Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 21.04.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

 ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 2917 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 307104 от 07.01.2018 г., постановено по гр. д. № 60495/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 59-ти състав, поправено поради допусната очевидна фактическа грешка с решение № 533699/13.11.2018 г., по гр. дело № 60495/2016 г. на СРС, ГО, 59-ти състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК е признато за установено, че всяка от ответниците И.А.Г. и Л.Г.Г. дължи на ищеца по ½ от следните суми: 1./ сумата от 3 445,78 лева, представляваща стойността на дължимата и незаплатена топлинна енергия за периода м. 04.2012 г. – м. 04.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 28.05.2015 г. до окончателното плащане, 2./ сумата от 647,48 лева, представляваща лихва за забава за периода от 31.05.2012 г. до 19.05.2015 г.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците И.А.Г. и Л.Г.Г.. В жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение в частта, с която съдът е признал за дължимо плащането на цена за услугата дялово разпределение и мораторна лихва върху същата, е недопустимо, тъй като тези вземания не са включени в издадената заповед за изпълнение. Излагат се съображения и за неправилност на решението. Твърди се, че по делото не е установено наличието на облигационно правоотношение между страните, както и реалното изпълнение на задължението за доставяне до процесния имот на топлинна енергия и нейното количество. Посочва се, че по делото няма представени доказателства за публикуване на задълженията на интернет страницата на дружеството, за да се приеме, че ответниците са изпаднали в забава за плащането им. Поддържа се, че по отношение на задълженията за дялово разпределение е необходимо изпращането на покана до длъжника, за да бъде поставен в забава. Прави се възражение за изтекла погасителна давност. Съобразно изложеното се счита, че предявените искове са останали недоказани и първоинстанционното решение следва да бъде отменено. Претендират се разноски.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразяват становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.

От страна на ответниците И.А.Г. и Л.Г.Г. е подадена и частна жалба срещу постановено по реда на чл. 248 от ГПК определение, обективизирано в решение № 533699/13.11.2018 г., постановено по гр. дело № 60495/2016 г. на СРС, ГО, 59-ти състав, с което е оставено без уважение искането на ответниците за изменение на решението № 307104 от 07.01.2018 г. в частта за разноските, като в жалбата се излагат подробни съображения за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Посочва се, че определеният от съда депозит за вещо лице по двете допуснати по делото експертизи е прекомерен, както и юридическото възнаграждение за заповедното производство. Оправя се искане за изменение на решение 533699/13.11.2018 г. в частта за разноските, като бъде намален размерът на разноските, присъдени на ищеца. Претендират се разноски за частната жалба.

В срока по чл. 276 от ГПК „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразяват становище по жалбата.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

За да постанови обжалваното решение съдът е приел, че ответниците са потребители на топлинна енергия за исковия период, поради което дължат заплащане на доставената в имота топлинна енергия и цената на предоставената услуга дялово разпределение. Кредитирал е заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза относно обема на доставената в имота топлинна енергия  и начина на нейното остойностяване. Съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установил предявените искове за мораторна лихва върху главниците за доставена топлинна енергия  и дялово разпределение.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Направеното във въззивната жалба оплакване за недопустимост на решението в частта, с която са присъдени суми за дялово разпределение и лихва за забава върху стойността на същото, съдът намира за неоснователно. Първоинстанционният съд не е излязъл извън предмета на спора, тъй като в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение заявителят изрично е поискал присъждането на сумата от 53,04 лева за дялово разпределение и сумата от 12,16 лева лихва върху същото. В заповедта за изпълнение съдът е пропуснал да разграничи вземанията за  топлинна енергия и дялово разпределение и лихвата за забава върху тях и вместо това ги е посочил в общ размер, в какъвто общ размер са посочени и в решението по делото. Ето защо съдът не се е произнесъл в повече от това, с което е бил сезиран, и първоинстанционното решение не е недопустимо в тази част.

Както бе посочено, по отношение правилността на решението на районния съд, въззивната инстанция е ограничена от направените от жалбоподателя оплаквания – чл. 269 от ГПК. По отношение наведените доводи за неправилност въззивният съд приема следното:

Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Съгласно § 1, т. 2а от ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т. 41б ДР ЗЕ „потребител на енергийни услуги“ е: краен клиент, който купува енеригя или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.

От приетата в хода на производството съдебно-техническа експертиза се установява, че сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа и в абонатната станция е монтиран общ топломер, който се отчита електронно.

С ТР  № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.

От събраните по делото доказателства – договор за продажба на недвижим имот – частна държавна собственост от 19.12.2005 г., нотариален акт за дарение на недвижим имот № 134, том IV, рег. № 14298 от 07.12.2012 г. и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 196, том III, рег. № 3579, дело 510/2005 г. от 29.12.2005 г., се установява обстоятелството, че ответниците са клиенти на топлинна енергия и съответно, че са обвързана от облигационна връзка с предмет – доставка на топлинна енергия, като всички изложени в обратния смисъл доводи от жалбоподателите са неоснователни.

Съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия  за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в закона не е предвидено изискване за писмена форма на договора. Съобразно изискването на чл. 150, ал. 2 от ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите. В случая, противно на поддържаното във въззивната жалба, общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, тъй като са били публикувани. По делото не се твърди, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу тях в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.

Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че между ищеца и ответниците в процесния период са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия  за битови нужди с включените в него права и задължения.

За установяване стойността на доставената до имота топлинна енергия по делото е допуснато изслушването на съдебно – техническа и съдебно – счетоводна експертизи.  Вещите лица са установили обема на ползваната ТЕ на база извършения реален отчет на уредите, изготвените изравнителни сметки и цените на ТЕ, действащи през съответния период. За целия процесен период е начисляване ТЕ и за сградна инсталация и за горещо водоснабдяване по данни от два водомера. Общият топломер на сградата е преминал метрологична проверка, като не са констатирани отклонения извън допустимите. Заключено е, че направените от ищеца изчисления на дължимите суми са в съответствие с приложимата нормативна уредба, и размерът им за процесния период възлиза на сумата от 3 392,74 лева. Съдът изцяло възприема експертните заключения, тъй като са компетентно дадени, обстойно мотивирани и обосновани. Изводите на вещите лица изцяло кореспондират с ангажираните по делото доказателства, като не са представени такива, които да разколебават доказателствената им стойност.

При доказване от страна на ищеца наличието на облигационно правоотношение и изпълнение на основното задължение за доставяне на топлинна енергия до процесния имот в претендирания размер, в тежест на насрещната страна по спора е да установи плащане на задължението. Ответниците не са излагали твърдения за изпълнение на това задължение, като в приетата съдебно-счетоводна експертиза също се посочва, че няма данни за погасяване на задълженията. Поради това предявеният иск за заплащане на сумата от 3 392,74 лева за доставена топлинна енергия до имота на ответниците за процесния период е основателен. Районният съд е достигнал до същия извод, поради което решението му следва да бъде потвърдено в тази част.

Неоснователен е доводът на жалбоподателите, че в така определената сума са включени погасени по давност вземания. 

С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт - договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.

Съгласно нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Видно от Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр. София, вземането за заплащане на доставена топлоенергия става изискуемо след изтичане на 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, т. е. до края на текущия месец, следващ месеца на доставка на топлинна енергия. Тъй като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 28.05.2015 г., на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 25.05.2012 г., каквито не се претендират в случая, тъй като първото от претендираните вземания - за м. 04.2012 г. е станало изискуемо към 31.05.2012 г.

От представения по делото протокол на общо събрание на етажните собственици се установява, че е взето решение за сключване на договор с третото лице – помагач за извършване на индивидуално измерване на топлинна енергия в сградата и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода между етажните собственици. От приложения на л. 25 договор се установява, че между етажните собственици и дружеството е постигнато съгласие за осъществяване на тази услуга, а от съдебно-техническата експертиза се стига до извода, че услугата реално е предоставяна, като за процесния период е бил осигурен достъп до имота за извършване на отчет. Дължимата цена за предоставяне на услугата е посочена в представения по делото договор, като размерът й за процесния период възлиза на претендираната от ищеца сума от 53,04 лева, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в тази част.

По отношение дължимостта на лихва за забава върху главните вземания съдът приема следното:

Процесният период, за който се претендира заплащане на главните вземания, е м. 4. 2012 г. - м. 04. 2014 г. Съгласно общите условия от 2008 г., действали в отношенията между страните до приемането на общите условия към договора за продажба на топлинна енергия в сила от 14.03.2014 г., месечните суми са дължими в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно за заплащане на главните вземания, възникнали до 14.03.2014 г., ответникът изпада в забава с изтичане на 30-дневния срок по арг. от чл. 84, ал. 1 от ЗЗД и след тази дата дължи мораторна лихва. Лихвата за забава върху главните вземания за този период възлиза на сумата от 532,24 лева съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза и тази сума е дължима от ответниците.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия към договора за продажба на топлинна енергия, в сила от 14.03.2014 г. и приложими след тази дата в отношенията между страните, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже настъпването на това обстоятелство в обективната действителност. Ищецът не е предприел действия в изпълнение на това свое процесуално задължение нито пред районния съд, нито до приключване на съдебното дирене пред настоящата въззивна инстанция. Лихвата за забава върху главните вземания за периода след 14.03.2014 г. възлиза на 103,08 лева, като до този размер искът за мораторна лихва върху вземанията за топлинна енергия е недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен. За тази сума първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно.

По отношение на иска за законна лихва за забава върху стойността на услугата за дялово разпределение, съдът намира, че в общите условия към договора не е предвиден срок за заплащането й, поради което длъжникът изпада в забава след покана – чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. По делото липсват данни да е изпращана покана до насрещната страна, от което следва, че този иск е неоснователен и първоинстанционното решение следва да бъде отменено и за сумата от 12,16 лева.

Така, поради частично съвпадане изводите на двете инстанции, постановеното решение следва да бъде отменено в една част.

По частната жалба на въззивниците.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебни актове, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, съображенията за което са следните:

Настоящият съдебен състав не споделя поддържаното от жалбоподателите становище, че определеният от СРС размер на депозит за вещо лице за съдебно-техническа и за съдебно-счетоводна експертизи е прекомерен и не съответства на сложността и спецификата на поставените въпроси. Разпоредбата на чл. 19 от Наредба № 2 от 29.06.2015 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица въвежда принципа за възмездност на труда на вещото лице. Разпоредбата на чл. 27, ал. 3 от същия нормативен акт предвижда, че възнаграждение на експерта не се изплаща, когато заключението му не е прието по причина, за която той отговаря. По аргумент за противното от горния текст, в хипотезите, когато заключението не е прието по причина, стояща извън обхвата на поведението на вещото лице, възнаграждение за положения труд се дължи.

В настоящия случай, вещите лица за изпълнили добросъвестно поставените им задачи, депозирали са заключението си в законния срок и са защитавали същите в проведеното съдебно заседание. Затова и възнаграждение на вещите лица се дължи, доколкото по делото има обективни данни за положен труд и изготвено в цялост заключение. Настоящият съдебен състав намира, че определеният от първоинстанционния съд депозит за всяко от вещите лице е съобразен с посочените в нормата на чл. 23 от Наредба № 2 от 29.06.2015 г. критерии, като не са лице сочените от жалбоподателите драстични отклонение от така установените нормативни изисквания.

Доводите на жалбоподателите за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение в заповедното производство също са неоснователни. Когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, възнаграждението се определя от съда и не подлежи на доказване – чл. 78, ал. 8 от ГПК. В случая посочената разпоредба е приложима в редакцията й към момента на издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 16.05.2016 г. по ч. гр. дело № 29738/2015 г. по описа на СРС, ГО, 59-ти състав, в съответствие с конституционното правило на чл. 5, ал. 5 за влизане в сила на нормативните актове три дни след обнародването им. Доколкото в случая договор за правна помощ не се сключва, а съдебният акт го замества относно размера на възнаграждението, то настоящият съдебен състав приема, че нормата следва да се приложи съобразно нейната редакция към момента на постановяването му, а именно – ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г., съобразно която присъжданото възнаграждение на страната за юрисконсулстко процесуално представителство е в размер на минималното възнаграждение за един адвокат и се определя по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както е сторила и районната съдебна инстанция. В този смисъл няма основание за определяне на размера на юрисконсулсткото възнаграждение по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, както считат жалбоподателите.

По отношение на разноските:

При този изход на спора за заповедното производство на ищеца му се дължат разноски в размер на 442,32 лева, съразмерно с уважената част от исковете, поради което за разликата над този размер до присъдения от СРС размер от 455,13 първоинстанционното решение следва да бъде отменено. На ответниците съразмерно на отхвърлената част от исковете им се дължи сумата в общ размер на 8,46 лева – разноски в заповедното производство.

За първоинстанционното производство на ищеца му се дължи сумата от 1 026,24 лева, съразмерно на уважената част от исковете, като за разликата над този размер до пълния присъден от районния съд – 1 055,97 лева, първоинстанционното решение следва да бъде отменено.

С оглед изхода на спора пред въззивната съдебна инстанция право на разноски имат и двете страни, но такива се претендират единствено от въззивниците. В представения списък по чл. 80 от ГПК от процесуалния представител на въззивниците е посочено, че се претендира присъждането на държавна такса, която е била заплатена в общ размер на 118,92 лева. Поради което, с оглед уважената част от въззивната жалба, „Т.С.“ ЕАД следва да бъде осъдено да заплати на всяка от ответниците сумата от 1,67 лева – разноски пред въззивната инстанция.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 307104 от 07.01.2018 г., постановено по гр. д. № 60495/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 59-ти състав, поправено поради допусната очевидна фактическа грешка с решение № 533699/13.11.2018 г., по гр. дело № 60495/2016 г. на СРС, ГО, 59-ти състав, в частта, с която е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуване на вземане по отношение на ответниците И.А.Г. и Л.Г.Г. на сума в общ размер от 115,24 лева, представляваща лихва за забава за периода 31.05.2012 г. – 19.05.2015 г., както и в частта, с която всяка една от ответниците И.А.Г. и Л.Г.Г. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата над 734,28 лева до присъдения от СРС размер от 755,55 лева – разноски в заповедното производство и в исковото производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, срещу И.А.Г., с ЕГН **********, и Л.Г.Г., с ЕГН **********, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 115,24 лева, представляваща лихва за забава за периода 31.05.2012 г. – 19.05.2015 г.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 307104 от 07.01.2018 г., постановено по гр. д. № 60495/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 59-ти състав, поправено поради допусната очевидна фактическа грешка с решение № 533699/13.11.2018 г., по гр. дело № 60495/2016 г. на СРС, ГО, 59-ти състав, в частта, в която е признато за установено по предявени по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД установителни искове, че всяка от ответниците И.А.Г., с ЕГН **********, и Л.Г.Г., с ЕГН **********, дължи на„Т.С.“ ЕАД разделно по ½ от следните суми: от сумата от 3 445,78 лева, представляваща стойността на дължимата и незаплатена топлинна енергия за периода м. 04.2012 г. – м. 04.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 28.05.2015 г. до окончателното плащане, и от сумата от 532,24 лева, представляваща лихва за забава за периода от 31.05.2012 г. до 19.05.2015 г., както и в частта, в която всяка от ответниците И.А.Г., с ЕГН **********, и Л.Г.Г., с ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 734,28 лева – разноски по делото.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от ответниците И.А.Г. и Л.Г.Г. частна жалба срещу постановено по реда на чл. 248 от ГПК определение, обективизирано в решение № 533699/13.11.2018 г., постановено по гр. дело № 60495/2016 г. на СРС, ГО, 59-ти състав.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на И.А.Г., с ЕГН **********, сумата от 4,23 лева – разноски в заповедното производство, както и сумата от 1,67 лева – разноски пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на Л.Г.Г., с ЕГН **********, сумата от 4,23 лева – разноски в заповедното производство, както и сумата от 1,67 лева – разноски пред въззивната инстанция.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

След влизане в сила на настоящето решение делото да се изпрати на СРС, 59-ти състав, за отстраняване на очевидна фактическа грешка в постановеното решение № 307104 от 07.01.2018 г., по гр. д. № 60495/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 59-ти състав, досежно отразяването в диспозитива на последното на формирана воля на съда за признаване за установено спрямо ответниците И.А.Г. и Л.Г.Г., че дължат на „Т.С.“ ЕАД, солидарно с Ц. С. Г., описаните в диспозитива на решението суми, доколкото лицето  Ц. С. Г. не участва като страна в производството.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                           2.