Решение по дело №742/2020 на Окръжен съд - Пловдив

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е    №  667

 

02.07.2020г., град Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав

На  18.06.2020г.

В публично заседание в следния състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА                            

                                                ЧЛЕНОВЕ:  ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА  

                                                                     ТАНЯ ГЕОРГИЕВА                                                                

 

Секретар: Ангелина Костадинова

 

като разгледа докладваното от съдия  Георгиева  в.гр.дело № 742 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258  и сл. от ГПК. 

Образувано е по въззивна жалба от „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК ********* против решение № 130/10.01.2020 г., постановено по гр.д. № 1516 по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, с което „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище” бул. Княз Александър Дондуков №19, ет.2 да заплати на Ш.А.М. ЕГН ********** с адрес: ***, със съд. адрес:***, оф.*, адв. М.Б., на осн. чл.55, ал.1 ЗЗД, сумата 1814,34лв. /хиляда осемстотин и четиринадесет лева 34ст./, получена от ответника с оглед отпаднало основание – заплащане на погасени по давност лихви по изпълнително дело № 2011830040195 на ЧСИ Сурпик Татарян, ведно със законната лихва от 28.01.2019г. до окончателното изплащане.

          В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Конкретно жалбоподателят оспорва правните изводи на първоинстанионния съд , че процесните суми са събрани в хода на изпълнителното дело без правно основание поради изтекла погасителна давност, както и приетото от районния съд, че плащанията не са извършени от въззиваемия- длъжник доброволно, а действията му са били предприети с цел предотвратяване на принудителното изпълнение. Поддържа, че длъжникът с поведението си е признал наличието на правно основание за погасяване на задължението си , като с молби по изп.дело от 17.09.2011 г. и 28.06.2011 г. е извършил признание на дълга по смисъла на чл.116, б.“а“ от ЗЗД, с които е прекъснал течението на давностния срок. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск.

          В законоустановения срок по чл.263 ГПК е постъпил и отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна. В него е мотивирано становище за правилност и законосъборазност на решението. Иска се то да бъде потвърдено от въззивния съд.

          Страните не са заявили доказателства във въззивната инстанция. Претендират разноски.

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, са подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР № 1/2013 г. на ОСГТК/.

Предмет на първоинстанционното производство е иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.трето от ЗЗД.

Ищецът е обосновал претенцията си с твърденията, че срещу него е било образувано изпълнително дело въз основа на изпълнително основание  издадено в полза на Банка ДСК ЕАД и изпълнителен лист от 25.03.2011г. Претендирала се сумата 13595,73 лв., дължима по договор за потребителски кредит, по който ищецът бил солидарно задължен. Ответникът бил придобил вземането по изп. лист въз основа на договор за цесия. Поддържа, че поради липса на поискани изпълнителни действия изпълнителното дело било прекратено по право на осн. чл.433, ал.1 т.8 ГПК на 24.07.2014г. Поради това всички действия след тази дата не били годни да прекъснат давността за вземанията за главница и лихви, предмет на изпълнението. Последното водело до погасяването на тези вземания по давност, което обстоятелство било установено с решение по гр.д. 12459/2017г. на Пловдивския районен съд, влязло в законна сила. Въпреки прекратяването на изп. дело по право и изтичане на давността по него в периода от 28.07.2015г. до 22.08.2017г. от запор върху трудово възнаграждение от ищеца били събрани без основание общо 1814,34 лв. които били преведени на взискателя. Предвид това се иска да бъде осъден същия да  върне сумата, като получени без основание.

Ответникът „ОТП Факторинг България” ЕАД възразява, че сумите са дължимо получени, като тъй като вземането било признато от длъжника и той доброволно бил платил сумите, поради което те не били недължимо получени, независимо от изтичане на давността. 

Установено е по делото, че срещу ищеца е бил издаден изпълнителен лист от 25.03.2011г. по ч.гр.д. № 5149/2011г. относно сумата 13596,73 лв. дължима по договор за текущо потребление и поръчителство от 27.05.2008г. и допълнително споразумение от 05.11.2009г., 1336,62 лв. лихва за периода 03.08.2010г. 18.03.2011г. и законната лихва върху главницата от 18.03.2011г. /лист 6/. Въз основа на изп. лист било образувано дело при ЧСИ Сурпик Татарян под № 2011830040195 по което, видно от представеното удостоверение от 02.10.2018г., била събрана общо сумата 5280 лв. от които 2890,51 лв. лихва. Не е спорно по делото и се установява от писмените доказателства, че вземането по изпълнителният лист е било прехвърлено на ответника по настоящото дело „ОТП Факторинг България“ ЕАД с договор за цесия от 25.04.2012г., като длъжникът е бил уведомен за това / лист 81/.

По изпълнителното дело е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца М. в „Балканкар- Рекорд“ АД. С молба от 17.09.2011г. ищецът внесъл по изп. дело сумата 2000 лева, като се задължил всеки месец да внася по 200 лева, като поискал съдебният изпълнител да вдигне наложения запор / лист 88/.

С влязло в сила решение № 4394 от 16.12.2017г. по гр.д. №12549 по описа на Пловдивския районен съд за 2017 г. е признато за установено по отношение на взискателя „ОТП Факторинг България“ ЕАД, че ищецът не дължи сумата 9563,07 лв. главница по говор за кредит от 27.05.2008г. и допълнително споразумение към него от 05.11.2009г. и 494,09 лв. остатък от лихва, относно които суми е издаден изпълнителния лист по ч.гр. д. № 5149/2011г. поради погасяването на вземанията по давност, като за лихвата това е станало на 25.07.2015г., а за главницата на 25.07.2017г.

Установено е от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, приета от РС, че в периода от 25.07.2015г. до 22.08.2017г. по изпълнителното дело от ищеца М. и от неговия работодател по изпълнителното дело на ЧСИ Татарян са внесени общо 3980 лв. От тази сума на взискателя е разпределена сумата 2123,22 лв.

При тази безспорна фактическа обстановка, с обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил иска, като е приел, че изпълнението е започнало при наличие на основание – вземане за главница и лихви по договор, което е възпроизведено в изпълнителният лист, но това основание следва да се счита за отпаднало от момента, в който се е проявил ефекта на погасителната давност. Посочил е, че погасяването по давност на вземанията, които са предмет на изпълнението, е установено между страните със сила на пресъдено нещо формирана по гр. д. №12459/17г. на Пловдивския районен съд. Така е заключил, че след като вземането за лихви върху главницата се е погасило по давност на 25.07.2015г. събирането на суми за неговото удовлетворяване след тази дата е извършено без основание.

          Районният съд не е споделил доводите на ответника, че внасянето на суми от страна на длъжника представлява доброволно изпълнение в хипотезата на чл.118 ЗЗД. Изложил е съображения, че за да е налице тази хипотеза е необходимо длъжникът доброволно да извърши плащане изпълнявайки нравствен дълг, каквото в случая не е налице. Действията на М. са били предприети по изпълнителното дело с цел да се предотврати принудително изпълнение.

Въззивният съд напълно споделя изложените от първоинстанционния съд правни изводи и на осн.чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с конкретните оплаквания във въззивната жалба следва да се посочи и следното:

Силата на пресъдено нещо, формирана между страните по влязлото в сила Решение по гр.д.№ 12459/2017 г. на ПРС е преклудирала всички факти, настъпили до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, които са релевантни към спирането или прекъсването на давностния срок, в т.ч. с признание по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД. В настоящото производство, при наличието на влязло в сила решение по отрицателен установителен иск за вземанията, в които са включени и сумите, предмет на осъдителния иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, не би могъл да се преразглежда въпроса за съществуването им. Доколкото извършените плащания на процесните суми е безспорно и потвърдено от заключението на ССЕ, единственият правен въпрос, по който съдът в настоящото производство дължи отговор, е дали същите са извършени в хипотезата на чл.118 ЗЗД, при която длъжникът не може да иска връщането им. Категорично е становището както в правната доктрина, така и в съдебната практика по приложение на посочената разпоредба в смисъл, че тя се отнася за доброволни плащания, направени в изпълнение на нравствен дълг. Няма съмнение,  че в разглеждания случай плащането на сумите по изпълнителното дело не са извършени в изпълнение на подобен дълг, а произтичат от заемно правоотношение.

Поради пълно съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първостепенния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, ще се потвърди.

При този изход на делото и на осн.чл.38, ал.2 ЗА на процесуалния представител на въззиваемия- адв.М.Б. *** ще се присъди възнаграждение за настоящата инстанция в минималния размер от 250 лв. по чл.7, ал.2, т.2 / изм.с Решение № 5419 на ВАС на РБ- бр.45 от 2020 г., в сила от 15.05.2020 г./ от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Липсва основание за присъждане на възнаграждение в по-висок размер, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност и разглеждането му пред въззивния съд е протекло в едно съдебно заседание без явяването на страните, в т.ч. и на посочения адвокат.

Мотивиран от изложеното, Пловдивският окръжен съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 130/10.01.2020 г., постановено по гр.д. № 1516 по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив.

ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище” бул. Княз Александър Дондуков №19, ет.2 да заплати на адвокат М.Б. *** на осн.чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата сумата от 250 лв.възнаграждение за представителство на въззиваемия.

Решението е окончателно.

 

 

Председател:                         

 

 

    

     Членове:1.                                  

 

 

         

         2.