Р Е
Ш Е Н
И Е
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№………………….гр.София, 30.09.2019г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV“в“ въззивен състав в публично съдебно
заседание проведено на четвърти октомври, две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия Кристиян Трендафилов
При
участието на секретаря Валентина Илиева, като разгледа докладваното от съдия
Зл.Чолева гр. дело № 13780 по описа за 2017 година , за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Обжалва се решение от 08.12.2016г. на СРС, ІІІ ГО, 88 състав,
постановено по гр.дело № 23091/2014г., допълнено по реда на чл.248 от ГПК с определение от 10.03.2017г., с което са отхвърлени предявените от П.П.П.
срещу П. на Р.Б.и С.Д.НА В.Р./СДВР/ -
при условията на солидарна отговорност, обективно съединени искове, както следва: 1/ иск с правно основание чл.49
от ЗЗД- за сумата от 4 200,00лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди в резултат
на изземване и задържане като веществено доказателство на лек автомобил марка
„Ауди“, модел „А4“ с рег.№ ********по нак.дело № , образувано пред СРС във връзка с пр.пр. НСН
№ 196/12г. по описа на СРС и ЗМ № 3873/2010г. по описа на 06 РПУ-СДВР,
представляваща разликата между стойността на автомобила към момента на
предаването му и стойността към момента на връщането му; 2/ иск с правно
основание чл.49 от ЗЗД - за сумата от 324,00лв., претендирана като обезщетение
за установени при получаването липси по автомобила ; 3/ иск с правно основание
чл.49 от ЗЗД - за сумата от 500,00лв., претендирана като обезщетение за
направените от ищеца разходи за
придвижване чрез други превозни средства, поради невъзможността му да ползва
гореописания автомобил; 4/ иск с правно основание чл.49 от ЗЗД – за сумата от
300,00лв.- претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на
изземването и задържането на автомобила като веществено доказателство, ведно
със законната лихва върху гореизброените суми от датата на предявяване на исковата
молба /29.04.2014г./ - до окончателното изплащане и 5/ иск с правно основание
чл.86,ал.1 от ЗЗД- за сумата от 1 702,95лв.- мораторна лихва за забава
върху главниците от 5 000,00лв. за периода 04.01.2011г.- 29.04.2014г. Решението се обжалва и в частта, с която е
допълнено по реда на чл.248 от ГПК с определението от 10.03.2017г., като ищецът
П.П.П. е осъден да заплати на П. на РБ сумата от 682,00лв.- разноски по делото,
на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Въззивникът
П.П.П.
заявява искане за отмяна на обжалваното решение, като неправилно и
необосновано. Поддържа, че при
предаването на процесния автомобил като веществено доказателство той е бил в отлично състояние, но по време на
задържането му като веществено доказателство са му причинени множество вреди.
Поддържа, че от първата инстанция не е допуснат поискания от него свидетел В.Д.В.,
който е щял да установи вредите по автомобила. С изложените доводи,
въззивникът-ищец мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо
него- постановяването на друго, с което предявените искове да бъдат уважени
като основателни. Не претендира разноски
по делото за въззивното производство.
Въззиваемата страна П.НА
Р.Б./РБ/ оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване
на атакуваното решение по съображения, подробно развити в депозирания в срока
по чл.263,ал.1 от ГПК писмен отговор на жалбата. Претендира присъждане на разноски по делото
за въззивното производство- юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата
страна СДВР – не депозира писмен отговор на жалбата в
срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В съдебно заседание поддържа становище за
неоснователност на жалбата и искане за потвърждаване на атакуваното с нея
първоинстанционно решение. Заявява искане за присъждане на разноски за
въззивното производство- юрисконсултско възнаграждение.
Софийски
градски съд, като взе предвид становищата и доводи на страните и обсъди събраните по делото
доказателства по реда на чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима.
Съдът е сезиран с обективно
кумулативно съединени искови претенции, предявени при условията на обикновено
другарство /солидарна отговорност/ на ответната страна в процеса, както следва:
1/ иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за сумата от 4 200,00лв., претендирана като обезщетение за вреда,
представляваща разлика между стойността на процесния автомобил към датата на
предаването му като веществено доказателство в размер на 5 000,00лв. и
стойността му към датата на връщане- от 800,00лв.; 2/ иск с правно основание
чл.49 от ЗЗД за сумата от 324,00лв., претендирана като обезщетение за липси по
процесния автомобил при връщането му , 3/ иск с правно основание чл.49 от ЗЗД –
за сумата от 500,00лв., претендирана като обезщетение за ползването от което е
бил лишен ищецът на процесния автомобил през времето на задържането му като
веществено доказателство, в резултат на което лишаване от ползването ищецът е
бил принуден да направи разходи за ползването на други превозни средства, 4/ иск с правно
основание чл.49 от ЗЗД – за сумата от 300,00лв., претендирана като обезщетение
за неимуществени вреди /занижена самооценка, несигурност, тревога и
безпокойство, затваряне в себе си , поради конфликти със съпругата/, претърпени
в резултат на задържането на процесния автомобил като веществено доказателство
и 5/ иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – за сумата от 1 702,95лв.-
мораторна лихва върху главницата от 4 200,00лв. /с оглед отстранената
нередовност на тази претенция във въззивното производство и допуснатото уточнение
на същата/, натрупана за периода 04.01.2011г.- 29.04.2014г. Ищецът претендира
присъждане и на законна лихва върху главниците от 4 200,00лв., 324,00лв.,
500,00лв. и 300,00лв. от датата на
предявяване на исковата молба- до окончателното заплащане.
С обжалваното решение исковете са
отхвърлени като недоказани. От първата инстанция прието, че от ищеца не е установено
конкретното фактическо състояние на процесния автомобил към датата, когато е
предаден като веществено доказателство по наказателното производство, поради което не може да се приеме, че то е
било различно /по-добро, както твърди ищецът/ от това, в което е върнат на
ищеца след прекратяване на наказателния процес.
Като последица от това с обжалваното решение е прието, че исковите
претенции за обезщетения от 4 200,00лв. и 324,00лв. се явяват недоказани и
неоснователни. По отношение на претенцията за обезщетение за лишаване от
ползването в размер на 500,00лв. с обжалваното решение е прието, че задържането
на процесния автомобил като веществено доказателство
е било правомерно , съгласно нормата на чл.111, ал. 2 от НПК. А от друга
страна- е приет за недоказан от ищеца размерът на извършените от него разходи
да ползване на алтернативен транспорт. С атакуваното решение са приети за
недоказани и твърдяните от ищеца претърпяни неимуществени вреди, поради което и
предявеният иск за обезщетение на същите в размер на 300,00лв. е отхвърлен.
Като последица от недоказаността на претенциите за главниците, от първата
инстанция е приета за неоснователна и
обусловената от тях претенция за акцесорното вземане за мораторна лихва.
При извършената проверка по реда
на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящата инстанция установи, че обжалваното
решение е валидно и допустимо, с изключение на частта, с която е отхвърлена
претенцията по чл.86,ал.1 от ЗЗД върху главницата , върху която е се претендира
лихвата, за разликата на тази главница
над сумата от 4 200,00лв.- до
размера на 5 000,00лв. С исковата молба първоначално заявената
претенция по чл.86,ал.1 от ЗЗД е била нередовна, доколкото претендираните
главници са няколко и различни по размер, /като общият размер на главниците
надхвърля сумата от 5000,00лв.- 5 024,00лв./ и съответно – върху всяка
една поотделно е следвало да бъде уточнена в какъв размер се претендира лихвата
за забава по чл.86,ал.1 от ЗЗД. Процесуалният пропуск на първата инстанция да
отстрани тази нередовност на исковата молба в частта на заявената претенция по
чл.86,ал.1 от ЗЗД е отстранена от въззивния съд, като е допуснато уточнение, съгласно
което мораторна лихва в размер на
1 702,95лв. се претендира само върху главницата от 4 200,00лв. Като
последица от това допуснато от първата инстанция процесуално нарушение,
отстранено във въззивното производство, обжалваното решение следва да бъде
обезсилено в частта, с която е отхвърлен искът по чл.86,ал.1 от ЗЗД само в
частта относно главницата, върху който се претендира лихвата, за разликата на тази главница над сумата от
4 200,00лв.- до размера на сумата от 5 000,00лв. В останалата част,
както вече бе посочено по-горе в настоящите мотиви, обжалваното решение е
допустимо.
По съществото на правния спор -
предмет на делото, настоящата инстанция приема следното:
По исковете с правно основание чл.49 от ЗЗД за сумата от
4 200,00лв., за сумата от 324,00лв. и за сумата от 300,00лв., както и по
претенцията с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- за сумата от 1 702,95лв.
Исковете са недоказани.
Настоящата инстанция намира за недоказано твърдението на ищеца за
претърпени от него вреди в резултат на обезценка на процесния автомобил, поради
неправилното му съхранение като веществено доказателство в периода от време от
момента на доброволното му предаване от ищеца – до датата му на връщане. Между страните по делото нямо спор по част от фактите по делото, а те се установяват
и от събраните писмени доказателства, а именно:
Към датата 04.01.2011г. ищецът е бил собственик на процесния автомобил ,
придобит с договор за покупко-продажба от 29.12.2009г. На датата 04.01.2011г.
процесният автомобил е бил предаден доброволно от третото лице Д.С.Г. - на дознател от 07 РПУ- СДВР като веществено
доказателство по ЗМ № 3873/2010г. по описа на 06 РПУ- СДВР, заедно с 1 брой
ключ и автомобилна аларма с кръгла форма с бутона. В протокола за предаване
липсва описание на състоянието на автомобила.
С постановление от 19.12.2013г.,
наказателното производство по ЗМ № 3873/2010г. по описа на 06 РПУ- СДВР,
пр.пр.№ 196/2012г. по описа на СРП е прекратено, поради липса на доказателства
за извършено престъпление, за което е водено разследването.
На
дата 06.02.2014г. процесният автомобил е върнат на ищеца срещу разписка, подписана от разследващ полицай
Б.Б.и ищеца. В разписката изрично е
отразен фактът, че автомобилът се
връща заедно с контактен ключ и едно дистанционно управление за автомобила,
както и констатацията /обстоятелството/, че автомобилът се намира в
състоянието, в което е намерен от полицията.
От показанията на разпитания по
делото свидетел на ищеца- св. С.Б.П. се установява, че при връщането на
процесния автомобил на ищеца той е бил със счупено предно стъкло, спукани гуми,
ударен заден десен калник, счупен заден десен стоп, спукан блок на двигателя и
други дребни повреди. Свидетелят установява, че ремонтът на процесния автомобил
е бил на стойност 2 500,00лв. Тази сума е била заплатена от свидетеля след
покупката на процесния автомобил от ищеца- последния факт, установен от
свидетеля се потвърждава от представения по делото писмен договор за
покупко-продажба на автомобила, сключен между ищеца и свидетеля на 12.06.2014г.
При така установените факти,
съдът изведе следните правни изводи:
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има
гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия.
По предявения иск с правно основание
чл.49 от ЗЗД по делото трябва да бъдат установени следните елементи от фактическия състав,
пораждащ отговорността за обезвреда:
противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено
извършване на някаква работа, причиняване на вреда - при или по повод
изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение и вредоносния резултат. Във всички случаи на непозволено увреждане вината на
причинителя на вредата се
предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на
ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин
липсата на вина на прекия извършител. Доказването на останалите елементи от фактическия състав е в
тежест на ищеца, претендиращ обезщетението, съгласно правилото за разпределение на
доказателствената тежест по чл.154,ал.1 от ГПК.
Настоящият съдебен състав приема, че от ищеца, в съответствие с носената
от него доказателствена тежест по чл.154,ал.1 от ГПК,, правилно разпределена от
първата инстанция, не е доказано
настъпването на твърдяните вреди в
размер на 4 200,00лв., претендирани като обезценка на процесния автомобил,
настъпила за времето от изземването на атомобила като веществено доказателство
– до връщането му, както и недоказани са твърдяните липси по процесния
автомобил, чиято стойност се претендира в размер на 324,00лв. , които липси отново да са в причинно-следствена връзка с престоя на процесния автомобил в периода от
време, през който е бил задържан като веществено доказателство. Както правилно
е прието и от първата инстанция с обжалваното решение, от ищеца са ангажирани
единствено доказателства по делото /показанията на св.П./ относно състоянието
на процесния автомобил към момента на връщането му след прекратяване на
наказателното производство. По делото,
обаче, от ищеца не са ангажирани никакви доказателства в какво състояние
процесният автомобил е бил към момента , когато е приобщен като веществено
доказателство по досъдебното производство . Липсват доказателства, които да
установяват основателността на твърдението на ищеца, че към момента на
предаването на автомобила на органите на РПУ-СДВР, той е бил в добро състояние,
различно от това, в което е върнат на ищеца. В тази връзка, на първо място следва
да се посочи, че от ответника е заявено изрично възражение за налични вреди по
автомобила към момента на предаването му
като веществено доказателство в резултат на претърпяно ПТП през 2010г. /факт, изрично отразен в обвинителния акт по
наказателното производство/. Установената
по делото застрахователна стойност от 5 000,00лв., на която се позовава
ищецът, не опровергава възражението на ответника за налични вреди по автомобила
към релевантната датата- на приобщаването му като веществено доказателство,
доколкото тази застрахователна стойност е валидна към предходен момент - 2009г., след който момент
е настъпило ПТП през 2010г. и впоследствие през 2011г. автомобилът е приобщен
като веществено доказателство. Ето защо, не може да се приеме, че тази застрахователна
стойност е действителната такава на автомобила към правно-релевантната датата,
на която е предаден като веществено доказателство /04.01.2011г./. На второ
място, съдът зачита доказания по делото факт с представеното писмено доказателство
– разписката от 06.02.2014г., подписана от ищеца без възражения- за връщане на процесния автомобил, че автомобилът е върнат на ищеца в
състоянието , в което е намерен от полицията при предаването му като веществено
доказателство. Настоящият съдебен състав приема, че законосъобразно от първата
инстанция не е ценен като доказателство представеният от ищеца
приемо-предавателен протокол от 06.02.2014г. /л.16 от делото на СРС/, относно констатираните в него липси от
процесния автомобил, доколкото този документ е частен и не се ползва с формална и материална доказателствена сила по
чл.179 от ГПК, като удостоверява изгодни
за ищеца факти и предвид изричното му
оспорване от ответниците. Ето защо, този документ е непротивопоставим на
ответниците. Нещо повече, дори да бъде ценен като доказателство той отново отразява
състоянието на автомобила към момента на връщането му на ищеца, но не и
състоянието му към първия релевантен за спора момент- на предаването му като
веществено доказателство. Доказването на състоянието на процесния автомобил към
първия момент- на предаването му като веществено доказателство, е особено съществен, тъй като именно с оглед
състоянието на автомобила към този момент би могла да бъде извършена преценка
за основателността на твърдението на ищеца, че автомобилът е бил в състояние
различно от това, в което е върнат. При липсата на такива доказателства,
недоказано е твърдението на ищеца, че
автомобилът е бил в състояние, различно от това, в което му е върнат след
прекратяването на наказателното производство. С оглед изложените мотиви, настоящият съдебен
състав приема, че предявените искове по чл.49 от ЗЗД – за обезщетение за
твърдяните вреди в резултат на обезценката на процесния автомобил в размер на
4 200,00лв., както и за обезщетението за твърдяните липси в размер на
324,00лв., се явяват недоказани и като
такива- следва да бъдат отхвърлени, както законосъобразно и правилно е
постановил и първоинстанционния съд с обжалваното решение. Като последица от
недоказаността на иска за главницата от 4 200,00лв., като неоснователен
следва да бъде отхвърлен и обусловения от него иск по чл.86,ал.1 от ЗЗД- за
акцесорното вземане за мораторна лихва в размер на 1 702,95лв.
По
иска с правно основание чл.49 от ЗЗД – за сумата от 300,00лв., претендирана като
обезщетение за неимуществени вреди :
Настоящият съдебен състав приема,
че като недоказан следва да бъде отхвърлен и искът по чл.49 от ЗЗД за
претендираните неимуществени вреди , доколкото от ищеца не са ангажирани
никакви доказателства /писмени, гласни, или експертни заключения/ по делото, от
които да се установява, че такива вреди действително
се претърпяни от него в периода, през който процесният автомобил е бил задържан
като веществено доказателство. Доколкото твърдяните неимуществени вреди-
понижена самооценка, нарушено самочувствие, несигурност, тревоги и
безпокойство, затваряне в себе си, поради конфликти със съпругата, които да са
в пряка причинно- следствена връзка с изземването на процесния автомобил като
веществено доказателство по наказателното производство, което не е водено срещу
ищеца, а срещу трето лице, не се презюмират, те следва да бъдат установени с
доказателства по делото, а такива от
ищеца не са ангажирани. Ето защо, исковата претенция за неимуществени вреди се
явява недоказана и като такава- правилно е отхвърлена с обжалваното решение,
което следва да бъде потвърдено в тази му част.
Настоящият съдебен състав приема,
че не е налице твърдяното от ищеца процесуално нарушение , което да е допуснато
от първата инстанция, произтичащо от отказ за събиране на гласно доказателство
чрез разпит на свидетеля В. В.. Действително допускането на свидетеля В. В. е
заявено своевременно от ищеца с исковата молба, заедно с още един свидетел – С.Б.–
и двамата свидетели при режим на довеждане за едни и същи обстоятелства, като е
направено и искане за допускане на трети свидетел за факти, които допълнително
ще бъдат уточнени. С определението по чл.140 от ГПК от първата инстанция е
допуснат при условията на чл.159,ал.2,изр.1 от ГПК , единият от двамата
свидетели при довеждане, поискани с исковата молба, който да установи, посочените в исковата
молба факти – относно състоянието на процесния автомобил, като е отложено
произнасянето по искането за трети свидетел-
в първо съдебно заседание, след уточняване от ищеца на обстоятелствата,
за които се иска събирането на това гласно доказателство. След разпита на
допуснатия свидетел в съдебно заседание, от ищеца не е заявено искане за допускане и на
втория свидетел за същите факти, на основание нормата на чл.159,ал.2,изр.2 от ГПК, поради което и не е налице твърдяното от него процесуално нарушение, което
да е допуснато от първата инстанция.
По иска с правно основание чл.49 от ЗЗД -за сумата от 500,00лв., претендирана като обезщетение за ползването,
от което е бил лишен ищецът на процесния автомобил в периода, през който
автомобилът е бил задържан като веществено доказателство.
Настоящият съдебен състав приема,
че тази искова претенция е основателна. По делото е безспорно доказан фактът,
че наказателното производство, по което процесният автомобил е приобщен и
задържан като веществено доказателство, е прекратено с влязло в сила
постановление от 19.12.2013г., поради липсата на доказателства за извършено
престъпление по чл.209, ал.1 от НК, за разследването на което е образувано
досъдебното производство и за което обвиняемият К. е привлечен към наказателна
отговорност, както и поради липсата на доказателства за друго престъпление от
особената част от НК. В хипотезата, при която наказателното производство е
прекратено поради липсата на доказателства за извършено престъпление, изводът
е, че основателността на преценката на разследващите органи за необходимостта
от изземването на вещ /в конкретния случай- на процесния автомобил/ като
веществено доказателство се опровергава с влязлото в сила постановление за
прекратяване на наказателното производство. Влязлото в сила постановление за
прекратяване на наказателното производство, поради липса на доказано
престъпление, установява незаконосъобразност
на намесата на органите на разследването и П. върху правото на собственост на трето за
наказателния процес лице- ищеца по отношение на процесния автомобил, чрез
изземването му като веществено доказателство. При така доказаната липса на
необходимост от изземването на процесния автомобил като веществено
доказателство, СДВР и П., носят солидарна отговорност, на основание чл.49 от ЗЗД спрямо собственика на вещта за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
принудителния престой, включително и за тези, произтичащи от невъзможността
автомобилът са се ползва по предназначение от ищеца- негов собственик. В този
смисъл е и константната съдебна практика- постановеното по реда на чл.290 от ГПК- решение № 76/ 16.05.2017г. по гр.д.№ 2926/2016г. по описа на ІV ГО на ВКС
и решение № 465/ 20.01.2011г. по гр.дело № 1794/2010г. на ІV ГО на ВКС. Неоснователно
е възражението на П. за липса на пасивна материално-правна легитимация да
отговаря по предявения иск. Основателно е твърдението на ищеца, че
отговорността на П. на РБ произтича от ръководната функция на прокурора в
досъдебното производство, който решава всички възникнали въпроси в рамките на
това производство, включително и относно доказателствата / чл.196
и чл.197 от НПК/, като последната е свързана с обстоятелството, че
събирането на доказателства е подчинено изцяло на преценката на прокурора,
доколкото той е субектът, който доказва обвинението в съда. Ето защо, съдът приема, че за времето на принудителния
престой на процесния автомобил в качеството му на иззето веществено
доказателство по прекратеното наказателно производство, ответниците дължат солидарно
на ищеца обезщетение за ползването, от което той е бил лишен, което идва като
заместваща облага на разходите,
направени от него за ползването на алтернативен транспорт. При така доказания
по своето основание иск, настоящият съдебен състав определя размера на дължимото обезщетение от 700,00лв. за исковия период по реда на чл.162
от ГПК, но доколкото от ищеца се претендира обезщетение в по-малък размер - на 500,00лв., съдът приема, че в
съответствие с принципа за диспозитивното начало, искът следва да бъде уважен в
рамките на предявения размер от 500,00лв.
Тъй като изводите на настоящата инстанция частично
съвпадат с тези на първата, обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният иск
по чл.49 от ЗЗД за сумата от 500,00лв., представляваща обезщетение за
ползването на процесния автомобил , от което ищецът е и бил лишен за времето на
принудителния престой на автомобила като веществено доказателство по
прекратеното наказателно производство, като заместваща облага на разходите,
направени от ищеца за ползването на алтернативен транспорт през този период от
време и вместо него- да бъде постановено решение, с което тази претенция да
бъде уважена. В останалата обжалвана част- първоинстанционното решение следва
да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно.
При този изход на делото и на основание
чл.78,ал.1 от ГПК ищецът има правото на разноски за първата инстанция
съразмерно на уважената част от исковете от 48,46лв. /включващи държ.такса и
адв.възнаграждение/. За въззивното производство ищецът не е ангажирал
доказателства за извършени разноски, поради което такива не му се следват.
На основание чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК, ответникът П. на РБ има правото на разноски за първата инстанция
съразмерно с отхвърлената част от исковете от 583,31лв., поради което
обжалваното решение, допълнено в тази му
част с определението по чл.248 от ГПК, следва да бъде отменено за разликата над
тази дължима сума- до пълния присъден размер от 628,00лв. За въззивното
производство на ответника П. на РБ се държат разноски за юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от жалбата на ищеца от 92,88лв.
Ответникът СДВР е направил искане за
присъждане на разноски само във въззивното производство, поради което и
само за това производство му се следват,
на основание чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК, съразмерно с отхвърлената част от
жалбата на ищеца в размер на 92,88лв.- юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл.78,ал.6 от ГПК ,
ответниците СДВР и П. на РБ следва да бъдат осъдени да заплатят солидарно по
сметка на СГС сумата от 10,00лв.- дължима съразмерно на уважената част от
жалбата на ищеца.
Воден от горните мотиви, Софийски
градски съд,
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ
решение
от 08.12.2016г. на СРС, ІІІ ГО, 88 състав,
постановено по гр.дело № 23091/2014г., допълнено по реда на чл.248 от ГПК с определение от 10.03.2017г., в
частта, с която е отхвърлен предявеният от П.П.П. срещу П. на Р.Б.и С.Д.НА В.Р.- при условията на
солидарна отговорност, иск с правно основание чл.49 от ЗЗД - за сумата от
500,00лв., претендирана като обезщетение за ползването, от което е бил лишен
ищецът в резултат на изземване и задържане като веществено доказателство на лек
автомобил марка „Ауди“, модел „А4“ с рег.№ СА ******по нак.дело № , образувано пред СРС във връзка с пр.пр. НСН
№ 196/12г. по описа на СРС и ЗМ № 3873/2010г. по описа на 06 РПУ-СДВР, за
периода 04.01.2011г.- 06.02.2014г., като
заместваща облага на разходите, направени от ищеца за придвижването му чрез
ползването на алтернативен транспорт през този период от време, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на исковата молба /29.04.2014г./ - до окончателното изплащане, както и в частта, с която П.П.П. е осъден да заплати на П. на РБ-
разликата над дължимата сума от 583,31лв.- до пълния размер на сумата от
682,00лв.- разноски по делото, на основание чл.78,ал.3 от ГПК, ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П. на Р.Б.и С.Д.НА В.Р.да заплатят солидарно, на основание чл.49 от ЗЗД на П.П.П., с ЕГН ********** -
сумата от 500,00лв., представляваща
обезщетение за ползването, от което е бил лишен П.П.П. в резултат на
изземване и задържане като веществено доказателство на собствения му лек
автомобил марка „Ауди“, модел „А4“ с рег.№ СА ******по нак.дело № , образувано пред СРС във връзка с пр.пр. НСН
№ 196/12г. по описа на СРС и ЗМ № 3873/2010г. по описа на 06 РПУ-СДВР, за
периода 04.01.2011г.- 06.02.2014г., като
заместваща облага на разходите, направени от П.П.П. за придвижването му чрез
ползването на алтернативен транспорт през този период от време, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на исковата молба /29.04.2014г./ - до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 08.12.2016г. на СРС, ІІІ ГО, 88 състав,
постановено по гр.дело № 23091/2014г., допълнено по реда на чл.248 от ГПК с определение от 10.03.2017г., в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА П. на Р.Б.и С.Д.НА
В.Р.да заплатят солидарно на П.П.П.
– сумата от 48,46лв.- разноски по делото за първата инстанция, на основание
чл.78,ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА
П.П.П. да заплати на П. на Р.Б.-
сумата от 92,88лв.- разноски по делото за въззивното производство, на основание
чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК.
ОСЪЖДА
П.П.П. *** дирекция на
вътрешните работи – сумата от 92,88лв.- разноски по делото за въззивното
производство, на основание чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК.
ОСЪЖДА П. на Р.Б.и С.Д.НА В.Р.да заплатят солидарно по сметка на СГС – сумата
от 10,00лв.- дължима държавна такса , съразмерно на уважената част от жалбата
на ищеца П.П.П., на основание чл.78,ал.6 от ГПК.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.