№ 2022
гр. София, 03.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20241100500661 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 18552/10.11.2023 г. по гр.д. № 17868/2023 г. на СРС, 27 състав,
съдът е признал по предявения от В. К. И. отрицателен установителен иск срещу
„Фератум България” ЕООД, че клаузата на чл. 5 от Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1187220/09.08.2022 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Със същото решение съдът е отхвърлил
предявения от „Фератум България” ЕООД насрещен осъдителен иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР вр. чл. 9 ЗПК за осъждане на В. К. И. да
заплати на „Фератум България“ ЕООД сумата от 1354,41 лева, представляващи
неизплатена главница по Договор за предоставяне на потребителски кредит №
1187220/09.08.2022 г., ведно със законната лихва от 09.06.2023 г. до изплащане на
вземането.
С горепосоченото решение съдът е осъдил „Фератум България“ ЕООД да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на В. К. И. сумата от 300,00 лева,
представляващи деловодни разноски. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК съдът е осъдил
„Фератум България” ЕООД да заплати по сметка на СРС сумата от 68,41 лева,
представляващи разноски по делото, а на основание чл. 38, ал. 2 ЗА е осъдил
„Фератум България“ ЕООД да заплати на АД „Д. М.“ сумата от 960,00 лева,
представляващи адвокатско възнаграждение.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника по първоначалния
иск и ищец по насрещния иск – „Фератум България” ЕООД. Релевирани са
оплаквания, че първоинстанционното решение в цялост е неправилно. Твърди се, че за
да бъде обявен договор за потребителски кредит за недействителен, трябва
1
кумулативно да не са спазени всички изисквания на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Сочи се, че
сключването на договор за гаранция с „Фератум Банк“ ЕАД е допълнителна услуга,
която не е задължително условие за получаване на кредит от „Фератум България“
ЕООД, поради което не трябва да се включва в годишния процент на разходите (ГПР).
Поддържа се, че договорът за гаранция е сключен със самостоятелно юридическо
лице. Твърди се, че Договорът за гаранция е договор за поръчителство, а уговорената
гаранция е възнаграждение за поръчителя. Излагат се съображения, че потребителят
предварително може да се запознае с дължимото се възнаграждение на гаранта
„Фератум Банк“ ЕАД, т.е. не се касае за скрит за потребителя разход или за
заблуждаваща търговска практика. Поддържа се, че СРС неправилно е присъдил
разноски на адв. М. и за насрещния иск. Сочи се, че СРС не е взел, предвид при
присъждане на разноските, че не са налице предпоставките по чл. 38 ЗА. Предвид
изложеното се иска отмяна на обжалваното решението. Претендират се разноски по
делото.
В законоустановения срок е постъпил отговор въззивната жалба от ищеца по
първоначалния иск и ответник по насрещния иск – В. К. И., в който се твърди, че
жалбата е неоснователна. Поддържа се, че първоинстанционното решение е правилно
и законосъобразно. Твърди се, че едноличният собственик на капитала на
кредитодателя и съдружник в гарантиращото дружество е едно и също чуждестранно
юридическо лице. Поддържа се, че е организирана мрежа от свързани дружества, чрез
които се цели да се заобиколи разпоредбата на чл. 19 ЗПК. Във връзка с това се
поддържа, че клаузата на чл. 5 от Договора за паричен заем, въз основа на която е
сключен договорът за поръчителство, е неравноправна. Поддържа се, че в случая се
касае за скрита лихва, избягваща ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излагат се
съображения, че кредиторът има задължение да провери кредитоспособността на
длъжника преди сключване на договора, но вместо това въззивникът е калкулирал
„такса“ в разрез с Директива 93/13/ЕО, според която потребителят не трябва да бъде
товарен с големи разходи, водещи до влошаване на финансовото му състояние.
Предвид изложеното се моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендират се разноски по делото.
Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и
по правилното приложение на императивния материален закон, както и при
констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която
произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по
делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в
жалбата, с която е сезиран.
Съдът, като съобрази доводите на страните и доказателствата по делото,
намира следното:
СРС е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и с насрещен осъдителен иск с
правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 9 ЗПК.
Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
По съображенията за неправилност на обжалвания акт въззивният съд приема
следното:
2
По иска за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 5 от договора за
кредит:
Решаващите мотиви на районния съд за уважаване на иска за прогласяване
нищожността на чл. 5 от договора за кредит са съсредоточени около размера на ГПР и
дали в същия следва да се включи възнаграждението за гаранта „Фератум Банк“ ЕАД.
