Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 12.02.2024 Град К.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски
районен съд втори граждански състав
На единадесети
януари две хиляди двадесет и четвърта година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР И.
Секретар:
Цветана Чакърова
като
разгледа докладваното от съдията
гражданско
дело № 544 по описа за 2019 година
и за да
се произнесе, взе предвид:
Производството е било образувано по иск с правно
основание чл. 108, ал.1 от ЗС, предявен от Т.И.Д., ЕГН: ********** и И.И.Д. с ЕГН: **********, двамата с адрес: *** против М. НА Р.
Р. И Б., адрес: гр. С. ****, ул. „С. С. К. и М.“ **-**, М.Н.О.С.И В. адрес: ***
и Д. „Н. П. Ц. Б.“, адрес: гр. Г. ****, ул. „Б. с.“ № *.
С Определение № 260038/29.11.2022 г. съдът е
прекратил частично производството спрямо ответниците МОСВи ДНПЦБ“, и е заличен като представител на държавата в
процеса министърът на регионалното развитие и благоустройството, като на негово
място е конституиран министърът на земеделието.
С Определение №731/23.03.2023 г. по ч. гр. д.
№564/2023 г. ОС П. е потвърдил прекратителното
определение на РС К..
С Определение №2703 от 27.09.2023 г. по ч. гр. д.
№3082/2023 г. на ВКС, I Г. О. Определение №
260038/29.11.2022 г. е било частично отменено, като ответници по делото понастоящем
са МРРБ и ДНПЦБ“
Ищците твърдят, че били собственици на следните
земеделски недвижими имоти, находящи се в землището на град К., област П.,
местност „П.”, а именно: Имот № ******** с площ 4.998 дка, изоставена нива, при
граници и съседи: имоти №№ ******, ******, *****; Имот № ********* с площ
13.237 дка, изоставена нива, при граници и съседи: имоти №№ *****, *****, ********,
*******, ******, ********, ********,*******; Имот № ******* с площ 2.467 дка,
изоставена нива, при граници и съседи: имоти №№ ********, *******, *******, *******;
Имот № ********* с площ 4.721 дка, изоставена нива, при граници и съседи: имоти
№№ *******, *********, ********, *********, ********; Имот № ********* с площ
2.166 дка, изоставена нива, при граници и съседи: имоти №№ *********, **********,
*********, ********, *********.
Двамата ищци имали сключен граждански брак на
21.10.2001 г. По време на брака първият ищец закупил процесните
земеделски имоти, за което с исковата молба са представени нотариални актове и
затова били в режим на СИО.
Първият ищец бил регистриран земеделски
производител. Отглеждал стадо, състоящо към датата на подаване на исковата
молба от 36 бр. говеда; 5 бр. коне, 104 бр. кози. Въпреки притежаваното право
на собственост, ищците твърдят, че не били допускани до имотите си от служители
на ответника ДНПЦБ“, като се издавали от същия разрешителни за ползване (паша на селскостопански животни) на трети лица.
Твърдят, че при издаване на скици от О. с. „З.“ - К.
за посочените имоти в графата ограничения на имотите било записано: „67 Защитена зона за опазване на природните
местообитания и на дивата флора и фауна, съгласно чл. 6, ал. 1, т. 1 и т. 2 от
Закона за биологичното разнообразие. Забраняват се дейности, определени със
заповедта за обявяване на защитената зона и с плана за управление“.
Съгласно издадена Заповед № РД-559 от 05.09.2008
г. на МОСВ, обнародвана в ДВ 84/2008 г., т. 4.22 и петте имота попадали в
защитена зона „Ц. Б.“ съгласно Закона за биологичното разнообразие. Чл. 13 от
ЗБР гласял, че обявяването на защитената зона не променя собствеността върху
земите в нея.
При кандидатстване на Т.Д. като земеделски
производител за субсидии от ДФ „З.“ се оказало, че от МОСВ, респ. нейните
структури – РИОСВ – П. и НПЦБ, била подавана информация, че и петте имота на ищците се намират в защитената територия
на НПЦБ, т.е. влизат в определената площ на парка. На това основание исканията
на ищците за календарните 2016, 2017, 2018 и 2019 г. не се уважавали. В
резултат на това не само понесли вреди и пропуснати ползи за хиляди лева, но и
търпели санкции. Програмите на министерството на земеделието и неговите
структури били свързани с информационните масиви на МОСВ и неговите поделения и
наличната подавана от МОСВ и поделенията му информация била, че имотите са в
защитена територия, което било основание за отказване на дължими субсидии.
