РЕШЕНИЕ
№930/22.5.2023г.
гр. Пловдив, 22 май, 2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXIV състав, в открито заседание на двадесет и пети април, две хиляди двадесет и третата
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря Недялка Петкова и с участието на прокурора от ОП – Пловдив Марин
Пелтеков, като разгледа докладваното от съдия Св. Методиева касационно
административно дело № 638 по описа на
съда за 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.285, ал.1 от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ и глава XII от АПК.
Депозирани са две касационни жалби против решение № 1945/03.11.2022
г., постановено по административно дело № 378/2022 г. по описа на
Административен съд Пловдив, 28 състав, с което е осъдена Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ гр. София да заплати на Б.Х.Б. с ЕГН **********
обезщетение в размер на
15253.00 /петнадесет хиляди двеста и петдесет и три/ лева за претърпени
неимуществени вреди, дължащи се на нарушение на изискванията на чл.3 от ЗИНЗС
за периодите от 22.04.2014 г. до 01.04.2015 г. за пребиваване в Затвора - Пловдив, от 02.04.2015 г. до 03.08.2019 г. в Затвора - Пазарджик, от 04.08.2019 г. до 03.09.2019 г. в ЗО -Пазарджик, от
04.09.2019 г. до 10.09.2019 г. в ОЗ - Пловдив, като са отхвърлени исковите претенции за
разликата над 15253 лева до пълния им размер от 100 000 лева, като неоснователни.
След връщане на делото от касационната
инстанция за провеждане производство по чл.176, ал.1 от АПК е постановено
Решение № 201/06.02.2023 г., с което е било допълнено Решение № 1945/03.11.2022
г., като Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София е осъдена да
заплати и законната лихва върху размера на присъденото с решението обезщетение
от 15253 лева, считано от датата на депозиране на исковата молба 14.02.2022 г.
до датата на окончателното изплащане на обезщетението. Това решение за
допълване не е било обжалвано от страните в предоставения им срок.
Касационният
жалбоподател Б.Х.Б. в жалбата, депозирана чрез пълномощника му адв. С., заявява
незаконосъобразност, необоснованост на съдебното решение и постановяването му
при съществени процесуални нарушения. Сочи се, че твърденията по исковата молба
са били изцяло доказани пред първоинстанционния съд, поради което и се моли за
уважаване изцяло на предявения иск, включително относно присъждане на законна
лихва. Прави се искане за съобразяване на съдебната практика на ЕСПЧ и
известните от докладите на Омбудсмана данни за състоянието на българските
затвори. Претендират се разноски. Жалбата се поддържа с писмена защита. По тази
жалба е постъпил отговор от ответната страна ГДИН, с която се заявява
неоснователност на същата. В съдебното заседание пред настоящия касационен съд
по КАД № 638/2023 г. не се е явил жалбоподателят Б. или неговият пълномощник.
При разглеждане на делото под номер КАД №3222/22 г. жалбоподателят Б. е заявил,
че поддържа жалбата.
Касационният жалбоподател Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ /ГДИН/ гр. София, обжалва Решението в частта, с която е бил осъден
да заплати обезщетение от 15 253 лева със законна лихва. С жалбата се излагат твърдения за
неправилност и необоснованост на първоинстанционното съдебно решение, като се
сочи, че съдът не е съобразил действителната фактическа обстановка, не е
преценил правилно доказателствената тежест на събраните доказателства, не е
установил по категоричен начин вредата, бездействието на администрацията и
причинната връзка. Сочи се, че установената пренаселеност в затвора била
компенсирана от възможността за раздвижване на лишените от свобода в коридорите
и в останалите помещения. Твърди се, че неимуществени вреди не били доказани и
съдът бил направил субективна преценка за тяхното наличие, което било съществен
порок на решението му. Сочи се, че са представени множество протоколи за ДДД
обработка, които свидетелстват за полаганите грижи в борбата с насекомите и
гризачите. Твърди се необосновано неуважаване на възражението за изтекла
погасителна давност, като се сочи, че след периода 22.04.2014 г. до 01.04.2015 г.
е установено, че увреждането е било преустановено. Сочи се наличие на
касационни основания по чл.209, т.3 от АПК и се прави се искане за отмяна на
обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно в осъдителната му част,
или отмяна в частта му, с която ГДИН е осъдена да заплати обезщетение в размер
над 5900 лева. Не се претендират разноски. В съдебно заседание, редовно
призован, касационният жалбоподател не е изпратил представител и не е взел становище
по същество.
Прокурор Пелтеков при ОП Пловдив изразява
становище за неоснователност на жалбите и моли обжалваното решение на съда да
се остави в сила като законосъобразно.
Касационният съд, като извърши преглед на обжалваното
съдебно решение по повод на наведените от страните оплаквания, които са такива
за налични касационни основания по чл.209, т.3 от АПК, както и във връзка с
дължимата служебна
проверка по чл.218, ал.2 от АПК, намери следното:
Касационните жалби са подадени в предвидения законов срок
и от страни по първоинстанционното производство, за които в съответната
обжалвана част решението е неблагоприятно, поради което и всяка от жалбите се
явява допустима. Същевременно, по същество, съдът намира, че макар и решението
на първоинстанционния съд да е валидно и допустимо, то са налице основанията на
чл.222, ал.1, т.1 от АПК за отмяна на съдебното решение и връщането му за ново
разглеждане от друг съдебен състав, предвид установена неправилност и
необоснованост на същото, каквито касационни основания практически са били
наведени от страните.
На първо място, съдът, постановил обжалваното съдебно
решение се е произнесъл по искова молба, конкретизирана преди първото съдебно
заседание с допълваща молба от 01.03.2022 г., с формулирани конкретни
оплаквания относно допуснати от администрацията на Ареста – Пловдив, Затвора
Пловдив, включително и в Затворническо общежитие /ЗО/ „Смолян“ към Затвора
Пловдив, Затвора Пазарджик, включително ЗО към Затвора Пазарджик нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС, за един непрекъснат период от 03.02.2013 г. до 22.06.2021 г. на
задържане на ищеца в описаните пенитенциарни заведения, който период е разделен
на шест по-малки периода поради конкретизация на съответното място за лишаване
от свобода, където е пребивавал ищецът Б..
В тази насока и с оглед края на посочения общ исков период, в който се
твърди ищецът да е бил поставен в неблагоприятни условия на задържане, както и
липсата на събрани доказателства ищецът да е бил освобождаван и след това пак
задържан в рамките на посочения период, то
не може да се счете за основателно заявеното от касационния жалбоподател
ГДИН неправилно приложение на института на погасителната давност по неговото
възражение, доколкото петгодишният давностен срок следва да се счита от датата
на преустановяване на незаконосъобразното действие/бездейстиве, а това е датата
на освобождаване на ищеца от пенитенциарното заведение 22.06.2021 г. При съпоставяне на тази датата с датата на
депозиране на исковата молба е очевидно, че давностният срок не е бил изтекъл
към момента на подаване на иска в съда.
Същевременно обаче,
настоящата съдебна инстанция констатира, че при постановяването на
обжалваното сега съдебно решение на Административен съд Пловдив, 28 състав, са
били допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, конкретно
свързани със събирането на доказателствата в производството пред съда, а освен
това и мотивите към съдебното решение са вътрешно противоречиви и не
съответстват на изискването относно тяхното съдържание по 172а, ал.2 от АПК,
като в тях се установяват вътрешни противоречия и несъответствие с постановения
диспозитив на съдебното решение, липсва яснота относно точната фактическа
обстановка, въз основа на която са направени правните изводи на съда, както и
липсва дължимият анализ на събраните доказателства по делото, като изобщо не е анализирано
тяхното съдържание и съответно преценена
доказателствената им стойност.
Видно е,
че с протоколно определение от 14.04.2022 г. административният
първоинстанционен съд е допуснал съдебно-медицинска експертиза по въпросите,
поставени от ищеца и е определил вещо лице. СМЕ е била представена на
29.04.2022 г. по делото, като в съдебно заседание от 16.05.2022 г. заключението
на СМЕ е било прието от съда, след изразени от явилите се страни становища по
приемането му. За посоченото съдебно заседание вещото лице, изготвило СМЕ е
било редовно призовано, но не се е явило, поради което и заключението не е било
изслушано от съда. Съгласно разпоредбата на чл.200 от ГПК, озаглавена „Изслушване
на вещото лице“ и приложима в производството по чл.284 и сл. от ЗИНЗС, предвид
нормата на чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, вр. с чл.204, ал.5 от АПК, която препраща, с
оглед характера на производството като исково, към приложението на ГПК и по
отношение на доказателствата, съдът следва да напомни на вещото лице отговорността му за
даване на невярно заключение, а вещото лице излага устно заключението
си, като страните могат да задават въпроси за
изясняване на заключението и при оспорване на заключението съдът
може да назначи друго или повече вещи лица, а оспорването може да бъде направено
докато трае изслушването. От изложеното досежно съдържанието на разпоредбата на
чл.200 от ГПК става ясно, че устното изслушване на вещото лице в съдебно
заседание е императивно изискване на разпоредбата и законът не дава възможност
за произнасяне на съда по приемането или неприемането на заключение на
представена експертиза, без провеждане на процедурата по чл.200 от ГПК,
независимо от съгласието или несъгласието на страните, в отлика от изрично
предвидената такава възможност за съда по чл.283, ал.3 от НПК, който обаче не е
приложимият закон в производството. Известна е в тази насока и практиката на ВАС
относно наличието на съществено нарушение на съдопроизводствените правила при
несъобразяване от съда на предвидената процедура по чл.200 от ГПК в
производства, провеждани по АПК. В тази насока и в свое решение № 10322/2014 г.
по адм. дело № 2488/2014 г. ВАС е имал възможност да посочи, че „заключението на вещо лице е вид доказателствено средство, за
чието събиране са регламентирани специални процесуални правила и за да се
ползва с доказателствена сила това доказателствено средство следва да е събрано
при спазване на установените правила. Основно изискване за включване на заключението
към доказателствения материал по делото е вещото лице да бъде изслушано от
съда. Независимо от това дали вещото лице ще изложи съдържанието на
заключението пред съда подробно или само ще заяви, че поддържа представеното в
писмен вид заключение, то за приемане на заключението вещото лице следва да
бъде изслушано от съда. Не е предвидена процесуална възможност за приемане на
заключение, без изслушване на вещото лице от съда, независимо от
причините за това. Становището на страните по този въпрос или тяхното желание, или нежелание да се изслуша вещото лице, е без значение. Неизслушването на вещото
лице е равнозначно на липса на доказателственото средство, тъй като то не е
събрано по предвидения в закона ред.“ Подобно е разрешението и по Решение № 6015/2016
г. по адм. дело № 8548/2015 г. на ВАС, по което също се приема, че при
неизслушване заключението в съдебно заседание сме изправени пред съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото изискването за приобщаване на
заключението към доказателствения материал по делото, съгласно чл.200 от ГПК чрез
изслушване на вещото лице
от съда, след снемане самоличността му и предупреждание за отговорността, която
носи за невярно заключение, е императивно. Направата
на такъв именно извод се обосновава с факта, че не само текстът на
заключението, но дадените устни разяснения на вещото лице при излагането на
заключението в открито съдебно заседание представляват също част от заключението на вещото лице. Съдът е длъжен, при обсъждането на заключението, да вземе
предвид и да обсъди както писменото заключение, така и да вземе предвид дали вещото лице го поддържа в съдебно заседание и да
обсъди дадените в открито съдебно заседание обяснения на вещото
лице и неговите отговори на поставените от страните въпроси, като дори необсъждането на дадените отговори на поставените въпроси и
разясненията, дадени в открито съдебно заседание от вещото лице, се определя самостоятално като процесуално нарушение, допуснато от страна на съда съгласно трайната практика и на ВКС
/напр. Решение 59/2020 г. по гр. д. 3624/2019 г./ В случая първоинстанционният
съд е обосновал част от своите изводи, свързани с оплакванията на ищеца от
здравословен характер, на заключението на СМЕ /стр.13 от обжалваното съдебно
решение/, а на неприето по съответния
ред заключения на вещото лице, съдът не е могъл да се позовава като годно доказателствено средство, установяващо правно
релевантните факти. Отделно от посоченото, заключението на
СМЕ е депозирано преди събиране по делото на медицинска документация за ищеца,
каквато е постъпила след изготвянето му, като в тази връзка не е обсъдено
евентуалното назначаване на нова или допълнителна експертиза за преценка на
събраните след изготвяне на СМЕ медицински документи.
На второ място, от съдържанието на съдебното решение, предмет на обжалване,
според настоящата съдебна инстанция не би могло еднозначно да стане ясно какво
всъщност е установил първоинстанционният съд като фактическа обстановка по
делото, доколкото не е изложена изобщо приетата за установена от съда
хронология на пролежаването на ищеца в пенитенциарните заведения, за които
става дума в решението, нито установените от съда конкретни условия във всяко
от тях, относими към описаните конкретни оплаквания на ищеца, като не е
направен и изобщо анализ на доказателствата, които са били събрани, за да стане
ясно какво всъщност е установил от тях съдът, кои доказателства кредитира и кои
не и защо. Липсата на мотиви относно установените от първоинстанционния съд
факти, на практика е довела и до неясни и вътрешнопротиворечиви мотиви,
свързани с крайните изводи на съда. Като пример за това следва да се посочи, че
на стр.9 от мотивите към обжалваното съдебно решение е посочено да е било
установено, че ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив от 22.04.2014 г. до
05.01.2015 г., а по-надолу, че исковата претенция за периода от 03.05.2013 г.
до 01.04.2015 г. /в част от който период попада този, за който се сочи, че
ищецът е бил в Затвора Пловдив/ следвало
да се отхвърли, тъй като нямало данни ищецът да е бил на територията на Затвора
Пловдив. Предвид това, че в съдебното решение изобщо липсва и отхвърлителен
диспозитив досежно периодите, за които съдът приема, че искът е неоснователен,
това вътрешно противоречие не може да се изясни. Нещо повече, такова противоречие
се установява и по-надолу в мотивите, като на стр. 9-10 от същите се сочат периодите
от
01.04.2015 г.
до 03.08.2019 г.
за Затвора - Пазарджик, от
03.08.2019 г.
до 03.09.2019 г.
за ЗО-Пазарджик, от 03.09.2019 г.
до 10.09.2019 г.
за ОЗ-Пловдив и от 10.09.2019 г.
до 22.06.2021 г.
за ЗО-Смолян, за които съдът е посочил, че с оглед нормата на чл.284
от ЗИНЗС и неизпълнение на задължението за представянето на доказателства от
специализираните органи по изпълнение на наказанията, съдът приемал за доказани
съответните, изложени в исковата молба, факти. Същевременно по-надолу в
мотивите съдът е изложил съображения относно доказаност на нарушение, свързано
с неосигуряване на изискуемия стандарт относно разполагаема площ на един лишен
от свобода, като обаче вече е изключил периода, касателно престоя на ищеца в ЗО
Смолян към Затвора Пловдив, който преди това е посочил в обема на периодите, за
които е приел доказаност на оплакванията съобразно с прилагането на чл.284,
ал.3 от ЗИНЗС. Впрочем, по делото е видно единствено ответникът да е бил
задължаван да представи конкретни доказателства, като липсва отделно
задължаване на специализираните органи по изпълнение на наказанията по чл.284,
ал.3 от ЗИНЗС с указване последиците от неизпълнение на задължението да представят
искана от съда информация. На стр.11 от мотивите към обжалваното съдебно
решение е прието, че е доказано подлагането на ищеца на нечовешко и унизително
отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 от ЗИНЗС и чл.3 от КПЧОС, като в тази
връзка е посочено, че това се отнася не само до установената пренаселеност, но
и по отношение „наличието
на дървеници, хлебарки и гризачи; храна с лошо качество, приготвяна от
непрофесионални готвачи; конвоиране с белезници на ищеца, въпреки, че е на лек
режим“, което според
съда „може да се определено
като уронващо човешкото достойнство, което предпоставя наличието на увреждане
на ищеца като последица от претърпените лишения и неудобства от
неблагоприятната жизнена среда.“ Обаче, посочените констатации се разминават коренно с
изложеното по-нататък в съдебното решение, където е посочено, например, че било
необосновано оплакването на ищеца за предлагана му храна с лошо качество и
приготвяна от непрофесионални готвачи /стр.12 от мотивите/. Като мотиви към
този извод съдът е изложил и разсъждения относно относимостта към това
оплакване на утвърдените таблици за състава на дневната диета и полагаеми се
хранителни продукти на един лишен от свобода- възрастен, посочил е, че „при
направени изчисления и анализиране на храненето за есенно - пролетния сезон на 2014 г. – 2019 г. е ноторно изяснено, че предлаганата храна е разнообразна, добре
балансирана и съответстваща като химически и калориен състав на изискванията по
посочените Таблица №1 и Заменителна таблица. Количествата на всички
хранителни продукти достигат необходимата дневна дажба.“ Съдът е посочил, че от ответника не са били представени каквито и да било
доказателства във връзка с въпросите относно количеството и качеството на
храната, приготвяна в процесните пенитенциарни заведения, като в тази насока не
става изобщо ясно какви изчисления и въз основа на какви данни е извършил
съдът, кое е ноторно известният факт, как е извършено сравнението на количество
и калориен състав на храната с установеното в утвърдените таблици, които дори
не са приобщени по делото, без да са събрани каквито и да било доказателства за
вид, количество, калориен състав на храната, приготвяна в разглежданите от съда
периоди. Изобщо не става ясно и защо се разглежда есенно-пролетен сезон, като
се има предвид, че ищецът е пребивавал /според приетото от съда/ в места за
лишаване от свобода и в другите два сезона. В тази насока и изложените мотиви
по това оплакване се явявят изцяло необосновани.
Същото се отнася и до мотивите
касателно оплакването на ищеца за конвоирането му с белезници и преместването
му със закъснение след преминаване на лек режим на изтърпяване в съответно
ЗООТ. Сочи се в мотивите /стр.13/, че тези твърдения били опровергани от
ответника, който бил представил съответни опровергаващи ги доказателства. В
тази насока, следва да се има предвид установеното от настоящия състав, че не
само, че не се сочи кои са т.нар. опровергаващи доказателства, но посоченото в
мотивите е напълно произволно, доколкото съдът изобщо не е събирал
доказателства, от които да се установи дали и кога ищецът е преминал на лек
режим на изтърпяване, за да се сравни моментът, в който е преместен в общежитие
от открит тип, както и дали и кога е бил конвоиран и по какъв ред, за да се
прецени дали е било допуснато нарушение, свързано с поставянето на ограничение
– белезници. Ето защо и в тази част решението е също необосновано, а и вътрешно противоречиво,
защото, както се каза вече, първоинстанционният съд по-нагоре в мотивите си
/относно конвоирането с белезници - на стр.11/ е приел установеност на
твърденията на ищеца.
Съдът, постановил обжалваното съдебно решение,
е приел отделно, че по отношение на част от престоя на ищеца в местата за
лишаване от свобода – в Пловдив и Смолян, имало нарушение на изискването по
чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, доколкото от страна на ответника не били представени
доказателства за наличие на санитарен възел с течаща топла и студена вода
/стр.12 от мотивите/. В същото време обаче, нито това нарушение, нито
останалите такива, посочени на стр.11 от мотивите към съдебното решение, които
иначе съдът е счел за установени, не са били кумулативно обсъдени заедно с
установеното неблагоприятно условие – пренаселеност, каквото е изискването, а
именно за осъществяване на кумулативна преценка от съда в това специално
производство за обезщетяване на въздействието на неблагоприятните условия, а напротив,
в противоречие с уж установеното от съда, в крайна сметка е посочено в
съдебното му решение, че налице е незаконосъобразно бездействие само по
отношение на фактите, свързани с неизпълнение на задължението за осигуряване на
достатъчна жилищна площ. Впрочем, обезщетението е премерено само досежно това
нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и изобщо не става ясно от съдебното решение на какво
е приел съдът да се дължат останалите установени от него претърпени от ищеца
неблагоприятни условия, щом не се дължат на незаконосъобразно бездействие на
специализираната администрация и изобщо установени ли са в крайна сметка такива
други нарушения или не, предвид първоначалното общо посочване, че всички
оплаквания са доказани, след това посочване поотделно само на част от тях за
установени, а друга част за недоказани и накрая възприемане на извод за
установеност само на едно от оплакванията.
Изложеното
най-общо обосновава крайният извод на настоящата съдебна инстанция за
неправилност на обжалваното съдебно решение, като постановено при неизяснени
факти, при липса на служебна активност за попълване на делото с относимите
доказателства, допускане на съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, свързани с приемането и дължимата оценка на доказателствата, липса на
ясни мотиви и вътрешно противоречие в същите и противоречие с постановения
непълен диспозитив на съдебното решение, което налага отмяна на съдебното
решение и връщането му за повторно разглеждане от друг състав на съда, който да събере относимите към оплакванията по
исковата молба доказателства, като в тази връзка задължи на основание чл.284,
ал.3 от ЗИНЗС специализираните органи по изпълнение на наказанията да
представят необходимата за изясняване на фактите информация с указване на
последицата от неизпълнение на това задължение, включително като укаже и на
ответника за кои факти не е ангажирал доказателства и след анализ на събраните
такива да се произнесе, включително и по разноските пред настоящата инстанция,
както и по служебно направените от първата инстанция разноски, което проверяваният
съд също е пропуснал да стори.
Ето защо и на основание
чл.222, ал.1, т.1 от АПК Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1945/03.11.2022 г., допълнено с Решение №
201/06.02.2023 г., постановено по административно дело № 378/2022 г. по описа
на Административен съд Пловдив.
ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :