Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 30.09.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на двадесети септември две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 3885 по описа за 2021 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
20267325 от 03.12.2020 г. по гр.д. № 119/2020 г. по описа на СРС, 176 с-в, е
признато за установено, че П.Д.П. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2 082,07
лв. – представляваща цена за доставена от дружеството топлинна енергия през
периода от м.май.2009 г. до м.април.2017 г., ведно със законната лихва от
20.11.2017 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 140 лв. за
периода от 01.12.2015 г. до 06.11.2017 г., дялово разпределение в размер на 56.00
лв. за периода от м.април.2017 г. и сумата от 6,83 лв. – лихва за дялово
разпределение за периода от 01.12.2015 г. до 06.11.2017 г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
13.11.2018 г. по ч.гр.д. 81829/2017 г. по описа на СРС, 176 с-в.
Решението е
постановено с участие на подпомагаща страна на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е
обжалвано от ответника П.Д.П. в частта, с която са уважени предявените искове с
основни доводи, че е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон.
Заявява, че претендираните вземания са погасени по давност, поради което не са
дължими. Отправя искане за отмяна на решението в посочената част и отхвърляне
на исковете. Претендира разноски.
В срока
по чл.263, ал. 3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба
от ищеца "Т.С. " ЕАД, в който е изразено становище за неоснователност
на същата. Излага доводи за правилност на постановеното от СРС решение, след
като е проведено пълно и главно доказване относно съществуването на вземанията
му. Отправя искане за потвърждаване на решението като правилно. Претендира
разноски.
Подпомагащата
страна на ищеца - „Т.С.“ ЕООД не
изразява становище по въззивната жалба.
Съдът, като
обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните
по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е
допуснато нарушение на императивни материални норми. Решението на СРС е и правилно,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите за неправилност във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Предявени са
за разглеждане установителни искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79,
ал. 1, пр.1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В случая, по заявление
на ищеца "Т.С." ЕАД подадено на 20.11.2017 г. до Софийски районен съд
е издадена на 13.11.2019 г. по образуваното производство – ч.гр.д.№ 81829/2017
г. по описа на СРС, 39 с-в заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника П.Д.П. за
сумите2082.07 лв.-представляваща цена на доставена от дружеството ТЕ за периода
от 01.05.2015 г.-30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 20.11.2017 г. до
изплащане на вземането; мораторна лихва в размер на 140.88 лв. за периода от
01.12.2015 г.-06.11.2017 г., сумата 46.00 лв.-цена на извършена услуга дялово
разпределение за периода от 01.05.2015 г.-30.04.2017 г., ведно със законната
лихва от 20.11.2017 г. до изплащане на вземането; мораторна лихва върху таксата
в размер на 6.83 лв. за периода от 01.12.2015 г.-06.11.2017 г. и разноски по делото
в общ размер на 95.52 лв.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът П.Д.П. е подал възражение срещу заповедта за
изпълнение, в което е посочил, че не дължи процесните вземания без обосноваване
на същото.
В срок при съобразяване
дадените по реда на чл.415 ГПК указания от съда заявителят - кредитор "Т.С."
ЕАД е предявил искове по чл.422 ГПК за признаване съществуването на паричните
вземания по издадената заповед по чл.410 ГПК като е образувано гр.д.№ 119/2020
г. по описа на СРС, 176 с-в.
В проведеното
производство след администриране на исковата молба на 10.02.2020 г. ответникът
е получил съобщение за образуваното дело с препис от исковата молба и приложения ведно с Разпореждане № 27191/29.01.2020 г., с което му
е указано, че в месечен срок следва да подаде писмен отговор на исковата молба
със съдържанието по чл.131, ал.2 ГПК. В същото са дадени указания на ответника,
че при неподаване на писмен отговор в указания месечен срок и неизлагането на
възражения, той губи възможност да направи това по-късно, освен ако пропускът
не се дължи на особени непредвидими обстоятелства.
Установява се, че в проведеното първоинстанционно
производство ответникът не е подал писмен отговор на исковата молба в едномесечен срок, както и че същият не се е явил
в проведеното на 05.11.2020 г. открито съдебно заседание и не е взел
становище по иска. В проведеното
производство не е направено правопогасяващо възражение за изтекла погасителна
давност за вземанията.
Позоваването на изтекла погасителна давност за вземанията по издадената заповед по чл.410 ГПК с
препращане към подаденото възражение по чл. 414 ГПК е направено едва във въззивната жалба.
Според задължителната
съдебна практика правото на ответника да направи възражение за погасяване по давност на вземането - предмет на иска, се преклудира с изтичане
на срока за отговор на исковата молба по чл.
131, ал. 1 ГПК - Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.
Ако длъжникът в
заповедното производство и ответник по установителния иск по чл. 124, ал. 1 във връзка с чл.
415, ал. 1 ГПК се беше позовал изрично
на погасяване на вземането по давност във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК и това възражение е
приобщено към исковото производство,
то съдът следваше да се произнесе относно давността, дори и ответникът да не е подал писмен отговор на исковата молба по чл.
131, ал. 2 ГПК. Преклузията по чл. 133 ГПК на
правото да се иска от съда да зачете последиците на изтеклия давностен срок не настъпва само ако възражението на длъжника в заповедното
производство по чл.
414 ГПК е приложено по делото,
образувано по иск с правно основание чл.
124 във връзка с чл. 415 ГПК. В случая длъжникът не се е позовал и на изтеклата
давност и във подаденото от него възражение в заповедното производство. С оглед
изложеното и при установяване настъпила преклузия за възражението с оглед
указанията на чл.133 ГПК, съдът намира че първата инстанция е приложила
правилно материалния закон.
Поради съвпадане
изводите на двете инстанции постановеното решение от СРС следва да бъде
потвърдено като правилно, а въззивната жалба – оставена без уважение.
По разноските:
С оглед изхода на спора,
на основание чл. 78, ал. 1 и ал.8 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени разноски за въззивната инстанция за възнаграждение за
юрисконсулт в размер на 50.00 лв.
Воден от гореизложеното,
Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 20267325 от 03.12.2020 г. по гр.д. № 119/2020 г. по описа на СРС, 176 с-в.
ОСЪЖДА П.Д.П.,
ЕГН ********** да заплати на Т.С. " ЕАД, ЕИК: ******* на основание чл. 78, ал. 1
и ал.8 ГПК сумата 50.00 лв. -разноски за
възнаграждение за юрисконсулт за въззивната инстанция.
Решението е постановено
с участие на подпомагаща страна на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Настоящото решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.