РЕШЕНИЕ
гр. София, 15.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на трети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл.с.
РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Г.,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 13098 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение от 18.06.2018 г., постановено
по гр. дело № 14526/2011 г. по описа на СРС, 60 състав, е допусната съдебна
делба между М.С.К., Е.Г.Д., К.М.Ж., А.Б.К., Н.Б.К. и С.И.К., върху следния
недвижим имот, находящ се в гр. София, район Витоша, ул. „*******,
представляващ Масивна къща, тип „близнак“, съставляваща частта от близнака с
лице и вход към ул. „Боянски възход“, състояща се от два етажа, трети тавански
етаж и избени помещения, която сграда е заснета с идентификатор
68134.1932.895.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
заповед №РД-18-68/02.12.2010г. на изпълнителния директор на АГКК, заедно с 288,78/550
ид.ч. от дворното място, в което е застроена сградата, съставляващо поземлен
имот с идентификатор 68134.1932.895 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със заповед №РД-18-68/02.12.2010 г. на изпълнителния
директор на АГКК, съставляващо по предходен план парцел 1-895 от квартал 40, по
плана на гр. София, цялото с площ от 550 кв.м., при следните делбени квоти:
25/144 ид.ч. за М.С.К.;
25/144 ид.ч. за Е.Г.Д.;
14/144 ид.ч. за К.М.Ж.;
25/144 ид.ч. за А.Б.К.;
25/144 ид.ч. за Н.Б.К.
и 30/144 ид.ч. за С.И.К..
Срещу така постановеното решение, в
частта му, касаеща размера на определените на съделителите делбените квоти, е
постъпила въззивна жалба от ответниците Н.К. и А.К., чрез адв. П. Г., с надлежно
учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост.
Считат, че незакаконосъобразно СРС не е
зачел действието на представения от тях договор от 1980 г., с който Б.К. е
дарил на брат си Б.К. цялото наследство, получено от баща му - общия наследодател
Н.А.Н., в което се включва и 1/4 ид.ч. от процесния имот, поради което след
смъртта на Б.К. тази идеална част е преминала към децата му А. и Н. К..
Поддържат, че макар и недействителен,
този договор е бил вписан в Служба по вписванията, което има значението по чл. 181 ГПК и доказва достоверна дата на договора, като същевременно отнема качеството
добросъвестност на ищците - с вписването се счита, че договорът е оповестен на
всички наследници и на третите лице и следователно им е противопоставим.
Отделно, дарението е било извършено в полза на сънаследник, а не на външно на
съсобствеността лице, поради което неприложимо било ограничението по чл. 76 ЗН,
по аргумент от т.2 от Тълкувателно решение № 72 от 09.04.1986 г. по гр.д.№ 36
от 1986 г.
Считат, че наличието на такъв договор, макар
и недействителен поради липса на форма, но с достоверна дата и вписан в Служба
по вписванията, представлява годно правно основание да направи надарения
собственик въз основа на давностно владение, независимо че формата е опорочена.
Изтъкват, че от момента на подписването му приобретателят се счита за
добросъвестен владелец по аргумент от чл.70, ал.1, изр.2 ЗС вр. чл.77 ЗС, който
факт води до промяна на разпределението на доказателствената тежест по делото -
не наследниците - приобретатели трябва да доказва и да манифестира промененото
си намерение (от държател на владелец), а оспорващите наследници трябва да
доказват, че са извършили действия за прекъсване на владението му, доколкото който
държи вещта на правно основание, владее за себе си. Твърдят, че към момента на
установяване на владението от Б.К., продължено от децата му А. и Н. К., са
упражнявали такова владение със съзнанието, че са собственици на дарената
идеална част, без да знаят за неспазената форма. Не била оборена и презумпция,
че който е владял в различни моменти е владял и в промеждутъка между тях.
Поддържат при наличието и на двата елемента на владението - упражняване
необезпокоявано и непрекъснато, явно и несмущавано на фактическа власт в
продължение на повече от 30 г., и субективният - намерение да се свои имота, неправилно
съдът не е зачел позоваването им на изтекла в тяхна полза придобивна давност.
Уточняват, че твърдяната придобивна давност се отнася единствено до ¼
ид.ч., дарена на техния наследодател от брат му Б.К., но не се отнася до
идеалните части на Г.и В.К., респ. на техните наследници и тези на К.Ж..
