№ 11
гр. Бургас, 31.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на дванадесети
януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Десислава Д. Щерева
Янко Н. Новаков
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно търговско
дело № 20222001000170 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по въззивната жалба на „Р.“
ЕООД , ЕИК ********, със седалище и адрес на управление Бургас, ул. „М.“
№ 11, вх. 3, ет. 3, представлявано от управителя К. Д., против решение №
260043/ 21.04.2022 г., постановено по т.д.№ 443/ 2020 г. по описа на Окръжен
съд Бургас, в частта, в която дружеството е осъдено да заплати на „Н. п. к. на
с.“ с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“В.“
№71, представлявана от М. К., сумата от 27 821 лв., представляваща дължим
наем по фактури, описани в осъдителната част на решението, ведно със
законната лихва от завеждане на делото до окончателното изплащане, след
намаляване със сумата от 432 лв., представляваща стойност на 8 бр.
осветителни тела; сумата от 9169,23 лв. присъдена като неустойка по чл.26 от
договор за наем от 23.01.2015 година, формирана по начина, посочен във
втория абзац от диспозитива на съдебното решение по всяка от фактурите,
законна лихва върху главницата от подаване на исковата молба до
окончателното плащане, както и сумата от 3 718,85 лв. разноски по делото
съобразно уважената част от исковете.
Решението се обжалва в осъдителната част, като неправилно.
Заявява се, че възражението на ответника за недължимост на всички
1
претендирани вземания, възникнали или начислени от ищцовата страна в
периода след 15.03.2020 година, неоснователно е отхвърлено от съда в частта
относно претендираните наеми, а в частта относно претендирането неустойки
не е разгледано или обсъдено, но също е отхвърлено.
Заявява се в жалбата, че възражението за стопанска непоносимост е
отхвърлено, но освен него, въззивникът е противопоставил възражение за
недължимост на всички претендирани вземания, възникнали или начислени в
периода след 15.03.2020 година и поради форсмажорни обстоятелства, а
именно - въведеното извънредно положение и ограничителните мерки,
свързани с епидемичната обстановка, които на практика са парализирали
търговията с потребителски стоки. В жалбата се поддържа, че практически в
решението липсва произнасяне по така наведеното възражение. Твърди се, че
замрялата търговия с потребителски стоки, установена със свидетелски
показания, е именно форсмажорното обстоятелство, на което ответникът се
позовава, твърдейки, че то го освобождава от задължението му да заплаща
наем за обект, който практически не функционира. Сочи се, че на 09.04.2020
година представитЕ. на ответното дружество се явили в обекта, за да го
предадат на представител на ищеца, но тъй като такъв не се явил, въпреки че е
бил надлежно поканен, подготвеният приемо-предавателен протокол бил
подписан от представител на ответното дружество и от двама свидетЕ. от
съседен магазин. На същия ден ответното дружество изцяло освободило
процесния имот и с препоръчана пратка изпратило на ищеца съставения
протокол и ключовете от обекта.
Твърди се, че не е обсъдено възражението на ответната страна за
неоснователност на претенциите за неустойка за периода след 13.03.2020
година и за периода от два месеца след отмяна на извънредното положение.
Поддържа се, че съдът е уважил въпросните претенции, като в тази част
решението му е в противоречие с императивна норма на материалния закон, а
именно разпоредбата на чл.6 от ЗМДВИП, във всичките й редакции от
приемането на посочения закон и до момента.
Поддържа се, че неоснователно съдът е отхвърлил възражението за
нищожност на неустоечната клауза, съдържаща се в чл.26 от процесния
договор, въз основа на която клауза е присъдена сумата от 9 169, 23 лв.
Мотивите на първоинстанционния съд, според въззивника, са общи и
2
декларативни, без да са обсъдени доводите на ответника. Твърди се, че
цитираната клауза е нищожна, поради размера на неустойката от 0,1%
дневно, което означава 36% годишно, в период, в който годишната лихва по
депозитите и разплащателните сметки в банките около 0, което противоречи
на добрите нрави. Освен това се поддържа във въззивната жалба, че е в разрез
със закона и с добрите нрави размерът на неустойка за забавено плащане на
наемна цена да се определя върху цената на наема и „другите дължими суми“,
без да са уточнени какви или кои, и това прави договорната клауза неясна по
съдържание, съответно – неприложима.
Поддържа се, че неоснователно от БОС е отхвърлено възражението
на въззивника за недължимост на ДДС върху претендираните неустойки.
Заявява се, че с отговора на исковата молба ответникът е възразил, че е
недопустимо да се начислява ДДС върху неустойки по договор, а не върху
мораторни лихви, както е посочил съдът, и съответно на това неоснователно е
такива да се фактурират за плащане на насрещната страна по
правоотношението. Сочи се, че съображенията на ответника са оставени без
обсъждане от съда, а именно, че неустойката не е нито стока, нито услуга,
върху която да бъде начисляван ДДС. Поддържа се, че неустойката не е
включена в обхвата на облагаемите сделки по ЗДДС и върху нея не може да
се начислява и да се претендира от получателя на фактурата ДДС. Сочи се, че
неустойките не могат да бъдат обект на фактуриране и те се отчитат от
лицето, което ги претендира като извънредни приходи. Според въззивника,
указанието на НАП, послужило като основание за присъждане на ДДС върху
неустойките, е в пряко противоречие със закона.
Сочи се, че в решението не е обсъдено възражението на ответника за
неправилно осчетоводяване на извършените плащания и отражението на това
върху претенциите за главници (наем) и неустойки. Твърди се, че ищцовата
кооперация, поради незаконосъобразната си счетоводна и юридическа
практика, е приемала за погасени при себе си по-нови, вместо най-старите по
време задължения на ответника; приемала е за погасени при себе си
несъществуващи/неправилно начислени в тежест на ответника задължения,
поради което е пропускала да отразява като погасени (напълно или частично)
задължения за наем, в т.ч. процесните. Отделно от това, кооперацията
приемала за погасени при себе си брутни суми по фактури, без да отчита, че с
фактурите са начислени разнородни задължения, за които законът предвижда
3
различна поредност за погасяване. Сочи се, че ищецът не може да се позовава
на издадените от него фактури и счетоводни записвания, тъй като последните
са очевидно нередовни.
Моли се решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо
него да бъде постановено ново, с което да се отхвърлят предявените искове.
Въззивникът претендира разноски за двете инстанции.
Не се ангажират доказателства.
В срока по чл.263 ГПК е получен отговор от „Н. п. к. на с.“, чрез
упълномощен представител адв.Ш., в който се поддържа, че жалбата е
неоснователна, а обжалваното с нея решение е законосъобразно и правилно.
Твърди се, че въззивникът не спори и признава забавата си, ето защо
позоваването на чл.306 ал.1 предл.второ от ТЗ е неоснователно. Сочи се, че
още преди обявяване на извънредното положение ответникът е поискал
намаляване на наема и с решение на УС на „Н. п. к. на с.“ наемът е бил
намален и е бил подписан анекс. Това дава основание на въззиваемия да
твърди, че затрудненията на въззивника са били трайни и са били налице
много преди настъпване на твърдяното от него форсмажорно обстоятелство,
свързано с обявеното извънредно положение. Въззиваемият се позовава на
императивната разпоредба на член 306 алинея първа предл.второ от ТЗ,
според което длъжникът не може да се позовава на непреодолима сила, в
случай че е бил в забава. Според него, ответникът не може да се позове и на
чл.306 ал.5 от ТЗ, връзка член 81 от ЗЗД и прекратяването на договора да
настъпи по право, тъй като вече е бил в забава. Заявява се, че възражението за
стопанска непоносимост не подлежи на разглеждане, като недопустимо.
Заявява се, че лихвите и неустойките със санкционен характер се
включват в данъчната основа на доставката. Тъй като процесната неустойка е
със санкционен характер, според въззиваемия правилно е включена в
данъчната основа. Поддържа се, че уговорената неустойка е в рамките на
нравствената допустимост и не накърнява добрите нрави по см.на чл.26
ал.1.предл.3 от ЗЗД.
Поддържа се, че възраженията за неправилно осчетоводяване са
ирелевантни, още повече, че въззивникът е осчетоводил част от фактурите и
според трайната съдебна практика това негово действие представлява
признание за възникването и размера на задълженията.
4
Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено и да се присъдят
разноски за въззивната инстанция.
В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа с твърдения за
частична основателност на претенциите за наеми и неустойки. Сочи се, че
първоинстанционният съд изобщо не се е произнесъл по претенцията за
консумативи, а претендираните такива е присъдил като наеми.
В съдебно заседание въззиваемият оспорва въззивната жалба.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбата
съображения, доводите на страните, събраните по делото доказателства и
прилагайки закона, приема
следното:
В исковата си молба, предявена пред Окръжен съд Бургас, ищецът „П.“
е поддържал, че в качеството си на наемодател сключил с ответника договор
за наем на магазин, който наемателят прекратил по реда на чл.22 б.“д“ от
договора, с едномесечно писмено предизвестие, считано от 08.05.2020 год., на
която дата предал обекта на кооперацията. Поддържал е, че към момента на
прекратяване на договора, наемателят е неизправна страна и не е заплатил
задълженията си, възлизащи на 44 469,23 лв. Заявил е, че от тези задължения
е прихванал сумата от 4 500 лв. – гаранционен депозит по договора, в
резултат на което задължението е намалено на 39 969,23 лв., предявени, с
исковата молба, както следва: главница в размер на 32 753 лв. по общо 12 бр.
фактури, мораторна лихва за забава върху всяка от главниците в размер на
2 547 лв. и неустойка по чл.26 от договора в размер на 9 169,23 лв., както и
законната лихва от подаване на исковата молба. След указания на съда, с
молба вх.№265373/18.11.2020 год. претенциите са уточнени по следния
начин: главница в размер на 32 753 лв. по 12 бр. фактури, законна лихва от
общо 2 547 лв., „разбита“ върху главниците по отделните фактури и с
конкретно посочени периоди и 9 169,23 лв. – неустойка, отново „разбита“
върху главниците по отделните фактури и с конкретно посочени периоди.
Указания за уточняване на претенциите са давани и с протоколно
определение от 27.05.2021 год. и определение №261476/20.08.2021 год.,
включително с последното на ищеца е указано да заяви по всяка от фактурите
какви суми претендира, съобразно всеки от включените компоненти, лихвите
върху съответните суми по периоди, както и да заяви от кои суми е
5
приспаднал депозита. С молба-уточнение от 03.09.2021 год. ищецът е заявил,
че прилага подробна справка от същата дата за компонентите на дълга и е
заявил, че гаранционния депозит е приспаднат от фактурата от 06.04.2020
год., ведно със справка за приспаднатите пера по същата.
В отговора си „Р.“ ЕООД е изложил възражения за частична
неоснователността на претенциите. Признал е, че дължи наеми за периода от
м.декември до 15.03.2020 год. Оспорил е претенцията за наеми в останалата
част, като недължими, с твърдения, че договорът е прекратен на 09.04.2020
год. с едномесечно предизвестие, отделно – на осн.чл.306 от ТЗ и поради
стопанска непоносимост. Оспорил е претенцията за неустойки, с аргументи за
нищожност на клаузата на чл.26 от договора, както и претенцията за
мораторна лихва, която обезщетява едни и същи вреди с неустойката. Заявил
е, че по време на извънредното положение и два месеца след неговата отмяна,
мораторни лихви и неустойки не се дължат. Въвел е възражение за
прихващане с насрещно вземане в размер на 960 лв., представляващо
стойност на 8 бр. осветителни тела, които са останали в обекта на ищеца.
С обжалваното решение претенциите са уважени частично.
Ответникът е осъден да заплати сумата от 27 821 лв., представляваща
дължим наем по фактури, описани в осъдителната част на решението, ведно
със законната лихва от завеждане на делото до окончателното изплащане,
след намаляване със сумата от 432 лв., представляваща стойност на 8 бр.
осветителни тела, като за разликата до 32 753 лв. искът е отхвърлен; осъден е
да заплати сумата от 9169,23 лв., присъдена като неустойка по чл.26 от
договор за наем от 23.01.2015 година, формирана по начина, посочен във
втория абзац от диспозитива на съдебното решение по всяка от фактурите,
както и законна лихва върху главницата от подаване на исковата молба до
окончателното плащане. Изцяло е отхвърлена претенцията за присъждане на
мораторна лихва за забава в размер на 2 547 лв.
Решението не е било обжалвано в отхвърлителните части от „Н.“ и е
влязло в сила. Обжалвано е изцяло в осъдителните части от „Р.“ ЕООД. След
служебна проверка по чл.269 ал.1 изр.първо от ГПК, въззивният съд
констатира, че решението е частично недопустимо, като постановено по
непредявен иск:
Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския
6
процес, съдът се произнася в рамките на заявения предмет на делото и
според обема на търсената защита. Предмет на делото е спорното материално
субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано
от основанието и петитума на исковата молба. Когато съдът се е произнесъл
по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е опредЕ.л предмета на
делото въз основа на факти и обстоятелства, на които страната не се позовава,
решението е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск – така
решение № 201 от 16.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 820/2018 г., I т. о., ТК,
решение № 329 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1789/2010 г., III г. о., ГК
ВКС и мн.други.
В настоящия случай, след неколкократни уточнения от ищеца, като
предмет на делото са индивидуализирани вземания, произтичащи от две
групи фактури – т.нар. „фактури наем“, в които ищецът е включил вземания
за наеми, неустойки върху просрочени задължения за наем от предходни
периоди и такса фактуриране, и т.нар.“фактури за консумативи“ – справка в
табличен вид на стр.146 – 150 от първоинстанционното дело, послужила на
първоинстанционния съд при обявяване на окончателния доклад в съдебното
заседание на 10.02.2022 год. При заявена претенция за присъждане на
различни видове вземания по фактури, вкл. наеми, неустойки, такси и
консумативи, съдът е присъдил глобалната сума от 27 821 лв. само като
наеми, без да разгледа претенциите за фактурирани неустойки, такси и
консумативи, вкл. без да обсъди фактите, от които ищецът извежда своите
права. По този начин съдът се е произнесъл частично по непредявени искове,
каквито се явяват тези над претендираните текущи наеми – вместо за
неустойки по фактури, такси и консумативи – единствено за наем.
Както от справката в табличен вид, представена от ищеца с
последното уточнение, така и от заключението на вещото лице, депозирано
пред настоящата инстанция, се установява, че ищецът е фактурирал и
претендира като дължими следните наеми: м.април 2019 – 0.3 лв., м.ноември
2019 год. – 3 021,67 лв. (остатък), м. декември 2019 год. – 4626 лв., м.януари
2020 – 4626 лв., м.февруари 2020 – 4626 лв., м.март – 4626 лв., м.април – 4626
лв., от които е приспаднал депозита от 4 500 лв. и м.май 2020 – 1044 лв., общо
е претендирал 22 695,70 лв. За разликата до присъдената като наеми сума от
27 821 лв. решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено, като
постановено по непредявен иск, а делото в тази част да се върне на
7
първоинстанционния съд за разглеждане на предявената претенция на
заявеното основание.
Във връзка с оплакванията за правилността на останалата, допустима
и обжалвана част на решението, присъждаща фактурираните наеми, съдът
съобрази следното:
От въззивника не се оспорва, че дължи заплащането на наемната цена
за периода до 15.03.2020 год. и е бил в забава. Според чл.21 от договора,
месечния наем е дължим до 5-то число на текущия месец, по банкова сметка
на наемодателя. От заключението, прието в първоинстанционното
производство, се установява, че наемодателят е издал общо 12 фактури, от
които 9 са били осчетоводени от наемателя, от тях три са за консумативи.
Страните спорят за момента на прекратяване на договора, като според
въззивника прекратяването е настъпило на 09.04.2020 год., а според
въззиваемия – на 08.05.2020 год. Въззивникът се позовава на предизвестие от
08.03.2020 год., съдържащо се на л.79 от първоинстанционното дело, за което
няма данни да е получено от насрещната страна и да е поставило начало на
срока по чл.22 б.“д“ от договора. В писмо от наемодателя на л.41 от делото се
признава, че е получено предизвестие за прекратяване на договора на 07.04.20
год., както и че договорът ще се счита прекратен след изтичането на
едномесечния срок, на 07.05.20 год. Представени са два приемо-предавателни
протокола – от 09.04.20 год., съставен без представител на наемодателя, и от
08.05.20 год., подписан от двете страни. Въззивникът не е доказал, че
неговото изявление от 08.03.20 год. е достигнало до насрещната страна и е
поставило началото на едномесечния срок по чл.22 б.“д“ от договора, ето
защо съставянето на протокол за предаване на обекта от 09.04.20 год. не
обосновава извод за прекратяване на договорно-правната връзка от тази дата
и не го освобождава от задължението за заплащане на наем. Отделно от това
следва да се посочи, че въззивникът е предал обекта с втори протокол от
08.05.20 год. на представител на наемодателя, което представлява признание,
че до тази дата магазинът реално не е бил предаден. Въведеното в страната
извънредно положение не освобождава наемателя от задължението му за
заплащане на наемната цена и не представлява непреодолима сила по см.на
чл.306 от ТЗ. Действително, с Решение на Народното събрание от 13.03.20
год. се обяви извънредно положение, което представлява едно абсолютно
8
непредвидено събитие към момента на сключване на договора, но със
ЗМДВИПОРНСПП не се забрани напълно стопанския оборот, длъжниците не
се освободиха напълно от задълженията си по облигационни
правоотношения, а само се освободиха от забавата си по време на
извънредното положение и в определен период след отмяната му. Процесният
обект се намира в централната градска част (свидетелски показания) и не е
бил засегнат от ограничителните мерки, въведени за овладяване на
заболеваемостта – напр.забрана за посещения в заведения за обществено
хранене и забрана за посещение на големите търговски центрове. Замрялата
търговия и слабия интерес на потребитЕ.те, установени със свидетелски
показания, представляват обстоятелство, което съществено променя
еквивалентността на престациите по договора и води до стопанска
непоносимост за наемателя, но на нея страната не може да се позове
инцидентно с възражение. В обобщение настоящата инстанция счита, че
въззивникът дължи наемната цена до сочената от наемодателя дата –
08.05.2020 год.
Наемодателят е приспаднал гаранционния депозит по чл.21 от
договора в размер на 4 500 лв. от дължимия наем за м.април 2020 год. Както
се установява от съдържанието на договора, гаранционният депозит се
задържа за срока на договора и може да послужи само за погасяване на
задължения на наемателя при прекратяване на наемния договор, изцяло по
усмотрение на наемодателя. От това следва, че наемодателят преценя срещу
кое свое вземане да прихване депозита, с единственото условие активното
вземане да е изискуемо и ликвидно. Наемателят не може да противопоставя
възражения, че наемодателят е бил длъжен да погаси чрез прихващане най-
старите и най-обременителните задължения, от една страна, защото такова
условие в договора не е поставено, и от друга, поради правилото на чл.76
изр.първо от ЗЗД. Дори и да се приеме, че активното вземане не е било
ликвидно (в смисъл на безспорно) към момента на извънсъдебното
прихващане, то тогава за съда съществува задължение да разгледа
прихващането като евентуално заявено възражение за съдебно прихващане
(т.1 от ТР №2/18.03.22 год. по т.д.№2/20 год. на ОСГТК ВКС) и то отново би
имало същия погасителен ефект, доколкото по-горе се установи, че „Р.“
ЕООД дължи наем за м.април 2020 год. Решението следва да бъде потвърдено
в частта, в която в полза на „Н.“ са присъдени вземания за наем за м.април
9
2019 год. и за периода от м.ноември 2019 год. до 08.05.2020 год. в общ размер
на 22 695,70 лв.
В чл.26 от договора страните са уговорили неустойка при забавено
изпълнение в размер на 0,1% за всеки просрочен ден, определена върху
месечната цена на наема и другите дължими суми. Възражението на
въззивника за нищожност на клаузата, като противоречаща на добрите нрави,
е неоснователно. Неустоечната клауза страда от порока нищожност ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции - така ТР № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK ВКС. Като има предвид
заложените критерии в цитираното по-горе ТР, а именно, естеството на
задълженията и съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди, въззивният съд счита, че
неустоечната клауза не представлява източник на неоснователно обогатяване
за наемодателя и не се отклонява от присъщите функции, заложени в чл.92 от
ЗЗД. Оплакването, че неустойката е определена върху цената на наема и
другите дължими суми и това прави клаузата неясна по съдържание и
неприложима, е въведено едва с въззивната жалба и е преклудирано.
Основателно е възражението на наемателя, че той не е дължал
обезщетение за вредите от неизпълнението под формата на неустойка за
времето на извънредното положение и два месеца след отмяната му. Според
чл.6 ЗМДВИПОРНСПП в първоначалната му редакция и след изменението,
частноправните субекти са освободени от последиците на забавата си и не
дължат мораторни лихви и неустойки по време на извънредното положение и
два месеца след отмяната му (на 14.05.2020 год.), т.е. за 123 дни. В
приложение №5 от заключението в.л.В. е изчислила задължението за
неустойка само върху месечните наеми, без да изчислява неустойки върху
фактурираните неустойки. Изчисленията й следва да послужат на съда при
изчисляване на дължимите неустойки върху просрочените наеми, с две
корекции – като основа за м.април следва да се вземе предвид остатъка от
наема в размер на 126 лв. след приспадането на депозита и от колона 7 – „
брой дни“ следва да се приспаднат 123 дни, в които наемателят не дължи
неустойка поради императивната норма на чл.6 от ЗМДВИПОРНСПП, а за
наемите за м.април и май да се приспаднат съответния брой дни спрямо
остатъка от срока по чл.6. Така неустойката за м.ноември 2019 год. е в размер
10
на 884,74 лв., неустойката за м.декември 2019 год. – 989,96 лв., за януари
2020 год. – 846,56 лв., за февруари 2020 год. – 703,15 лв., март 2020 год. – 569
лв., април (за 115 дни) – 14,49 лв. и май (115 дни) - 120,06 лв., общо в размер
на 4 127,96 лв. В тези размери претенцията за неустойка е основателна и
следва да бъде уважена. Произнасянето на първоинстанционния съд над този
размер е недопустимо, доколкото са присъдени неустойки върху наем, при
поискани такива върху всички компоненти по фактурите, т.е. върху
неустойки за забава от предходни периоди, консумативи и такси, а и поради
акцесорния характер на вземането и установената по-горе недопустимост на
съдебното решение в частта над разгледаното и уважено вземане за наеми. За
разликата решението следва да бъде обезсилено и делото за се върне на
първоинстанционния съд за разглеждане на предявените искове.
Решението следва да бъде отменено изцяло в частта за разноските и
последните да се разпределят отново за двете инстанции, по съразмерност,
според разгледаните по същество претенции. За частите, в които решението е
обезсилено, отговорността разноските по тези претенции следва да се
разпредЕ. при новото разглеждане на делото. Пред първата инстанция ищецът
е направил разноски за такса, възнаграждение на адвокат и на вещо лице.
Насрещната страна е направила възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, което е неоснователно. Според редакцията на Наредба
№1/2004 год. на ВАС към момента на представяне на списъка по чл.80 от
ГПК, минималния размер на възнаграждението, изчислено поотделно за всеки
иск, е бил общо 2592,60 лв. От разноските в общ размер от 3 998,76 лв., в
полза на ищеца следва да бъдат присъдени 3 126.97 лв. (3998,76 х 26823,66 /
34 302 лв.). Ответникът е направил разноски от 1 350 лв., от които му се
следват 294,34 лв., изчислени спрямо отхвърлителната, необжалвана част на
решението (1350 лв. х 4 932 лв. / 34 302 лв.). Пред настоящата инстанция
въззивникът е направил разноски от общо 2 214,18 лв., а въззиваемият е
направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2100 лв. Тъй
като след обжалването по същество не се постига промяна на правния
резултат, разноски следва да се присъдят само в полза на въззиваемия, за
защита по жалбата на насрещната страна.
Водим от изложеното Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
11
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение №260043/ 21.04.2022 г., постановено по т.д.№
443/ 2020 г. по описа на Окръжен съд Бургас, в частта, в която „Р.“ ЕООД с
ЕИК ******** е осъдено да заплати на „Н. п. к. на с.“ с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“В.“ №71, представлявана от
М. К. наеми по фактури над следните размери:
по фактура № **********/05.11.2019 год. – над размера от 3021,67 лв.
до горницата от 4053,63 лева;
по фактура №**********/05.12.2019 год. – над размера от 4626 лв. до
горницата от 5052,86;
по фактура №**********/08.01.2020 год. – над размера от 4626 лв. до
горницата от 5117,87;
по фактура №**********/04.02.2020 год. – над размера от 4626 лв. до
горницата от 5172,04;
по фактура №**********/05.03.2020 год. – над размера от 4626 лв. до
горницата от 5247,72;
по фактура №**********/06.04.2020 год. – над размера от 126 лв. до
горницата от 874,26;
по фактура №**********/08.05.2020 год. – над размера от 1044 лв. до
горницата от 1918,72
изцяло наеми по фактури
№ **********/20.12.2019 год. – 160,98 лева ;
№ **********/03.02.2020 год.; - 146,74 лева;
№ **********/21.02.2020 год. - 197,71 лева;
№ **********/01.06.2020 год. - 310,44 лева;
както и в частта, в която над посочените по-горе стойности по
фактурите е начислена и присъдена неустойка за забава по чл.26 от договора
в общ размер от 5 041,27 лв.
ВРЪЩА делото в тази част на първоинстанционния съд за
разглеждане на предявените искове от друг състав на съда.
ПОТВЪРЖДАВА решение №260043/ 21.04.2022 г., постановено по
12
т.д.№ 443/ 2020 г. по описа на Окръжен съд Бургас, в частта, в която „Р.“
ЕООД с ЕИК ******** е осъдено да заплати на „Н. п. к. на с.“ с ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“В.“ №71,
представлявана от М. К., след прихващане със сумата от 432 лв. наеми по
фактура №*********/03.04.2019 год. – 0.03лв.,
фактура № **********/05.11.2019 год. – 3 021,67лв.,
фактура №**********/ 05.12.2019 год. – 4626 лв.,
фактура №**********/08.01.2020 год. – 4626 лв.,
фактура №**********/04.02.2020 год. – 4626 лв.,
фактура №**********/05.03.2020 год. – 4626 лв.,
фактура №**********/ 06.04.2020 год. – 126 лв. и
фактура №**********/08.05.2020 год. – 1044 лв., в общ размер от
22 695,70 лв. и в частта, в която върху дължимите наеми е начислена и
присъдена неустойка по чл.26 от договора в общ размер от 4 127,96 лв.
ОСЪЖДА „Р.“ ЕООД с ЕИК ******** със седалище и адрес на
управление Бургас, ул. „М.“ № 11, вх. 3, ет. 3, представлявано от управителя
К. Д., да заплати на „Н. п. к. на с.“ с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“В.“ №71, представлявана от М. К. разноски в
първоинстанционното и въззивното производство в общ размер от 5 226,97
(пет хиляди двеста двадесет и шест 0.97) лв.
ОСЪЖДА „Н. п. к. на с.“ с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“В.“ №71, представлявана от М. К. да заплати на
„Р.“ ЕООД с ЕИК ******** със седалище и адрес на управление Бургас, ул.
„М.“ № 11, вх. 3, ет. 3, представлявано от управителя К. Д., разноски в
първоинстанционното производство в размер на 294,34 (двеста деветдесет и
четири 0.34) лв.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчване на препис от него на страните, пред Върховен касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
13
2._______________________
14