Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София 4.10.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІI-б
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,
в публичното заседание на първи октомври две хиляди и осемнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА
РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Д. Шулева, като
разгледа докладваното от съдия ЯНЧЕВА гр. дело № 2140 по описа за 2018 г. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. от ГПК.
Настоящият съд е сезиран с
въззивна жалба, подадена от Е.В.И. срещу решението на СРС, ІІІ Г.О., 82 състав,
постановено на 3.12.2017 г. по гр. дело № 63801/2016 г., в частта, в която
предявеният от жалбоподателя срещу П.на Р.Б.иск с правно основание чл.2, ал.1,
т.3, пр. първо от ЗОДОВ е отхвърлен за сумата над 1 000 лв. до пълния предявен размер от
10 000 лв.
Жалбоподателят намира
присъденото му от СРС обезщетение за неимуществени вреди за занижено и
несправедливо. Счита, че въпреки че е бил обвинен в леко престъпление,
наказателното производство е продължило достатъчно дълго – две години, през
което време той е търпял значителни вреди вследствие на настъпилите изменения в
психиката му, раздялата с неговата приятелка и изпитваните страхове. Твърди и
че е следвало да съобразява пътуванията си и да отсъства от работа, предвид
присъствието му в съдебни заседания.
Другата страна счита
жалбата за неоснователна.
Пред СГС не са събрани
нови доказателства.
След преценка доводите на
страните и доказателствата по делото, въззивният съд намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е
сезиран от Е.В.И. с иск с правно
основание чл.2, ал.1, т.3, пр. първо от ЗОДОВ, предявен срещу П.на Република
България: за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., претърпени от ищеца в
резултат на повдигането на обвинение за престъпление по чл.325, ал.1 от НК, за
което впоследствие е бил оправдан с влязла в сила присъда по а.н.д. №
21611/2014 г. на СРС , Н.О., 99 състав, потвърдена с решение № 1116 от
10.10.2016 г. на СГС, Н.О., 8 въззивен състав по в.н.а.х.д.№ 3003/2016 г.,
ведно със законната лихва, считано от 10.10.2016 г. - датата на влизане в сила
на оправдателната присъда до окончателното й изплащане.
В исковата молба се сочи, че на 15.09.2014 г. на ищеца е било повдигнато
обвинение по досъдебно производство № ЗМ1836/2014 г. по описа на 2-ро РУП на
СДВР за извършено престъпление по чл.325, ал.1 от НК, по което същият е бил
оправдан с присъда на СРС, потвърдена с решение на СГС. Поддържа, че в резултат
на това несправедливо обвинение, за което се предвижда наказание лишаване от
свобода, изпитал изключителен страх, че може да получи присъда без да е
виновен, разследването продължило две години и му се наложило многократно да се
явява в съдебни заседания и да отсъства от работа, скарал се с приятелката си,
с която живеели на съпружески начала, психиката му се променила, затворил се в
себе си, спрял да излиза и да контактува с хора. Е.И. твърди и че за делото му
научили всички съседи и се отдръпнали от него, станали подозрителни и избягвали
контакти.
Ответникът е оспорил изцяло иска по основание и
размер. Процесуалният представител на П.на Р.Б.излага съображения, че ищецът
не е представил доказателства за действително претърпени вреди, както и такива,
че органите на досъдебното производство са извършвали спрямо него действия
извън правно регламентираните в хода на наказателното производство. Намира
размера на претенцията за изключително завишен, както и прави възражение по чл.5, ал.1 от ЗОДОВ.
Първоинстанционният съд
е изложил в решението си, че ищецът при започване на наказателното преследване е
бил на 32 години, без образование, неосъждан, работил е като машинен оператор в
„З.“ АД. Същият е бил привлечен като обвиняем на 8.10.2014 г., като воденото
срещу него наказателно производство е приключило с признаването му за невиновен
на 10.10.2016 г., т.е. за две години. Съдът е посочил, че взетата спрямо И. мярка
за процесуална принуда е била най-леката - „подписка“, и не е ограничила
правото му на свободно придвижване. Взел е предвид, че ищецът е бил обвинен в
престъпление от общ характер, което не е тежко по смисъла на чл.93 т.7 от НК,
като за него НК предвижда наказание от лишаване от свобода до две години или
пробация, както и обществено порицание. СРС е изложил изводи, че само по себе
си обвинението в извършването на престъпление е свързано със значителен стрес и
това е една нормална човешка реакция в случай на упражнена наказателна
репресия. Приел е, че повдигнатото и поддържано обвинение е създало редица
неудобства на ищеца в емоционален, човешки и морален план, като от гласните
доказателства е видно, че ищецът се затворил в себе си, скарал се временно с
приятелката си, страхувал се да не бъде осъден. Съдът е съобразил
обстоятелството, че И. се е явил на четири съдебни заседания общо на две
инстанции. Намерил е възражението по чл.5 от ЗОДОВ за съпричиняване, направено
от ответника, за неоснователно. Въз основа разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, като е
отчел продължителността на наказателното преследване, поддържано на две съдебни
инстанции, с наложена мярка за неотклонение „подписка”, и доказаните негативни
емоции, преживени от ищеца, съдът е приел за справедливо обезщетение в размер
на 1 000 лв.
Въззивният съд счита обжалваното решение за валидно и допустимо.
Съгласно чл.269, изр. второ от ГПК, единственият спорен въпрос пред
настоящия съд е относно размера на дължимото се на Е.И. обезщетение, съобразно
с изложените във въззивната жалба съображения.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя изводите на СРС относно характера
на претърпените от Е.И. неимуществени вреди в резултат на повдигнатото
обвинение за извършване на престъпление по чл.325, ал.1 от НК, но намира
присъденото обезщетение за занижено.
Като взе предвид характера, интензитета и продължителността на негативните
изживявания на жалбоподателя – страх и притеснения от евентуално осъждане;
негативни последици от обвинението в отношенията му с близки, познати и приятелката му, неудобства, свързани с наложената
мярка за неотклонение и с явяването в съдебните заседания пред наказателния съд,
въззивният съд счита за справедливо присъждането на обезщетение в размер на 3 000
лв.
Предвид горното, въззивният съд следва да отмени решението в частта, в
която искът е отхвърлен за сумата над 1 000 лв. до 3 000 лв. и
присъди разликата от 2 000 лв.
Жалбоподателят има право на допълнителни разноски пред СРС. Същият е
направил пред СГС единствено разноски за държавна такса, чието заплащане не
претендира.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 3.12.2017 г. на СРС, ІІІ Г.О., 82 състав,
постановено по гр. дело № 63801 по описа за 2016 г., в частта, в която искът е
отхвърлен за сумата над 1 000 лв. до 3 000 лв., И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П.на Р.Б.да заплати на Е.В.И. сумата от 2 000 лв. (две хиляди лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Е.В.И. в резултат на незаконосъобразни действия на П.на Р.Б.- повдигането на обвинение за престъпление по чл.325, ал.1 от НК, за което впоследствие е бил признат за невиновен с влязло в сила на 10.10.2016 г. решение от 17.03.2016 г. по н.а.х.д.№ 21611 по описа на СРС за 2014 г., Н.О., 99 състав, ведно със законната лихва, считано от 10.10.2016 г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, в която искът е отхвърлен за сумата над 3 000 лв. до 10 000 лв.
В останалата част решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА П.на Р.Б.да заплати на Е.В.И. допълнителни разноски пред СРС
в размер на 200 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.