№ 155
гр. Пловдив, 27.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Красимир К. Коларов
Членове:Георги В. Чамбов
Емил Люб. Митев
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Красимир К. Коларов Въззивно търговско
дело № 20215001000566 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 260168 от 21.04.2021 г., постановено по т. д. № 421/2020
г., Пловдивският окръжен съд е решил следното:
„ПРИЗНАВА за установено на основание чл. 422, ал. 1, във вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК, че „Ф. В.“ ЕООД, ЕИК *********, дължи на Н. ИВ. Г., ЕГН
**********, плащане на 36 500 лева по Запис на заповед, издаден от „Ф. В.“
ЕООД на 25.07.2009 г., с който се задължава в полза на Н. ИВ. Г. да плати
36 500 лева на дата 25.07.2019 г., с клауза без протест и разноски, ведно със
законна лихва от датата на подаване на заявлението пред ПРС на 16.10.2019 г.
до изплащане на сумата, за което ищецът е снабден със Заповед за
изпълнение № **** от 17.10.2019 г. по ч. гр. д. № 16760/2019 г. на РС
Пловдив.“
Дружеството „Ф. В.“ ЕООД е било и осъдено, да заплати на Н. ИВ. Г.
1
„направените в заповедното и в исковото производство разноски в размер на
1 522.30 лева“.
Решението се обжалва от „Ф. В.“ ЕООД, с подробни съображения за
неговата неправилност.
Ответникът по жалбата Н. ИВ. Г. е на мнение, че тя е неоснователна.
Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази
становищата на страните, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК прие:
Искът е по чл. 422 ГПК, в производство по чл. 417, т. 10 и чл. 418 ГПК (ч.
гр. д. № 16760/2019 г. на Районен съд, гр. Пловдив), ищецът Н.Г. е представил
издаден на 25.07.2009 г. от „Ф. В.“ ЕООД Запис на заповед за сумата 35 500
лева, с падеж 25.07.2019 г. и се е снабдил със заповед за изпълнение и
изпълнителен лист против издателя „Ф. В.“ ЕООД, за принудително събиране
на следните твърдени от него вземания: „сумата от 36 500 лева – главница,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 15.10.2019
г. до окончателно изплащане на вземането, както и съдебни разноски – 730
лева държавна такса“.
Длъжникът „Ф. В.“ ЕООД е направил възражението по чл. 414 ГПК и
кредиторът Н. ИВ. Г. е предявил настоящия установителен иск по чл. 422, ал.
1 ГПК.
С исковата си молба Н. ИВ. Г. е направил изявление за наличие на
извънменителнично основание за дължимост на процесната сума: според
него, тази сума представлявала невърнат заем, дължим по сключения на
датата 25.07.2009 г. между него, като заемодател и „Ф. В.“ ЕООД, като
заемател, Договор за паричен заем (л. 11 – л. 12), по който заемната сума била
предадена на заемателя в брой, за което, с допълнителната искова молба (л.
31) е представил и Квитанция към Приходен касов ордер № 1 от същата дата
25.07.2009 г. (л. 35). А процесният запис на заповед бил издаден от заемателя
„Ф. В.“ ЕООД на основанието по чл. 8 от договора, за обезпечаване на по-
лесното и бързо връщане на заемната сума.
С отговора на исковата молба (л. 27) ответникът е оспорил въведеното от
2
ищеца извънменителнично основание за дължимост на твърдяното вземане.
Заявил е, че не е „получавал в заем претендираната сума“, а с допълнителния
отговор (л. 43) е подчертал, че „не е сключвал договор за заем с Н.Г.“, нито е
обезпечавал същия със запис на заповед“. Според настоящия управител на
ответника „Ф. В.“ ЕООД, „представеният договор за заем, запис на заповед,
заедно с квитанцията за получени суми са антидатирани и съставени за
целите на процеса“. Изрично е посочил и своето доказателство за това:
дружеството „Ф. В.“ ЕООД е било първоначално вписано в търговския
регистър на датата 27.07.2009 г., затова – според ответника – е било
невъзможно на предходната дата 25.07.2009 г., която е изписана като дата на
сключването на представения по делото договор за заем и която дата
съответно е вписана като дата на издаване на процесния запис на заповед,
представителят на „Ф. В.“ ЕООД да е знаел, какъв ще е бъдещия, тогава (на
25.07.2009 г.) все още неизвестен, но вписан в тези документи, единен
идентификационен код (ЕИК) „*********“ на „Ф. В.“ ЕООД.
При това положение в тежест на ищеца е било (чл. 154, ал. 1 ГПК) да
установи, че представеният в процеса договор за паричен заем от датата
25.07.2009 г. е противопоставим на ответника „Ф. В.“ ЕООД и заемната сума
наистина подлежи на връщане на заемодателя Н. ИВ. Г., при условията,
посочени в договора.
Достоверността на датата на частен документ би могла да се оспорва
само от трети лица – онези, които не са участвали в съставянето на документа.
Затова, при своевременно направеното от „Ф. В.“ ЕООД оспорване на
достоверността на вписаната в договора за заем дата „25.07.2009 г.“, първият
въпрос, на който е трябвало да се даде отговор, е бил следният: дружеството
„Ф. В.“ ЕООД трето лице ли е, по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, по
отношение на подписания от лицето Н. ИВ. Г., като управител на заемателя
„Ф. В.“ ЕООД, договор за заем с дата „25.07.2009 г.“?