Опитът на ищците да постигнат някакъв диалог и
решаване на проблема със структурите на МОСВ не дал резултат.
Твърденията, че петте имота са защитена територия
юридически означавало, че статутът им се урежда не от ЗБР, а от Закона за
защитените територии, съгласно чл. 8 на който имотите били изключителна
държавна собственост, в конкретния случай – като част от НПЦБ.
Според ищците обаче, съгласно Приложение № 1 към
чл. 8, ал. 1 от Закона за защитените територии, територията на НПЦБ била
определена със Заповед № РД-396 от 15 октомври 1999 г. н.М.н.о.с.и в. Е. М. -
обнародвана в ДВ 44/30.05.2000 г. Посочената заповед не обхващала имоти 067249,
067032, 067131, 067188 и 067029. Имотите влизащи в територията на парка в
землището на град К. били само горски земи и гори по лесоустройствения проект
на ДЛ - К.. Т.е. нямало никакво основание Държавата да продължава да приема, че
имотите на ищците били защитена територия, национален парк и изключителна
държавна собственост и по този начин да ги лишава от правата им като
собственици да владеят и ползват собствеността си. Държавата печелела незаконно
от техните имоти, като ги давала за ползване на трети лица, лишавала ги от
дължимо субсидиране, накърнявала правата им. Изложеното обуславяло правния
интерес на ищците от предявяване на настоящият иск.
Молят съда да постанови решение, с което да приеме за установено спрямо ответниците, че
ищците са собственици на следните недвижими земеделски имоти, находящи се в
землището на град К., област П., местност „П.”, представляващи: Имот № ********* с площ 4.998 дка,
изоставена нива, при граници и съседи: имоти №№ *********, ********, ********; Имот № ********* с площ 13.237 дка,
изоставена нива, при граници и съседи: имоти №№ ********, *********, ********, *********,
********, *********, *********,*********; Имот
№ ******** с площ 2.467 дка, изоставена нива, при граници и съседи: имоти
№№ ********, *******, *******, ********; Имот
№ ******** с площ 4.721 дка, изоставена нива, при граници и съседи: имоти
№№ *********, ********, *******, ********, *******; Имот № ******** с площ 2.166 дка, изоставена нива, при граници и
съседи: имоти №№ ********, *******, ********, *******, ********, както и да
осъди МРРБ и Н. п. „Ц. Б.“ да им отстъпят собствеността и им предадат
владението. Претендира на направените по делото разноски.
Ответникът – МРРБ оспорва изцяло иска.
Посочва, че предявеният иск е с правната
квалификация чл. 108 от ЗС, известен като иск на невладеещия собственик срещу
владеещия несобственик. Предмет на този иск било спорното материално право на
собственост. Отнемането на фактическата власт върху вещта обективирало
наличието на спор относно правото на собственост и целта на производството по
иска по чл. 108 от ЗС била преди всичко да разреши този спор със сила на
присъдено нещо. Като последица от установяването на действителния собственик,
но не и като второстепенна цел на процеса, се явявала осъдителната част на
решението, с която ответникът се осъжда да предаде на действителния собственик
владението на вещта. Целта на защитата била връщане на вещта в натура. Придобивният способ, от който е възникнало вещното право,
не се отразявал на вида и характеристиката на защитата. Всеки собственик,
независимо на какво основание е придобил вещта, можел да се защитава чрез иска
по чл. 108 от ЗС. Искът по чл. 108 от ЗС се предявявал и провеждал успешно при
кумулативното наличие на следните три предпоставки: ищецът да е собственик на
вещта, обект на спорното материално право, вещта да се намира във владение или
държане на ответника, ответникът да владее или държи вещта без основание
(Решение 2419-60-1 г.о. p. 2356-66-1 г.о.).
Първото и задължително условие, за да се предяви
допустим ревандикационен иск по чл.108 от ЗС е ищецът
да притежава активна процесуална легитимация като абсолютна процесуална
предпоставка за упражняване правото на иск, поради което и в правната теория
процесуалната легитимация на ищеца се определя като тъждествена на
принадлежността на правото на иск. Наличието на активна процесуална легитимация
предопределя ищеца като надлежна страна в съдебния процес. В тази връзка
активно легитимиран да води иска по чл. 108 от ЗС е собственикът на вещта. Придобивният способ, от който е възникнало вещното право,
не се отразява на вида и характеристиката на защитата. Всеки собственик,
независимо на какво основание е придобил вещта, може да се защитава чрез иска
по чл. 108 от ЗС.
