Решение по дело №2422/2024 на Административен съд - Пловдив

Производство по чл.226 от АПК по реда на чл. 215, ал. 1 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, във вр. с чл. 145 от Административнопроцесуалния кодекс АПК/.

Жалбоподателката Ф. А. С., с адрес: гр. Пловдив, [улица], чрез адвокат М. Н., със съдебен адрес: гр. Асеноврад ,[улица]оспорва Заповед № ЗРИ-177 от 09.03.2023 год. на кмета на район „Източен“, Община Пловдив, с която е наредено премахване на незаконен строеж „едноетажна масивна сграда с мансарда“ с [идентификатор] с приблизителна площ 83 кв., построена в имот общинска собственост [ПИ] по КККР на гр. Пловдив в УПИ ХІ - 502, кв. 7 по плана на [жк], гр. Пловдив с адрес: гр. Пловдив, [улица],извършен без одобрени проекти и без разрешение за строеж. Поддържа възражения за неизясненост на всички релевантни обстоятелства и за допуснати процесуални нарушения. Твърди се,че строежът е от миналия век ,сградата е строена през 1957г.-1958г. и то от държавата в помощ на семейства от ромски произход.Позовава се на чл.8 от ЕКПЧ. Представя писмени и гласни доказателствени средства. Претендира разноски и адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.1,т.3 от ЗА.

Ответникът- кмет на район“Източен“ при Община Пловдив,чрез процесуалния си представител юрисконсулт С., изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като разгледа становищата и възраженията на двете страни и след преценка на събраните по делото доказателства, намери за установено следното:

Въпросите относно срочността на жалбата, компетентността на органа, издал оспорената заповед, относно спазването на административнопроизводствените правила, относно вида на наредения за премахване строеж, вече са обсъдени при първото разглеждане на делото. Подробно е установен и вида на наредената за премахване сграда, като такава с обща покривна конструкция със съседната сграда, с неспазени отстояния от страничните регулационни линии, с липсващи конструктивни фуги, с надстроявания и пристроявания през годините от построяването й през 1957г. – все въпроси подробно изследвани от вещите лица и при първото и при новото разглеждане на делото.

Указанията на ВАС по съдебно решение № 11389/23.10.2024г., постановено по адм.д.№ 6779/24г., с което делото е върнато за ново разглеждане, са да се съобрази предхождащото настоящото производство, производство по издаване на отказ за издаване на удостоверение за търпимост.

Видно е, че по искане на наследодателя на жалбоподателката С. И. С. е започнало производство по издаване на удостоверение за търпимост, което е приключило с влязла в сила Заповед № ЗРИ-109/03.02.2020г. на главен архитект на район „Източен" Община Пловдив за отказ за издаване на удостоверение за търпимост. Спорът относно търпимостта е разрешен със сила на присъдено нещо по влязлото в сила съдебно решение, постановено по адм. д.№ 553/2020г. на Административен съд Пловдив.

След като със сила на присъдено нещо е установено, че строежът не е допустим според действащите строителни правила и норми и не е допустим според нормите и правилата към момента на изграждането му, то единственото, което остава спорно след връщане на делото за ново разглеждане е необсъденият още въпрос за пропорционалност на оспорвания административен акт и за съответствието му с чл. 8 от ЕКЗПЧОС.

Установи се при новото разглеждане на делото, че жалбоподателката не разполага с друг имот и това е единствено жилище. Сградата се намира в [жк], в който квартал живее предимно ромско население, като повечето от съществуващото строителство е изпълнено без да съответства на предвижданията по действащите за този квартал устройствени планове или се разминава с тях, което се вижда от скиците към експертните заключения по делото. Нещо повече, установява се от вещото лице арх.К., че по КРП от 1957 и от 1963г. за парцела, в който се намира сградата предвиждането е било за едноетажно застрояване, а по КРП от 1971г. отразеното съществуващо застрояване е свободно едноетажно с полумасивна жилищна сграда. Именно така съществуващата към 1971г. сграда очевидно е съответствала на действащите тогава правила и норми, като въпросът дали е възможно премахване само на последващите пристроявания и надстроявания не е изследван от администрацията при издаване на спорната заповед, защото евентуалното привеждане на строежа във вида, в който е съществувал преди, би било съответно на изискванията за пропорционалност и не би оставило жалбоподателката без жилище.

С цялостното премахване на процесната сграда съществуващия благоустройствен проблем на квартал Столипиново няма да се разреши.

Разрешителният режим за строежи по правило е въведен с оглед създаването на благоустроена жизнена среда, като спазването на определените разпоредби и стандарти относно здравината, конструктивните изисквания, устойчивост, съответно безопасност за живущите на строежите е задължително за всички. В този смисъл премахването на незаконни строежи не е в противоречие с чл. 8 от ЕКЗПЧОС, но само ако тези незаконни строежи не са установени с десетилетия и са били обект на търпеливо отношение от администрацията, както е в процесния случай.

Чл. 8, ал. 1 от Конвенцията гарантира правото на жилище, а очевидно е, че за жалбоподателката това е единствено жилище.

Чл. 8, ал. 2 определя границите на допустима намеса на държавата в това право в изключение от общия принцип на ненамеса. Допуска се намесата на държавните власти в ползването на това право в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В случая няма констатации за това процесният строеж да е опасен за обитателите или за съседите. Неспазването на отстоянията от регулационните граници, което несъмнено се установява, е общо състояние на целия квартал. Тоест, мярката би била пропорционална, ако нареденото премахване на незаконен строеж беше част от обща стратегия за целия квартал така, щото да се постигне привеждането му в съответствие с правилата и нормите на устройство на територията.

