№ 215
гр. Кюстендил, 08.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на девети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Татяна Хр. Костадинова
Членове:Веселина Д. Джонева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Теодора С. Димитрова
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20241500500008 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл.
от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№8139/11.08.2023г., подадена от „****“
АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр*********, представлявана от Д.Д.М.
и С.Л.С. – изпълнителни директори, като правоприемник на „****“ ЕАД – заличен търговец,
чрез пълномощника ю.к.Р.М.М., срещу решение №645/22.06.2023г. на Районен съд –
Кюстендил, постановено по гр.д. №1617/2021 г. по описа на същия съд.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт РС-Кюстендил е отхвърлил като
неоснователен предявения от „****“ ЕАД, вписано в Търговския регистър към Агенция по
вписванията с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.******, против А. Б. С.,
ЕГН **********, с постоянен адрес в гр.*******, иск за признаване на установено в
отношенията между страните, че ищецът притежава вземане (като частен правоприемник –
цесионер на „****“ ЕАД – цедент) срещу ответника, произтичащо от Договор за кредит за
текущо потребление от 12.12.2007г., включващо сумата от 4 906.11 лева – главница, ведно
със законната лихва, считано от 05.04.2021г., за което вземане има издадени заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 29.11.2011г.
и изпълнителен лист от 30.11.2011г. по ч.гр.д.№3781/2011г. от описа на КнРС; осъдил е
„****“ ЕАД да заплати на А. Б. С. сумата в размер на 1170.50 лева, представляваща сторени
в хода на производството деловодни разноски.
Въззивната „****“ ЕАД, като правоприемник на „****“ ЕАД – заличен търговец,
обжалва решението в цялост, приемайки го за неправилно и необосновано. Обосновава
становище, че нищожността на клаузата на т.9.3 от Общите условия, приложими към
сключения между страните договор за кредит, относима към начина на изменението на
дължимата по кредита възнаградителна лихва, не влече нищожност на първоначално
уговорения между страните в т.7 от Договора лихвен процент. На този плоскост твърди, че
1
приетата нищожност на начина на изменение на възнаградителната лихва, принципно не
изключва дължимостта на първоначално уговорената възнаградителна лихва. Позовава се на
цитирана в жалбата съдебна практика на ВКС приемаща, че при конкретна преценка на
клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението /лихвата/ на търговеца
е изразен в абсолютна стойност – като процент към момента на сключване на договора, е
спазено изискването за яснота и разбираемост. В цитираните решения било прието също, че
посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за
добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на
банката и заемополучателят. Въззивната банка акцентира върху обстоятелството, че
премахването изцяло на клаузата за определяне на лихвата по кредита, при изрична и ясна
уговорка за възнаграждение, изразено като абсолютна стойност към момента на сключване
на договора, би променило възмездния му характер. Изразява категоричност, че при
сключването на процесния договор за кредит, кредитополучателят е бил наясно, че дължи
възнаграждение в конкретно посочен в договора размер, като липсата на информация за
факторите и методологията за изменение на базовия лихвен процент на банката, има
значение само при евентуална едностранна промяна на уговореното възнаграждение. Въз
основа на изложеното приема, че процесния договор покрива изцяло изискванията на чл.58
от ЗКИ и е в съответствие с принципа за добросъвестност в гражданските и търговските
отношения.
Въз основа на изложеното се поддържа искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на ново, по силата на което да бъде установено със сила на пресъдено нещо
по отношение на ответника А. Б. С. съществуването на вземане на „****“ ЕАД, като
правоприемник на „****“ ЕАД – заличен търговец, за което са издадени заповед за
изпълнение по чл.417 от ГПК от 29.11.2011г. и изпълнителен лист от 30.11.2011г. по ч.гр.д.
№3781/2011г. по описа на РС-Кюстендил, включващо: 4 906.11 лева – главница, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 05.04.2021г. Претендира се заплащане на сторените в
производството деловодни разноски.
Препис от въззивната жалба е изпратен на насрещната страна – А. Б. С., която чрез
процесуалния представител адв.В. В., в срока по чл.263 ал.1 от ГПК, е депозирала писмен
отговор. Възразява се срещу основателността на въззивната жалба и се моли за
потвърждаване решението на районния съд. Въззиваемата твърди, че с подписването на
Споразумение от 28.05.2013г. и Споразумение от 07.06.2016г. ищеца несъмнено е влошил
положението на ответницата, тъй като установимо от изготвените по делото съдебно –
счетоводна и допълнителна съдебно – счетоводна експертизи, банката едностранно е
променяла лихвения процент по кредита, като в допълнителните споразумения към
договора, били посочени произволни суми, а не действително дължимите към момента на
подписване на споразумението. Именно това довело до надвнасяне от страна на ответницата
на суми по кредита. Цитираната от въззивната банка съдебна практика се приема за
неотносима към конкретния казус, доколкото от експертното заключение се установило, че
стойностите на всички пазарни индекси, били драстично занижени след 2009г. Липсвала
ежемесечна актуализация и едновременно коригиране на базовия лихвен процент с оглед
намалените стойности на индексите. Акцентира се, че при наличие на такава, нямало да се
стигне до неправомерно надвнасяне на суми по кредита, което правилно било установено и
от районния съд. По делото липсвало пълно и главно доказване, че условията по договора
били индивидуално уговорени, както и че приложената от банката методология за
определяне и изчисляване на БЛП, била приета от другата страна по правоотношението.
Всичко изложено водело до категоричен извод, че посочените клаузи от процесния договор
за кредит и приложимите към него общи условия са неравноправни по смисъла на чл.146
ал.2 от ЗЗП. Аргументира и несъответствие на договора за кредит с Директива 93/13 на
ЕИО, съдържаща примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се считат за
неравноправни, към които били относими и текстове от процесния договор.
2
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с доводите и възраженията на страните
и след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, намира
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в законноустановения срок срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, от лице, имащо право и интерес от обжалване, поради
което същата като допустима бе приета за разглеждане.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
В случая, обжалваното решение е постановено от надлежен съдебен състав на
Кюстендилския районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна
власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на
процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение, съдът счита, че не
се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуването
и надлежното упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно
решение е допустимо. Спазени са и специфичните изисквания за предявяване на иск по реда
на чл.422 от ГПК. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на
обжалваното решение по отношение на фактическата обстановка и съществото на спора,
поради което на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на КнРС.
Във връзка с наведените в жалбата оплаквания, както и с оглед на фактите и
изводите, произтичащи от приетото във въззивното производство заключение по назначена
съдебно-счетоводна експертиза, е потребно да се посочи следното:
Установено от приложените към исковата молба документи е обстоятелството, че на
12.12.2007г. между „****“ ЕАД и А. С. е бил сключен договор за кредит за текущо
потребление, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в
размер на 15 000 лева, платима на 120 месечни погасителни вноски, при уговорен лихвен
процент, формиращ се от базов лихвен процент и надбавка, който лихвен процент към
датата на сключване е възлизал на 12.70 %; при годишен процент на разходите (ГПР) – 13.91
% и с дата на краен падеж 11.12.2017г. Погасяването на задължението е било разсрочено на
месечни вноски, съгласно погасителен план, съставляващ приложение към договора.
Неразделна част от договора са съставлявали и Общи условия на банката за
предоставяне на кредити за текущо потребление, като в чл.9.3 от същите е била предвидена
възможност банката да променя едностранно базовия лихвен процент, който е компонент от
лихвения процент по договора, обвързвайки с промяната кредитополучателя, при наличие
на изменения и промени в стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR, на индекса на
потребителските цени в България, въвеждане на рестрикции от Централната банка върху
банковата система и/или ****, при изменение над определени пунктове на стойностите на
средните годишни пазарни лихвени нива по привлечени депозити и т.н.
Вземането по сключения договор е било обезпечено с поръчителството на едно
физическо лице - Е.И.И., с ЕГН **********, въз основа на сключен между нея и банката
договор за поръчителство от същата дата.
Не е спорно, а е и доказателствено обезпечено по делото, че кредиторът е упражнил
предвидена в ОУ възможност за обявяване на задълженията по договора за предсрочно
изискуеми, изпращайки на А.С. покана-уведомление с №1427/29.08.2011г., връчена й на
07.09.2011г. Според поканата-уведомление, задълженията по договора са възлизали общо на
сумата от 14 033.68 лева.
На 25.11.2011г. банката е подала в РС-Кюстендил заявление за издаване на заповед за
3
изпълнение по чл.417 от ГПК срещу кредитополучателя С. и поръчителя по договора Е.И.,
за следните суми, представляващи неплатено задължение по договора за кредит за текущо
потребление, а именно – 12 487.22 лева – главница, 2 27.79 лева – лихва за периода от
11.01.2011г. до 24.11.2022г. и 70.00 лева – заемни такси, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 25.11.2011г. до окончателното изплащане, общо – 14 785.01 лева.
Било е образувано ч.гр.д. № 3781/2011 г. на КнРС, по което заявлението е било уважено и е
издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист.
Последвало е цедирането на задълженията по договора от първоначалния кредитор на
„****“ ЕАД, което е станало с договор за покупко-продажба на вземания от 06.01.2012г., за
което длъжника е уведомен, както и сключването между цесионера и С. на две
споразумения.
Със споразумение от 28.05.2013г., сключено, на основание чл.365 от ЗЗД, между
„****“ ЕАД и А. С., страните са се съгласили с това, че към 20.06.2013г. общият размер на
дълга възлиза на 16 059.89 лева, от които 12 487.22 лева главница и 3 572.67 лева - лихва,
платими разсрочено, на 41 месечно вноски, съобразно приложен към споразумението
погасителен план.
Със споразумение от 07.06.2016г., сключено, на основание чл.365 от ЗЗД, между
„****“ ЕАД, А. С. и Е. И. страните се договорили, че към същата дата размерът на
задължението на длъжниците към кредитора е в размер на 13 446.96 лева, в това число:
12 487.22 лева – главница, лихва – 862.52 лева и законна лихва – 97.22 лева, платими
съобразно приложен погасителен план на 55 месечни вноски, с краен срок на погасяване
20.12.2020г.
За изясняване на фактическата обстановка по делото са допуснати и приети
изготвените от в. л. С. Т. два броя съдебно-счетоводни експертизи.
Според вещото лице, изготвило заключения по основна и допълнителна съдебно-
счетоводна експертизи пред КнРС, отпуснатият кредит по сключения договор е бил изцяло
усвоен, като в различните периоди от действието на договора са били прилагани различни
лихвени проценти на възнаградителната лихва, както следва: първоначално договореният
такъв е бил в посочения в договора размер от 12.70%; на 02.04.2008г. е бил увеличен на
13.45%, а на 21.10.2008г. е увеличен на 14.95%.
Вещото лице е посочило, че за периода от 12.12.2007г. до 25.11.2011г. (датата на
подаване на заявлението по чл.417 от ГПК) са внесени суми от длъжника в общ размер на
8 839.92 лева. След тази дата са правени погасявания от страна на С. и така, за периода от
26.11.2011г. до 22.07.2021г. от същата са внесени суми в общ размер на 20 150.00 лева. Или
общият размер на заплатените суми по кредита възлиза на 28 989.92 лева.
Вещото лице е отговорило на различни въпроси за това с изплатената сума какви
суми по основание и размер са били погасени, като е имало за задача да направи
изчисленията и в случай, че през целия срок на действие на договора се е прилагал
първоначалния лихвен процент от 12.70%. Изхождайки от това допускане, сключените
споразумения и допуснатата забава в плащанията, вещото лице е установило, че:
Към датата на подаване на заявлението 25.11.2011г. неплатената главница по договора
е била 11 991.44 лева; дължимата договорна лихва – 860.34 лева и санкционна лихва – 59.03
лева. До датата на сключване на първото споразумение (28.05.2013г.) С. е заплатила общо
1030 лева, при което задължението й към 28.05.2013г. е било общо 13 740.40 лева, в това
число: главница 11 991.44 лева и законна лихва до 28.05.2013г. – 1 748.96 лева. Самото
споразумение е сключено при общ дълг от 16 059.89 лева.
За периода между първото и второто споразумение, т.е. между 28.05.2013г. и
07.06.2016г. е била платена сума в общ размер на 6 380 лева, при което, доколкото в първото
споразумение не е било предвидено начисляване на лихва, то тази сума би следвало да се
4
приспадне от общия размер на дълга, посочен във второто споразумение и същият да
възлиза на 9 679.89 лева. При все това, второто споразумение е било сключено при
признаване, че е дължима общо сума в размер на 13 446.96 лева, от които: главница
12 487.22 лева, лихва 862.52 лева и законна лихва от 97.22 лева.
След 07.06.2016г. до 05.04.2021г., когато е било извършено последното плащане от
страна на С., са били заплатени още 12 740 лева, или с 3 060.11 лева повече от дължимите.
Районният съд е приел наличие на валидно обвързване между страните по договор за
потребителски кредит; приложимост на потребителската защита, предоставяна със ЗЗП;
приел е изправност на кредитора и наличие на неточно изпълнение на задълженията на
длъжника, съответно – и надлежно обявена предсрочна изискумеост на цялото задължение
по договора. Районният съд е зачел действието на цесията. Приел е обаче, че клаузата на
чл.9.3 от ОУ към договора е неравноправна, поради това нищожна, изтъквайки, че съгласно
разпоредбите на чл.143 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, нищожна е неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, представляваща уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена
индивидуално. Според съда, в текстът на договора, в частта, закрепяща правото на банката
да променя едностранно лихвения процент на договорната лихва – чл.9.3 от ОУ, е залегнала
уговорка, че това едностранно правомощие на банката може да се приложи с обвързваща за
насрещната страна сила. Посочил е, че макар принципно условията на пазара, като
обективно състояние, да могат да оправдаят изменението на цената на финансовата услуга –
възнаградителната лихва по кредита, тяхното отражение следва да е ясно и недвусмислено
дефинирано, така че потребителят да може отнапред да получи информация за
потенциалната промяна в собствените му задължения по договора. Следва в съглашението
да е разписан разбираем алгоритъм, математически механизъм относно това как точно - в
каква пропорция, изменението в обективната обстановка ще рефлектира върху договорната
обвързаност (Решение №379 от 3.05.2016г. на ВКС по т.д.№2088/2015г.; Решение №424 от
2.12.2015г. на ВКС по гр.д.№1899/2015г.). В случая КнРС е намерил, че при конкретното
договаряне, липсва формулиране на ясен механизъм и параметри на промяната на цената на
финансовата услуга, поради което следва да се заключи, че посредством клаузата, банката си
е осигурила безпрепятствената възможност едностранно да променя лихвата по начин,
неясен за потребителя, при което е направил извод, че клаузата за едностранна промяна на
лихвения процент следва да се квалифицира като неравноправна по смисъла на чл.143 от
ЗЗП, без да може да се приложи изключението по чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП. Изтъквайки, че
според чл.146 ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално (като разпоредбата на ал.2 дефинира кои клаузи не са уговорени
индивидуално - тези, които са изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им, като е посочен пример за такива клаузи
при договорите, сключвани при общи условия, като изброяването не е изчерпателно), съдът
е обосновал, че от събраните по делото доказателства не се е установило клаузите на
процесния договор или някои от тях да са индивидуално уговорени, тъй като те са част от
стандартни, изготвени предварително условия на банката и кредитополучателя не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, а по делото липсват данни включването на
спорните клаузи в договора за кредит да са в резултат на изричното им обсъждане и съгласие
на потребителя по отношение на тяхното съдържание, като доказателствената тежест за
установяване на тези обстоятелства е на банката (или на частния й правоприемник). КнРС е
изтъкнал, че наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води
до неговата цялостна нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи,
доколкото съгласно чл.146 ал.5 от ЗЗП, нищожните клаузи не произвеждат действие между
страните по договора. Съобразявайки неравноправността на посочените клаузи от договора
за кредит и предоставената на съда възможност да коригира неравноправните клаузи, съдът
5
е посочил, че размерът на дължимата от ответника договорна лихва следва да бъде
определен въз основа на първоначално договорения между страните фиксиран размер от
12.7%, а последващите постигнати между контрагентите договорености в допълнителните
споразумения, доколкото утежняват положението на потребителя, не следва да бъдат
вземани предвид. Възприел е изцяло извода на вещото лице, че при прилагане на този
процент на договорна лихва е налице надплащане на суми по договора и не е доказано
наличието на неплатен остатък от главницата – предпоставка за отхвърляне на предявения
иск.
Не са повдигнати оплаквания във връзка със съображенията на съда за липса на
погасяване на задълженията по договора по давност, поради което въззивният съд не намира
основание да обсъжда този въпрос.
От приетото пред въззивната инстанция заключение по назначена допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза, е установимо, че към 05.04.2021г., когато е било извършено
последното погасяване чрез плащане, би имало непогасен остатък от главница, възлизащ на
793.95 лева, като се вземат предвид извършените плащания, при приложим лихвен процент
от 12.7% за периода от 12.12.2007г. до 25.11.2011г.; начислявана законна лихва върху
главницата след 25.11.2011г., начислявана върху всеки остатък, след приспадане на
оставащата след плащането сума, при поредност на погасяване – първо договорна лихва, а
после – всяка изчислена законна лихва.
Независимо от така приетото заключение пред настоящия съд, липсват основания за
формиране на изводи, различни от тези на районния съд.
Всъщност оплакванията на жалбоподателя се свеждат до следното: 1/ неправилно
КнРС, след като е приел нищожност на клаузата на чл.9.3 от ОУ, не е приел за приложим
първоначално договорения между страните лихвен процент на договорната възнаградителна
лихва и 2/ при преценката налице ли е неплатен остатък от главницата е следвало да се
съобрази дали с извършените от ответницата плащания е била погасявана и законната лихва,
дължима по силата на издадената заповед за изпълнение.
По начало несъмнено е, че клауза в общи условия, която по дефиниция не е
индивидуално уговорена и която предвижда възможност за едностранно увеличаване от
страна на банката на размера на базовия лихвен процент, при необявени предварително и
невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката,
при които този размер може да се променя, не отговаря на изискването за добросъвестност,
изключението по чл.144 ал. т.1 от ЗЗП е неприложимо и същата има неравноправен
характер, поради което е нищожна. Безпротиворечиво е даденото разрешение в съдебната
практика, а именно – че в тези случаи съдът следва да откаже да зачете изменението – в
посока увеличение на размера на възнаградителната лихва и за целия период на договора
следва да извърши изчисление съобразно първоначално посочения в договора лихвен
процент. В тази посока са изложените от жалбоподателя доводи и те следва да се споделят.
Същевременно, от изложеното по-горе в настоящия съдебен акт е видно, че всъщност
районният съд е приел за приложим именно този подход и ясно е обявил, че през целия срок
на действие на договора е следвало главницата да се олихвява с първоначално договорения
лихвен процент, без последващите едностранни увеличения на същия, приложени от
банката. И именно при това допускане са извършените от вещото лице изчисления, довели
до необорения и към настоящия момент извод, че при погасяването на кредита има
надплатени, а не непогасени суми. В този смисъл, не се налага ревизиране нито на
фактическите констатации, нито на изводите на съда в тази насока.
Що се отнася до разбирането на жалбоподателя, че е било потребно при преценката за
това какви по основание и размер суми са били заплатени с извършените плащания да се
изчислят и дължимите законни лихви, присъдени със заповедта за изпълнение върху
главницата от 12 487.22 лева, считано от 25.11.2011г. до окончателното плащане, потребно е
6
да се посочи следното:
Според задължителни разяснения в т.2 от ТР №3/2017 от 27.03.2019г. по тълк.д.
№3/2017г. на ОСГТК на ВКС, вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по
договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от
предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на
настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Уредбата на предсрочната
изискуемост по договора за банков кредит в чл.432 ал.1 от ТЗ е изрична относно размера на
вземането на кредитора – „предсрочно връщане на сумата по кредита“ и изключва
заплащането на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора лихви. За
периода до настъпване на предсрочната изискуемост размерът на вземането се определя по
действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди
изменението му. С други думи, от момента на обявяване на предсрочната изискуемост на
задълженията по процесния договор за кредит, върху главницата е могла да се начислява и
да се дължи само законната лихва.
Дали обаче в случая такава е била дължима въобще, респ. в какъв размер, ще следва
да се преценява и в светлината на представените от ищеца споразумения от 28.05.2013г. и
07.06.2016г. Тези споразумения, видно и от изричното указание в тях, са сключени в
хипотезата на чл.365 от ЗЗД. Според посочената разпоредба, с договора за спогодба страните
прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят
взаимни отстъпки. Съгласно ал.2, с взаимните отстъпки могат да се създадат, да се изменят
или да се погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора. След като в
споразумението от 28.05.2013г., кредиторът и длъжникът са се съгласили с това, че към
20.06.2013г. общият размер на дълга включва 12 487.22 лева главница и 3 572.67 лева лихва,
то задължение за лихва, различна от посочената и в по-висок размер, дори да е
съществувало, се е погасило, именно, с оглед характера на споразумението, като такова по
чл.365 от ЗЗД. Същото важи и за следващото споразумение от 06.07.2016г., в което
дължимата законната лихва е посочена да възлиза на 97.22 лева. Дори към датата на
сключване на това споразумение да е била дължима законна лихва в по-висок размер, то с
уговарянето й в посочения, вземане над него се е погасило по силата на сторените от
страните взаимни отстъпки и не може да бъде установявано в процеса. Поради посоченото,
релевантни са именно изводите на вещото лице, обективирани в допълнителното
заключение, представено пред КнРС.
Поради изложеното, липсват основания за формиране на изводи, различни от
направените от районния съд. Първоинстанционното решение следва да се потвърди като
правилно, а въззивната жалба – да бъде оставена без уважение като неоснователна.
По разноските:
Не са налице основания за ревизиране на решението на КнРС в частта за разноските.
С оглед изхода на делото, на въззивника не следва да бъдат присъждани сторените
във въззивното производство разноски. Въззиваемата страна претендира заплащане на
разноски за адвокатско възнаграждение в 800 лева, чието заплащане надлежно е
удостоверено, поради което тези разноски й се следват.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №645/22.06.2023г. на Районен съд – Кюстендил,
постановено по гр.д. №1617/2021 г. по описа на същия съд.
7
ОСЪЖДА „****“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр*********,
да заплати на А. Б. С., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр.*******, сумата от 800 лева
(осемстотин лева) представляваща сторени разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8