Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 26.11.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в
публично заседание на двадесет и втори октомври, през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря
Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна Владимирова
в.гр.дело № 267 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение от 5.06.2019 г. по
гр. д. № 42079/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, III гражданско отделение, 88
състав, поправено с решение от 29.11.2019 г. и с решение от 15.10.2020 г., е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД, с ЕИК********, искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с
чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д.Х.Д., ЕГН **********, дължи на
ищеца сумата от 379,77 лв. – главница, представляваща стойността на доставена и
незаплатена топлинна енергия и такса за дялово разпределение за периода м.
10.2014 г. до м. 04.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес – гр.
София, ул. „********, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
28.12.2017 г. до окончателното плащане на сумата, както и сумата от 542,75 лв.
– мораторна лихва, начислена върху главницата за периода 1.01.2015 г. –
30.04.2017 г., и сумата от 95,90 лв. – законна лихва, начислена върху
главницата за периода до 15.03.2018 г., като е отхвърлен искът за главницата за
разликата до пълния предявен размер от 838,13 лв. и иска за обезщетение за
забава, начислено върху главницата за периода 15.09.2015 г. – 22.05.2017 г. за
разликата над уважения размер от 542,75
лв. до пълния предявен размер от 652,29 лв., за които суми в производството по
ч.гр.д. № 90188/2017 г. на Софийски районен съд, 88 състав, е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Срещу решението в частта, с
която са отхвърлени исковете, е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Излагат се съображения за неправилност на решението в тази част. Сочи се, че
съдът неправилно е приел, че част от задълженията са погасени по давност.
Претендират се разноски.
В законоустановения срок не е
подаден писмен отговор на въззивната жалба от ответника.
Срещу решението в частта, с
която исковете са уважени, е подадена и въззивна жалба от ответницата Д.Х.Д.,
чрез процесуалния представител адв. Р.К.. Изложени са съображения за
неправилност на решението в тази част, като се твърди, че не е установено по
делото, че ответницата има качеството потребител на топлинна енергия – такова
качество имала дъщеря ѝ като собственик на имота, а не ответницата като
негов ползвател. Твърди се също, че съдът не е определил правилно периода, за
който задълженията са погасени по давност. Претендират се разноските по делото.
Ответницата е подала и въззивна жалба срещу решението от 29.11.2019 г., с което
е допусната поправката на очевидна фактическа грешка в решението на Софийския
районен съд от 5.06.2019 г., в която са изложени горепосочените съображения по
съществото на спора.
В законоустановения срок е
подаден писмен отговор на въззивната жалба срещу решението по чл. 247 ГПК от
29.11.2019 г. от ищеца „Т.С.“ ЕАД, с който същата се оспорва.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Решението на
първоинстанционния съд е валидно. Същото е частично недопустимо в частта, с
която съдът се е произнесъл по иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с
оглед изложените по-долу съображения. По отношение на неговата правилност,
настоящият състав намира, че въззивните жалби и на двете страни са частично
основателни.
Със заявление с вх. № 3099178
от 28.12.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е претендирала издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК за сумата от 4386,46 лв., представляваща главница за незаплатена
топлинна енергия за топлоснабден имот, намиращ се в гр. София, общ. Оборище,
ул. „********, аб. № 029871, за сумата от 635,75 лв. – лихва върху главницата,
както и за сумата от 92,77 лв. – дължима сума за дялово разпределение и 16,54
лв. – лихва върху главницата за дялово разпределение, за периода м. 05.2014 г.
– м. 04.2017 г. Издадена е заповед за изпълнение от 12.02.2018 г. по ч.гр.д. №
90188/2017 г. за посочените в заявлението суми. В срока по чл. 414, ал. 1 ГПК е
подадено възражение от длъжника Д.Д.. В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК е предявен
иск по реда на чл. 422 ГПК от „Т.С.“ ЕАД. В исковата молба е посочено, че на
15.03.2018 г. по банков път е заплатена сумата от 3641,10 лв., представляваща
стойност на главница за топлинна енергия, с която е погасено частично задължението.
Остатъкът от дължимата сума бил в размер от 1738,95 лв., от които 838,13 лв. –
главница за незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м.04.2017
г., 652,29 лв. – мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода от 15.09.2015 г. до 19.12.2017 г., 102,63 лв. – съдебни разноски и 50
лв. – юрисконсултско възнаграждение по заповедното производство, както и сумата
от 95,90 лв. – законна лихва върху заплатената част от главницата за топлинна
енергия, считано от 28.12.2017 г. /датата на подаване на заявлението/ до
15.03.2018 г. /датата на извършеното плащане/.
От представените по делото писмени
доказателства се установява, че с нотариален акт за дарение на недвижим имот №
97 от 15.12.2006 г., том Х, регистър № 11951, дело № 1662/2006 г. на нотариус С.Т.,
вписан в регистъра на НК под № 065, ответницата Д.Х.Д. е дарила на дъщеря си В.Ц.Д.
апартамент № 5, находящ се в гр. София, Столична община, район Оборище, ул. „********Дарителката
Д.Х.Д. си е запазила вещното право на ползване върху целия даряван недвижим
имот пожизнено и безвъзмездно. От удостоверение изх.№ 68-00-795/13.06.2013 г.
се установява, че сградата с
идентификатор 68134.408.215.1 има следните настоящи адреси: ул. „Мърфи“ № 4 и
ул. „********. С молба от 23.05.1995 г., подадена от ответницата до дружеството
ищец, е заявено искане за откриване на партида за процесния недвижим имот. От
договор № 3337/4.09.2002 г. се установява, че между етажната собственост с
адрес ул. „********и „Т.С.“ ЕООД е налице правоотношение във връзка с
извършването от дружеството дялово разпределение. Договорът е сключен след
провеждане на общо събрание на 15.06.2002 г., на което е взето решение за
сключването му, като от Приложение № 1 към протокола, съдържащо списък на
етажните собственици, е видно, че за процесния имот се е подписала Д.Х.Д..
Посочени са следните данни: аб. № 29871; брой радиатори: 6, брой разпределители
6, термостатни вентили 6, пълна кубатура 239. По делото са представени
съобщения към фактура № **********/31.07.2017 г.; фактура №
*********/31.07.2016 г.; фактура № **********/31.07.2015 г. От заключението по
допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза става ясно, че ответницата
не е заплатила остатъка от сумите, претендирани от ищеца. Посочено е, че
стойността на общата фактура № **********/31.07.2015 г. за реалното потребление
на топлинна енергия за този отоплителен сезон е 1261,90 лв. /сумата по
прогнозни данни е 836,14 лв. а сумата по изравнителната сметка е +425,73 лв. за
доплащане/. Дължимата сума за дялово разпределение за периода м.05.2014 г. – м.
04.2017 г. е 92,77 лв. Посочено е, че мораторната лихва върху всяка главница за
топлинна енергия за периода 1.01.2015 г. до 30.04.2017 г. възлиза на 542,75
лв., а за периода от изпадане на ответника в забава до 19.12.2017 г . – 634,47
лв. Мораторната лихва върху главницата за дялово разпределение възлиза на 17,08
лв. Въззивният съд кредитира заключението като обективно и компетентно
изготвено в тази част.
При
така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира от правна страна
следното:
Във въззивната жалба на
ответницата се сочи, че същата няма качеството клиент на топлинна енергия, нито
ползвател на топлинна енергия, тъй като не е собственик на имота. Сочи, че е
прехвърлила процесния топлоснабден имот на дъщеря си. Тези оплаквания са неоснователни.
Налице е валидно възникнало договорно правоотношение между страните за продажба
и доставка на топлинна енергия на основание чл. 149 ЗЕ. Продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, на основание чл. 150 ЗЕ.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в наредбата по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. В конкретния
случай се установява, че сградата, в която се намира процесния недвижим имот, е
в режим на етажна собственост. Същата е топлоснабдена, поради което
собствениците и титулярите на правото на ползване в тази сграда придобиват
качеството битови клиенти, съгласно легалната дефиниция § 1, т. 2а от ЗЕ. От
представения по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот № 97 от
15.12.2006 г., том Х, регистър № 11951, дело № 1662/2006 г. на нотариус С.Т.,
вписан в регистъра на НК под № 065, се установява, че ответницата е ползвател на
процесния топлоснабден недвижим имот, доколкото след прехвърляне на недвижимия
имот на дъщеря ѝ същата си е запазила вещното право на ползване върху
имота пожизнено и безвъзмездно. Следователно същата се явява потребител на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, с оглед на
което между нея и ищеца е възникнало валидно облигационно правоотношение по
договор за продажба на топлинна енергия за описания недвижим имот, сключен при
общи условия, за периода м.05.2015 – м.04.2017 г. Не се оспорва
обстоятелството, че процесният имот е топлоснабден и че през исковия период е
ползвана топлинна енергия.
Основателно е възражението на
въззивницата Д.Д., че първоинстанционният съд неправилно е изчислил периода, за
който задължението е погасено по давност. За процесния период се прилагат
Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в
гр. София, одобрени с Решение ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. Съгласно чл. 32,
ал. 1 от ОУ от 2014 г., за дължимата месечна сума за доставена топлинна енергия
се издава ежемесечна фактура от продавача, като съгласно чл. 33, ал. 1 от
същите ОУ, клиентите са длъжни да заплащат сумата по тази ежемесечна фактура в
тридесетдневен срок от датата на публикуването ѝ на сайта на дружеството.
Изискуемостта на вземането е обвързана с действие на продавача – да публикува
сумата на интернет сайта си, поради което следва да се приложи чл. 114, изр. 2
от ЗЗД, според който ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
Възникването в този случай е денят, следващ периода, за който се дължи
заплащане на топлинната енергия. Ето защо по давност са погасени всички
вземания, които са възникнали преди 28.12.2014 г. Плащане се дължи за вземането
за топлинна енергия за периода м.12.2014 г., доколкото то е възникнало на
1.01.2015 г. – денят, следващ периода, за който се дължи плащане. Погасени по
давност са всички вземания, възникнали в периода м.05.2014 г. – м.11.2014 г. Предвид
изложеното, и като взе предвид данните за дължимите суми, описани в
заключението на вещото лице, изравняването, направено с издадените общи фактури
от 31.07.2015 г., 31.07.2016 г. и 31.07.2017 г., както и издадените дебитни
известия от 30.09.2017 г., въззивният съд на основание чл. 162 ГПК намира, че
дължимата сума за главница за топлинна енергия, ползвана в периода м.12.2014 г.
– м.04.2017 г., е 3924,88 лв. Дължимата такса за дялово разпределение според
заключението на вещото лице е 92,77 лв. за периода 1.05.2015 г. – 30.04.2017 г.
Тази сума е претендирана от ищеца за периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г., но
доколкото се установява, че размерът ѝ съответства на част от периода, а
именно 1.05.2015 г. – 30.04.2017 г., същата се дължи изцяло, а възражението за
погасителна давност е неоснователно в тази част. Мораторната лихва за дължимите
суми м.12.2015 – м.04.2017 г. е както следва: върху дължимата сума за
непогасената част от вземането по обща фактура № **********/31.07.2015 г. лихвата
е в размер от 183.96 лв.; върху дължимата сума по обща фактура №
**********/31.07.2016 г. е в размер от 330,99 лв.; върху дължимата сума по обща
фактура № *********/30.09.2017 г. е 13,48 лв. – общо 528,43 лв., за която сума
искът по чл. 86 ЗЗД е основателен.
Ответницата е направила
плащане в размер от 3700 лв., което обстоятелство се признава от ищеца в
исковата молба. В този размер плащането е отразено и в заключението на вещото
лице. Направено е изявление от ответницата, че с плащането погасява
задълженията си за главницата за периода от 1.01.2015 г. до 30.04.2017 г., като
това се установява и от заключението на вещото лице, изготвено въз основа на
направените в счетоводството на ищеца справки. Доколкото се установи, че
дължимата сума за този период е в размер от 3924,88 лв., на ответника следва да
се присъди сумата от 224,88 лв., представляваща незаплатения остатък от
задължението за периода м.12.2014 г. – м.04.2017 г. Сумите, дължими за дялово
разпределение – 92,77 лв., както и за мораторна лихва – 528,43 лв., се дължат
изцяло, доколкото не се установи да е извършено плащане – в този смисъл
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза.
Претендирана е и сумата от
95,90 лв. като законна лихва, присъдена в решението върху заплатената част от
главницата за топлинна енергия, считано от 28.12.2017 г. /датата на подаване на
заявлението/ до 15.03.2018 г. /датата на извършеното плащане/. Периодът, за
който се претендира присъждането на сумата, е последващ подаване на заявлението
и се включва в претенцията на дружеството ищец за присъждане на законната лихва
от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане. Предвид
направеното частично такова от ответницата, законна лихва върху пълния размер
на дължимата сума – 3924,88 лв. – се дължи само за периода от датата на
подаване на заявлението – 28.12.2017 г. до плащането – 15.03.2018 г., като за
периода от 16.03.2018 г. до окончателното плащане на сумата законна лихва се
дължи само върху остатъка от главницата в общ размер 317.65 лв., в която се
включва незаплатената част от главницата за ползвана топлинна енергия /224,88
лв./ и главницата за дължимата сума за дялово разпределение /92,77 лв./
Законната лихва за периода от 28.12.2017 г. до 15.03.2018 г., изчислена върху
сумата от 3924,88 лв., възлиза на 85,05 лв. Първоинстанционното решение е
неправилно в частта, с която е признато за установено, че ответницата дължи
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до
окончателното плащане и същевременно е признато за установено, че дължи сумата
от 95,90 лв., представляваща законната лихва от датата на подаване на
заявлението до частичното плащане, доколкото по този начин ответницата е
осъдена да заплати два пъти законна лихва върху една и съща сума за един и същи
период.
По отношение на въззивната
жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД, въззивният съд намира следното:
Във въззивната жалба се правят
единствено оплаквания за неправилно прилагане на погасителната давност от
страна на първоинстанционния съд. Мотиви във връзка с изискуемостта на задължението,
началото на давностния срок и погасените по давност вземания бяха изложени
по-горе във връзка с въззивната жалба на ответницата. Допълнително следва да се
отбележи следното:
Съгласно чл. 111 буква „в“ ЗЗД
с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за
други периодични плащания. Според чл. 114 ЗЗД давността почва да тече от деня,
в който вземането е станало изискуемо. Ако е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало.
Съгласно Тълкувателно решение
№ 3/2011г. на ОСГТК понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.
„в” от Закона за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи
единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. Потребителите на топлинна енергия заплащат цената и на месечни вноски.
Касае се за трайно, периодично изпълнение на задължението на потребителите.
Налице са повтарящи се през определен период от време еднородни задължения, с
посочен в Общите условия падеж. За приложението на специалната погасителна
давност съгласно разпоредбата на чл.111, б. „в” ЗЗД, не е необходимо плащанията
да са еднакви по размер. В този смисъл вземанията на ищеца за доставена
топлинна енергия са с характера на периодични плащания, поради което за тях е
приложима късата тригодишна погасителна давност.
Ищецът неправилно твърди, че
изискуемостта на вземанията му за топлинна енергия са обвързани от издаването
на една обща фактура. Спорните вземания, които са погасени по давност, са
възникнали през 2014 г., когато са действали Общите условия за продажба на
топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с Решение ОУ-02/03.02.2014 г.
на ДКЕВР. Съгласно чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2014 г., за дължимата месечна сума за
доставена топлинна енергия се издава ежемесечна фактура от продавача, като
съгласно чл. 33, ал. 1 от същите ОУ, клиентите са длъжни да заплащат сумата по
тази ежемесечна фактура в тридесетдневен срок от датата на публикуването
ѝ на сайта на дружеството. Ирелевантно е за започването на давностния
срок от кой момент продавачът начислява лихва за забава по чл. 33, ал. 4 от ОУ.
Това обстоятелство не променя началото на периода, нито пък е основание за
спиране и прекъсване на давността. Изискуемостта на вземането е обвързана с
действие на продавача – да публикува сумата на интернет сайта си, поради което
следва да се приложи чл. 114, изр. 2 от ЗЗД, според който ако е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало. Възникването в този случай е денят, следващ
периода, за който се дължи заплащане на топлинната енергия. Ето защо по давност
са погасен всички вземания, които са възникнали преди 28.12.2014 г.
В случая ежемесечно са
издавани прогнозни фактури, по които ищецът е очаквал плащане в предвидения в
ОУ от 2014 г. срок, който не е обвързан от издаването на обща фактура и
следователно последната не е в състояние нито да отложи започването на
давностния срок, да го прекъсне, съответно да го спре. Нито чл. 115, нито чл.
116 от ЗЗД, уреждащи спирането и прекъсването на давността, не предвиждат
подобна хипотеза. Нелогично е да се приеме, че общата фактура има каквото и да
било отношение към срока по чл. 111 от ЗЗД. Обратното би означавало, че с
едностранни действия страната би могла да влияе върху срок, който законодателят
е предвидил в защита на интереса на длъжника при дезинтересиране на кредитора
от вземането му. Ето защо спирането и прекъсването на давността става само с
изчерпателно изброени в закона действия. Недопустимо е кредиторът да може
недобросъвестно да влияе върху този срок, съответно да препятства настъпването
на неблагоприятни за него последици, свързани с изтичането му.
Наведените оплаквания за
погрешно изчислен от първоинстанционния съд период, за който се дължат
претендираните суми, са основателни по отношение на иска за обезщетение за
забава по чл. 86 ЗЗД. Обезщетение за забава съгласно чл. 33, ал. 4 от общите
условия от 2014 г. се начислява в размер на законната лихва само върху
задълженията по чл. 32, ал. 2 от общите условия, ако те не са заплатени в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача. В случая лихва за забава започва да се начислява след изтичане на
30-дневен срок от публикуване на общата фактура, издадена на 31.07.2015 г. В
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е обезщетение за забава се
претендира от 15.09.2015 г. до 19.12.2017 г., като периодът е посочен по този
начин и в исковата молба. Искът е основателен за този период, а не за посочения
от районния съд – 1.01.2015 г. – 30.04.2017 г. Решението на първоинстанционния
съд е недопустимо в частта, с която е признал за установено, че ищцата дължи
обезщетение за забава за периода 1.01.2015 г. – 14.09.2015 г. включително,
доколкото такава претенция ищецът не е заявил нито в заявлението по чл. 410 ГПК, нито в исковата си молба. Решението е неправилно в частта, в която е
прието, че мораторна лихва се дължи до 30.04.2017 г. и искът е отхвърлен за
останалия период до 19.12.2017 г. /в тази връзка следва да се отбележи, че в
диспозитива за отхвърляне на иска по чл. 86 ЗЗД е налице очевидна фактическа
грешка по отношение на посочения период/.
За периода 15.09.2015 г. –
19.12.2017 г. искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен за сумата от 528,43 лв.
по съображенията, изложени по-горе във връзка с въззивната жалба на
ответницата, като е отразено погасяването на акцесорното вземане, дължимо по
погасени главни вземания.
В заповедта за изпълнение по
чл. 410 ГПК от 12.02.2018 г. е допусната очевидна фактическа грешка по
отношение на претендираната от „Т.С.“ ЕАД сума, представляваща обезщетение за
забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е посочено, че същата е в размер от 635,75
лв., а в заявлението по чл. 410 ГПК, исковата молба и решението на
първоинстанционния съд претендирания пълен размер на вземането е посочен като 652,29
лв. Отстраняването на констатираната очевидна фактическа грешка е по реда на
чл. 247 ГПК, във връзка с приетото в в т. 7 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
По изложените
съображения решението на
първоинстанционния съд следва да бъде обезсилено като постановено свръх петитум
в частта, с която е признато за установено, че Д.Х.Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД
мораторна лихва за периода от 1.01.2015 г. до 14.09.2015 г., доколкото с
исковата молба се претендира законна лихва за периода от 15.09.2015 г. до
19.12.2017 г.
Предвид различните
правни изводи на съда относно размера на дължимите суми и периодите за които
същите се дължат, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено само в
частта, с която е признато за установено, че ответницата дължи законна лихва до
размера от 85.05 лв., начислена върху главницата от 3924,88 лв., представляваща стойността на
незаплатената топлинна енергия за периода м.12.2014 г. – м.04.2017 г., преди
извършено от длъжницата плащане на 15.03.2018 г., за периода от подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК до 15.03.2018 г. – деня на плащането.
Съобразно изхода на спора пред
въззивната инстанция, разноските за съдебното производство пред двете инстанции
следва да се разпределят с въззивното решение.
За първоинстанционното
производство разноските на ищеца са в размер от 335,22 лв. – 75 лв. за внесена
държавна такса, 170 лв. за внесен депозит за възнаграждение на вещо лице и 100
лв. юрисконсултско възнаграждение. За въззивното производство разноските на
ищеца са в размер от 25 лв. за внесена държавна такса. Поискано е и присъждане
на юрисконсултско възнаграждение, чийто размер на основание чл. 78, ал. 8 ГПК,
във вр. с чл. 37 ЗПП, във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ въззивният съд определя на сумата от 100 лв. Съобразно уважената
част от исковете дължимата сума за двете съдебни инстанции е в размер от 246,47
лв.
Разноските на ответницата за
първоинстанционното производство са в размер от 650 лв. – 600 лв. за заплатено
адвокатско възнаграждение и 50 лв. за депозит за вещо лице. За въззивното производство
разноските на ответницата са в размер от 37,50 лв. за внесена държавна такса.
Съобразно отхвърлената част от исковете дължимата сума да двете съдебни
инстанции е 319,37 лв.
По изложените съображения,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
решение от 5.06.2019 г. по гр.
д. № 42079/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, III гражданско отделение, 88 състав, поправено с
решение от 29.11.2019 г. и с решение от 15.10.2020 г., в частта, с която е
признато за установено, че Д.Х.Д., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********,
сумата от 542,75 лв. – мораторна лихва за
периода от 1.01.2015 г. до 14.09.2015 г.
ОТМЕНЯ
решение от 5.06.2019 г. по гр.
д. № 42079/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, III гражданско отделение, 88 състав, в частта, с която по предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, иск с
правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ, е признато
за установено, че Д.Х.Д., ЕГН **********, дължи сумата от 379,77 лв. –
главница, представляваща стойността на доставена и незаплатена топлинна енергия
и такса за дялово разпределение за периода от м. 10.2014 г. до м.04.2017 г. за
топлоснабден имот, находящ се на адрес – гр. София, ул. „********, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 28.12.2017 г. до окончателното
плащане на сумата и е отхвърлен
искът до пълния предявен размер от 813,13 лв., както и в частта, с която е признато за установено, че Д.Х.Д., ЕГН **********,
дължи сумата от 542,75 лв. – мораторна лихва, начислена върху главницата, за
периода от 15.09.2015 г. до 30.04.2017 г. и
е отхвърлен искът за периода от 15.09.2015 г. до 19.12.2017 г. /погрешно
посочен край на периода в решението като 22.05.2017 г./, за разликата над
542,75 лв. до пълния предявен размер от 652,29 лв. /погрешно посочен в заповедта
за изпълнение по чл. 410 ГПК като 635,75 лв./, както и в частта, с която е признато за установено, че Д.Х.Д., ЕГН **********,
дължи сумата над 85.05 лв. до присъдените 95,90 лв. – законна лихва, начислена върху
главницата от 3924,88 лв.,
представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода
м.12.2014 г. – м.04.2017 г., преди извършено от длъжницата плащане на
15.03.2018 г., за периода от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до
15.03.2018 г., както и в частта, с
която на страните са присъдени разноските за първоинстанционното производство, като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК, че Д.Х.Д., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********,
следните суми: на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ,
дължи сумата в размер на 224,88 лв.
/двеста двадесет и четири лева и осемдесет и осем стотинки/, представляваща
незаплатена част от дължима сума за доставена топлинна енергия за периода
м.12.2014 г. – м.04.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес – гр.
София, ул. „********, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
15.03.2018 г. до окончателното плащане на сумата; на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 92,77 лв. /деветдесет
и два лева и седемдесет и седем стотинки/ – дължима сума за дялово
разпределение за топлоснабден имот, находящ се на адрес – гр. София, ул. „********,
за периода 1.05.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 15.03.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата над общо 317.65
лв. /триста и седемнадесет лева и шестдесет и пет стотинки/ до пълния
предявен размер от 838,17 лв.
/осемстотин тридесет и осем лева и седемнадесет стотинки/ като погасен по
давност за сумите, дължими за главница за топлинна енергия за м.05.2014 г. –
м.11.2014 г., както и за присъждане на главница за дялово разпределение за
периода 1.05.2014 г. – 30.04.2015 г. като недоказан;
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, иск с правна квалификация чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че Д.Х.Д., ЕГН **********, дължи сумата в размер на 528,43 лв. /петстотин двадесет и осем
лева и четиридесет и три стотинки/, представляваща обезщетение за забава за
периода от 15.09.2015 г. до 19.12.2017 г., начислено върху главницата за
дължима топлинна енергия в общ размер от 3924,88 лв. за периода м.12.2014 г. –
м.04.2017 г., като ОТХВЪРЛЯ иска по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над
528,43 лв. до пълния предявен размер от
652,29 лв. /шестстотин петдесет и два лева и двадесет и девет стотинки/
ОТХВЪРЛЯ
иска за присъждане на лихва за
забава за периода от 28.12.2017 г. до 15.03.2018 г. за разликата над 85,05 лв. /осемдесет и пет лева и
пет стотинки/ до пълния предявен размер от
95,90 лв. /деветдесет и пет лева и деветдесет стотинки/ върху главницата от
3924,88 лв., представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за
периода м.12.2014 г. – м.04.2017 г., преди извършено от длъжницата плащане на
15.03.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 5.06.2019 г. по гр.
д. № 42079/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, III гражданско отделение, 88 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА
Д.Х.Д., ЕГН **********, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, сума в размер от 246,47 лв. /двеста четиридесет и шест лева и четиридесет и седем
стотинки/, представляваща съдебни разноски за двете съдебни инстанции,
съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, да
заплати на Д.Х.Д., ЕГН **********, сумата от 319,37 лв. /триста и деветнадесет лева и тридесет и седем
стотинки/, представляваща съдебни разноски за двете съдебни инстанции,
съобразно отхвърлената част от исковете.
За сумите, предмет на
настоящето производство, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
12.02.2018 г. в производството по ч.гр.д. № 90188/2017 г. на Софийски районен
съд, 88 състав, в която е допусната очевидна фактическа грешка, съобразно
изложеното в мотивите на настоящето решение.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.