Трайно е разбирането в практиката на ЕСПЧ, че във всеки конкретен случай се дължи проверка дали една такава намеса е „допустима“ и преценка дали е "необходима в едно демократично общество". Тук следва да се отбележи, че проверка за пропорционалност се дължи служебно, без да са нужни изрични възражения в тази насока. По отношение на „допустимостта на намесата“ като принудителна мярка, както ясно е посочено и в текста на чл. 8, ал. 2 от ЕКЗПЧОС, са релевантни обстоятелството дали тя е предвидена в закона. Като продължение на тази проверка е необходимо да се установи и дали намесата е съответна на целта на закона.

Релевантните за „необходимостта от намесата“ в условията на демократично общество обстоятелства също са ясно посочени в чл. 8, ал. 2 от ЕКЗПЧОС: „ … в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“ Наличието на което и да е от тези обстоятелства оправдава необходимостта от намеса.

В случая, наличието на незаконен строеж представлява фактическо основание, кореспондиращо с правното такова по чл. 225а от ЗУТ, за намеса на Държавата, в хипотезата на „допустимостта“ по чл. 8, ал. 2 от ЕКЗПЧОС, чрез издаване на административен акт въз основата на законова уредба в съответствие с целта на закона - да се гарантира ефективното прилагане на регулаторното изискване никакви сгради да не могат да се строят без разрешение, чрез възстановяването на върховенството на закона (вж., mutatis mutandis, Saliba v. Malta, № 4251/02, § 44, 8 ноември 2005 г.), което в разглеждания контекст може да се смята като попадащо в определението за „предотвратяване на безредици“ и като насърчаване на „икономическото благосъстояние на страната“ /така по делото И. И Ч. срещу БЪЛГАРИЯ пред ЕСПЧ/.

При това положение, в конкретния случай от решаващо значение е да се отговори на въпроса „необходима“ ли се явява тази намеса спрямо преследваната от законна цел. Тук следва да се отбележи, че принципът за равенство пред закона налага тази преценка да се извършва за всяко засегнато лице – независимо дали принадлежи към уязвима група или не. Респективно, да не се дава превес на защитата на определени групи лица по етнически, икономически или социален признак пред защитата на отделния индивид. Противното би означавало да се допусне дискриминационно третиране, което ще бъде в разрез с принципите на демократичното общество.

Съдът намира за крайно необходимо да обърне внимание и на един друг аспект от търсената защита. Безспорно е, че правилата на чл. 8, ал. 1 от ЕКЗПЧОС целят да гарантират основно право, каквото е правото на жилище и неговата неприкосновеност. Тук обаче не може да се пренебрегват обстоятелствата, при които засегнатото лице се е сдобило със съответното незаконно жилище. Например: законно и добросъвестно ли е придобита собствеността върху строежа; от праводател или приобритател е извършен незаконния строеж; положени ли са усилия за узаконяване; съществено ли са погазени регулаторните режими; върху собствен, чужд – частен или държавен/общински терен е изпълнено строителството; за задоволяване на неотложни жилищни нужди ли е изпълнен строежът; търсени/предлагани ли са други способи за решаване на жилищния проблем – настаняване в социални, общински жилища и др.; притежавало ли е други законни жилища лицето и разпоредило ли се е с тях, преди да извърши строежа и т.н.

Видно е в случая, че теренът, върху който е построена сградата е общински, като администрацията не твърди този терен да е завзет от извършителя на строежа, а индицията е, че някога, през 1957г. е предоставен от самата държава. По този въпрос в рамките на административното производство услужливо се мълчи. Мълчи се и дали нуждите, за които е извършено някога незаконното строителство не са били неотложни. Няма разрешение и въпросът какво се предлага на адресатите на оспорваната заповед за решаване на жилищния проблем.

По тези съображения и с оглед спецификите на настоящия казус съдът намира, че премахването на процесния незаконен строеж се явява непропорционална принудителна мярка съобразно преследваната от закона цел.

Ето защо оспореният в настоящото производство административен акт ще следва да се отмени.

При този изход на делото и на основание чл.143,ал.1 от АПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателката разноски в размер на 10 лева за заплатена държавна такса, 300 лева възнаграждение за вещо лице при първото разглеждане на делото и 701 лв. депозит за вещо лице при новото разглеждане на делото.

Съгласно чл. 38 ЗА, на която се позовава пълномощникът на жалбоподателя, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер съобразно чл.8 ал 2,т.1 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 1250 лева. Следователно, дължимото възнаграждение, включително и за водене на делото пред ВАС, е общо 2500лв.

Водим от горното, Съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Заповед № ЗРИ-177 от 09.03.2023 год. на Кмета на район „Източен“, Община Пловдив, с която е наредено премахване на незаконен строеж „Едноетажна масивна сграда с мансарда“ с [идентификатор] с приблизителна площ 83 кв., построена в имот общинска собственост [ПИ] по КККР на гр. Пловдив в УПИ ХІ - 502, кв. 7 по плана на [жк], гр. Пловдив с адрес: гр. Пловдив, [улица],извършен без одобрени проекти и без разрешение за строеж.

ОСЪЖДА Община Пловдив да заплати на Ф. А. С., [ЕГН] с адрес: гр. Пловдив, [улица], сумата от 1011/ хиляда и единадесет/ лева разноски.

ОСЪЖДА Община Пловдив да заплати на адвокат М. С. Н., сумата от 2500/две хиляди и петстотин/лева, адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.1,т.3 от ЗА.

Решението може да бъде обжалвано пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.