Изложени са пространни
съображения. Моли се съда да отхвърли предявените искове, евентуално да присъди
само непогасената част от главницата в размер на 23.00лв.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното: Претенцията
на ищеца намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 415 от ГПК.
Налице е спор между страните относно дължимостта на вземането по издадена в
полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 4845/2018г.
по описа на ПлРС. Предявеният иск е допустим, тъй като във всички случаи,
когато заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5
от ГПК, заявителят разполага с възможността да реализира правата си,
предявявайки претенцията по чл. 415 от ГПК, което той е направил в дадения му
от съда срок.
По делото е
представен Договор за паричен заем № *** от 22.07.2014г., с който на ответника В.А.Ц.-К. е предоставена парична сума в от 900лв. от Изи
Асет Мениджмънт АД - в качеството на заемодател. Редовността и авторството на
подписите не са оспорени в хода на съдебното дирене. Съгласно договора,
заемната сума е в размер от 900.00лв, която следва да бъде върната на 43
седмични вноски от по 45.38лв. Посочено е, че ГЛП е 139.71%, ГПР – 759.30%, а общия
размер на всички плащания е 1 951.34лв. Чл. 5 ал. 3 от договора препраща
към чл. 30 от ОУ на заемодателя, който в ал. 1 сочи, че при забавяне на
плащането на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, заемодателят ще
бъде принуден да направи разходи по събирането ѝ, неизчерпателно
изброени, при което се дължи сума от 9 лв., дължима и за всеки следващ 30
дневен период на забава, но не повече от 45лв. В следващата алинея е договорена
такса дейност на служител от още 100лв. при забава на погасителна вноска. От
приложения препис на Рамков договор за цесия от 16.11.2010г., се установява, че
заемодателят Изи Асет Мениджмънт АД, е сключил с ищеца А.з.с.н.в. договор за
бъдещи прехвърляния на вземания, станали ликвидни и изискуеми в пълен размер,
които вземания, съгл. чл. 2 от договора за цесия се индивидуализират в
Приложение № 1, неразделна част от договора. По делото е приложено извлечение
от Приложение № 1 от 01.07.2015г., по което, под № 35 е вписано прехвърляне на
вземането от ответника В.А.Ц.-К. по договор № ***. Индивидуализираните в това
приложение вземания са потвърдени от продавача на вземанията, като в
потвърждението още веднъж е посочено, че Приложение
№ 1 от 01.07.2015г. е неразделна част от договора за цесия. За извършената
цесия са изпратени две уведомителни писма от ищеца – от 06.07.2015г. и от
18.12.2018г., който е бил надлежно упълномощен от цедента да уведомява
длъжниците за сключения договор за цесия, като писмата не са били връчени на
ответника поради непотърсване и поради липса на посочен телефон и липса на
достъп до адреса. Уведомлението за цесия е част от приложенията към исковата
молба, и е връчено на особения представител на ответника. По делото липсват
доказателства за заплащане на сумите по договора от ответника, ищецът е признал
заплащане на сума в общ размер от 877.00лв., като счита, че с тях е била
погасена такса разходи – 27лв., договорна лихва – 642.04лв., главница –
207.96лв. Не е посочено от кога е започнала забавана на длъжника, как са били
погасявани вноските, имало ли е изявление на длъжника кое задължение кога и как
погасява. Видно от включения в текста на договора погасителен план, последната
вноска по кредита е била определена за 15.05.2015г., като тази дата е изтекла
преди прехвърлянето на вземането, както и преди подаване на заявлението от
цесионера в съда.
При така установената фактическа обстановка, съдът
намира от правна страна следното: В производството се установи безспорно, че
между ответника, в качеството на заемател, и праводателя на ищеца -Изи Асет
Мениджмънт АД, в качеството на заемодател, е сключен Договор за паричен заем № ***
от 22.07.2014г., по който ответникът е получил заем в размер на 900лв.
Получаването на сумата не е оспорено, в договора изрично е посочено, че
договорът има силата на разписка /чл. 4 ал. 1/. Заплащането на част от заема от
ответника /877лв., признато от ищеца като неблагоприятен за него факт/ също
потвърждава получаването на сумата 900лв. Така сключеният договор попада в приложното
поле на Закона за потребителския кредит /в редакцията, изменена в ДВ, бр. 30 от
26.03.2013 г., в сила от 26.03.2013 г./, тъй като отговаря на критериите по
чл.3 ЗПК и не засяга изключенията по чл.4 ЗПК. С получаването на сумата по
кредита за заемодателя е възникнало задължението да върне главницата. Въпреки
липсата на отделен погасителен план, в договора ясно са разписани размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, съобразно
изискването на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК. Не се установи по делото пълно
погасяване нито на главницата, нито на уговорената договорна /възнаградителна/
лихва, не е погасена и законна лихва за забава. Съгласно чл. 33, ал.1 ЗПК, при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. Съгласно алинея втора на същата разпоредба,
когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението
за забава не може да надвишава законната лихва. Тези норми са императивни –
постановени са в публичен интерес с оглед целта на закона - да осигури защита на потребителите чрез
създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и
чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне
на потребителски кредит /арг. от чл.2 ЗПК/. В случая обаче забавата на длъжника
не е доказана, т.к. ищецът не посочва по какъв начин е начислил обезщетението
за забава, от коя дата е започнала тази забава, върху кой компонент от
дължимите вноски я е начислявал. Това вземане не е доказано нито чрез
експертиза, нито може да бъде изчислено служебно от съда, поради липса на
доказване на началния момент на забавата и компонентите на вземането – доказването
на тези обстоятелства е било в тежест на ищеца, както му е указано и в доклада
на съда. Поради изложеното, съдът намира, че претенцията на ищеца за
установяване вземането за законна лихва не е доказано, и като такова следва да
се отхвърли.
По отношение на претендираната договорна лихва,
съдът приема уговорката за такава за нищожна. Трайно установената съдебна
практика на ВКС приема, че съдът следи служебно - дори и при незаявено
основание за нищожност на договора, когато е нарушена норма, предвидена в
закона в обществен интерес, и не се изисква събиране на доказателства; когато
се отнася за формата /външната страна на представения правопораждащ спорното
право документ/; когато е налице противоречие с добрите нрави / решение № 229
от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС/, когато е налице неравноправна клауза, както
и някои други особени от правна или фактическа страна хипотези, но всички
свързани с охраняването на блага от специфичен обществен порядък, които
преодоляват - поради изключителната си значимост - основния принцип на
диспозитивността в гражданското съдопроизводство. По договора е предвиден
фиксиран годишен лихвен процент от 139.71 % и ГПР - 759.30%. Няма пречка страните да уговорят
договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва, но в случая съдът
намира, че с оглед срока на договора – по-малък от една година, съотношението
на размера на възнаградителната лихва – 1 051.34лв. спрямо размера на
кредита – 900лв., ниския риск от сделката, който носи кредитора, уговорената
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, т.к. липсва еквивалентност
на престациите, което прави уговорката нищожна. На основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в
договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на закона, е нищожна, и като такава - непораждаща права и
задължения за страните по заемното правоотношение. Поради изложеното,
предявената искова претенция за установяване дължимост на възнаградителна лихва
по договора следва да се отхвърли.
По делото
не се установи дължимост на претендираните от ищеца 18.00лв. - такса разходи,
не са представени доказателства по делото за направени такива разходи, както и
дори не е посочено в какво са се състояли разходите, които се твърди, че се
дължат. Сама по себе си тази уговорка представлява автоматична дължимост на фиксирана
сума, и то само при едно условие – просрочие на вноска по кредита. За тази цел,
както законът, така и договорът са предвидили начисляване на лихва, и
предвиждането на такава такса при забава представлява допълнително утежняване
на задълженията на длъжника, без необходимост от каквото и да било доказване
дали кредитора действително е направил разходи за извънсъдебното събиране на просрочените
суми и в какво се състоят те. Поради изложеното, съдът намира, че и тази клауза
в ОУ на ищеца е нищожна, поради противоречие с добрите нрави - чл.26, ал.1 от ЗЗД – и претендираната такса е била изначално недължима.
Основен спорен въпрос по делото е дали ищецът,
като цесионер на вземането от първоначалния кредитор, има активна легитимация и
има качеството на кредитор на вземането. Видно от представения по делото
договор за прехвърляне на вземания и приложение № 1 към него, вземанията по
процесния договор срещу ответника са
цедирани на ищеца, който е заявител в заповедното производство и ищец в
исковото такова. В приложение № 1 е индивидуализирано вземането, което се
прехвърля - по основание, размер и кое е задълженото лице. В договора за цесия
е посочено, че приложение № 1 от договора е неразделна част от него.
Представено е пълномощно от цедента, с което се упълномощава цесионера да
изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Предишният кредитор има правото да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник /решение № 156/30.11.2015
г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. /. Поради изложеното, съдът намира, че представените
договор за цесия и извадка от приложение № 1, в своята цялост сочат
безпротиворечиво, че именно незаплатения остатък от вземанията по Договор за
паричен заем № *** от 22.07.2014г. е бил цедиран от заемодателя на ищеца. Поради
горното, вземането е прехвърлено, т.к. реално договорът за цесия е бил сключен
на 01.07.2015г. - след възникване на задължението за заплащане на цялата
неплатена сума по заема – след изтичането на неговия краен срок на 18.05.2015г.
Възражението, че след като е цедирал вземането, цедента вече не е бил негов
собственик и не е можел да упълномощава цесионера да уведомява длъжника за
него, е неоснователно, т.к. именно за длъжника цедентът е собственик на
вземането, докато не бъде уведомен за цесията, което следва от смисъла на
разпоредбата на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД.
Също така следва да се приеме и че длъжникът е
уведомен за цесията, т.к. тя, заедно със съпътстващите я книжа – упълномощаване
на цесионера да уведоми длъжника от името на цедента, потвърждението на
цесията, извлечението от приложение № 1 със вземането на длъжника, и самото
уведомление, са връчени на длъжника в качеството му на ответник в настоящето
производство на осн. чл. 47 ал. 5 от ГПК. Това е уреденото от самия процесуален
закон редовно фингирано връчване на страна, а назначаването на особен представител
е последица и представлява единствено защита на процесуалните права на тази
страна. При това положение, съдът следва да зачете уведомяването в хода на
делото, на осн. чл. 235 ал. 3 от ГПК. Целта
на уведомяването на длъжника за цесията е той да бъде защитен при изпълнение на
неговото задължение – да изпълни задължението си точно, като плати на надлежно
легитимирано лице, което е носител на вземането. В случая длъжникът може да
противопостави възражението си, че не е уведомен за цесията само ако твърди,
че преди узнаването е платил изцяло или частично на първоначалния си кредитор.
Поради липсата на такива твърдения в хода на делото, съдът намира, че именно
ищецът се явява настоящия кредитор на ответника за вземането в установената му
от съда част. Уведомяването за извършената цесия е от надлежно упълномощеното
лице – ищецът, е извършено в хода на делото и този факт следва да бъде
съобразен от съда /решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на
ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т.
о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. /. Ето
защо ищецът е материалноправно легитимиран да претендира всички вземания въз
основа на процесния договор за кредит, тъй като последният дължи да престира на
него, а не на стария кредитор.
Поради изложеното дотук, съдът намира, че по
делото се доказа дължимост на валидно вземане от ответника спрямо ищеца само на
главницата по сключения договор за заем от 22.07.2014г. До предявяване на
вземането по съдебен ред е признато заплащането на 877.00 лв. по този кредит, и
независимо по какъв начин кредиторът е разпределил погасяването му, към датата
на предявяване на иска от тази единствено дължима главница е останала
непогасена сумата от 23.00лв. Поради горното, исковата молба следва да бъде
уважена в частта за главница в размер на 23.00лв, която сума се съдържа в
издадената Заповед за изпълнение 3032/5.7.2018г. по ч.гр.д. № 4845/2018г. на
ПлРС, а за разликата до размера на претендираната главница, както и изцяло – за
договорна и законна лихва и такса разходи – претенциите следва да се отхвърлят,
като неоснователни.
При този изход на делото, съдът следва да се
произнесе по исканията на страните за присъждане на разноски, съобразно
уважените и отхвърлени части на иска. Съдът намира, че с оглед разпоредбата на
чл. 78, ал. 8 от ГПК, и липсата на сложност на двете производства, както и
ниския размер на претенцията, размерът на претендираното възнаграждение за
юрисконсулт от 350.00 лв. следва да се намали на 100.00 лв. - за исковото
производство, а за заповедното следва да остане 50.00 лв. – както е присъдено в
самата заповед за изпълнение. При това положение, претенциите за разноски на
ищеца в исковото производство /доказани в размер на 619.39лв./, съобразно уважената
част от иска, се явяват основателни до размер от 9.74лв.
Съгласно т.12 от ТР №4/2013г. по т.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва
да присъди и разноските, направени от ищеца в заповедното производство.
Съобразно положителното установително решение за част от вземането, разноски в
заповедното производство се дължат на заявителя – ищец само до размер на 1.25лв.
По изложените съображения, Плевенският районен съд
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 415 във вр.с чл. 124 от ГПК, ЧЕ В.А.Ц.-К. с ЕГН **********
***, ДЪЛЖИ на кредитора „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление:***, по Договор за паричен заем № *** от 22.07.2014г., сключен
между В.А.Ц.-К. и Изи Асет Мениджмънт АД, сумата от 23.00лв., представляваща главница, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 03.07.2018г. до окончателното изплащане на сумата,
която сума се съдържа в издадената Заповед за изпълнение 3032/5.7.2018г. по
ч.гр.д. № 4845/2018г. на ПлРС, КАТО претенциите за главница за разликата до
692.04 лева, претенцията за договорна лихва 409.30 лева за периода 01.12.2014
г. до 18.05.2015 г.; такса разходи 18 лева; лихва за забава 343.05 лева за
периода 02.12.2014 г. до 03.07.2018 г., като неоснователни, ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА
В.А.Ц.-К. с ЕГН ********** ***, ДА
ЗАПЛАТИ н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***,
разноски в исковото производство размер
от 9.74лв., и в производството по ч.гр.д. № 4845/2018г. на ПлРС - в размер на 1.25лв.
Решението
подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: