Р
Е Ш Е
Н И Е №…...
Гр.
София, 09.03.2022 г.
В И
М Е Т О Н А
Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, IV Д с - в, в публичното заседание на седми октомври през две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Хрипсиме Мъгърдичян
Мл. съдия : Калина Станчева
при секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 9151 по описа за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 72219/14.04.2020 г.
на СРС, 50 с - в, по гр. д. № 23568/2015 г. е отхвърлен предявения иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено, че Д.Ф.Ф.,
ЕГН: ********** не дължи принудително изпълнение на „О.б.б.“ АД, ЕИК:********,
на сумата 5 513, 07 лв. за главница по договор за предоставяне на потребителски
кредит без обезпечение от 11.12.2007 г., сумата 427, 39 лв. за договорна лихва,
сумата 2, 53 лв. за наказателна лихва, и сумата 500, 81 лв. за съдебни разноски
по изпълнителен лист от 03.08.2009 г., издаден по ч. гр. дело № 923/2009 г. по
описа на PC - Ловеч. Ищецът е осъден за заплащане на разноски.
Срещу решението е
подадена въззивна жалба от ищеца Д.Ф.Ф. с
доводи за неговата неправилност и необоснованост и постановяване в нарушение на материалния и
процесуален закон. Ищецът поддържа, че СРС не е съобразил решението с
постановките, възприети в ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС относно последното изпълнително действие, от което тече давността за
вземането. Според ищеца, неверен е извода на съда, че действията на трето лице
в производството, присъединен взискател, могат да санират бездействието на
кредитора, първоначален взискател. Не е спорно, че от образуването на
изпълнителното дело на 24.09.2009 г. „ОББ“ АД не е предприела действия по него,
включително до подаване на исковата молба. Присъединеният на 26.06.2010 г.
взискател „ПИБ“ АД прекъсва давността по отношение на своето вземане. Сочи, че
от нормата на чл. 457, ал. 1 ГПК не следва обратния извод, че първоначалният
взискател се ползва от действията на присъединения, както погрешно приема СРС.
Неправилен е извода на съда, че присъединяването може да се приравни на
изпълнително действие от първоначалният взискател. Поддържа, че в случая е
налице хипотезата на чл. 433, т. 8 ГПК, тъй като основният кредитор не е
поискал извършването на изпълнителни действия в период повече от две години.
Сочи, че вземането на всеки взискател е отделно и за всяко вземане давността е
различна и не може да се приеме, че за двете вземания тече „обща“ давност.
Дезинтересиралият се кредитор не можа де се ползва от предимството на
независещи от неговото поведение факти. Моли да се отмени решението и изцяло да
се уважи претенцията. Претендира
разноски.
Въззиваемият ответник - „О.б.б.“ АД, чрез
представителя си оспорва жалбата в
писмен отговор, подаден в срока по чл. 263 ГПК, като поддържа, че е
неоснователна, а решението е изцяло законосъобразно и съобразено с материалния
закон и събраните по делото доказателства. Споделят се изводите на СРС, че към
момента на образуване на изпълнителното дело следва да се приложат постановките
на ППВС № 3/1980 г., според което по време не изпълнителният процес давност не
тече. Извършеното от ВКС отмяна на ППВС с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС има
действие занапред от датата на обявяването му и само за висящите към този
момент изпълнителни производства, но не и за такива, които са приключили преди
това. Правилен е извода на СРС, че с предявяването на иска давността не тече,
докато трае съдения процес за вземането - чл. 115, б. „ж“ ЗЗД. Сочи, че
спирането на давността е по обективни причини, докато прекъсването изисква
активни действия на кредитора. Моли да се отхвърли жабата, да се потвърди
решението, като претендира разноски и прави възражение за прекомерност на
разноските на ищеца за адвокат по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира следното :
В рамките на проверката по
чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. По неговата законосъобразност, съдът е обвързан от
посоченото в жалбата, като следи и без довод за нарушения на императивните
материалноправни норми.
При извършената по реда на
въззивният контрол проверка, настоящият състав намира, че решението е валидно и
допустимо, а делото е решено след обсъждане на събраните пред СРС доказателства
и при изяснена фактическа обстановка.
По съществото на спора,
съдът намира следното:
Пред СРС е бил предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК от Д.Ф.Ф.
срещу „О.б.б.“ АД - за признаване за
установено, че ищецът не дължи на ответника принудително изпълнение на сумата 5
513, 07 лв. за главница по договор за предоставяне на потребителски кредит без
обезпечение от 11.12.2007 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от
03.08.2009 г. по ч. гр. дело № 923/2009 г. по описа на PC - Ловеч, както и
акцесорните вземания към тази сума, включително, но не само 427, 39 лв. за
договорна лихва, 2, 53 лв. за наказателна лихва, 500, 81 лв. за съдебни
разноски, които са предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 467/2009
г. по описа на СИС при PC - Ловеч.
Ищецът е поддържал, че правото на принудително изпълнение е погасено по
давност поради липсата на валидни изпълнителни действия, считано от 08.09.2009
г. насетне. Твърдял е, че след образуване на изпълнителното производство по
молба на ответника на 08.09.2009 г., с която е искано налагане на запор върху
дружествени дялове, притежавани от длъжника, други изпълнителни действия не се
предприемани от взискателя в продължение на повече от две години, поради което
на 08.09.2011 г. съдебният изпълнител е следвало служебно да прекрати
изпълнението. Според него последващите предприети изпълнителни действия по
прекратеното изпълнително дело не са породили правни последици, а подадената на
21.06.2010 г. молба за присъединяване по изпълнителното дело от „Първа
инвестиционна банка“ АД не е прекъснала давността, като от момента на
последното извършено изпълнително действие - 08.09.2009 г. до 08.09.2014 г. е изтекла общата
петгодишна давност за паричните вземания, удостоверени в изпълнителния лист,
поради което не подлежат на принудително изпълнение.
От фактическа страна в случая се установява, че изп. дело № 467/2009 г. на
ДСИ, РС - Ловеч е образувано по молба от 08.09.2009 г. на ответника „О.б.б.“ АД
срещу Д.Ф.Ф., въз основа на изпълнителен лист от 03.08.2009 г., издаден по ч.
гр. дело № 923/2009 г по описа на PC - Ловеч, по влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, съгласно
който е осъден да заплати на „О.б.б.“ АД сумата 5 513, 07 лв. за главница по
договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 11.12.2007
г., 427, 39 лв. за договорна лихва, 2, 53 лв. за наказателна лихва, 500, 81 лв.
за съдебни разноски. В молбата е поискано налагането на запор върху
дружествения дял на длъжника в „Е.С.07“ ООД.
От изп. д. № 467/2009 г. се установява, че със запорно съобщение, получено
от Агенция по вписвания на 23.09.2009 г., е наложен запор върху дружествени
дялове на длъжника.
След
този запор, взискателят е поискал извършване на справка в НАП за движими вещи и
недвижими имоти на длъжника - на 22.06.2012 г., както и е подал молба за
налагане на възбрана на 19.08.2013 г.
Съдът констатира, че по
изпълнителното дело е подадена и молба от 21.06.2010 г. от „ПИБ“ АД за
присъединяване като взискател по делото. Видно от постановление от 16.11.2010
г. по изп. д. № 467/2009 г., ДСИ присъединява и. д. № 548/09 г. към и. д. №
469/09 г. по описа на СИС - Ловеч, за което да се уведомят страните. От своя
страна и. д. № 548/09 г. е присъединено към и. д. № 351/09 г., както и и. д. №
395/09 г. по описа на СИС - Ловеч.
При
така установените факти и като съобрази становищата на страните във въззивното
производство, настоящият състав намира следното от правна страна :
В
случая по делото е безспорно обстоятелството, че изпълнителният лист е издаден въз
основа на влязла в сила заповед за изпълнение, по чл. 417 ГПК. Според ГПК (в сила от 01.03.2008 г.), заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, понеже влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни
основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения съдът намира, че разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК намира приложение и за факти, настъпили след влизане в
сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило,
независимо, че съдебно дирене не се провежда,
какъвто е и процесния случай.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел
изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. От тези факти ищецът - длъжник черпи права, изключващи
изпълняемото право (погасяване правото на принудително изпълнение поради
изтекла давност, плащане, прихващане и др.).
Ищецът
релевира довод, че поради непредприемане на действия от страна на взискателя по
прекъсване течението на давността, правата на ответника за изпълнение относно
вземането са се погасили по давност с изтичането на общата 5 годишна давност за
вземането.
По този въпрос настоящият състав намира следното
:
Съгласно
мотивите към т. 10 на ТР № 2/25.VІ.2015 г. на ОСГТК на
ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., „за разлика от исковия процес, където давността за
вземането се прекъсва еднократно - в началото на процеса, при изпълнителния
процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всяко действие
за принудително изпълнение. Взискателят е този, които чрез своите действия и
активност следва да поддържа висящността на изпълнителния процес - като заявява
извършване на конкретни изпълнителни действия, внася съответните такси и разноски за извършването им и иска прилагане на нови
изпълнителни способи“.
„Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той
съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни
изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични
вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат
осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на
длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането
му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане
на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.“
В
заключение, според възприетото от ВКС тълкуване, в изпълнителният процес
давността не спира да тече, но се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. По
смисъла на мотивите на цитираното тълкувателно решение нова давност започва да тече с предприемането на
всяко ново изпълнително действие за принудително
изпълнение. Смисълът вложен в даденото от ВКС тълкуване е, че
доколкото в гражданското
право давността е правна последица на
бездействието, ако кредиторът няма правна възможност да действа - давност не тече.
Както
доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР №
2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т.
нар. „перемпция“ и то по силата на
закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този
смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие.
Поради
това и според даденото от ВКС тълкуване, новата давност започва да тече не от датата на
постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на
предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно
изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. (в този смисъл
също решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016
г., ГК, ІV ГО на ВКС).
Следователно, перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни
института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията,
така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни
последици: давността изключва принудителното изпълнение (но пред съдебния
изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може
да я зачете), а перемпцията не го изключва - обратно, тя предполага
неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният
изпълнител е длъжен да я зачете. (така в решение № 37 от 24.02.2021 г. по
гр. д. № 1747/2020 г., Г. К., ІV Г. О. на
ВКС).
В
същото време с ТР № 2/25.VІ.2015 г. на ОСГТК на
ВКС по тълк. дело № 2/2013 г. е обявено за изгубило сила ППВС№ 3/1980 г., в
което се застъпваше тезата, че с образуването на изпълнителното производство давността за
вземането се прекъсва, а докато
трае изпълнителното производство давност не тече.
В
заключение, ако се съобрази постановката относно прекъсване течението на
давността, възприето в посоченото по - горе ТР, следва да се приеме, че действие с ефект да прекъсне 5 - годишния давностен срок за вземането представлява
подаването на редовна молба за
образуване на изпълнително дело на 08.09.2009 г., в която взискателят е посочил изпълнителен способ за събиране на вземането.
Такова действие е и налагането на запор на дялове на длъжника на 23.09.2009 г.,
както и молбата за присъединяване на взискател от 21.06.2010 г., подадена от
„ПИБ“ АД. От прекъсването течението на давността, започва да тече нова давност.
Пред
СРС не са ангажирани доказателства да са извършвани други изпълнителни
действия, които по смисъла на посоченото по - горе ТР могат да прекъснат
течението на давността за вземането. Тежестта за установяване на тези факти е
била на кредитора - ответник. На 22.06.2012 г. взискателят е поискал да се
направи справка в НАП, с цел налагане на възбрана върху имущество на длъжника,
но тази молба не съставлява действие по изпълнението и не прекъсва давността.
Предвид изложеното, основателно СРС е приел, че изпълнителното производство
е прекратено ех lege на 21.06.2012 г., на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Последицата от настъпването на перемцията, е че след прекратяването на
изпълнителния процес по право, извършените действия по изпълнението не пораждат
правни последици, а направени от взискателя искания или служебно предприетите
от СИ действия за реализиране на изпълнителен способ, не прекъсват
погасителната давност за вземането.
Ако се възприеме становището на ответника, че приложение към процесния
случай имат постановките на ППВС № 3/1980 г., според което с образуването на изпълнителното производство се прекъсва давността, а докато трае
изпълнителното производство давност не тече, новата 5 - годишна давност за вземанията ще започне да тече от прекратяване на
изпълнителното дело, настъпило ех lege на 21.06.2012 г., на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
От който и момент да се приеме, че започва да
тече погасителната давност обаче - дали от последното извършено валидно
изпълнително действие на 21.06.2010 г. или от 21.06.2012 г. (след прекратяването
по право на изпълнителното производство), въззивният състав приема, за разлика
от СРС, че давността е изтекла в хода на висящия процес за вземането.
Този извод следва от установената от ВКС константна съдебна практика по
приложението на чл. 116, б. "б. " ЗЗД, според която погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя
на спорното вземане - кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и насрещен
осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно производство.
Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл.
116, б. "б." ЗЗД и чл. 115 б. "ж" ЗЗД действие (решение №
235 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение №
57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение №
99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО и
др.).
Ето защо в случая давността не се прекъсва с
депозиране на исковата молба по отрицателния установителен иск за вземането, поради което крайният момент на давностния срок не
следва да се свързва с предяваяването на иска. Обратното би
означавало, че с реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна
на длъжника по изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза
погасителна давност, какъвто не е смисълът на разглежданите правни норми.
В заключение от
изложеното давността за вземането,
започнала да тече било от 21.06.2010 г., било от 21.06.2012 г., е
изтекла на 21.06.2016 г., или на 21.06.2017 г., в хода на висящия процес. Доколкото съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК,
съдът е длъжен да вземе предвид фактите, настъпили след предявяване на
иска, които са от значение за спорното право, той следва да зачете изтеклата погасителна давност, която
е настъпила в хода на висящия процес по предявения отрицателен установителен
иск от длъжника. По изложените съображения въззивният съд, за разлика от СРС
приема, че вземанията, за които е издаден процесният
изпълнителен лист, са погасени по давност.
Понеже крайните изводи на двете инстанции не съвпадат,
обжалваното решение следва да бъде отменено, а предявените искове - уважени в
цялост.
Предвид промяна в изхода
от спора, решението следва да се отмени и относно присъдените в тежест на ищеца
разноски, а в негова полза се присъдят разноските пред СРС, за които има данни,
че са реално направени, в размер на общо 1 312, 75 лв., в това число 257,
75 лв. държавна такса и 1 055 лв. адвокатско възнаграждение.
По разноските пред СГС : При този изход на спора,
право на разноски пред въззивната инстанция има ищеца - въззивник. Съдът
присъжда в негова полза 129, 18 лв. държавна такса, съгласно представения по
делото списък по чл. 80 ГПК, доколкото до приключване на устните състезания
пред настоящата инстанция не са представите доказателства за направени разноски
за адвокат в производството.
Воден от горното, Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 72219/14.04.2020 г. на СРС, 50 с - в, по гр. д. №
23568/2015 г., с което е ОТХВЪРЛЕН предявения иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено, че Д.Ф.Ф.,
ЕГН: ********** не дължи принудително изпълнение на „О.б.б.“ АД, ЕИК:********,
на сумата 5 513, 07 лв. за главница по договор за предоставяне на потребителски
кредит без обезпечение от 11.12.2007 г., сумата 427, 39 лв. за договорна лихва,
сумата 2, 53 лв. за наказателна лихва, и сумата 500, 81 лв. за съдебни разноски
по изпълнителен лист от 03.08.2009 г., издаден по ч. гр. дело № 923/2009 г. по
описа на PC - Ловеч и ищецът е осъден за заплащане на разноски, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК и вместо него ПОСТАНОВЯВА
:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл. 439 ГПК, че Д.Ф.Ф., ЕГН: **********
не дължи принудително изпълнение на „О.б.б.“ АД, ЕИК:********, на сумата 5 513,
07 лв. за главница по договор за предоставяне на потребителски кредит без
обезпечение от 11.12.2007 г., сумата 427, 39 лв. за договорна лихва, сумата 2,
53 лв. за наказателна лихва, и сумата 500, 81 лв. за съдебни разноски по
изпълнителен лист от 03.08.2009 г., издаден по ч. гр. дело № 923/2009 г. по
описа на PC -
Ловеч, по който е образувано изп. дело № 467/2009
г. на ДСИ, РС - Ловеч.
ОСЪЖДА „О.б.б.“
АД, ЕИК:********, с адрес *** да заплати на Д.Ф.Ф., ЕГН: **********, с адрес ***,
чрез адв. Т., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски както следва : за СРС - в общо 1 312, 75
лв., в това число : 257, 75 лв. държавна такса и 1 055 лв. адвокатско
възнаграждение, а за СГС - 129, 18 лв. държавна такса.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, по аргумент от чл. 280,
ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.