№ 247
гр. Благоевград, 03.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Катя Бельова
Членове:Лилия Масева
Анета Илинска
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от Катя Бельова Въззивно гражданско дело №
20211200500904 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С решение №904986 от 02.07.2021 г., постановено по гр. дело №1198/2020 г. по описа на
РС-Благоевград, е признато за установено по предявените от „Тр. ***“ ЕООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: гр. Р., ул. „Т.А.“ №16, представлявано от К.Ж.,
срещу „Т. А“ ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление: гр. Благоевград, ул.
„Е.Д.в“ №7, представлявано от А.Р., при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 288 от ТЗ, вр. с чл. 286 от
ТЗ, вр. с чл. 79 от ЗЗД, вр. с чл. 266, във вр. чл. 258 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, че „Т. А“ ЕАД,
дължи на „Тр. ***“ ЕООД, сумата от 8 315.54 лв., представляваща предмет на издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр. д.
№181/2020 г., по описа на РС-Благоевград. С решението „Т. А“ ЕАД е осъден да заплати на
„Тр. ***“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 716.98 лв., представляваща
сторени разноски в заповедното производство и сумата от 1 487.67 лв. – сторени разноски в
исковото производство за държавна такса, адвокатско възнаграждение и възнаграждение за
вещо лице.
Постъпила е въззивна жалба от ответника „Т. А“ ЕАД, ЕИК ********, с която се обжалва
изцяло решението на РС-Благоевград, като са инвокирани твърдения за неговата
неправилност и незаконосъобразност, поради допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и необоснованост. На първо място се поддържа, че
1
първостепенният съд е приел неправилно, че между двете дружества съществуват договорни
взаимоотношения с предмет изкопни дейности. Счита, че е пренебрегната забраната на чл.
164, ал. 1, т. 3 от ГПК, като било недопустимо чрез свидетелски показания да се доказват
договори на стойност повече от 5 000 лв. Твърди се, че представените 2 броя фактури са
оспорени в първоинстанционното производство, и същите се оспорват и в настоящото дело.
Възразява се още, че са извършвани изкопни дейности от „Тр. ***“ ЕООД, а доколкото
такива били осъществени, не били приети от дружеството-жалбоподател. Счита, че не е
доказано, че лицето подписало протокола, е бил представител на „Т. А“ ЕАД. Оспорва се
дължимостта на сумата, за която е осъден, или най-малкото не в претендирания размер.
Възразява се срещу дължимостта на мораторна лихва върху претендираните главници, като
алтернативно се прави възражение срещу неправилното изчисляване на същите. Твърди се
още, че представените по делото фактури не са получавани от „Т. А“ ЕАД, като не са
представяни и покани за заплащане на сумите по тях. По изложените съображения, моли
съдът да постанови съдебен акт, с който да отмени, като неправилно Решение №904986 от
02.07.2021 г. на РС-Благоевград, постановено по гр. дело №1198/2020 г. по описа на същия
съд.
Въззиваемата страна - „Тр. ***“ ЕООД, депозира писмен отговор, в който взема становище
за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Поддържа се, че правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и
доказателства, като е приел, че са налице основанията в закона за ангажиране на
отговорността на въззивника-ответник. Твърди се, че наведените от жалбоподателя доводи
не кореспондират на събраните по делото доказателства и като такива се явяват
неоснователни, като е аргументирал неоснователността на всяко едно от посочените в
жалбата основания. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно
и законосъобразно обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на разноски,
направени пред въззивната инстанция по представен Договор за правна защита и
съдействие.
Окръжен съд-Благоевград, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така, както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция
не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка, в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните пред
първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по
делото, че за процесните искови суми, а именно за 8 316.06 лв. /главница от 7 743.00 лв. и
мораторна лихва от 573.06 лв./, видно от приложеното ч. гр. д. №181/2020 г., по описа на
РС-Благоевград, въззиваемия-ищец - „Тр. ***“ ЕООД е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 30.01.2020 г. и е постановена на 30.01.2020 г.
2
Заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК срещу длъжника –
„Т. А“ ЕАД, ЕИК ******** за заплащане на сумите, посочени в заявлението – 7 743.00 лв.,
без да бъде посочена дължима лихва. В срока по чл. 414 от ГПК, е подадено от длъжника
възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение,
ведно с мораторна лихва от 573.06 лв., са предмет на предявените в настоящото
производство установителни искове, ведно с претендирани мораторни лихви от 573.06 лв.
върху главницата от 7 743.00 лв.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно
обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Решението е валидно и допустимо, постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните
съображения:
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 от ГПК, препраща към
мотивите на РС-Благоевград, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт.
На практика, доводите, изложени от възивника в настоящото производство приповтарят
аргументите в писмения отговор на исковата молба в първоинстанционното производство, с
едно изключение – прави се възражение за недопустимост на свидетелски показания по чл.
164, ал. 1, т. 3 от ГПК, касаещи доказване на договор на стойност над 5 000 лв.
На първо място следва да бъде посочено, че в правната доктрина и съдебната практика няма
спор, че договорът за изработка е неформален и консенсуален договор, който се счита за
сключен в момента на постигане на съгласие относно присъщите на съдържанието му
съществени елементи – работата, която възложителят възлага, а изпълнителят приема да
изпълни, и възнаграждението, което възложителят ще заплати на изпълнителя за
извършената и приета работа. Писмената форма не е условие за действителност, а само
форма за доказване на договора за изработка.
Основното задължение на изпълнителя е да изпълни възложената му работа. Изпълнението
на възложената работа трябва да е съобразено с поръчката на възложителя – чл. 258 от ЗЗД,
чл. 264, ал. 1 от ЗЗД, чл. 265 от ЗЗД и чл. 266, ал. 1 от ЗЗД. Същевременно изпълнението
следва да е извършено по начин, че готовият резултат да е годен за обикновеното или
3
предвидено в договора предназначение – чл. 261, ал. 1 от ЗЗД.
Основното задължение на възложителя е да приеме работата и да заплати уговореното
възнаграждение /арг. от чл. 264, ал. 1 от ЗЗД, съгласно който поръчващият е длъжен да
приеме извършената съгласно договора работа/. Приемането на работата, т. е. на резултатът
от изпълнението на договора за изработка, е право и задължение на възложителя.
Възложителят е длъжен да приеме работата, ако тя отговаря на поръчката му.
В конкретния случай, ищецът твърди наличието на сключен договор за изработка, по силата
на който „Т. А“ ЕАД,, като възложител, е възложил на „Тр. ***“ ЕООД, да извърши изкопни
работи в промишлената зона с. Зелен дол, община Благоевград, в собствената на
дружеството автоработилница /сервиз/, за което са били издадени фактури
№**********/30.04.2019 г., на стойност 9 783.00 лв., с начислено ДДС и
№**********/30.06.2019 г. на стойност 960.00 лв. с ДДС. Като доставчик на услугата във
фактурите са посочени ищцовото дружество, а като получател – ответното, като фактура
№**********/30.04.2019 г. не е подписана от представител на дружеството-получател,
докато другата е подписана и изписан с наименованието на представляващия „Т. А“ ЕАД-
А.Р.. Основното релевирано в производството по делото възражение е основано на
оспорване съществуването на договорно правоотношение за изработка. По отношение на
посоченото възражение за договорно правоотношение за изработка, настоящият съдебен
състав приема следното:
Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение №46/27.03.2008 г. по т. д.
№454/2008 г., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. №380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г.
по т. д. №593/2009 г. и др., която се споделя и от настоящия състав, фактурата може да се
приеме като доказателство за сключен договор, ако отразява съществените елементи от
съдържанието на сделката - вид на предоставената услуга, стойност, начин на плащане,
имена на страните, респ. на техните представители, време и място на сключване на
договора. Ето защо, фактурите са годно доказателство да отразят възникналата между
страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското дружество – ответник,
представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване,
в който смисъл е и споделяната от състава на съда трайна практика на ВКС – решение
№211/30.01.2012 г. по т. д. № 1120/2010 г., II ТО, решение №109/07.09.*** г. по т. д.
№465/2010 г., II ТО, решение № 92/07.09.*** г. по т. д. №478/2010 г., II ТО, решение
№30/08.04.*** г. по т. д. № 416/2010 г., I ТО, решение №118/05.07.*** г. по т. д. №491/2010
г. на II ТО, решение №71/08.09.2014 г. по т. д. №1598/2013 г. на II ТО. Нещо повече, дори да
се счете, че издадената фактура е неистинска /неавтентична/ или е останала неподписана за
„получател“ от купувача по договора за търговска продажба, респ. от възложителя по
договор за изработка, тя може да послужи като доказателство за възникване на отразените в
нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка,
отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен кредит, както е и в
конкретния случай /в този смисъл решение №42/2010 г. по т. д. № 539/2009 г. на II ТО,
решение №92/*** г. по т. д. №478/2010 г. на II ТО и решение № 47/2013 г. по т. д.
4
№137/2012 г. на II ТО/.
По делото са представени процесните фактури №**********/30.04.2019 г. и
№**********/30.06.2019 г., които обективират всички съществени елементи на договора за
изработка. Данъчните документи съдържат пълна индивидуализация на спорното право –
основанието за възникването, вида на услугите, цената и начина на плащане и макар едната
фактура да не е подписана от представител на ответното дружество, посочено като
получател по същата, с осчетоводяването й ответното дружество е признало възникването и
съществуването на твърдяното от ищеца правоотношение. Доколкото като безспорно по
делото обстоятелство е установено, че процесните фактури са осчетоводени в
счетоводството на ответника, следва да бъде прието, че действията по отразяване на
фактурата в счетоводството на ответното дружество, представляват недвусмислено
признание на задължението и доказват неговото съществуване, като същевременно следва
да се цени и като признание за извършване на описаните в нея услуги. С процесните
фактури ищецът е доказал сключването на договор за изработка и изпълнението му чрез
предоставяне на уговорената между страните услуга – изкопни дейности на посочения
обект, която е приета без възражения от страна на ответника, поради което за последния е
възникнало задължение за плащане на уговореното възнаграждение.
В този смисъл са неоснователни оплакванията на въззивника за липса на яснота кога е
предоставена услугата, тъй като е налице недвусмислено признание за получаването й.
Независимо от периода на предоставяне на изработеното с осчетоводяването на процесната
фактура следва да се приеме, че е налице признание за факта и обема на извършването й.
Ответникът е имал възможност при промяна в отношенията между страните във връзка с
изпълняваните помежду им договорни отношения да ги релевира към ищцовото дружество,
да не осчетоводява фактурата, както и да извърши действия по сторниране на последната,
но въпреки това е осчетоводил същата.
Отделно от горното, съдът намира да посочи, че в случая няма спор между страните, че
възложителят е извършил частично плащане на ищеца за извършената работа, като факта на
частично плащане е допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното, че е налице
признание от неговата страна на извършената от изпълнителя работа. В съдебното
производство липсват доказателства за извършено плащане на остатъка от договореното
възнаграждение, който факт подлежи на установяване от възложителя. В производството по
делото пред първата инстанция не са ангажирани доказателства при доказателствена тежест
за въззивника за изпълнение на поетото от него задължение да заплати в цялост стойността
по процесните 2 броя фактури. При липсата на доказателства за заплащане на направените
разходи от страна на „Тр. ***“ ЕООД, правилно първоинстанционният съд е приел, че са
налице предпоставките за ангажиране на договорната отговорност на възложителя за
изпълнение на задължението му по чл. 258, във вр. с чл. 266, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД по
сключениянеформален договор за изработка.
На следващо място, следва да бъде отбелязано, че от показанията на допуснатите в
първоинстанционното производство свидетели се установява и потвърждава, че са налице
5
осъществявани изкопни дейности в обекта на „Т. А“ ЕАД, като изложеното възражение от
страна на дружеството за недопустимост на свидетелските показания, не кореспондира с
установените чрез тях факти и обстоятелства, имащи връзка с доказването и с предвидената
от закона недопустимост на подобен вид свидетелски показания. И това е така, защото
обстоятелството, което ищецът е целял да установи чрез разпита на свидетелите, се отнася
до изпълнението на задължението му по договора за изработка, поради което нормата на чл.
164, ал. 1, т. 3 от ГПК, на която жалбоподателят се позовава, въобще не може да намери
приложение.
Предвид изложеното и противно на поддържаното в жалбата, настоящият състав по делото
установява, че ищецът при условията на пълно и главно доказване в съответствие с
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, е установил изпълнение на задължението си да извърши
услугата – изкопни дейности в промишлената зона с. Зелен дол, община Благоевград,
предмет на договора за изработка, като съгласно разпоредбата на чл. 264, ал. 3 от ЗЗД, при
липса на направено възражение за неправилно изпълнение, изработеното се счита за прието.
От което следва и правото на изпълнителя да получи възнаграждение, съобразно
извършената работа. В тежест на ответника е било да установи, че е изпълнил задълженията
си и е заплатил съответната цена на услугите, обективирани в представените по делото
фактури.
По тези съображения, искът за претендираното вземане, което ответникът не е доказал, че е
платил, е основателен, доводите срещу уважаването му не намират опора в закона и
доказателствата по делото, поради което въззивният съд приема, че обжалваното решение, с
което предявеният иск с правно основание чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.
288 от ТЗ, вр. с чл. 286 от ТЗ, вр. с чл. 79 от ЗЗД, вр. с чл. 266, във вр. чл. 258 от ЗЗД и чл.
86 от ЗЗД, е изцяло уважен, е правилно и законосъобразно и на основание чл. 271, ал. 1 от
ГПК, следва да бъде потвърдено.
Ръководен от гореизложеното, Окръжен съд-Благоевград,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №904986/02.07.2021 г., постановено по гр. дело №1198/2020 г.,
по описа на РС-Благоевград.
ОСЪЖДА „Т. А“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
Благоевград, ул. „Е.Д.в“ №7, представлявано от А.Р., да заплати на „Тр. ***“ ЕООД, ЕИК
*********, сумата от 745.00 лв., представляваща направени по делото разноски за
адвокатско възнаграждение.
6
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7