Предявеният иск бил частично недопустим по
отношение на процесните поземлени имоти, тъй като
липсвала пасивна процесуална легитимация за държавата чрез МРРБ в настоящото
производство, в качеството на ответник. Излагат се подробни съображения за това,
че производството следва да бъде прекратено спрямо Държавата чрез МРРБ,
респективно Областен управител на Област П. по отношение на процесните
поземлени имоти.
В случай, че съдът не възприеме доводите за
недопустимост на иска спрямо Държавата, представлява от МРРБ, чрез Областен
управител на Област П. по пълномощие, ответникът изразява следните правни
аргументи по основателността на иска:
Предявеният иск бил неоснователен. Ищецът бил
безспорен собственик на процесните имоти по силата на
договор за доброволна делба и констативен нотариален акт за право на
собственост, представен с исковата молба. Държавата не оспорвала правата на собственост
на ищеца; за процесните имоти имало съставени
официални писмени доказателства, че са частна собственост, а не собственост на
държавата; същите били възстановени в реални граници с решение на органа по
поземлена собственост - ПК К. през 1997-1999г.; правото на собственост върху имотите
се притежавало от ищците на годно правно основание.
Налице била издадена Заповед №РД-396/15.10.1999г.
на М. на о. с. и в., публикувана в неофициалния раздел на Държавен вестник пред
2000г., с която е прекатегоризиран Н. п. „Ц. Б.“ в Н.
п. със същото наименование, като били изброени и териториите, които се включват
в него. От община К. по лесоустройствения проект на Държавно лесничейство-К. се
включвали поземлени имоти с ТП гори с обща площ 8 610.5 ха (т.10 от заповедта).
Със Заповед №РД-559/05.09.2008г. на министър Д. Ч. била обявена защитена зона
„Ц. Б.“ и кои землища обхваща. Заповедта била издадена съобразно Закона за
биологичното разнообразие и РМС №122/02.03.2007г. Процесните
имоти попадали в защитена зона /точка 4.22 на заповедта/ и за същите важали
ограниченията на защитената зона.
Фактът, че земеделски земи се намират в защитена
зона, не ограничавало продажбата на такива земи. Такова ограничение не се
съдържало в Закона за биологичното
разнообразие. Напротив – съобразно нормата на чл.13 от Закона за биологичното
разнообразие и чл.9, ал.2 от Закона за защитените територии, обявяването на
конкретни имоти за защитена зона не променя тяхната собственост. Единственото
ограничение в ползването на такива имоти било свързано с необходимостта по
опазване на местообитания на видове по Директива 79/409/ЕИО на Съвета относно
опазването на дивите птици – за видовете птици, посочени в приложение № 2 и
опазване на територии, в които по време на размножаване, линеене, зимуване или
миграция се струпват значителни количества птици от видове, извън тези,
посочени в приложение № 2. Но това не било основание да не се извършват
разпоредителни сделки с такива имоти.
Собствениците на имоти в национални паркове следвало
да спазват стриктно ограниченията, визирани в чл.21 на Закона за защитените
територии. Горецитираните две заповеди запазвали
своето действие и към настоящия момент, тъй като не били отменяни или
променяни. Промените и обявяването в защитените територии било вменено по чл.35
на ЗЗТ н.М.н.о.с.и в. настоящия случай не била приложена и разпоредбата на
чл.9, ал.1 на ЗЗТ, тоест липсвало отчуждаване в полза на Държавата по реда на
Закона за държавната собственост на процесиите имоти, съобразно включването им
по приложение на чл.8, ал.1 на Закона за защитените територии.
Ищците, чиито имоти попадали в защитена територия
следвало да спазват разпоредбата на чл.11 на ЗЗТ: „собствениците и ползвателите на гори, земи и водни площи в
защитените територии са длъжни да спазват режимите, установени по реда на този
закон, със заповедта за обявяване на защитената територия и плана за
управлението й“, и това не можело да бъде отменено или премахнато, без да
има изменение на съществуващата заповед №РД-559/05.09.2008г. Обявяването и
промените в защитените територии се извършвали по реда на Глава Трета на Закона
за защитените територии и в тези процеси МРРБ, респ. Областен управител на Област
П. не участвал.
Областният управител на област П., съобразно
дадените му от закона правомощия и задължения, регистрирал, управлявал и опазвал
държавната собственост на територията на областта. За процесиите имоти нямало
съставени актове за държавна собственост, т. е. същите били изключени от патримониума на Държавата.
Моли съда да отхвърли иска и да му присъди
разноските по делото.
Ответникът – Д. „Н. п. Ц. Б.“ счита, че предявеният
спрямо него ревандикационен иск е недопустим. Излага
подробни съображения и моли съда, да прекрати производството по отношение на Д.
„Н. п. Ц. Б.“, като присъди на ответника направените разноски за адвокатско
възнаграждение.
Освен недопустим, предявеният иск бил неоснователен.
В исковата молба се твърдяло, че процесните имоти не
попадат в границата на защитената територия – тази на НПЦБ, тъй като имотите,
влизащи в територията на парка в землището на гр. К. били само горски земи и
гори по лесоустройствения проект на ДЛ - К.. Ответникът оспорва това твърдение
с аргумента, че процесиите пет имота с № № *****, ******, ******, ****** и *********
по сега действащата карта на възстановена собственост (КВС), намиращи се в
землището на град К., община К., област П., ЕКАТТЕ *******, са попадали в
обхвата на Н. п. „Ц. Б.“, обявен през 1991г., а от 1999г. – в обхвата на НПЦБ и
на основание чл. 24, ал. 3 от ЗСПЗЗ (с ДВ бр. 28 от 1992г. става ал. 4) не са
подлежали на възстановяване. Според цитираната разпоредба правата на
собственици върху земеделски земи, включени в защитени природни територии с
национално и международно природоохранно значение не
се възстановяват. Съгласно следващата алинея на чл. 24, собствениците е
следвало да се обезщетят, като им се заплати равностойността на земята или им
се предостави от държавния или общинския поземлен фонд равностойна земя от
същото или съседно землище, а с тяхно съгласие – в друго землище.
Териториите, обхванати от НПЦБ, били първоначално
определени със Заповед № 843/31.10.1991г. н.М.н.о.с.и в. (обн.
ДВ бр.93/1991г.), с която е обявен Н. п. „Ц. Б.“ - защитена природна територия.
В пункт I, т.10 на заповедта от 1991г. бил посочен горският фонд от Държавно
лесничейство К., общ. К. по лесоустройствения проект от 1981г., който се
обхваща от територията на Н. п.. В пункт 11.6. на Заповед № 843/31.10.1991г.
била посочена общата площ на високопланинските пасища и ливади от община К. в П.
област – 13745 ха. Всички високопланински пасища и ливади, които се намират
между включените в границите на парка отдели и подотдели по лесоустройствения
проект от 1981г., попадали в народния парк и били защитена територия.
В изпълнение на Заповед № 843 от 1991г., Комитетът
по горите означил границите на парка на терена с трайни и ясно видими знаци. Процесните имоти се намирали навътре в парка. Външната
граница на природния парк минавала по отдели и подотдели, включени в
лесоустройствения проект от 1981г. на Д. л. К., т.е. по цялото си протежение
границата на парка минавала през горски пояс. Видно от пункт II на Заповед №
843/31.10.1991г. обаче било, че в територията на народния парк се включват и
високопланински пасища и ливади с обща площ 29182 ха, от които 13745 ха в
община К., област П.. Процесните пет имота били част
именно от тези високопланински пасища и ливади и в тази връзка невярно било
твърдението на ищците, че в границата на парка са включени само горски територии
в землището на град К..
Съгласно чл. 25, ал. 2 на Закона за защита на
природата (ЗЗП) и пункт I, т. 3 от Заповед № 988 от 04.11.1993г. н.М.н.о.с. (обн. ДВ бр. 97/1993г.), територията на народен парк „Ц. Б.“
била обявена за защитен природен обект с национално и международно значение.
Съгласно чл. 18, ал. 1 от Конституцията на Р. Б., парковете с национално
значение са изключителна държавна собственост. В тази връзка през 1997г. бил
издаден констативен Акт за изключителна публична държавна собственост № 1 от 16.01.1997г. за територията на народния
парк.
Със Заповед № РД-396/15.10.1999г. н.М.н.о.с.и в.
обнародвана в ДВ бр. 44/2000г., народният парк бил прекатегоризиран
в национален, като площта му била намалена само с горска територия, попадаща
извън община К..
В пункт III.1.10. на Заповед № РД-396/15.10.1999г.
н.М.н.о.с.и в. били посочени отделите и подотделите по лесоустройствения проект
от 1994г. на Д.. л. - К., които попадат на територията на националния парк. В
тази площ се включвала площта на всички пасища и ливади, които се намират между
включените в границите на парка отдели и подотдели по лесоустройствения проект
от 1994г. на Д. л. К., между които били и процесиите имоти.
Невключването на информация за територията на Н. п.
„Ц. Б.“ в първоначално одобрената КВС (карта на възстановена собственост) не
водело до отпадане правата на държавата. В КВС се регистрирали данни за
имотите, но вписванията в регистрите на КВС нито пораждали, нито водели до
отпадане на вещни права. В тази връзка ответникът заявява, че отразените данни
за статута на петте имота в приложените към исковата молба скици, издадени от
ОСЗ-К. през 2019г., а именно, че същите попадат в „Защитена зона за опазване на
природните местообитания на дивата флора и фауна съгласно чл. 6, ал. 1, т. 1 от
ЗБР“, са непълни. В регистрите за съответните имоти следвало да бъде отразено,
че същите представляват и „Защитена територия. Ц. Б.. Изключителна държавна
собственост съгласно ЗЗТ...“.
Процесните имоти действително попадали в
защитена зона „Ц. Б.“ съгласно Заповед № РД-559/05.09.2008г., издадена от МОСВ
на основание чл. 6. ал. 1, т. 3 и т. 4 от ЗБР. В разпоредбата на чл. 3, ал. 1,
т. 1 от същата заповед, включена в раздел „Общи положения“, изрично се
предвиждало, че държавата изгражда Национална екологична мрежа, включваща
защитени зони като част от Европейската екологична мрежа „Н. ****“, в които
могат да участват защитени територии. Т.е. петте имота попадали както в
защитена територия на НПЦБ по ЗЗТ, така и в защитена зона „Ц. Б.“ по ЗБР.
Твърди се, че на основание чл. 5, т. 2, б. „б“,
чл. 7, ал. 2 от Правилника за условията и реда за управлението, възлагането на
дейностите по поддържане и възстановяване, възлагането на туристически
дейности, охраната и контрола в горите, земите и водните площи в защитените
територии - изключителна държавна собственост във връзка с чл. 5, т. 2 и чл.
50, т. 5 от Закона за защитените територии ежегодно ДНПЦБ утвърждава План за пашата и ползването на сено в НПЦБ, като процесните пет имота действително били включени в картата
на имотите, които се предоставят за паша.
Във връзка с гореизложеното ответникът счита, че
от момента на включването им в предметния обхват на Заповед № 843/31.10.1991г.
на МОСВ (обн. ДВ бр.93/1991 г.), съгласно Закона за
защита на природата (отм.), частта от земната повърхност, попадаща в имоти с
актуални номера по сега действащата КВС за землището на гр. К. – ******, *******,
******, **** и *****, е придобила статут на защитена природна територия с
национално и международно природоохранно значение,
като до момента няма извършена процедура по изключване на тази територия от
границите на парка. В този смисъл, съгласно чл. 24, ал. 4 от ЗСПЗЗ от
приемането на реституционния закон до настоящия момент спрямо процесните имоти не е могло да бъде реализирано валидно
възстановяване на собственост. Разпоредбата на чл. 24, ал. 4 от ЗСПЗЗ,
действала от 1991г. до изменението с ДВ бр. 133/1998г., била със следната
редакция: „Не се възстановяват правата на
собственици върху земеделски земи, включени в резервати, определени по реда на
Закона за защита на природата, както и другите защитени природни територии с
национално и международно природоохранно значение,
включително и земите, под и върху които се намират неотделими от тях
археологически обекти и паметници на културата.“ Оттук в тази връзка ответникът
оспорва ищците да са собственици на петте имота, посочени в исковата молба.
Видно от документите, описани в приложените по
делото нотариални актове като основание за изповядване на двете сделки, било,
че собствеността върху петте имота е била възстановена на праводателите
на ищците с Решение с № 02271/12.08.1997г. на П. к. – гр. К.. Издаването на
решение за възстановяване за процесните имоти било в
противоречие с чл. 24, ал. 4 ЗСПЗЗ, поради което не било настъпило конститутивното му действие. Конститутивното
действие на решението на органа по поземлена собственост настъпвало само,
доколкото са налице материалноправните предпоставки
за възстановяване правото на собственост. Оттук това решение/решения
представлява/ли нищожен евентуално незаконосъобразен административен акт,
постановен/и в противоречие с императивна правна норма, Предвид това и във
връзка с чл. 17, ал. 2 от ГПК счита, че съдът следва да упражни косвен съдебен
контрол и да се произнесе инцидентно по валидността (евентуално относно
материалната незаконосъобразност) след представянето му по делото, като
преценката има значение за несъществуването на спорното право в полза на
ищците. Допустимостта на този косвен съдебен контрол е възприета в Тълкувателно
решение № 5 от 14.01.2013 Г. по тълк. д. № 5/2011 г.,
ОСГК НА ВКС, Решение № 152/10.01.2018г. по г.д. № 52/2017г. на I г.о. на ВКС.