Във въззивната жалба на „Фератум България“ ЕООД се съдържат доводи само относно
тези въпроси, поради което настоящата съдебна инстанция, както се посочи по-горе, е
ограничена от това да разгледа единствено тези оплаквания.
Установява се от доказателствата по делото, че на 09.08.2022 г. между В. К. И. и
„Фератум България” ЕООД е валидно сключен от разстояние Договор за предоставяне
на потребителски кредит № 1187220. От приетата по делото счетоводна експертиза е
видно, че кредитът е усвоен в пълен размер от длъжника В. К. И. на 09.08.2022 г.
Въззивният съд споделя изложеното от първоинстанционния съд относно
възможността договор за кредит да се сключи с електронен подпис чрез средства за
комуникация от разстояние. Поради това въззивният съд няма да преповтаря изводите
на СРС, а препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.
Видно от процесния договор за кредит страните са се споразумели на В. К. И.
да бъде отпуснат кредит в размер на 3000,00 лева при лихва от 11,99 %, като
потребителят следва да върне отпуснатата сума до 05.02.2023 г. чрез 6 месечни вноски
съгласно приложен погасителен план. Видно от представените от „Фератум България”
ЕООД общи условия, приложими към договора за кредит, уговорената лихва остава
непроменена през целия срок на договора.
Съгласно чл. 3 от договора за кредит общата сума, подлежаща на връщане,
възлиза на 3359,70 лева и обхваща отпуснатия кредит от 3000,00 лева и дължима
лихва в размер на 359,70 лева. Според погасителния план също общо дължимата
главница е в размер на 3000,00 лева, а възнаградителната лихва е 359,70 лева.
В чл. 4 от договора за кредит е посочено, че общият разход по кредита е 359,70
лева. Уточнено е, че ГПР възлиза на 49,05 % и обхваща общия разход по кредита,
изразен като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Ответникът е представил препис от преддоговорна информация в стандартен
европейски формат, изпратена до кредитополучателя. От същата е видно, че кредитът,
за който се кандидатства, е в размер на 3000,00 лева, подлежащи на връщане в срок от
6 месеца. Посочено е, че общата дължима сума по кредита възлиза на 3359,70 лева, от
които 359,70 лева представляват лихви. Посочено е също така, че кредитът се сключва
при фиксиран лихвен процент от 40,57 % и ГПР от 49,05 %.
Съдът, използвайки общодостъпни калкулатори, изчислява, че в представения
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1187220 неправилно и
подвеждащо е посочено, че лихвеният процент възлиза на 11,99 %. Ако лихвата беше
11,99 пункта, то общо дължимите лихви по договора не биха се равнявали на 359,70
лева. Напротив, същите биха били около 100,00 лева. В този смисъл следва да се
приеме, че коректният лихвен процент по договора е посочен в преддоговорната
информация в стандартен европейски формат и възлиза именно на 40,57 %. При
лихвен процент в този размер действително дължимите лихви за срока на договора за
кредит ще са 359,70 лева, колкото е посочено в чл. 3 от Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1187220, в погасителния план към него, както и в
преддоговорната информация.
По-нататък трябва да се посочи, че по силата на чл. 5 от договора за кредит
съконтрахентите са се споразумели задълженията да бъдат обезпечени с
поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“. Кредитополучателят изрично е
3
декларирал, че е бил запознат с правото да посочи като поръчител друго физическо
лице, което да бъде одобрено от кредитодателя и да бъде отпуснат кредитът.
В т. 4.3 от Част 4 на преддоговорната информация в стандартен европейски
формат е посочено, че договорът за гаранция е допълнителна възмездна услуга.
Уточнено е, че ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с
гарант, то очакваните разходи ще бъдат в размер на 1710,30 лева. Кредитодателят
изрично е посочил, че разходите за възнаграждение за гарант не се включат в ГПР по
кредита.
По делото не се спори, че В. К. И. има качеството потребител, поради което към
процесния договор за кредит се прилагат специалните правила на ЗПК. А съгласно чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК императивно изискване на закона е в договора за потребителски
кредит да се посочат годишният процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Това
изискване е пряко свързано с възможността на кредитополучателя потребител да
съобрази с колко се оскъпява кредитът и да оцени дали е икономически изгодно
сключването на сделката. Поради това в договора за потребителски кредит следва да
се посочи не просто стойността на ГПР, а и да се изброят компонентите, които са взети
предвид за изчислението на ГПР, както и допусканията, при които това изчисление е
извършено. В подкрепа на това съждение е т. 66 от мотивите на Решение от 20.09.2018
г. по дело С-448/17 г. на СЕС.
Видно от чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи такива (лихви, други преки
или косвени разходи, комисионни и възнаграждения), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. В ГПР по арг. от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
по кредита. Тоест стойността на ГПР онагледява разходите, които потребителят следва
да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на
задълженията.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК под „общ разход по кредита за потребителя”
следва да се разбират „всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия”.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България, като клаузи в договор, надвишаващи определените
размери по ал. 4, са нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Към датата на сключване
на процесния договор за потребителски кредит петкратният размер на законната лихва
възлиза на 50 %.
Въззивният съд намира, че видно от т. 8 от Част 2 на стандартния европейски
формат задължително условие за сключването на договора е предоставянето на
обезпечение чрез поръчител/гарант. Без учредяването на обезпечение под формата на
поръчителство/гаранция не би могло да се стигне до отпускане на кредита.
От общите условия към договора за кредит е видно, че „поръчител” е одобрено
от „Фератум България” ЕООД физическо лице, предложено от кредитополучателя,
4
което въз основа на договор за поръчителство се задължава да гарантира изпълнението
на задълженията по договора за потребителски кредит. Не са посочени обаче никакви
условия, на които физическото лице, посочено от кредитоискателя, следва да отговаря,
за да бъде одобрено за поръчител от „Фератум България“ ЕООД.
От друга страна, гарантите, в случая „Фератум Банк” ЕАД, са винаги
предварително одобрени от кредитодателя. В този смисъл т.нар. „избор за
предоставяне на обезпечение“ на практика не може да се осъществи при
кандидатстване по интернет. Предвид сключването на договор за бърз кредит, ако
потребителят избере поръчителство от трето физическо лице, а не от предложен от
кредитора гарант, кредитът няма да бъде незабавно одобрен или може изобщо да не
бъде одобрен. Следователно сключването на договор за гаранция с предварително
одобреното от кредитора лице неминуемо представлява задължително условие,
ускоряващо отпускането на кредита, от който потребителят има икономическа нужда.
Следва да се има предвид, че с Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на
СЕС изрично е разяснено, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени
към договора за потребителски кредит и дават на закупилия услугите потребител
приоритет при разглеждане на искането за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както е в обсъжданата хипотеза,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя”, а
оттам и в понятието „годишен процент на разходите”, когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаване на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
кредита.
Ето защо настоящият въззивен състав намира, че разходите, свързани със
заплащането на възнаграждение по договора за гаранция, сключен с „Фератум Банк”
ЕАД съгласно чл. 5 от договора, представлява разход, който е пряко свързан с
договора за кредит, сключен с „Фератум България“ ЕООД. В този смисъл
възнаграждението за гаранта следва да се вземе предвид при определяне на ГПР. Този
извод се потвърждава и от най-новата практика на СЕС. В т. 92 от Решение от
13.03.2025 г. по дело С-337/23 г. на СЕС е посочено, че „доколкото сключването на
договора за поръчителство е задължително за самото получаване на кредита,
свързаните с този договор разходи са част от „общите разходи по кредита за
потребителя“ съгласно тази разпоредба. Следователно съгласно буква и) от същия
член те трябва да се вземат предвид при изчисляването на ГПР”.
Обстоятелството, че кредитополучателят не е избрал поръчителството да се
учреди от посочено от него физическо лице, а се е съгласил на поръчителство от
предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора от задължението да
отрази възнаграждението за гаранта в ГПР по договора за кредит. ГПР не е бланкетна
величина. Той трябва да бъде изчислен в зависимост от конкретните условия, при
които договорът за кредит се сключва.
Между страните по делото не съществува спор, че дължимото възнаграждение
към „Фератум Банк” ЕАД е в размер именно на 1710,30 лева, колкото е посочено в
предоставената преддоговорна информация в стандартен европейски формат.
Очевидно е, че тази сума не е включена при изчислението на ГПР по процесния
кредит, тъй като уговорената договорна лихва е от 40,57 %, а ГПР е изчислен само на
49,05 %.
Изчисленията на съда чрез общодостъпни калкулатори показват, че при
добавяне на възнаграждението за гарант се получава ГПР в размер над 100 %.
Очевидно е, че коректно изчисленият ГПР неколкократно надвишава както ГПР,
вписан в договора за потребителски кредит, така и максималния размер на ГПР,
5
допустим съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По арг. от т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС неточното
посочване на ГПР поради невключването в изчислението му на всички компоненти,
които се изискват, се приравнява на непосочването на ГПР в договора за кредит,
защото лишава потребителя от възможността да определи обхвата на задължението.
Следователно и липсата на посочен ГПР и неправилното изчисляване на ГПР означава,
че не са изпълнени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. А това
неизпълнение от своя страна повлича на основание чл. 22 ЗПК недействителността на
договора за кредит, до какъвто краен извод правилно е достигнал и
първоинстанционният съд. Абсолютно несподелими са доводите на въззивника
„Фератум България” ЕООД, че договорът за потребителски кредит щял да бъде
недействителен само ако едновременно не са изпълнени всички изисквания на ЗПК.
Това тълкуване е contra legem. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК е ясна – и един от
съществените елементи на договора за кредит да не е посочен ясно и разбираемо,
налице е недействителност на договора за потребителски кредит.
След като целият договор за кредит е недействителен, то СРС правилно е счел,
че е основателен искът за прогласяване на нищожността и само на клаузата на чл. 5 от
процесния договор за кредит.
Съгласно чл. 23 ЗПК, ако договорът за кредит е недействителен, потребителят
дължи да върне единствено чистата стойност на отпуснатия кредит. Не се дължат
никакви разходи (такси, лихви и други подобни), уговорени по недействителния
договор. Или с други думи чистата стойност на кредита обхваща единствено сумата,
която е била пряко предоставена на разположение на кредитополучателя.
Както беше посочено по-горе, в случая чистата стойност на кредита е в размер
на 3000,00 лева. От приетата по делото счетоводна експертиза и неоспорената от
въззивника разписка от „Изипей” АД е видно, че В. К. Г. е заплатил на „Фератум
България” АД по Договор за потребителски кредит № 1187220 сумата от 3360,00 лева.
Това е повече от чистата стойност на кредита, поради което насрещният осъдителен
иск на „Фератум България” ЕООД правилно е приет от първоинстанционния съд за
неоснователен.
Поради всичко изложено дотук първоинстанционното решение следва да бъде
изцяло потвърдено, тъй като е налице пълно съвпадение в крайните изводи на първата
и въззивната инстанция.
По разноските:
По разноските за първоинстанционното производство:
С Определение № 224/09.05.2016 г. по ч.гр.д. № 5263/2015 г. на IV Г.О. на ВКС е
разяснено, че „в случай, че е подадена въззивна жалба срещу самото решение по
съществото на спора от една от страните, всяка една от тях може да оспорва
решението и в частта му за разноските и това оспорване ще трябва да бъде
разгледано във въззивното производство, а не по реда на чл. 248 от ГПК”. Това
разрешение е възприето в Определение № 769/19.04.2023 г. по ч.гр.д. № 808/2023 г. на
II Г.О. на ВКС. Освен това в сходен смисъл е и Решение № 185/29.05.2014 г. по гр.д. №
5196/2013 г. на IV Г.О. на ВКС.
Съгласно чл. 2, ал. 5 НМРАВ за процесуално представителство, защита и
съдействие по граждански дела възнаграждението за адвокат се определя според вида
и броя на исковете, като за всеки иск се дължи отделно възнаграждение, независимо
от вида на съединяването. При произнасянето си по разноските СРС се е съобразил с
тази нормативна уредба, поради което оплакванията на въззивника за допуснато
6
нарушение чрез присъждане на адвокатско възнаграждение на ЕАД „Д. М.“ и за
защитата по насрещния иск са несъстоятелни.
По-нататък трябва да се посочи, че оплакванията на „Фератум България” ЕООД,
че нямало основание за присъждане на разноски по реда на чл. 38 ЗА, също са
неоснователни. По делото са представени два договора за правна помощ – за
осъществяване на процесуално представителство по депозираната искова молба /л. 101
от делото на СРС/, както и за изготвяне на отговор по подадената насрещна искова
молба /л. 74 от делото на СРС/. И в двата договора е посочено, че правна помощ се
предоставя безплатно на В. К. И. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА – тъй като същият е
материално затруднено лице.
За присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА не следва да се доказва
пълно и главно, че страната е материално затруднена. В хода на производството пред
СРС „Фератум България“ ЕООД изобщо не е оспорвало обстоятелството, че В. К. И. е
материално затруднено лице, респ. не е представяло доказателства, които да
опровергаят основанието за предоставяне на безплатна правна помощ. В тази връзка
следва да се има предвид, че в Определение № 85/14.03.2016 г. по гр.д. № 5320/2015 г.
