Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 21.10.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи октомври през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира И. мл.
съдия Лора Димова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 6903 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 25.02.2019 г., постановено по гр.д.№ 48201/ 2018 г. на Софийски
районен съд, 128 състав, А.П.И.”- гр. София е осъдена да заплати на Д.К.Я. /ЕГН
**********/ сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди от ПТП, настъпило на 03.11.2016 г. в гр. София, ул.„Банско шосе” в посока
от гр. Банкя на 1 км. преди бул. „Сливница”, ведно със законната лихва от
датата на увреждането- 3.11.2016 г., до окончателното й изплащане. На основание
чл.78, ал.1 ГПК ответникът А.П.И.” е осъден да заплати на ищеца Д.Я. сумата 850
лв.- разноски по делото, и на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1 ЗАдв да заплати на
адв. В. Г. сумата 830 лв.- адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство и защита на ищеца Д.Я..
Постъпила
е въззивна жалба от А. „П.И.” /АПИ/-
гр. София /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност
и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска, с присъждане
на разноски по делото.
Въззиваемата
страна Д.К.Я. /ищец по делото/ оспорва жалбата на ответника и моли да бъде постановено
решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за
въззивното производство.
Предявени са искове с
правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
уважаване на предявените от Д.Я. искове по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД като
основателни- чл.272 ГПК.
За
уважаване на предявения иск по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД и респ. за ангажиране
гаранционно- обезпечителната отговорност на ответника А. “Пътна инфраструктура”
ищецът следва да докаже по безспорен начин наличие на визираните в чл.49 ЗЗД
предпоставки по отношение на ответника: противоправно поведение на лица
/изпълнители на работа/ при или по повод изпълнението на възложена от ответника
работа /без да се установява конкретното лице- изпълнител/, настъпили вреди и
причинна връзка между противоправното поведение /изразяващо се в случая в
бездействие/ и вредите. Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД доказване на
виновно поведение не е необходимо.
Спорът
между страните е концентриран върху това дали процесното ПТП е настъпило
вследствие попадането на управлявания от ищеца автомобил в необезопасена шахта
без капак на път от републиканската пътна мрежа. Направеното в този смисъл от
страна на ответника АПИ възражение е неоснователно.
Според представения протокол за ПТП, съставен по заявление на увреденото лице
след посещение на място, ПТП на 3.11.2016 г. е настъпило вследствие попадането
на управлявания от ищеца Д.Я. автомобил „Грейт Уолл Ховер“ в необезопасена и
необозначена шахта- „без капак“, на републикански път /ул.“Банско шосе“ с
направление от гр. Банкя към гр. София/. Отразените в обстоятелствената част на
протокола за ПТП /включая схемата на ПТП/ констатации за наличието на шахта без
капак на пътното платно следва да бъдат взети предвид при формиране изводите на
съда по съществото на спора, тъй като се основават на непосредствени възприятия
на актосъставителя относно състоянието на пътя и са потвърдени от събраните по
делото гласни доказателства. Материалната доказателствена сила на протокола-
съобразно чл.179, ал.1 ГПК, обхваща лично възприетите от длъжностното лице
факти, каквито в случая са отразени в обстоятелствената му част. Протоколът е
съставен от длъжностно лице- служител на МВР, в кръга на службата му, след
посещение на място в деня на инцидента- 3.11.2016 г., т.е. актосъставителят
лично е установил фактите на база извършен оглед и професионална преценка
на ситуацията, а
не се е
доверил само на твърденията на водачите. Макар
длъжностното лице да не е присъствало при самото настъпване на ПТП, което в
случая е практически невъзможно, то е възприело лично фактическата обстановка-
такава, каквато е била непосредствено след настъпване на ПТП, поради което и
относно посочените по- горе релевантни факти, описани в протокола, последният
представлява официален удостоверителен документ по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК.
При посочения в този протокол и в свидетелските показания на св.
Л.2
на Реш. по гр.д.№ 6903/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
И. С. и М. И./очевидци на произшествието,
първият от които водач на друг участвал в ПТП автомобил, а втората- пътник в
управлявания от ищеца автомобил/ механизъм на ПТП, неопроверган от ответника с
допустими по ГПК доказателствени средства, и въз основа на приетото по делото
като неоспорено от страните експертно заключение на авто- техническата
експертиза доказана се явява, по преценка на съда, и причинната връзка между
процесното ПТП и настъпилите за ищеца вреди.
След
като протоколът за ПТП е бил надлежно изготвен, в доказателствената тежест
на ответника е било
установяването на различна фактическа обстановка, като напр.
липсата на шахта на пътното платно в участъка, в който е настъпило процесното
произшествие, наличието на капак върху шахтата или изпълнение на задължението
му за сигнализиране и поставяне на предупредителни пътни знаци за
обозначаването на това препятствие. Наред
с това даденото от вещото лице по авто- техническата експертиза
заключение, установяващо причинна връзка между описаното в протокола ПТП и
настъпилите щети, не е оспорено от ответника.
Налице
са и предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, който управлява
пътищата, поради неизпълнение на задължението му за ремонт и поддържане на
републикански път- изключителна държавна собственост, задължение, което се
извежда от нормите на чл.3, ал.2, пр.1; чл.8, ал.2; чл.19, ал.1, т.1 вр. ал.2,
т.1 и т.3; чл.29; чл.30, ал.1 от Закона за пътищата /ЗП/; & 1, т.13 и т.14
от ДР на ЗП. Според цитираните законови норми ответникът е длъжен да управлява
републиканските пътища /включая републиканския път, където е станало процесното
ПТП/ и да осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането им,
като ирелевантно в случая е дали изпълнява тези нормативно установени
задължения чрез възлагането на определени дейности на трети лица. Тъй като в
случая е установено настъпването на вреди за ищеца от попадане на управлявания
от него автомобил в шахта без капак на пътното платно, довело до реализирането
на ПТП с движещи се в насрещното платно автобус и лек автомобил, последвано от
преобръщане на управлявания от него автомобил в полето, е установено и
бездействие от страна на компетентните служби на ответната административна
структура /АПИ/ за ремонт и поддържане на пътя, както и за сигнализиране на
препятствия на пътя /чл.167, ал.1 ЗДвП/, от което са причинени процесните
неимуществени вреди. Налице е следователно противоправно бездействие, което е
основание за ангажиране отговорността на ответника- възложител на работата, при
условията на чл.49 ЗЗД.
Спорен
в настоящото въззивно производство е и въпросът за размера на дължимото на ищеца
Д.Я. за претърпените в следствие настъпилото на 3.11.2016 г. ПТП неимуществени
вреди /болки и страдания от физическо и психическо естество/ обезщетение за
обезвреда.
По
въпроса за съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, е установена
константна съдебна практика на ВКС, вкл. по реда на чл.290 ГПК, според която
справедливостта- като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните
вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която
засегнатите блага са имали за своя притежател. Затова справедливостта по
смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на
конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики. Принципът
справедливост изисква в най- пълна степен компенсиране на вредите на увреденото
лице. Този принцип изисква индивидуална преценка на моралните вреди, причинени
на пострадалото лице, като размерът на обезщетението се определя от съда съобразно
обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична
оценка, поради което и обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение
на съда.
В
случая според приложената по делото медицинска документация /болнични листа,
амбулаторни лиска и епикриза/ и неоспореното заключение на вещото лице по
съдебно- психиатричната експертиза, възприето от въззивния съд като компетентно
и обективно дадено, в резултат на ПТП на 3.11.2016 г. ищецът Д.Я. /на 38 г.-
възраст/ получил травматични увреждания: контузия на раменния пояс и мишницата,
за които бил в отпуск поради временна неработоспособност- за домашно лечение
през периода 4.11.2016 г.- 21.11.2016 г. /според приложените 2 болнични листа/,
и генерализирано тревожно разстройство, за което бил в отпуск поради временна
неработоспособност- за проведено болнично лечение през периода 6.01.2017 г.- 27.01.2017
г. и за домашно лечение през периода 27.01.2017 г.- 10.02.2017 г. /според
приложените болничен лист и епикриза, издадени от МБАЛНП „Св. Наум“- София/. Съгласно
цитираното експертно заключение установеното при ищеца генерализирано тревожно
разстройство /с диагностични критерии: прекомерна тревожност или безпокойство,
затруднения при контролирането на това безпокойство и т.н./ не представлява психично
заболяване- психоза, което може да се приравни към разстройство на съзнанието по
смисъла на закона. Симптомите му са продължили при ищеца повече от една година
след ПТП, като са налице остатъчни такива като подтиснато настроение и
безсъние. Без наличието на стресогенен фактор разстройството не би възникнало и
има връзка с преживяното по време на инцидента. Прогнозата на вещото лице за
изхода от заболяването е добра, като е посочено, че при повечето пациенти е
възможно постигането на пълна ремисия.
Дадените
в първоинстанционното производство от свидетелите И. С. и М. И./очевидци на произшествието/
показания са, че инцидентът настъпил вечерта по тъмно, че валял лек дъжд и
нямало осветление. Свидетелят С. се движел в противоположна на ищеца посока на
движение, зад автобус, в чиято задна лява част управляваният от Я. автомобил внезапно
се ударил, след което се ударил и в управлявания от свидетеля автомобил. След
удара управляваният от ищеца лек автомобил „Грейт Уолл Ховер“ се преобърнал в
полето, като застанал на покрив /св. С. и св. И./. След като оказал помощ на
пътниците в автомобила, свидетелят С. забелязал, че на средата на пътното
платно имало дупка- шахта за канал с диаметър от около 1 м.- 1.5 м. и дълбочина
2- 3 метра, чийто капак бил открит по- късно в полето. На пътя нямало обозначения
за препятствия по него,
като било абсолютно
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 6903/ 2019 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
невъзможно дупката да бъде забелязана /св. С./.
Освен това свидетелите сочат, че пътят, на който станало произшествието, бил
ремонтиран в продължение на няколко месеца и бил открит същия ден- 3.11.2016 г.
Свидетелката И./съпруга на ищеца/ сочи, че при настъпване на процесното ПТП в
автомобила пътували тя, съпругът й и двете им деца, които били в столчета.
Съпругът й нямал счупвания, но лекарят, който ги прегледал на място, препоръчал
да отидат в болница за обстоен преглед. След ПТП съпругът й имал болки по
цялото тяло, трудно движел дясната си ръка, наранени били гръдният му кош и
гръбнакът му, бил объркан и притеснен. Първоначално вземал болкоуспокояващи
лекарства, но болките в рамото, мишницата и гръдния кош се засилили, започнали
и проблеми със съня, във връзка с което бил прегледан от психиатър, който
назначил медикаментозна терапия, която не дала очаквания резултат. В следствие
на това посетил психиатрична болница, където бил приет на дневен стационар за
три седмици от началото на м. януари 2017 г. Продължил да взема лекарства,
теглото му рязко спаднало /с около 10 кг/ и тъй като не получил очакваното
подобрение, постъпил в център за психично здраве в София. Въпреки тези усилия,
за период от около 2 години след катастрофата не настъпило подобрение на
състоянието му и продължавал да пие лекарства.
Предвид
горното, при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
въззивният съд взе предвид характера и тежестта на увреждането на здравето на
ищеца, изхождайки от характера на получените травматични увреждания /контузия
на раменния пояс и мишницата, генерализирано тревожно разстройство/;
продължителността на понесените във връзка с травмите болки и интензивността им
/над 1 година след ПТП, през първите няколко месеца от която бил в отпуск
поради временна неработоспособност- според приложените 3 болнични листа/;
настъпилите от травмите последици за здравето на ищеца /установени въз основа
на свидетелските показания на св. И., преценени при условията на чл.172 ГПК/; начинът
на причиняването им /попадане в шахта без капак на пътното платно, последвано
от реализирането на удар в насрещно движещи се автобус и автомобил и последвало
преобръщане в полето до пътя/ и възрастта на пострадалия /на 38- г. възраст/;
получените вследствие ПТП психически стрес /вкл. свързан с обстоятелството, че
в автомобила са пътували съпругата и двете му малки деца/ и генерализирано
тревожно разстройство, във връзка с които е бил на болнично и домашно лечение,
с проведена продължителна медикаментозна терапия; а също и обстоятелството, че
към датата на завеждане на делото /м.07.2018 г./ последиците от така получените
увреждания не са преодолени /св. показания на св. И.и експертно заключение на СПсЕ/.
При съобразяване на горепосочените релевантни факти и обстоятелства, за
претърпените болки и страдания от физическо и психическо естество съобразно
диспозитивното начало, по преценка на настоящия съд на ищеца Д.Я. следва да
бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв.,
отговарящ на принципа на справедливостта, прогласен в чл.52 ЗЗД, каквото е и
присъденото от първоинстанционния съд обезщетение.
При
тези съображения, поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи по
съществото на спора постановеното от СРС решение като правилно следва да бъде
потвърдено.
При
този изход на спора, право на разноски, предвид отхвърлянето на подадената от
ответника въззивна жалба, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК има въззиваемата
страна, в чиято полза е осъществено безплатно процесуално представителство по
делото. Тъй като обаче в представения във въззивното производство договор за
правна защита и съдействие не е обосновано предоставянето на безплатна
адвокатска помощ- чрез посочване на конкретно основание измежду визираните в
чл.38, ал.1 ЗАдв, такива разноски за настоящото производство на адв.-
пълномощника на въззиваемия не следва да бъдат присъдени.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 25.02.2019
г., постановено по гр.д.№ 48201/ 2018 г. на Софийски районен съд, 128 състав.
Решението
може да се обжалва при условията на чл.280, ал.1 ГПК с касационна жалба в 1-
месечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.