Предвид възприетото в Тълкувателно решение № 3 от
29.11.2012г. по тълк. д. № 3/2012г., ОСГК на ВКС
вещно - прехвърлителното действие на сделките,
сключени с процесните два нотариални акта, не било
настъпило, доколкото праводателите на ищците не били
титуляри на вещното право на собственост. В този смисъл двата договора за
покупко-продажба, сключени под формата на нотариален акт, вписани в CB-К. под №
№ 162, т. 8, вх. рeг. № 2234/18.07.2005г. и 185, т.
8, вх. peг. № 2260/19.07.2005г. се явявали нищожни на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради противоречие с императивна разпоредба на
закона – чл.7, ал. 1 от ЗДС, както и на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради
невъзможен предмет.
Моли съда, да отхвърли предявения иск и да му
присъди направените по делото разноски.
От събраните по делото доказателства, съдът намира
за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл.108 ЗС, т.
е. за иск, с който невладеещият собственик претендира от владеещия несобственик
отстъпване на собствеността и предаване на владението на процесната вещ /имот/.
Собственикът на една вещ, наред с останалите правомощия от съдържанието на
правото на собственост, притежава правото да владее вещта – лично или чрез
избрано от него лице, упражнявайки фактическата власт върху нея, която изключва
упражняването на непосредствена фактическа власт от всяко трето лице.
За ищците съществува правен интерес да установят
спрямо ответниците правото си на собственост върху процесните имоти №
067249, № 067032, № 067131, № 067188, № 067029 по КВС на гр. К., находящи се в
землището на гр. К., м. „П.“, с оглед твърденията, че не били допускани до тях
от служители на ответника Дирекция НПЦБ. Освен това от същия ответник се
издавали разрешителни за ползване (паша на
селскостопански животни) на трети лица, а при кандидатстване за субсидии на
ищците им било отказвано от ДФ „З.“ с аргумента, че имотите им били част от
площта на парка.
За успешното провеждане на иска по чл.108 от ЗС е
необходимо наличието, в кумулативна даденост, на следните предпоставки: ищецът
да е собственик на имота; имотът да се намира във владение на ответника и
последният да го държи без правно основание.
В разглеждания случай правото на собственост на
ищците не се оспорва от ответника МРРБ. Вторият ответник Д. НПЦБ, обаче твърди,
че праводателите на ищците не били титуляри на
вещното право на собственост, тъй като придобили процесните
имоти по силата на нищожен административен акт – реституционно Решение №
02271/12.08.1997г. на П. к. – гр. К.. Твърди се, че спрямо процесните
имоти не е могло да бъде реализирано валидно възстановяване на собственост, тъй
като по това време те са попадали в „защитена природна територия с национално и
международно природоохранно значение“, а разпоредбата
на чл. 24, ал. 4 от ЗСПЗЗ, действала от 1991 г. до изменението с ДВ бр.
133/1998г., изрично забранявала реституционна процедура в такива случаи.
Ищците се легитимират като собственици на процесните имоти с Нотариален акт за продажба на недвижим
имот № 177, том I, peг. № 1730, дело №177 от
19.07.2005 г. и Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 174, том I, per. № 1706, дело № 174 от 18.07.2005 г., двата по описа на
нотариус Т. Р. с peг. номер №517 НК, с район на
действие – РС К.. От съдържанието на нотариалните актове е видно, че при
съставянето им е представен като документ, установяващ право на собственост на
продавачите Решение № 02271/12.08.1997 г. на ПК - гр. К., както и скици на
имотите от О. с. „З.“, гр. К., удостоверения за данъчна оценка и липса на
данъчни задължения, декларация по чл. 226, ал. 1 от ДПК, удостоверения за
наследници от Кметство К., удостоверения за идентичност на имена, квитанции за
платени такси.
По делото се установи, че собствеността върху процесните имоти е възстановена в полза на праводателите на ищците с три реституционни решения,
издадени на една и съща дата, но по различни заявления: Решение №
02271/12.08.1997 г. на ПК К. по заявление вх. № 1796/10.09.1991 г.; Решение №
02271/12.08.1997 г. на ПК К. по заявление вх. № 1798/10.09.1991 г. и Решение №
02271/12.08.1997 г. на ПК К. по заявление вх. № 1843/10.09.1991 г.
Трайната съдебна практика на В. к. с. и на
съдилищата приема, че по влезлия в сила административен акт, респективно по
заместващото го съдебно решение, издадено по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, в
исковото производство за собственост, решаващият спора съд следва да упражни
косвен контрол за законосъобразност, ако страната, която не е взела участие в административното
производство, възразява за липса на предпоставки за възстановяване на
собствеността. Провеждането му в исковия процес е единствената защита на тази
страна да релевира възраженията си за материална
незаконосъобразност на акта за възстановяване. С Решение № 198/2006 год. по
гр.д. № 2898/ 2004 г. на IV отд. на ВКС е прието, че
„когато въпросът за законосъобразността на административния акт обуславя изхода
на гражданско-правния спор, съдът не само има право, но е и длъжен да упражни
косвен контрол за законосъобразност”.
Тъй като в случая ответниците
не са участвали в административното производство, в което са издадени решенията
за възстановяване правото на собственост върху спорните имоти, съдът е длъжен,
предвид своевременно релевираното от ответника ДНПЦБ
възражение, на основание чл. 17, ал. 2 ГПК да извърши косвен съдебен контрол по
отношение законосъобразността на тези индивидуални административни актове, но
само относно наличието на законоустановени пречки за
възстановяване на собствеността.
За изясняване статута на процесните
имоти по делото е назначена комплексна
съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице Г.Г.
и Л.С.. Експертното заключение е било оспорено от ищците и съдът е уважил
искането им да бъде назначена допълнителна експертиза, която е била възложена
на вещите лица Е.С. и В.Я. - П.. Настоящият съдебен състав намира, че и двете
експертизи следва да бъдат кредитирани като обективни и компетентно изготвени,
тъй като си кореспондират, в съответствие са с доказателствата по делото,
взаимно се допълват и не са налице съществени противоречия между тях. От експертните заключения и след изслушването на вещите лица в съдебно
заседание се установява, че петте процесни имота
попадат в границите на Н. п. „Ц. Б.“ съгласно Заповед № 843/31.10.1991г. н.м.н.о.с.и
в. съответно в рамките на територията на НПЦБ съгласно Заповед № РД-396/15.10.1999г.
н.м.н.о.с.и в. Със Заповед № 988 от 04.11.1993г.
територията на НПЦБ е обявена за природен обект с международно значение. Имотите
са били включени в територията на Н. п. „Ц. Б.“ още при обявяването му през
1991г. и не са изключвани от нея нито при прекатегоризирането
му като НПЦБ през 1999г., нито последствие. Действително, налице е разлика
между площите на високопланинските пасища и ливади по Заповед №
843/31.10.1991г. и Заповед № РД-396/15.10.1999г. Вещите лица обаче посочват, че
тази разлика се дължи не на фактическо изменение на контура на границата, а
единствено поради използване на по-точен цифров графичен материал и
възможността за изготвяне на по-точно определяне на граници и площи.
Съгласно чл. 7, ал. 4 от Закона за държавната
собственост, собствеността върху имоти – публична държавна собственост, не
подлежи на възстановяване.
В чл. 24, ал. 4 ЗСПЗЗ изрично е предвидено, че не
се възстановява правото на собственост върху земеделски земи, включени в
паркове с национално значение и природни резервати – изключителна държавна
собственост, определени по реда на Закона за защитените територии, както и
върху земите под и върху които се намират неотделими от тях археологически
обекти.
Съгласно чл. 18, ал. 1 от Конституцията на РБ,
подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както
и водите, горите и парковете с национално значение, природните и
археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна
собственост. За НП „Ц. Б.“ от М. на ф. е издаден Акт №
1/16.01.1997г. за изключителна държавна собственост.
От събраните по делото доказателства, включително
и от приетите експертизи, се установи по категоричен начин, че към момента на
реституирането им, процесните имоти са попадали по
силата на действащото законодателство в предметния обхват на Заповед №
843/31.10.1991 г., тоест бил са изключителна собственост на държавата.
Гореизложеното налага фактическия и правен извод, че реституционните решения на
ПК К., с които процесните недвижими имоти са били
възстановени по реда на ЗСПЗЗ в стари реални граници на бившите им собственици,
са нищожни. Нотариалните актове, с които ищците са закупили имотите от несобственици, не създават права,
тъй като никой не може
да прехвърли права, каквито не притежава, респективно
повече права, отколкото притежава. Сделките са действителни, но тези нотариални актове не могат да
се противопоставят на истинския
собственик.
Доколкото липсва една от предпоставките за
уважаване на иска по чл.108, ал.1 ЗС, а именно – ищците да са собственици на процесните имоти, то същият следва да бъде отхвърлен.
Съдът намира за необходимо да поясни, че
произнасянето му по реда на косвения контрол по чл.17 от ГПК е само в мотивите
на решението, доколкото е във връзка с основния граждански спор. Гражданският
съд няма правомощието да прогласява с диспозитива на
решението си нищожността на административния акт /подобно искане е релевирано от част от ответниците/.
Такова правомощие има само административният съд, в процедура по обжалване на
административния акт, при спазване правилата на АПК. Косвен съдебен контрол за
законосъобразност е изключен, когато е проведен пряк съдебен контрол по
административно обжалване на акта, тъй като, съгласно чл.177, ал.1 от АПК,
решенията по административен спор, с които се отменя или изменя административен
акт имат действие за всички. Решенията
на съответните поземлени комисии във връзка с реституционните процедури по ЗСПЗЗ
са индивидуални административни актове, издадени в едностранно административно
производство, които в исковото производство са противопоставими
само на страната, която е била страна и в административното производство по
издаването им или на неин правоприемник.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника ДНПЦБ следва да бъдат присъдени
разноските по делото – общо 2214,10 лева, включващи адвокатско възнаграждение, депозит
за вещи лица и плащане по оферта на „А.“ ЕООД.
На ответника МРРБ следва да се присъдят 300 лева за
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда на осн.
чл.78, ал.8 ГПК, вр. с чл.37 от ЗПП, вр. с чл.25, ал.1 от НЗПП.
На осн. чл.78, ал.4 ГПК,
разноски се полагат и на ответника МОСВ, по отношение на който производството е
било прекратено – общо 500 лева, съобразно представения списък по чл.80 ГПК
/том III, л.1100/, от които 200 лева за
депозит за вещи лица и 300 лева за юрисконсултско възнаграждение.
Водим
от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като
НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН иска с правно основание чл.108 ЗС, предявен от Т.И.Д.,
ЕГН: ********** и И.И.Д. с ЕГН: **********, двамата с
адрес: *** против МРРБ, адрес: гр. С. ****, ул. „С. С. К. и М.“ **-** и ДНПЦБ,
адрес: гр. Г. ****, ул. „Б. с.“ № * за
признаване за установено спрямо ответниците, че
ищците са собственици на следните недвижими земеделски имоти, находящи се в
землището на град К., област П., местност „П.”, представляващи: Имот № *******
с площ 4.998 дка, изоставена нива, при граници и съседи: имоти №№ *****, ******,
*********; Имот № ******** с площ 13.237 дка, изоставена нива, при граници и
съседи: имоти №№ *******, ********, ********, ******, *******, ********, *******,*******;
Имот № ******* с площ 2.467 дка, изоставена нива, при граници и съседи: имоти
№№ ********, *******, *******, ******; Имот № ****** с площ 4.721 дка,
изоставена нива, при граници и съседи: имоти №№ ********, *******, ********, *********,
********; Имот № ********* с площ 2.166 дка, изоставена нива, при граници и
съседи: имоти №№ ********, ********, *******, *******, ********, както и да
осъди МРРБ и НПЦБ да им отстъпят собствеността и да им предадат владението.
ОСЪЖДА Т.И.Д., ЕГН: ********** и И.И.Д.
с ЕГН: **********, двамата с адрес: *** да
заплатят на МРРБ, адрес: гр. С. ******, ул. „С. С. К. и М.“ **-**, направените
по делото разноски в размер на общо 300.00 лв. (триста лева).
ОСЪЖДА Т.И.Д., ЕГН: ********** и И.И.Д.
с ЕГН: **********, двамата с адрес: *** да
заплатят на ДНПЦБ, адрес: гр. Г. ****, ул. „Б. с.“ № *,
направените по делото разноски в размер на общо 2214,10 лв. (две хиляди двеста
и четиринадесет лева и десет
стотинки).
ОСЪЖДА Т.И.Д., ЕГН: ********** и И.И.Д.
с ЕГН: **********, двамата с адрес: *** да
заплатят н.М.Н.О.С.И В. адрес: *** направените по делото разноски в размер на общо 500.00 лв. (петстотин лева).
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва от страните пред П.
о. с.
в двуседмичен срок от връчване на
съобщението.
ЦЧ РАЙОНЕН
СЪДИЯ: