№ 6984
гр. София, 17.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Вергиния Мичева
Румяна М. Найденова
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20251100502853 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от С. Р. С. срещу решение №
22454/11.12.2024г., постановено по гр. д. № 30089/2024г. на СРС, 153 с-в.
Решението се обжалва в частта, в която е отхвърлен предявеният от С. Р.
С., ЕГН **********, гр. София, ж.к. „******** срещу „БИЛЛА България“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.
„България“ № 55 иск с правно основание чл. 200 КТ за разликата над 10 000
лева до пълния предявен размер от 35 000 лева, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди – претърпени от ищцата болки и стР.ния, вследствие
от трудова злополука, настъпила на 18.03.2024 г. в магазин на “БИЛЛА
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, находящ се в гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 12,
която е причинила временна неработоспособност на ищцата – счупване на
външен малеолус.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение в
обжалваната част. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е
допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага
съображения, че обезщетението е занижено. Счита, че СРС не е взел предвид
1
всички относими към размера на обезщетението критерии. Моли решението
да бъде отменено в обжалваната част и искът да бъде изцяло уважен, като
основателен и доказан.
В установения от закона срок, въззиваемият и третото лице помагач ЗД
„ЕИГ РЕ“ ЕАД не са депозирали отговор на въззивната жалба, не се явяват в
съдебно заседание пред въззивния съд и не вземат становище по същество на
спора.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество, неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми.
Относно правилността на първоинстанционното решение в обжалваната
част, въззивният съд намира следното.
Отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ е безвиновна
отговорност с много по-широк обхват и по-облекчен фактически състав от
деликтната отговорност по ЗЗД. Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от
трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна
неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на
работника или служителя, работодателят отговоря имуществено, независимо
от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за
настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената
вреда – неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и
обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/.
За да възникне имуществената отговорност на работодателя за
обезщетяване на причинените на постР.ла от трудова злополука работник или
служител неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и
2
главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални
предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни
последици – претърпени болки и стР.ния от постР.лия и 3) причинно-
следствена връзка между злополуката и причинените неимуществени вреди,
тоест последните да са закономерна, естествена последица от злополуката,
която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната
работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието.
Съгласно установената съдебна практика, имуществената отговорност на
работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на работника за вреди от трудова
злополука има обективен характер. Работодателят носи риска от травматично
увреждане на работника дори и при липса на причинна връзка между
условията на труда и злополуката – съгласно чл. 200, ал. 2 КТ, работодателят
отговаря имуществено и когато злополуката е причинена от непреодолима
сила, както и когато е настъпила по време на почивка на работника, какъвто
именно е и настоящият случай.
От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се
установява, че на 18.03.2024 г. е настъпила злополука, призната за трудова с
Разпореждане № 35230/27.03.2024 г. на НОИ, ТП "София град", от което е
видно, че същата е станала през време и по повод на извършената работа в
търговския обект – хранителен магазин „Билла“, по време на регламентирана
почивка, прекарана в търговския обект, като през работния ден при слизане по
стълби към склада на дружеството и при отваряне на входната врата на
склада, въззивницата стъпва накриво и получава силни болки в десен глезен,
което е довело до счупване на външен /латерален/ малеолус. Не е спорно
между страните, че трудовата злополука е настъпила на тази дата.
Разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО е индивидуален административен
акт и подлежи на обжалване от заинтересованите лица, сред които са и
страните по делото /постР.ло лице и осигурител/. Доколкото няма данни и не
се твърди разпореждането да е обжалвано, следва да се приеме, че същото е
влязло в сила. Гражданският съд е длъжен да приеме /поради забраната да
ревизира законосъобразността му съгласно чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК/, че е
настъпило увреждане по описания в разпореждането начин и че същото
съставлява трудова злополука. Наличието на влязъл в сила административен
акт, в който се съдържа произнасяне по спорните факти, е пречка за
преразглеждането им в съдебния процес и тяхното опровергаване по пътя на т.
нар. косвен съдебен контрол, щом не са направени доводи и възражения,
свързани с валидността му и при служебната проверка не се установят пороци,
които имат за последица нищожност на акта (в този смисъл Решение № 410 от
29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 599/2009 г., III г. о., ГК Решение № 319 от
22.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 204/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 374 от
23.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3766/2013 г., IV г. о., ГК и др.).
Не се спори по делото, а и се потвърждава от ангажираните по делото
доказателства, че в причинна връзка с претърпяната трудова злополука
ищцата е търпяла неимуществени вреди – болки и стР.ния.
3
С оглед доводите във въззивната жалба, спорът пред въззивната
инстанция е концентриран върху въпроса за размера на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди (болки и стР.ния).
Съгласно разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД, които съдът приема за
приложими в случая за размера на обезщетението, на обезщетение подлежат
всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от неправомерното
поведение. В случаите на увреждане постР.лият понася стР.ния, които
пораждат за него правото да търси обезщетение за неимуществени вреди.
Обезщетението следва да репарира претърпените болки, стР.ния, накърнените
личните права и интереси, към момента на възникването на правото, но и
съобразявайки новонастъпили обстоятелства - следва да се прецени
обществено-икономическата конюнктура към увреждането, за да съответства
това обезщетение на социалната справедливост, за да може размерът на
обезщетението да е еквивалент на претърпените неимуществени вреди и да ги
компенсира. Обезщетението за неимуществени вреди се присъжда не за
абстрактни, а за конкретно претърпени физически и психически болки и
стР.ния, неудобства и всякакви други негативи, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането (В този смисъл Постановление №
4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС; Решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. №
1948/2013 г., ІІ-ро Т. О.; Решение 0917/1999 г. на ІІІ ГО на ВКС, Решение
0213/18.04.2000 г. по гр. д. № 1265/99 г. на ВКС; Решение № 764/10.12.1999 г.
по н. д. № 695/1999 г. ІІ НО).
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда
по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД въз основа на събраните по делото
доказателства за претърпените увреждания във връзка с трудовата злополука.
В ППВС № 4/68 г. е разяснено, че понятието "справедливост" по смисъла на
чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Принципът на
справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на
увреденото лице от увреждащото действие. Такива обективни обстоятелства
при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането,
начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено,
допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални
стР.ния, осакатявания, загрозявания и др. От значение са и редица други
обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да
заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за
неимуществени вреди. Такива факти, наред с изброените в Постановлението,
са и продължителността на лечението и извършените медицински
манипулации, перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото
лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира,
общественото и социално положение, икономическата конюнктура и др.
Изброяването не е изчерпателно и не може да бъде, доколкото във всеки
случай се касае за различни относими обстоятелства и различни проявления
4
на съответното увреждане и вредите от него.
Видно от приетата пред СРС експертиза, която съдът изцяло кредитира,
като обективно и компетентно изготвена, се установява, че въззивницата е
претърпяла травма на глезенната става на десен крак със счупване на
латерален глезенен израстък. Установява се, че травмата е свързана с болки,
които са силни и с по-голям интензитет в началото и са се засилвали при опит
за опора или ходене върху десен крак, което е водело до нарушена функция.
Наложило се е медикаментозно обезболяване в първите дни след травмата.
Според СМЕ увреждането е причинило трайно затруднение в движението на
крайника и продължило с месеци ограничение на подвижността поради
нарушените функции – опорна и ходилна. Установява се, че функцията на
ставата, дори при неразместени счупвания, е смутена след причиняване на
увреждането, поради което всеки опит за стъпване се съпровожда със силна
болка, а поради опасност от допълнително разместване, пасивни и активни
движения не е оправдано да се правят. След имобилизация на крайника се
препоръчва за придвижването да се използват помощни средства за около 2-3
месеца. Посочва, че в случая е налице неразместено счупване, поради което се
е наложило имобилизацията на крака да е 4-6 седмици, като след сваляне на
имобилизацията от самото обездвижване винаги е налице и функционална
немощ, което се отразява на походката, скоростта на движение,
интензивността на движението и времетраенето при самостоятелно
придвижване. По отношение на възстановяването вещото лице сочи, че при
такъв вид травма прогнозите са благоприятни и че средностатистически
функциите на крака се възстановяват за около 2-4 месеца след травмата, като
според експерта, е възможно според индивидуалните особености, и при
възстановена функция, по – продължително време от обичайното, постР.лата
да изпитва болки при резки промени във времето и натоварване. В съдебно
заседание експертът, след запознаване с допълнителни медицински документи
– болнични листове, пояснява, че въззивницата е била в болничен до
14.09.2024г без прекъсване, като никъде не е отбелязано състоянието на
крайника и не е отразено наличието на допълнително усложнение.
За установяване на неимуществените вреди са ангажирани и гласни
доказателства. Пред СРС е разпитан свидетелят Л.С., съпруг на на
жалбоподателката, който посочва, че ищцата е изпитвала силна болка в
продължение на 3-4 месеца. Свидетелят поел грижата за готвенето и
чистенето. Това довело до постоянни скандали, тъй като до този момент това
било отговорност единствено на ищцата. С. била много стресирана, тъй като
имала кредит и не знаела как ще го изплаща. Гипсът бил свален м. юни 2024г.
Издържали се единствено от парите, които получавала ищцата като помощи.
Това продължило 6 месеца. Наложило се свидетелят да напусне работа, за да
се грижи за ищцата. Свидетелят посочва, че ищцата все още изпитва болки
при определени условия и я е страх да стъпва, поради което си стои през
повечето време вкъщи.
При така събраните доказателства и при съобразяване на посочените по-
5
горе критерии за определяне на справедливия размер на дължимото
обезщетение въззивният съд взе предвид: характера и тежестта на получените
увреждания – счупване на латерален глезенен израстък; продължителността на
лечебния и възстановителния процес – общо около шест месеца; обема и
продължителността на понесените във връзка с травмата болки – особено
интензивни през първите дни след инцидента; настъпилите непосредствено
след травмата затруднения при придвижването; необходимостта от
имобилизация на крайника - за период около 4 – 6 седмици /като в тази връзка
правилно СРС е кредитирал посоченият от вещото лице период, а не
посоченият от свидетеля/; преживените негативни емоции и стрес;
обстоятелството, че към датата на злополуката ищцата е била в активна
трудоспособна възраст (47 г.), трудово ангажирана, чието ежедневие и ритъм
на живот са били променени в резултат на настъпилата травма.
От друга страна при определяне на справедливия размер на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди въззивната инстанция
взе предвид обстоятелството, че злополуката не е довела до трайни и
необратими последици за здравето на ищцата, или до изменения, които не
подлежат на подобрение при провеждане на лечение. По делото няма данни,
нито твърдения за оперативни интервенции, усложнения в зарастването или за
настъпване на трайни увреди на крайника, нито има доказателства, от които
да се опровергава изводът, че към момента ищцата, сега въззивница, е
напълно възстановена от травмата. Свидетелят посочва, че и към момента
ищцата изпитва болки при „определени обстоятелства“, но не сочи какви са
те. Ищцата не е ангажирала други писмени или гласни доказателства, от които
да се установява, че е имала затруднения в самообслужването /от показанията
на разпитания по делото свидетел се установява единствено, че същият й е
помагал в домакинстването, като е поел готвенето и чистенето/. Не се
установяват трудности в придвижването на жалбоподателката през по -
продължителен период от време от посочения от свидетеля от 6 месеца или
трудности от битово естество, свързани с травмата над този период. Тук
следва да се има предвид и, че според СМЕ, възстановяването от такъв тип
травма отнема от 2 до 4 месеца. На следващо място, следва да се има предвид,
че счупването е без разместване. Не са се наложили никакви оперативни
интервенции. Не се установява след сваляне на гипса, въззивницата да е
ползвала помощни средства.
Не се установяват оплакванията във въззивната жалба, че въззивницата
не е могла да се самообслужва, че сънят и е бил нарушен, не се установяват
твърденията за липса на перспектива и увереност, ниско самочувствие и
самооценка. В тази връзка не са събрани никакви доказателства. Не могат да
бъдат споделени и доводите в жалбата, че СРС е игнорирал нанесените силни
травми на психиката на ищцата. Този критерий е обсъден от СРС, а
единствените събрани доказателства в тази връзка са показанията на
свидетеля Стоименов, който посочва единствено, че ищцата я е страх да
стъпва на крака, затова повечето време си стои вкъщи, както и, че е изпитвала
6
притеснения за изплащането на кредита.
Следва да се има предвид, че обезщетението е компенсаторно, а не
заместващо и не следва да служи като средство за неоснователно обогатяване.
В случай на разлика между получаваното от ищцата обезщетение за времето
на неработоспособност и това, което е следвало до получи при реално
полагане на труд, същата би могла да претендира тази разлика под формата на
имуществени вреди, каквато претенция в настоящето производство не е била
заявена, поради което и тези оплаквания са неоснователни.
Не на последно място, следва да се има предвид и, че в практиката си, за
подобен вид травма, съдът определя сходен размер на обезщетението. Така
например с определение № 616 от 22.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1309/2020
г., IV г. о., ГК съдът не е допуснал до касационно обжалване решение на
въззивния съд, с което е определен размер на обезщетението от въззивния съд
в размер на 9000 лв. /по случай с идентична на травмата по настоящето дело,
но и с две претъпени оперативни интервенции, едната от които за
отстраняване на имплантирани метални тела от костта/ и с поставен от
касатора въпрос относно критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. С
определение № 478 от 10.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4897/2021 г., IV г. о.,
ГК по същия поставен въпрос не е допуснато до касационно обжалване
решение на въззивния съд, с което е било определено обезщетение в размер на
12 000 лв. за същата травма, но и при отчитане на следните обстоятелства за
конкретния случай – оперативна интервенция, ползване на проходилка, а след
това патерици и бастун, невъзможност да се обслужва сама.
Преценявайки в съвкупност посочените фактори, които са оказали
неблагоприятното отражение върху здравето на ищцата, както и
обстоятелството, че при този вид травма не се предполага траен функционален
дефицит при ходене, настоящият съдебен състав намира, че справедливата
репарация на неимуществените вреди от трудовата злополука, правилно е
определена от СРС в размер на 10 000 лв. В съответствие със събраните по
делото доказателства, СРС е съобразил срока на възстановяване от травмата,
неблагоприятните последици, имобилизацията на крака. СРС е отчел
трудоспособната възраст на ищцата, емоционалния и психически стрес,
поради което е определил справедлив размер на обезщетението, който се
споделя от въззивния съд. Не са доказани вреди в обем, които да надхвърлят
обичайните при този вид травми.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в
обжалваната отхвърлителна част за разликата над уважената част от 10 000 лв.
до пълния предявен размер от 35 000 лв. следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
С оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемият. Същият не
е претендирал такива и не е представил доказателства за сторени разноски,
поради което въззивният съд не дължи произнасяне.
7
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 22454/11.12.2024г., постановено по гр. д.
№ 30089/2024г. на СРС, 153 с-в в обжалваната част, в която е отхвърлен
предявеният от С. Р. С., ЕГН **********, гр. София, ж.к. „******** срещу
„БИЛЛА България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр.София, бул. „България“ № 55 иск с правно основание чл. 200
КТ за разликата над 10 000 лева до пълния предявен размер от 35 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени от
ищцата болки и стР.ния, вследствие от трудова злополука, настъпила на
18.03.2024 г. в магазин на “БИЛЛА БЪЛГАРИЯ” ЕООД, находящ се в гр.
София, бул. „Цариградско шосе“ № 12, която е причинила временна
неработоспособност на ищцата – счупване на външен малеолус.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила, като
необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на „БИЛЛА България“ ЕООД - Застрахователно дружество „ЕИГ
РЕ“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8