№ 2490
гр. София, 19.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100501836 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 29.09.2021 год., постановено по гр.дело №6622/2017 год. по описа на СРС,
ГО, 118 с-в, Б. А. О. /в лично качество и като наследник на първоначалния ответник Р.А.О. е
осъдена да заплати на етажните собственици на сграда, находяща се в гр.София,
ж.к.“*******, по искове с правно основание чл. 38, ал. 1 вр. с чл. 48, ал. 8 вр. с чл. 51, ал. 1
ЗУЕС и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 296 лв., представляваща дължими
такси за текущи разходи за поддръжка на общите части за периода от 01.11.2013 год. до
31.12.2016 год. и сумата от 47.88 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 21.11.2013 год. до 31.01.2017 год., като исковете са
отхвърлени в останалата им част до пълните заявени размери и период, както и иска по чл.
51, ал. 7 ЗУЕС за такси за отглеждане на куче; Б. А. О. е осъдена да заплати на етажните
собственици на сграда, находяща се в гр.София, ж.к.“*******, по искове с правно основание
чл. 38, ал. 1 вр. с чл. 50, ал. 2 вр. с чл. 48, ал. 3 ЗУЕС и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от 300 лв., представляваща дължими суми за фонд „Ремонт“ за периода от м.януари
2012 год. до м.декември 2016 год. и сумата от 77.77 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2012 год. до 21.01.2017 год.;
отхвърлени са предявените от етажните собственици на сграда, находяща се в гр.София,
ж.к.“*******, срещу Б. А. О. – в лично качество и като наследник на Р. А.О.., искове с
правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да предаде сутеренно помещение –
1
мазе, находящо се от източната страна на ****** гр.София, ж.к.“Западен парк“, със
самостоятелен вход от външната страна на блока, с площ от 15 кв.м., при граници: север и
изток: външна стена на блока и двор, юг – мазета №10, 11 и 12, като помещението граници и
с общо мазе за смет и да заплати сумата от 570 лв., представляваща обезщетение за периода
от м.януари 2014 год. до м.декември 2016 год. за ползването на горепосочения имот,
продължило след прекратяване на договор за наем и въпреки противопоставянето на
наемодателя и сумата от 85 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 01.01.2014 год. до 21.01.2017 год., като ответницата е осъдена
да заплати на ищците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в
размер на 444.63 лв., а ищците са осъдени да заплатят на ответницата на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 271.27 лв.
Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищците етажните
собственици на сграда, находяща се в гр.София, ж.к.“*******. Жалбоподателите поддържат,
че ответниците не били оспорили релевираните претенции по основание и размер, както и
твърденията, че живеят с куче и ползват процесното мазе. Безспорно било и
обстоятелството, че договорът за наем бил прекратен към м.януари 2014 год. – когато
изтекъл срокът му на действие. Този договор бил сключен от лице, което имало правото на
обикновено управление, поради което срокът му не можело да бъде продължаван, съгласно
чл. 228, ал. 3 ЗЗД. Ответниците не били доказали, че са върнали държането на имота на
бившия наемодател, поради което и исковете по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и по чл. 236, ал. 2
ЗЗД се явявали основателни, като без значение било обстоятелството дали ответниците
фактически били ползвали мазето. Неправилно СРС отказал да кредитира събраните гласни
доказателства по искане на ищците, а същевременно свидетелят, допуснат по искане на
ответниците, бил потвърдил задържането на имота. Видно било от заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, че за исковия период обезщетението възлиза на 420 лв.,
съгласно решението на Общото събрание на етажните собственици, а лихвата за забава –
47.63 лв. Решението на Общото събрание от 2016 год. за увеличаване на наема, респ.
обезщетението на 25 лв. месечно, било отменено след исковия период и до отмяната му
имало действие. Отмяната му имала действие за в бъдеще, а и преди отмяната му по съдебен
ред, то било прегласувано, като последващото решение не било оспорено. На следващо
място сочат, че претенцията за такса вход била формирана, като за 2012 год. и 2013 год. не
били претендирани сумите, които били плащани за 1 човек. От заключението на вещото
лице по съдебно-счетодовната експертиза се установявало, че претенцията била редуцирана
с сумите, за които ответниците били представили квитанции и разписки. Въпреки това
първоинстанционният съд бил присъдил сума в по-нисък размер, като приспаднал сумата от
176 лв., която вече била приспадната от вещото лице. Същото се отнасяло и за сумата от 24
лв. за шест месеца – от м.март до м.август 2013 год. СРС бил приспаднал и сумата от 140 лв.
– такса вход за периода м.февруари до м.август 2012 год., но за този период таксата за един
човек била приспадната. В тежест на ответниците било да установят какво е основанието на
извършените от тях плащания. Неправилно СРС бил отхвърлил претенцията за такса куче.
2
Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
уважени. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата по жалбата Б. А. О. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено
в обжалваната от ищците част.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Б. А. О..
Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционният съд не бил отчел силата на
пресъдено нещо на решението по гр.дело №29933/2017 год. по описа на СРС, ГО, 31 с-в,
което било влязло в сила на 28.09.2016 год., с което било отменено решението на Общото
събрание на етажните собственици от 28.09.2016 год., което било източник на претенциите.
Освен това неправилно СРС бил счел за преклудирани възраженията срещу решението на
Общото събрание от 29.06.2010 год., тъй като същото не било сочено като източник на
претендираните вземания. Необосновано и в нарушение на чл. 161 ГПК, СРС бил приел, че
макар ищците да не са изпълнили указанията от 01.09.2020 год. за представяне на
доказателства за издателя на разписките за вземания на ЕС, то такъв се явявал касиерът на
ЕС. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответниците по жалбата етажните собственици на сграда, находяща се в гр.София,
ж.к.“*******, считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от
ответницата част. Поддържат, че решението на Общото събрание от 28.09.2016 год. не било
източник на претендираните вземания. Такъв били решенията от 2010 год. Доброволно
заплатените от ответницата суми съответствали на определените такИ. с тези решения.
Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещните страни, намира за установено следното:
Предявени е за разглеждане искове с правно основание чл. 38, ал. 1 вр. с чл. 48, ал. 8 вр.
с чл. 51, ал. 1 и 7 ЗУЕС, с правно основание чл. 38, ал. 1 вр. с чл. 50, ал. 2 вр. с чл. 48, ал. 3
ЗУЕС и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, с
правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваните части, но е частично неправилно.
По отношение на исковете по чл. 38, ал. 1 вр. с чл. 48, ал. 8 вр. с чл. 51, ал. 1 и 7
ЗУЕС, по чл. 38, ал. 1 вр. с чл. 50, ал. 2 вр. с чл. 48, ал. 3 ЗУЕС и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Етажната собственост е комплекс от неразривно свързани помежду си отделни права на
3
собственост върху самостоятелни обособени обекти на вещни права и съсобственост върху
общите части на единна постройка. При етажната собственост отделните обекти се
стопанисват и използват въз основа на съвместно притежавани общи части. Един от
основните въпроси, които се поставят във вътрешните отношения между участниците в
притежанието и използването на помещения в етажната собственост, се отнасят до
участието в разноските по поддържане, възстановяване и подобрения на общите части и
разноските по текущо използване на общите части.
Разходите за ремонт, обновяване, реконструкция и преустройство на общите части, за
които има прието решение на общото събрание на собствениците или на сдружението, се
разпределят между собствениците на самостоятелни обекти съразмерно с притежаваните от
тях идеални части от общите части на сградата – чл. 48, ал. 3 ЗУЕС. Тези разходи спадат
съответно към необходимите и полезните разноски /дефиниция на тези понятия се съдържа
съответно в § 1, т. 8 и 12 от ДР на ЗУЕС/. Само необходимите и полезни разноски за общите
части се понасят задължително и изключително от собствениците на апартаменти и други
самостоятелни помещения в ЕС, без оглед на това дали тези собственици обитават или
използват притежаваните от тях обекти или ги отдават под наем на други лица изцяло или
частично.
От компетентността на Общото събрание е вземане на решения относно определяне на
месечни парични вноски за покрИ.не на разходите за управлението и поддържането на
общите части на сградата, на паричните вноски във фонд „Ремонт и обновяване“, за
извършването на разходи, които са необходими или неотложни за поддържането или за
възстановяването на общите части, за извършване на полезни разходи – чл. 11 и чл. 48, ал. 8
ЗУЕС.
Съответно съгласно нормата на чл. 51 ЗУЕС /в настояща редакция/, разходите за
управление и поддържане /консумативни разноски/ на общите части на сграда в режим на
етажна собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и
обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят –
това са разходите за осветление, почистване, асансьор, вода и други, необходими за
поддържане на общите части на сградата. Ал. 7 на посочената норма предвижда, че
собственици, ползватели или обитатели, които отглеждат в етажната собственост животни,
подлежащи на извеждане, заплащат разходите за електрическа енергия, вода, отопление,
почистване на общите части и абонаментно обслужване на асансьора за всяко животно в
размер като за един обитател.
В разглеждания случай е безспорно между страните, че ответницата е собственик на
самостоятелен обект в процесната сграда – апартамент №1, а първоначалният ответник Р.
А.О. /неин брат/ – негов обитател.
Установено е също така по делото, че на 29.06.2020 год. било проведено Общо събрание
на етажните собственици на процесната сграда, на което били взети следните решения: по т.
1 – считано от 01.07.2010 год. месечната вноска за режийни разноски, дължима от
живеещите на първи втори етаж, да е в размер на 4 лв. и да се събира на 20-то число на
4
текущия месец и по т. 3 – за определяне на краен срок за издължаване на задълженията на
наемателите на общите помещения – 30.06.2010 год. и за отстраняване на недобросъвестни
наематели, неизпълнили задълженията си в посочения срок.
На 21.10.2020 год. било проведено Общо събрание на етажните собственици на
процесната сграда, на което било взето решение по т. 3 – за създаване на фонд „Ремонти и
обновяване“ и заплащане на месечна вноска от 5 лв. на апартамент, докато се намерят
наематели, които да наемат общите помещения на ет. 10.
Настоящият съдебен състав приема, че етажната собственост, която не е учредила
сдружение за управление /както е в частност/, т. е. не е персонифицирана се управлява от
общото събрание на етажните собственици, респективно на етажните собственици и
обитателите чрез взетите от него решения. Тези решения се формират от успоредни
волеизявления на мнозинството от присъстващите на събранието, насочени за постигане на
определена цел. Многостранна сделка не може да се сключи от лице, което не е съгласно с
общо формираната воля. /Решенията за учредяване на гражданско дружество и за работите
на дружеството се вземат "със съгласие на всички съдружници"- чл. 357 и чл. 360 ЗЗД/. При
решенията на етажната собственост няма насрещни права и задължения, както при сделките.
Субективните предели на действие на решенията на общото събрание на етажната
собственост са по широки от тези на многостранните сделки. След влизането им в сила
решенията на етажните собственици са задължителни за всички етажни собственици,
включително за тези които са гласували против, за неучаствалите във вземането им и за
лицата, които по-късно ще станат етажни собственици или обитатели. Същевременно
задължителността им отпада за лицата, които вече не са етажни собственици или обитатели,
дори да са гласували за тях. В този смисъл те са особен вид многостранни актове, взети от
неперсонифицирана група лица, насочени към постигане на обща цел. Законът – ЗС, ЗУЕС
урежда специална процедура за вземането на тези решения, като регламентира начина на
свикване, състав, представителна власт гласуване, предметна компетентност. Спазването на
тези правила е основание за действителността на решението. ЗС и ЗУЕС не уреждат
специални основания за нищожност на решенията на общото събрание на етажната
собственост. Отликите между вземането на решенията от сключването на сделките, дори и
многостранните са съществени, което е основание да се приеме, че решенията на етажната
собственост не са сделки и за тях няма да се прилага ЗЗД. Законосъобразността на тези
решения се определя от правилата за тях, установени в ЗС и ЗУЕС, а не от ЗЗД. Специфичен
е и контролът за спазването им. За разлика от нищожността на сделките, на която може да се
позове всяка страна и заинтересовано лице безсрочно, контролът за законосъобразност на
решенията на етажната собственост е съдебен, ограничен е със срок за предявяване на иска,
който като процесуален е преклузивен и тече от узнаването на решението, извършено по
реда за уведомяването за събранието – чл. 40, ал. 2 ЗУЕС. Отмяната на решението на
етажната собственост може да се иска при нарушаване на процедурата и при неспазване на
императивни правни норми. Ограничението на срока за съдебен контрол кореспондира на
това, че и изпълнението на решенията е свързано със срок – чл. 38 ЗУЕС, уредена е
5
специална процедура за изготвяне и оспорване съдържанието на протокола и за уведомяване
на собствениците и обитателите за взетите решения. Определянето на срок за иска по чл. 40
ЗУЕС е съобразен и с това, че тези решения засягат широк кръг лица и отношения,
включително и с трети лица, което изисква сигурност, налага се бързина, включително и при
изпълнение на решенията. Неспазването на различни правила от предвидените за свикване и
провеждане на общото събрание и за вземане на решенията не е равностойно, но законът не
определя кои пороци водят до нищожност и кои до незаконосъобразност, като е оставил тази
преценка на съда в рамките на съдебното производство. Затова извън определения от закона
срок не може да се иска отмяна нито на нищожните, нито на незаконосъобразните решения.
Тук е неприложим принципът, че нищожност може да се установява без срок – в този
смисъл Решение № 39 от 19.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 657/2012 г., I г. о., ГК.
Следователно законосъобразността /нищожността/ на процесните решения на Общото
събрание от 29.06.2020 год. и 21.10.2020 год. не може да бъде изследвана в рамките на
настоящото производство, респ. не подлежат на разглеждане възражения за нередовно
свикване и провеждане на събранието, начина на провеждането му, за наличието на кворум,
за изискуемото мнозинство или реда за приемане на решенията, за нарушение на нормите на
ЗУЕС.
В контекста на изложеното настоящият съдебен състав приема, че са взети валидни
решения на Общото събрание на етажните собственици на процесната сграда за заплащане
от страна на етажните собственици на посочените в решенията суми – за разходи за
поддържане на общите части на етажната собственост и за вноски за фонд „Ремонт и
обновяване“, които обвързват ответниците. В този смисъл ищците се легитимират като
кредитори на претендираните вземания за сумата от 300 лв. – дължима от ответницата, в
качеството й на етажен собственик, за фонд „Ремонт“ за периода от м.януари 2012 год. до
м.декември 2016 год. и сумата от 77.77 лв., представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода от 01.01.2012 год. до 21.01.2017 год. /с оглед липсата на спор
между страните, че ответницата е в забава/.
Безспорно е между страните, че задълженията на ответниците за месечни такси за
поддържане на общите части /ток и чистач/ възлизат както следва: за периода от м.януари
2012 год. до м.декември 2013 год. – в размер на 96 лв. /24 м. х 4 лв. – за един човек/ и за
периода от м.януари 2014 год. до м.декември 2016 год. – в размер на 288 лв. /36 м. х 8 лв. –
за двама души/, или общо 384 лв.
Спорните между страните въпроси във въззивното производство са свързани с това дали
се дължи такса за отглеждано в имота животно в размер като за един обитател, т.е. сумата от
240 лв. /разликата над 384 лв. до претендираните от ищците 624 лв./, както и дали
претендираните вземания за месечни такси за поддръжка на общите части са погасени чрез
плащания.
Установяването на обстоятелството, че ответниците са отглеждали животно в процесния
апартамент е било в тежест на ищците при условията на пълно и гласно доказване,
съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази насока по делото не са ангажирани
6
доказателства. Показанията на свидетелите Н.Х.С., С.В. В. и Л.Г.К. не могат да бъдат
кредитирани, тъй като качествата свидетел и страна по делото са несъвместими, а няма
съмнение, че посочените лица са етажни собственици на процесната сграда, като
изявленията им за изгоден факт имат характера на твърдение, което обаче трябва да бъде
доказано. Горепосоченото обстоятелство не е било и признато от ответницата, както и от
първоначалния ответник. При това положение следва да намерят приложение
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест,
които задължават въззивния съд да приеме, че твърдения факт не е осъществил.
Установено е въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства –
квитанции /на л. 53 от първоинстанционното дело/ и разписка №4 /на л. 183 от
първоинстанционното дело/, както и заключенията на вещите лица по допуснатите и
изслушани в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза и съдебно-
почеркова експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на
кредитиране, че преди процеса ответницата е заплатила на ищците месечни такси за
поддържане на общите части в общ размер на 96 лв., отнасящи се за периода от м.януари
2012 год. до м.декември 2013 год. /24 м. х 4 лв. – за един човек/.
По делото не са ангажирани каквито и да било доказателства за погасяване на
задълженията за останалата част от исковия период – от м.януари 2014 год. до м.декември
2016 год., в размер на 288 лв., а доказателствената тежест в тази насока е била ответниците,
поради което СГС приема, че ищците се легитимират като кредитори на вземания по чл. 51,
ал. 1 ЗУЕС в размер на 288 лв., до който и релевираната претенция подлежи на уважаване.
Доколкото задължението за заплащане на месечните вноски е възникнало като срочно,
то акцесорната претенция се явява установена в своето основание за периода от 21.01.2014
год. до 31.01.2017 год. Тъй като липсват данни за нейния размер СГС го определя по реда на
чл. 162 ГПК с помощта на компютърна програма на 46.59 лв., до който и искът по чл. 86, ал.
1 ЗЗД подлежи на уважаване.
По отношение на претенциите по чл. 233, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл.
236, ал. 2 ЗЗД:
Безспорно е между страните, че ответниците са ползвали процесното мазе по силата на
сключен между страните договор за наем, срокът на действие на който бил изтекъл към
м.януари 2014 год. Няма спор също така, че уговорената месечна наемна вноска е в размер
на 15 лв.
Установено е въз основа на 2 бр. квитанции /на л. 53 от първоинстанционното дело/, че
ответниците са заплатили на ищците наемни вноски за периода от м.януари 2014 год. до
м.август 2014 год.
При това положение и след като наемателите са продължили да ползват наетото
помещение и са заплащали наемни вноски, то въззивният съд приема, че с оглед знанието за
това и непротивопоставянето от страна на наемодателя /ищците/, на основание на
7
основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД договорът за наем се е трансформирал в безсрочен. Във връзка с
оплакванията във въззивната жалба на ищците следва да се посочи, че съгласно
разпоредбата на чл. 229, ал. 2 ЗЗД, лицата, които могат да извършват само действия по
обикновено управление, не могат да сключват договор за наем за повече от три години. В
приложното поле на тази норма попадат не само последиците от волеизявленията на
мнозинството съсобственици, които могат да извършват действия по обикновено
управление на съсобствената вещ съгласно чл. 32, ал. 1 ЗС, но също и последиците от
волеизявленията на различни представители – законни /според пределите на уредените в
закона техни правомощия/ или договорни /според пределите на представителната им власт,
учредена в пълномощното/. Нормата на чл. 229 ЗЗД урежда действието на договора за наем
по отношение на собственика, като според ал. 2 на посочения законов текст, договорът за
наем, сключен за по-дълъг срок има сила за максималния срок от три години и в хипотезата
на чл. 236, ал. 1 ЗЗД може да продължи за неопределен срок /виж например Решение № 541
от 6.02.2012 год. на ВКС по гр.дело № 810/2010 год., IV г. о., ГК/.
Ако договорът за наем е без определен срок /както е в частност/, то в този случай всяка
от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано – чл.
238 ЗЗД. Характер на такова предизвестие има исковата молба, с която се иска връщане на
наетия имот, тъй като този, който иска последиците от прекратяването, иска и самото
прекратяване. От момента на получаването на препис от исковата молба – 17.05.2017 год., Р.
Образцов и Б. О. са били уведомени за отказа на ищците от договора. Едномесечния срок на
предизвестието е изтекъл в хода на процеса – обстоятелството, което следва да бъде взето
предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
След като действието на наемния договор е било преустановено, то за наемателя е
възникнало задължението да върне наетата вещ – чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Това задължение не
означава само опразване и/или изоставяне на вещта, а следва да се изрази в предаването и на
наемодателя. Следователно връщането е двустранен акт на наемателя и наемодателя, който
следва да се предприеме по инициатИ. на наемателя. По делото липсват каквито и да било
данни, че ответниците са върнали на ищците процесния имот /а доказателствената тежест в
тази насока е била тяхна – чл. 154, ал. 1 ГПК/, поради което и са налице предпоставките за
ангажиране на отговорност за реално изпълнение на основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Доколкото до изтичането на едномесечния срок на предизвестието по чл. 238 ЗЗД,
започнал да тече от 17.05.2017 год., между страните е съществувало наемно
правоотношение, то настоящият съдебен състав приема, че ищците не се легитимират като
кредитори на вземания по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за процесния период от м.януари 2014 год. до
м.декември 2016 год. /която норма регламентира специална отговорност за неоснователно
обогатяване/.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която са уважени
предявените искове по чл. 38, ал. 1 вр. с чл. 48, ал. 8 вр. с чл. 51, ал. 1 ЗУЕС и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 288 лв. до размера от 296 лв. – такси за текущи
разходи за поддържане на общите части за периода от 01.11.2013 год. до 31.12.2013 год.
8
включително и за разликата над 46.59 лв. до размера от 47.88 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 21.11.2013 год. до 20.01.2014 год. включително,
които претенции подлежат на отхвърляне, както и в частта му, в която е отхвърлен
предявения иск по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, която претенция подлежи на уважаване.
Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ищците са
осъдени да заплатят на ответницата разноски за първоинстанционното производство за
разликата над 204 лв.
В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата следва
да бъде осъдена да заплати на ищците неприсъдената част от разноските за
първоинстанционното производство за държавна такса, възнаграждения за вещи лица и
възнаграждение за един адвокат в размер на 44.29 лв., както и направените разноски във
въззивното производство за държавна такса в размер на 25 лв. и за възнаграждение за един
адвокат в размер на 50 лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ.
уважената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на
ответницата направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 9.29 лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ.
отхвърлената част от исковете.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 29.09.2021 год., постановено по гр.дело №6622/2017 год. по
описа на СРС, ГО, 118 с-в, в частта му, в която са уважени предявените от етажните
собственици на сграда, находяща се в гр.София, ж.к.“*******, срещу Б. А. О. /в лично
качество и като наследник на първоначалния ответник Р.А.О. искове с правно основание чл.
38, ал. 1 вр. с чл. 48, ал. 8 вр. с чл. 51, ал. 1 ЗУЕС и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
разликата над 288 лв. до размера от 296 лв. – такси за текущи разходи за поддържане на
общите части за периода от за периода от 01.11.2013 год. до 31.12.2013 год. включително и
за разликата над 46.59 лв. до размера от 47.88 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 21.11.2013 год. до 20.01.2014 год. включително, в частта му, в
която е отхвърлен предявения от етажните собственици на сграда, находяща се в гр.София,
ж.к.“*******, срещу Б. А. О. /в лично качество и като наследник на първоначалния
9
ответник Р.А.О. иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, както и в частта му, в
която ищците етажните собственици на сграда, находяща се в гр.София, ж.к.“*******, са
осъдени да заплатят на ответницата Б. А. О. /в лично качество и като наследник на
първоначалния ответник Р.А.О. разноски за първоинстанционното производство за
разликата над 204 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда, находяща се в
гр.София, ж.к.“*******, срещу Б. А. О. /в лично качество и като наследник на
първоначалния ответник Р.А.О. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******,
е*******, искове с правно основание чл. 38, ал. 1 вр. с чл. 48, ал. 8 вр. с чл. 51, ал. 1 ЗУЕС и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 288 лв. до размера от 296 лв. – такси за
текущи разходи за поддържане на общите части за периода от за периода от 01.11.2013 год.
до 31.12.2013 год. включително и за разликата над 46.59 лв. до размера от 47.88 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 21.11.2013 год. до
20.01.2014 год. включително.
ОСЪЖДА Б. А. О. /в лично качество и като наследник на първоначалния ответник
Р.А.О. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******, е*******, на основание чл. 233,
ал. 1, изр. 1 ЗЗД да опразни и предаде на ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда, находяща
се в гр.София, ж.к.“*******, държането на следния недвижим имот: сутеренно помещение –
мазе, находящо се от източната страна на ****** гр.София, ж.к.“Западен парк“, със
самостоятелен вход от външната страна на блока, с площ от 15 кв.м., при граници: север и
изток: външна стена на блока и двор, юг – мазета №10, 11 и 12, като помещението граници и
с общо мазе за смет.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 29.09.2021 год., постановено по гр.дело №6622/2017
год. по описа на СРС, ГО, 118 с-в, в останалите му обжалвани части.
ОСЪЖДА Б. А. О. /в лично качество и като наследник на първоначалния ответник
Р.А.О. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******, е*******, да заплати на
ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда, находяща се в гр.София, ж.к.“*******, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство за
държавна такса, възнаграждения за вещи лица и възнаграждение за един адвокат в размер на
44.29 лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в
размер на 25 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 50 лв.
ОСЪЖДА ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда, находяща се в гр.София,
ж.к.“*******, да заплатят на Б. А. О. /в лично качество и като наследник на първоначалния
ответник Р.А.О. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******, е*******, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за
един адвокат в размер на 9.29 лв.
Решението в частта му по иска по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните, а в останалата част не подлежи на обжалване на основание чл.
10
280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11