на IV Г.О. на ВКС изрично е посочено, че „твърденията за осъществяване на
безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на основание сключен договор за
правна защита и съдействие, с който са предоставени процесуални права на
адвоката пред съда е достатъчно основание за присъждане на адвокатско
възнаграждение”. В същия смисъл са Определение № 163/13.06.2016 г. по ч.гр.д. №
2266/2016г. на I Г.О. на ВКС и Определение № 400/17.06.2019 г. по ч.т.д. № 2492/2018
г. на II Т.О. на ВКС.
От друга страна, В. К. И. изрично е бил освободен от СРС от такси и разноски с
Определение № 15101/26.04.2023 г., тъй като няма достатъчно средства.
Предвид горното и поради липса на други оплаквания срещу присъдените от
СРС разноски съдът намира, че не са налице основания за изменение на
първоинстанционното решение в частта на присъдените деловодни разходи.
По разноските за въззивното производство:
При този изход на спора от въззивния контрол право на разноски има само
въззиваемият В. К. И.. Същият е представил списък по чл. 80 ГПК, с който е
претендирал адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА.
При предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА съдът определя
по справедливост адвокатското възнаграждение, което се дължи.
С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС е прието, че наредба от
националното право, която определя минимални размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер, противоречи на чл. 101,
§ 1 ДФЕС. СЕС изрично указва, че при установяване на такова противоречие
националният съд е длъжен да откаже да приложи националното право, дори и в
последното минималните размери на адвокатските възнаграждения да отразяват
реалните пазарни цени на услугите в страната.
Поради тези разяснения на СЕС в актуалната практика на ВКС се приема, че
размерът на присъжданото адвокатско възнаграждение, вкл. това по чл. 38 ЗА, се
определя, след като съдът отчете вида на спора, защитавания интерес, вида и
количеството на извършената работа от адвоката и преди всичко правната и
фактическа сложност на делото. В този смисъл са Определение № 1954/19.04.2024 г.
по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д.
№ 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. №
1908/2022 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г.
7
на I Т.О. на ВКС, Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на
ВКС, Определение № 3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС,
Определение № 4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и много
други.
Съобразявайки, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност, че
пред СГС е проведено едно съдебно заседание, в което не са събирани никакви
доказателства, а спорът не е с висок материален интерес, СГС приема, че на ЕАД „Д.
М.“ следва да се присъди адвокатско възнаграждение за предоставените услуги в
размер от 300,00 лева.
По делото са представени доказателства, а и се установява от общодостъпния
регистър, че упълномощеното от В. К. И. адвокатско дружество – ЕАД „Д. М.“, е
регистрирано по ЗЗДС. Поради това върху сумата от 300,00 лева следва да бъде
начислен и дължимият ДДС. В този смисъл е трайната практика на ВКС, обективирана
в Определение № 739/20.02.2024 г. по гр.д. № 736/2023 г. на IV Г.О. на ВКС,
Определение № 303/13.02.2024 г. по ч.т.д. № 2204/2022 г. на II Т.О. на ВКС,
Определение № 306/06.06.2017 г. по ч.т.д. № 2559/2016 г. на ІІ Т.О. на ВКС,
Определение № 490/19.09.2017 г. по ч.т.д. № 1082/2016 г. на ІІ Т.О. на ВКС,
Определение № 91/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 1700/2017 г. на ІІ Т.О. на ВКС,
Определение № 660/03.12.2018 г. по ч.т.д. № 2784/2018 г. на ІІ Т.О. на ВКС,
Определение № 50207/11.10.2023 г. по т.д. № 1940/2022 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 699/18.12.2018 г. по ч.т.д. № 2908/2018 г. на II Т.О. на ВКС,
Определение № 306/6.06.2017 г. по ч.т.д. № 2559/2016 г. на II Т.О. на ВКС,
Определение № 41/25.01.2017 г. по ч.т.д. № 2127/2016 г. на I Т.О. на ВКС и др.
Тоест общо дължимото възнаграждение на ЕАД „Д. М.“ за въззивното
производство е в размер на 360,00 лева с вкл. ДДС.
Предвид цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не
подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 18552/10.11.2023 г. по гр.д. № 17688/2023 г. на
СРС, 27 състав.
ОСЪЖДА „Фератум България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, район „Младост”, ж.к. „Младост 3”, ул. „Александър
Малинов” № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, да заплати на основание чл. 273 вр. чл. 78,
ал. 3 ГПК на ЕАД „Д. М.“, БУЛСТАТ *********, адвокатско възнаграждение за
въззивното производство в размер на 360,00 лева с вкл. ДДС
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8