Изложени са и оплаквания, че СРС
необосновано не е кредитирал свидетелските показания на техните свидетели,
които установяват, че именно въззивниците и техните наследодатели са стопанисвали
имота явно и необезпокоявано.
По изложените съображения считат, че неправилно
съдът не е зачел процесната ¼ ид.ч. от делбеното имущество като тяхна
собствена, поради което молят дебата да се допусне при следните квоти:
- 23/144 за М.С.К.
- 23/144 ид.ч. за Е.Г.Д.
- 10/144 ид.ч. за К.М.Ж.
- 41/144 ид.ч. за Н.Б.К.
- 41/144 за А.Б.К.
- 6/144 за С.И.К.
Въззиваемите М.С.К. и
Е.Г.Д., чрез адв. Р. Н., с надлежно
учредена представителна власт по делото, са подали отговор, с който оспорват
въззивната жалба като неоснователна и молят първоинстанционното решение да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Считат за кореспондиращ със събраните по
делото доказателства, изводът на СРС, че праводателят на въззивниците е бил
владелец на частта от имота, която съответства на притежаваните от него идеални
части в съсобствеността, а за идеалните части на останалите съсобственици, същият
е бил единствено и само държател. Твърдят, че Б.К. и наследниците му не са
демонстрирали промяна в намерението от държане на чуждите идеални части във
владение спрямо съсобствениците Г.и Б.К. и К.Ж., като такива данни не се съдържали
и в свидетелските показания.
Въззиваемата К.М.Ж. не е подала отговор
на въззивната жалба, като в открито съдебно заседание заявява, че дарението е извършено
единствено между Б.и Б.К., като в него останалите съделители не са вземали
участие.
Въззиваемата С.И.К. не е подала отговор
на въззивната жалба. В хода на устните състезания излага становище за неправилност
на първоинстанционното решение в обжалваната му част и моли въззивната жалба да
бъде изцяло уважена, като счита, че в конкретния случай не е необходимо промяна
в намерението, с което се упражнява фактическата власт.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:
По делото страните не спорят, че по
силата на нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот придобит
по Закона за етажната собственост №141, т. ХV,
рег. №3183, н.д. №1984/1937г. на Първи нотариус при СОС, Н.А.Н.е признат за
собственик на недвижим имот, представляващ масивна къща, тип „близнак“ № 58, по
частния план на бившето жилищно кооперативно сдружение „Боянски възход“ в с.
Красно село, Боянска община, Софийска околия, построена на 43,09 кв.м.,
състояща се от: избено помещение под цялата постройка; на партера - от една
стая, една кухня и един клозет; на първия етаж- от две стаи, една баня и един
балкон и таванско помещение над цялата постройка, заедно с 288,78/10793 ид.ч.
от парцел III-95, от кв.266, с площ от 288,78 кв.м., при съседи на парцела: ул.
„Родопи“, ул. „Генерал Тошев“, ул. „Паничарище“ и Ж.А.. От приетата пред СРС съдебно-техническа
експертиза се установява, че горепосочената къща и земя са идентични с
описаните в исковата молба имоти, а именно сграда с идентификатор
68134.1932.895.1 и 288,78/550 ид.ч. от дворното място, в което е застроена
сградата, съставляващо поземлен имот с идентификатор 68134.1932.895.
Не е спорно също, а и от приложените в
първоинстанционното производство удостоверение за наследници № 001489/28.09.2012г., издадено от Столична
община, Район Витоша, се установява, че Н.А.Н.е починал на 20.06.1955 г. и е
оставил за свои наследници следните лица: 1. Г.М.К. - син, починал през 2009 г.
и оставил за свои наследници съпругата си М.С.К. и дъщеря си Е.Г.Д.; 2.Б.М.К. -
син, починал през 1988 г. и оставил за свои наследници децата си - Н.Б.К. и А.Б.К.;
3. Б.М.К. - син, починал през 1994 г. и оставил за свои законни наследници съпругата
си С.И.К. и преживелите го негови сестра К.М.Ж., брат Г.М.К., респ.
горепосочените негови наследници, както и горепосочените наследници на
починалия преди него брат Б.М.К.; 4. В.Н.К. - дъщеря, починала през 1981 г. и
оставила за свои наследници синовете ѝ -Б.М.К., Г.М.К., Б.М.К., респ.
техните наследници, посочени по-горе, както и нейната дъщеря К.М.Ж..
Според представеното пред СРС заверено
копие от определение №744/08.10.1952г. по ч.гр.д. №6069/52г. по описа на СОС, е
допуснато осиновяването от Н.А.Н.и П.Н.А.на Б.М.К., роден на *** г., Г.М.К.,
роден на *** г. и Б.М.К., роден на *** г., и тримата с родители В.и М.М.К..
С оглед релевираните оплаквания във
въззивната жалба, основният спорен въпрос пред настоящата инстанция въпрос е свързан
с притежаваното право на собственост върху ¼ ид.ч. от делбените имоти,
която след смъртта на Н.Н.е била наследена от осиновения му син Б.М.К.. Във
въззивната жалба се твърди, че Б.М.К., респективно неговите наследници сина му Н.К.
и дъщеря му А.К. са придобили процесната част чрез давностно владение, като
неправилно СРС не е съобразил значението на представеното пред него договор за
прехвърляне на наследство от 18.04.1980 г., с нотариална заверка на подписите
на страните по договора, с peг. №7253 от 18.04.1980 г. на нотариус при СРС. и с
което Б.М.К. е прехвърлил безвъзмездно на брат си Б.М.К. цялото си наследство -
права и задължения, останали му от осиновителя му Н.А.Н..
На първо място следва да се отбележи,
че възражението на ответниците А. и Н. К. за придобивна давност е релевирано пред
СРС в първото по делото съдебно заседание от 30.05.2012 г. и в този смисъл е заявено
своевременно, тъй като в делбеното производство не намира приложение общата
разпоредба на чл. 131, ал. 2, т. 6 във връзка с чл. 133 ГПК относно
преклудирането в срока за отговор на исковата молба на възраженията, посочени в
чл. 342 ГПК, които имат обуславящо значение за обекта и участниците в
имуществената общност и дяловете им. Възражението на ответниците-съделители, че
са придобили идеална част от делбения имот по давност, по същество е възражение
против размера на наследствените дялове по смисъла на чл. 342 ГПК, което по
силата на закона се преклудира след първото по делото заседание във фазата на
допускане на делбата, и същото не е обхванато от приложното поле на
задължителните указания на т. 4 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/ 2013 г. на
ОСГТК относно преклудиране на възраженията за придобивна и погасителна давност
след изтичане на срока за отговор на исковата молба в общия исков процес (в този
смисъл е и споделяната от настоящия състав практика на ВКС, обективирана в Решение №51/02.06.2016, по гр.д. №68/2016 г.,
на ВКС, II г.о.).
Съдържанието на представения по делото договор
от 1980 г., сочи, че същият няма характера на договор за продажба на наследство
по чл. 212 ЗЗД, тъй като последният е възмезден по своя характер, а страните са
уговорили безвъзмездно прехвърляне на цялото имущество, останало като
наследство от общия им наследодател. От друга страна, наследството съставлява
съвкупност от права и задължения като единство, което не може да се разделя.
Ето защо е недопустимо дарение на наследство, тъй като в него биха били
включени и задълженията на наследодателя, което е в противоречие с правната
природа на дарението, с което се прехвърлят единствено права (в този смисъл е и
споделяната от настоящия състав практика на ВКС, обективирана в Решение №
187/20.04.2012 г. по гр. д. № 696/2011 г., І г.о. на ВКС). Доколкото в случая
изобщо липсва действителна сделка, без правно значение са доводите на въззивниците
за порок в нейната форма по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, и същите следва да се
считат за недобросъвестни владелци. Позоваването на т. 2 от ТР №72/09.04.1986
г. в случая е неоснователно, тъй като не се касае за разпореждане под формата
на дарение с отделен наследствен предмет, а до разпореждане с цялата наследствена
част на наследника, което е недопустимо да се извършва чрез дарение.
Независимо че горепосоченото писмено
доказателство не поражда вещнопрехвърлително действие, същото има значение при
преценката за изтекла в полза на Б.М.К., респективно неговите наследници - Н.Б.К.
и А.Б.К., десетгодишна придобивна давност върху ¼ ид.ч. от процесните земя
и сграда, съставляващи наследствения дял, притежаван от брата Б.К..
Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1
ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност с
непрекъснато владение в продължение на 10 години, което следва да бъде явно,
необезпокоявано и непрекъснато, като фактическата власт върху имота се упражнява
с намерението той да се свои.
От показанията на изслушаните пред СРС
свидетели Р.С.и Д.В., които живеят на същата улица, се установява, че от 1980
г. Б.М.К. и съпругата му М.К., респективно техните деца - Н.Б.К. и А.Б.К., са упражнявали
фактическа власт върху имота, като са живеели в къщата, плащали са данъци,
извършвали са ремонт на ел. инсталацията и водопровода, оградата и покрива. Обстоятелството,
че въззивниците и техния наследодател са живеели в имота още преди 1980 г., се
установява и от показания на свидетеля Д.И., доведена дъщеря на наследника Г.К.,
която е посетила къщата през 1971 г. и сочи, че на партерния етаж е живеел брата
Б.със съпругата му С., а на горния етаж – съпрузите Б.и М.К. и техните деца.
Възприетото от районния съд и
поддържано от самите въззиваеми М.К. и Е.Д., че всеки сънаследник е владелец на
своите идеални части и държател на идеалните части на другите сънаследници на
имота, принадлежал на общия наследодател, е принципно правилно, но с оглед
конкретиката на делото не е съобразено със събраните по делото доказателствата
за осъществения обективен и субективен състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Не е спорно,
че Б.К. е притежавал като наследник ¼ ид.ч. от къщата и от идеалните
части от дворното място, както и че е починал на 11.07.1994 г. До момента на
смъртта му намерението за своене на собствените му идеални част от процесните
имоти е следвало да бъде обективирано спрямо него. Макар и договорът от 1980 г.
с нотариална заверка на подписите, сключен между двамата братята Б.и Б.К., да
не е породил правно действие, същият поставя начало на придобивна давност, доколкото обективира техните
намерения, че в отношенията им собственик на притежаваните от Б.права от
наследствената му част от наследството на Н.Н., ще се счита Б.К.. От 1980 г. Б.К.
е упражнявал фактическа власт със съзнанието, че той е собственик на процесната
¼ ид.ч., притежавана до този момент от брат му Б., като последният също
е бил съгласен с това, предвид неговата воля, обективирана от договора от 1980
г. След смъртта на Б.К. през 1988 г. владението е продължено от децата му А. и Н.
– настоящи въззивници. Аргумент в тази насока е и становището на съделителя С.К.
- съпруга на Б.К., която в депозираните пред СРС писмени бележки, а и във въззивното
производство, поддържа, че волята на съпруга ѝ е била собствеността на
неговата ¼ ид.ч. да бъде придобита от брат му Б.. Ето защо следва да се
приеме, че от 1980 г. до смъртта на Б.К. (1994 г.), брат му Б., а след смъртта
му през 1988 г., неговите наследници, са упражнявали непрекъснато фактическа
власт върху процесната ¼ ид.ч. от имота, поради което са я придобили с изтичането
на общата десетгодишна давност, т.е. към 1990 г. Манифестиране на намерение за
своене не е било необходимо спрямо въззиваемите М.С.К., Е.Г.Д., респективно
техния наследодател Г.К. и срещу К.М.Ж., тъй като тези лица са придобили
качеството наследници на Б.К. с настъпването на неговата смърт (11.07.1994 г.),
към който момент собствеността върху притежаваната от него ¼ ид.ч. ве е
била придобита по давност от брат му Б., респективно неговите наследници.
Изложеното по-горе обуславя
неправилност на извода на СРС относно размерът на притежаваните от съделителите
делбени квоти.
Със смъртта на Н.А.Н.(20.06.1955 г.)
негови наследници по закон, при равни квоти (по ¼ ид.ч.), са станали Г.М.К.,
Б.М.К., Б.М.К., които са били осиновени, и В.Н.К.. Последната е починала на
09.07.1981 г. и е оставил за наследници, при равни квоти, децата си Г.М.К., Б.М.К.,
Б.М.К. и К.Ж., т.е. от нейната ¼ ид.ч. от процесния имот, всеки
наследник е получил по 1/16 ид.ч. (1/4 от 1/4).
Със смъртта си през 1994 г. Б.К. е
оставил за законни наследници съпругата му С.К., неговият брат Г.К., сестра му К.Ж.,
както и децата на починалия му през 1988 г. брат Б.К. - А.К. и Н.К.. Тъй като
се прие, че придобитата от Б.К. по наследство от Н.Н.¼ ид.ч. от имота е
придобита по давност от Б.К., то и предмет на наследяване е била само 1/16
ид.ч. от имота, придобита от Б.К. по наследство от В.К..
По аргумент от чл. 9, ал.2 от ЗН и доколкото
не се спори, че бракът между Б.и С. К. е продължил повече от 10 години, следва
да се приеме, че по наследство от Б.К., С.К. е придобила 2/3 от 1/16 ид.ч. от
делбения имот, т.е. 2/48 ид.ч. (или 6/144 ид.ч.) Останалите наследници са придобили
общо 1/3 от 1/16 ид.ч. (равна на 1/48 ид.ч.), която се разпределя поравно между
тях, т.е. за Г.К. – 1/144 ид.ч., за К.Ж. 1/144 ид.ч., и за наследниците на Б.К.
- общо 1/144 ид.ч. от имота.
По наследство от своя баща,
наследниците на Б.К.- А. и Н. К., са придобили освен горепосочените 1/144 ид.ч.
и 1/16 ид.ч. (придобити от Б.К. по наследство от В.К.), също така и ½
ид.ч. от имота, включваща наследените от Б.К. ¼ ид.ч. от осиновителя Н.Н.и
¼ ид.ч., придобита по давност от брат му Б.. При това положение, въззивниците
А.К. и Н.К. са станали собственици на общо 82/144 ид.ч. или всеки от тях е
придобил при равни права по 41/144 ид.ч.
Наследниците на Г.К. -М.К. и Е.Д., след
смъртта му през 2009 г., по силата на наследствено правоприемство, са придобили
собствените му общо 46/144 ид.ч. от делбения имот (1/4 + 1/16 + 1/48) при равни
квоти /съгл.чл.9 от ЗН/ или всеки един от тях е собственик на по 23/144 ид.ч.
от имота.
Съделителят К.Ж. е получила по
наследство от майко си В.К. 1/16 ид.ч. от имота, и по наследство от Б.К. -
1/144 ид.ч., или общо 10/144 ид.ч.
Предвид изложеното, настоящият състав
намира, че обжалваното решение, следва да се отмени, като се допусне делба на
процесния недвижим имот при следните квоти:
- 23/144 ид.ч. за М.С.К.
- 23/144 ид.ч. за Е.Г.Д.
- 10/144 ид.ч. за К.М.Ж.
- 41/144 ид.ч. за Н.Б.К.
- 41/144 ид.ч. за А.Б.К.
- 6/144 за С.И.К.
Доколкото правните изводи на двете
инстанции не съвпадат, първоинстанционното решение да бъде отменено, а
въззивната жалба – уважена.
Предвид изхода на спора, поначало
въззиваемите имат право на разноски, но доколкото такива не са претендирани, то
и съдът не следва да се произнася по този въпрос.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение от
18.06.2018 г., постановено по гр. дело № 14526/2011 г. по описа на СРС, 60
състав, и вместо което ПОСТАНОВЯВА.
ДОПУСКА да се извърши делба на следния
недвижим имот, находящ се в гр. София, район Витоша, ул. „*******,
представляващ Масивна къща, тип „близнак“, съставляваща частта от близнака с
лице и вход към ул. „Боянски възход“, състояща се от два етажа, трети тавански
етаж и избени помещения, която сграда е заснета с идентификатор
68134.1932.895.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
заповед №РД-18-68/02.12.2010г. на изпълнителния директор на АГКК, заедно с
288,78/550 ид.ч. от дворното място, в което е застроена сградата, съставляващо
поземлен имот с идентификатор 68134.1932.895 по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със заповед №РД-18-68/02.12.2010 г. на
изпълнителния директор на АГКК, съставляващо по предходен план парцел 1-895 от
квартал 40, по плана на гр. София, цялото с площ от 550 кв.м. между съделителите
М.С.К., с ЕГН
**********, с адрес ***, Е.Г.Д., с ЕГН **********, с адрес ***, К.М.Ж., с ЕГН **********,
с адрес ***, А.Б.К., с ЕГН **********, с адрес: ***, Н.Б.К., с ЕГН **********,
с адрес: *** и С.И.К., с ЕГН **********, с адрес ***, при следните делбени
квоти:
- 23/144 ид.ч.
за М.С.К.
- 23/144
ид.ч. за Е.Г.Д.
- 10/144
ид.ч. за К.М.Ж.
- 41/144
ид.ч. за Н.Б.К.
- 41/144 ид.ч.
за А.Б.К.
- 6/144 ид.ч.
за С.И.К.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: