Р
Е Ш Е
Н И Е
№…...
гр.
София, ……
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично заседание на осемнадесети
март през две хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира Кордоловска
мл. с. Роси Михайлова
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Михайлова въззивно гр. д. № 6345/2020
г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, депозирана от К.С.Ц., чрез адв. Б.Л., упълномощен за
всички инстанции, срещу решение № 73954 от 21.04.2020 г., постановено по гр. д.
№ 59817/2018 г. по описа на СРС, 127 състав, с което е отхвърлен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на
„ОТП Ф.“ ЕАД сумата от 1010.81 лв., представляваща лихва за периода 15.12.2010
г. – 09.06.2011 г. върху главница в размер на 7876,71 лв. по договор за кредит
от 29.06.2010 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, за която сума е издаден изпълнителен
лист от 23.06.2011 г. по ч.гр.д. № 25018/2011 г. по описа на СРС, 45 състав.
В
жалбата се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като
жалбоподателят счита, че съдът не се е съобразил с цитираната и приложена към
жалбата съдебна практика на ВКС, имаща значение за правилното решаване на
спора. Релевирани са доводи, че въззивницата не дължи сумата от 1010.81 лв.,
тъй като същата представлява лихва и се погасява с тригодишна погасителна
давност, като се изразява становище, че давността е започнала да тече от
10.06.2013 г., когато за последно е прекъсната, както и че същата е изтекла на
10.06.2016 г. Наведени са аргументи, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че погасителна давност не тече докато е налице висящ изпълнителен процес
и че не е приложимо тълкуването, дадено с ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС.
Оспорва се констатацията на първоинстанционния съд, че с молбата от 16.01.2014
г. давността се прекъсва, като са изложени аргументи, че поисканото с тази
молба действие по изпълнението не е било извършено от съдебния изпълнител. Жалбоподателката
иска от въззивния съд да отмени решението и да уважи предявения иск. Претендира
разноски за двете инстанции.
Подаден
е отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционото производство
„ОТП Ф.“ ЕАД, чрез юрк. С.А., с който същата се оспорва с подробни доводи за
неоснователност по подробни съображения, изложени в отговора. Изложени са
аргументи, че с подаването на молбата от 16.01.2014 г. за прилагане на
определен изпълнителен способ от взискателя са прекъснати както срокът на перемпцията
по изпълнителното дело, така и срокът на погасителната давност за вземането
спрямо К.Ц., от което се обуславя извод, че към датата на подаване на молба за
образуване на новото изпълнително дело, а именно 09.08.2016 г., давностният
срок за процесното вземане не е изтекъл. Въззиваемата страна моли за оставяне на
жалбата без уважение, за потвърждаване на първоинстанционното решение и за
присъждане на разноски за въззивната инстанция на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
В съдебното заседание представя списък по чл. 80 ГПК. Прави възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна.
Софийският градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено следното :
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният
касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по
гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на
ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от
5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д.
№ 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той
е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по
чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение. При така очертаните
правомощия настоящият въззивен състав намери обжалваното решение за валидно,
допустимо и правилно като краен извод, макар по отношение на някои въпроси настоящият
съдебен състав да възприема различни правни изводи от съдържащите се в мотивите
на обжалвания съдебен акт, като съображенията са следните:
Пред първоинстанционния съд е предявен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, за признаване
за установено, че ищцата К.С.Ц. не дължи на „ОТП Ф.“ ЕАД сумата от 1010.81 лв.,
представляваща лихва за периода 15.12.2010 г. – 09.06.2011 г. върху главница в
размер на 7876,71 лв. по договор за кредит от 29.06.2010 г., сключен с „Банка
ДСК“ ЕАД, присъдени с изпълнителен лист от 23.06.2011 г. по ч.гр.д. №
25018/2011 г. по описа на СРС, 45 състав, във връзка с който са образувани
изпълнително дело № 5087/2011 г. и изп. д. № 5673/2016 г. по описа на ЧСИ Милен
Бъзински.
Тъй като СРС е обсъдил пълно и задълбочено
установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд не намира за
необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 ГПК.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд, макар и с различни мотиви от правните констатации,
съдържащи се в обжалвания съдебен акт, намира за правилен крайния извод на
първоинстанционния съд, че процесните вземания не са погасени по давност.
На основание чл. 110
от ЗЗД, установените с необжалваната заповед за изпълнение парични притезания
се погасяват с изтичането на петгодишна давност. В обжалваното решение
неправилно първоинстанционният съд е приел, че погасителната давност за
процесното вземане е тригодишна. Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД
регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога пет години. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, като при оспорването й от длъжника чрез
възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се
извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е
подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза
в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването
на вземането в този случай е установено със сила на присъдено нещо. Следва да
се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на
установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на присъдено
нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията
по иска с правно основание чл.424 ГПК- при новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства. Извън иска по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва
от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато
длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от
въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.423 ГПК. По
изложените съображения въззивният съд намира, че нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД
следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице
постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал.2 ГПК. С
оглед изложените съображения доводите на жалбоподателката в подкрепа на тезата,
че в случая процесното вземане следва да
се счита за погасено по давност с изтичането на тригодишен давностен срок са
неоснователни.
Съгласно
разпоредбата на чл. 116 ЗЗД давността за вземането се прекъсва с: признаване на вземането от длъжника; с предявяване
на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако
искът или възражението или искането за почване на помирително производство не
бъдат уважени, давността не се смята прекъсната; с предприемане на действия за
принудително изпълнение.
Съгласно чл. 117,
ал. 1 ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нова давност.
С ППВС № 3/18.11.1980
г. се приемаше, че след образуването на изпълнителното дело при висящност на
изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира на осн. чл. 116, ал. 1,
буква “ж” ЗЗД.
С Тълкувателно
решение № 2 по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК обаче, това Постановление е обявено за
изгубило сила.
В ТР № 2/2013 г. е
прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено
по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие.
В същото
тълкувателно решение е прието, че изпращането на покана за доброволно
изпълнение и изготвянето на справки за имущество на длъжника от съдебния
изпълнител не съставляват действия на принудително изпълнение, защото не са
насочени за събиране на вземането. В т.10 от ТР е прието, че „Прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя или е предприето
по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ):
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица“.
Според текста на разпоредбата на чл. 50
от ЗНА тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се
тълкува. По изключение органът, издал
акта за тълкуване може да даде на тълкуването действие само занапред, ако
обратното му действие може да създаде само усложнения.
Цитираната с въззивната жалба съдебна практика
не може да бъде възприета и приложена в конкретния казус. Тълкувателните
решения на ВС и ВКС и Постановленията на Пленума на ВС никога не са имали
нормативен характер. Тези актове не създават правни норми, а само се дават
указания как съществуващите, вече създадени такива, да бъдат тълкувани и
прилагани от съдилищата. Поради това, тъй като липсва нормативен акт, изобщо
не може да бъде поставян въпроса за момента на влизането му в сила. Понеже
не са нормативни актове, те не се "прилагат", а даденото с тях
тълкуване не може да "действа", както действа една приета по
съответния ред правна норма. Даденото обвързващо тълкуване с нов тълкувателен
акт, с който се изоставя предходно дадено тълкуване като неприложимо или
несъответно на новите обществено-икономически условия или на новоприето
законодателство, се явява задължително за съдилищата, които следва да прилагат
тълкуваната норма с новоразтълкуваното й съдържание по всички дела, които са
висящи пред тях. Това означава, че съдилищата са длъжни да приложат даденото
задължително тълкуване такова, каквото е към момента, в който се решава
конкретния спор по същество, като приемат, че приложимата към съответния случай
правна норма има смисъла, разтълкуван от тълкувателния орган.
В заключение на изложеното, неправилно
районният съд при постановяване на решението си на 21.04.2020 г. не е зачел
даденото с Тълкувателно Решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС тълкуване,
приел е, че погасителната давност ще тече след приемането на новото тълкуване –
26.06.2015 г. и не е приложил тълкуваните норми на чл. 110, чл. 115 ал. 1, б.
"ж", чл. 116 от ЗЗД, както и чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК според
съдържанието им, разяснено със същия тълувателен акт. Изгубването на
"силата" на Постановлението на Пленума 3/1980 г. на ВС поради
настъпилата промяна в обществено-икономическите условия у нас след 1991 г. означава,
че то в новите социални и стопански условия е станало неприложимо (както се
посочи, ППВС не са нормативни актове, за да добиват и изгубват сила аналогично
на тях). Поради това, датата, на която тази неприложимост ще бъде обявена, не
може да има значение за правилното решаване на конкретните висящи спорове.
С оглед изложеното и при съобразяване със
задължителното за съда тълкуване, дадено с ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСТГК на ВКС,
следва да бъде решен спорният по делото въпрос прекъсната ли е и кога,
респективно изтекла ли е погасителната давност за вземанията на ответника по
издадения на 23.06.2011 г. изпълнителен лист и настъпила ли е перемпция по
отношение на тях.
Настоящият състав
намира, че давността е била прекъсната с молбата на взискателя за образуване на
ИД – 21.07.2011 г., в която се съдържа искане от страна на взискателя за
предприемане на конкретни действия от ЧСИ.
На 05.08.2011 г. погасителната
давност е прекъсната спрямо въззивника К.Ц., като е наложен запор на банковите и
сметки в „Централна кооперативна банка“ АД.
С наложения на
10.06.2013 г. на ищцата запор на трудовото възнаграждение при работодателя и „Р.
07“ ООД, спрямо въззивника К.Ц. отново е прекъсната погасителната давност, като
към този момент не е изтекъл и необходимия според чл. 433, т. 8 ГПК срок от две
години.
На 16.01.2014 г. по
изпълнителното дело е постъпила молба от въззиваемия ответник „О.Ф.Б.“ ЕАД, с
която дружеството е уведомило съдебния изпълнител за извършена цесия, по силата
на която дружеството е придобило процесните вземания и моли да бъде
конституирано като взискател в изпълнителното производство (л. 91). Направено е
искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата,
получавано от „Крис комерс 91“.
Макар че поисканото
изпълнително действие не е било извършено, фактът, че е поискано от взискателя
препятства изтичането на срока, предвиден в чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.
Всискателят е отправил писмено искане за конкретно изпълнително действие, което
да се извърши от съдебния изпълнител.
Съдебният изпълнител
е бездействал, но взискателят не е можел да обжалва отказа му на основание чл.
435, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като ГПК не урежда възможност за обжалване на мълчалив
отказ. Отправянето на искане от взискателя препятства настъпване на перемпцията
по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК.
Следва да се посочи, че прекратяването на
изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК настъпва ех lege с изтичането на двугодишен срок
от последното искане на взискателя за извършване на изпълнителни действия,
насочено към удовлетворяване на притезанието му, независимо дали това действие
е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител
по възлагане от взискателя. Въведеният от закона критерий е обективен, т.е. при
всяко положение, с изтичането на двугодишния срок настъпва прекратяване на
изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“, а съдебният изпълнител
може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато
установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без правно
значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Същият смисъл се извлича от
разясненията, дадени в т. 10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС, в тази насока е и Решение № 451/29.03.2016 г. по гр.д. №
2306/2015 г., IV г.о. на ВКС.
Както се посочи и по-горе,
съгласно приетото в мотивите на т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ВКС по тълк.дело №
2/2013 г., ОСГТК, изпълнителни действия /независимо от това дали прилаганото им
е поискано от взискателя или са предприети по инициатива на частен съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя/ представляват: насочването на
изпълнението чрез налагането на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица.
С оглед изложеното
настоящият състав споделя констатацията на първоинстанционния съд, че в
случая не е реализирана хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като не е
изтекъл период от две години, в продължение на които взискателят не е поискал
извършване на изпълнителни действия или съдебният изпълнител не е предприел
такива. С подаването на молбата от 16.01.2014 г. до следващото изпълнително
действие не е изтекъл необходимият двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
В заключение
въззивният състав приема, че не е настъпила перемция за вземането, в какъвто
смисъл са възраженията на ищцата.
На следващо място,
според тълкуването, дадено с посоченото тълкувателно решение, дори при настъпила
перемция, нова погасителна давност за вземането започва да тече, от датата, на
която е поискано последното изпълнително действие. В настоящия случай тази дата
е 26.01.2014 г. От изложеното следва, че, считано от тази дата, петгодишният
давностен срок би изтекъл най-рано на 26.01.2019 г., в случай, че не са налице
следващи спирания и прекъсвания на давността.
След като, въпреки
липсата на предпоставки за това, с постановление от 21.04.2015 г. съдебният
изпълнител е прекратил изп. д. № 20118380405087 на основание чл. 433, ал. 1, т.
8 от ГПК, на 09.08.2016 г. въззиваемата страна – ответник „О.Ф.Б.“ ЕАД е подала
молба до ЧСИ Милен Бъзински за образуване на ново изпълнително дело въз основа
на процесния изпълнителен лист с искане за налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на ищцата, извършване на справка за недвижими имоти и моторни
превозни средства, налагане на възбрана и запор, извършване на опис и публична
продан. По молбата е образувано изп. д. № 20168380405673, като след това
ритмично са били извършвани действия от съдебния изпълнител или такива са били
поискани от взискателя с нарочни молби и следователно не налице бездействие в
продължение на две години, обуславящо прекратяване на изпълнителното дело на
основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, както и многократно е бил прекъсван давностния срок.
От изложеното се
обуславя извод за неоснователност на изложените във въззивната жалба доводи, че
давността е започнала да тече от 10.06.2013 г., когато за последно
жалбоподателят твърди, че е била прекъсната, както и че същата е изтекла на
10.06.2016 г.
В заключение, макар
настоящият състав да излага различни мотиви от съдържащите се в обжалвания
съдебен акт, правилен и законосъобразен се явява крайният извод на СРС, че към датата на
подаване на молба за образуване на новото изпълнително дело, а именно
09.08.2016 г., давностният срок за процесното вземане не е бил изтекъл, като включително към настоящия момент петгодишната погасителна давност за
процесното вземане не е изтекла.
По изложените съображения решението
следва да бъде потвърдено, включително в частта за разноските, присъдени на
ответника в първоинстанционното производство с оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП, вр. чл.
25, ал. 1 НЗПП.
С оглед изхода на спора на въззиваемата
страна „О.Ф.Б.“ ЕАД следва да бъдат присъдени сторените пред въззивната
инстанция разноски в размер на 200 лв. на основание чл. 78, ал. 4 във вр. с ал.
8 от ГПК във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 73954 от 21.04.2020 г.,
постановено по гр. д. № 59817/2018 г. по описа на СРС, 127 състав.
ОСЪЖДА К.С.Ц., ЕГН **********, а адрес:
***, да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37,
ал. 1 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, сумата от 200 лева юрисконсултско
възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.