Ако отговорът на този въпрос е отрицателен, дружеството „Ф. В.“ ЕООД
не може да оспорва достоверността на датата на договора за заем, тъй като ще
е лице, което е участвало при съставянето на документа: А щом това
дружество е участвало при съставянето на документа и не е „трето лице“, по
смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, това ще означава, че управителят Н. ИВ. Г. е
3
действал не като мним, а като действителен представител на „Ф. В.“ ЕООД и
извършените от него на датата 25.07.2009 г. правни действия са
противопоставими на дружеството (чл. 141, ал. 2 ТЗ, във вр. с чл. 36, ал. 2
ЗЗД).
Но ако отговорът на въпроса, дали дружеството „Ф. В.“ ЕООД – по
отношение на документа, съставляващ процесния договор за заем от датата
25.07.2009 г. – е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, е положителен,
тогава, при направеното „Ф. В.“ ЕООД оспорване на достоверността на датата
на документа, следващият въпрос би бил, чия е тежестта да установи, че
вписаната в документа дата „25.07.2099 г.“ е достоверна?
І. Общото правило, което ограничава кръга на „третите лица“, по
смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, е следното: това са „само тези неучастващи в
съставянето на документа лица, които черпят права от някои от издателите на
документа и които биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране“ –
вж. Сталев, Гражданско процесуално право, 6-то изд., § 59, т. ІІІ.2.б.;
Силяновски, Граждански процес, т. І, стр. 395; Венедиков, Писмени
доказателства и свидетелски показания в гражданския процес, § 43 – 44.
Няма законово основание, това правило да се тълкува и прилага само по
отношение на прехвърлянето и придобиването на вещни права, напротив, то
се отнася и за такива права на третите лица, които са съществуващи към
действителната дата на съставянето на документа, но които биха могли да се
променят (вкл. и погасят) чрез антидатиране на документа и така биха
увредили третото лице. И също, такива вписани в документа задължения на
третите лица, които – към действителната дата на съставянето на
антидатирания документ – или не са били възникнали, или преди това са
съществували, но са били вече погасени.
Тоест, процесуалните предпоставки по чл. 181, ал. 1 ГПК, за оспорване
от трето лице на достоверността на датата на диспозитивен частен документ,
са едновременното съществуване на три условия:
а) третото лице да не е участвало при съставянето на документа;
б) документираната сделка да уврежда права на третото лице и
4
в) поставената на документа дата да е от период, в който би било
фактически възможно, правата на третото лице да бъдат увредени.
И въпросът е, дали ответникът „Ф. В.“ ЕООД е такова трето лице.
1. Договорът за заем от 25.07.2009 г. е частен документ и затова е
само доказателство, че съдържащите се в него изявления са направени от
лицата, които са го подписали (чл. 180 ГПК). Щом няма спор, че документът
е автентичен, той е само доказателство, че изявленията в него са направени от
авторите на документа. Затова – сам по себе си – автентичният частен
документ не е доказателство за верността на вписаната в него дата на
издаване. Не е доказателство, че датата, която издателят е написал в
документа, е вярната календарна дата на издаването (съставянето) на този
документ. Доказателство е, че писменото изявление за датата е направено от
издателя, но само толкова.
Следва въпросът: ако частният документ е издаден от представител,
вписаната в него дата на издаване достоверна ли е за представлявания?
Представляваният трето лице ли е по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК?
Представляваният никога не е лице, което участва в съставянето на
издадения (подписания) от представителя частен документ. А в случаите на
представителство на юридически лица, това е практически невъзможно.
Документът се създава и подписва от представителя, но правата на
представлявания зависят пряко от вписаното в документа изявление на
представителя: първо, защото самият документ е доказателство за това
изявление (чл. 180 ГПК) и второ, защото последиците от правните действия,
които представителят извършва, възникват направо за представлявания (чл.
36, ал. 2 ЗЗД).
Но представителството е власт, която се упражнява във времето – в
точно определен период от време, ограничен от:
а) възникване на представителството и
б) факта на неговото прекратяване.
5
Затова, ако преди датата на възникването или след датата на
прекратяване на представителството бъдещият или съответно бившият
представител представлява, действията му са извършени без представителна
власт и са непротивопоставими на мнимо представлявания.
При съставянето на частен документ от името на представляван,
възможно е само датата, която представляващият е поставил (изписал) като
дата на издаването му, да е доказателство, че документът е бил издаден в
периода от време, в който авторът на документа е имал представителна власт
по отношение на представлявания. Но, както и по-горе се подчерта,
документът – сам по себе си – не е доказателство, че вписаната в него дата на
издаване е тази, на която документът е бил издаден и че това е вярната
(истинската) календарна дата на издаването му (чл. 180 ГПК). Щом частният
диспозитивен документ е автентичен, доказателствената му сила обхваща
само факта на съдържащото се в него писмено изявление и авторството на
това изявление. Нито датата, нито мястото на съставяне на документа се
ползват с доказателствената сила на документа, в тази негова част – по
отношение на третите лица – документът е недостоверен. Затова изводът е, че
направеното от представител изписване на дата в частен диспозитивен
документ е правно действие, спрямо което последиците за представлявания
по чл. 36, ал. 2 ЗЗД, са правно немислими: първо, относно написаната в него
дата, документът е свидетелстващ, а свидетелстващите документи нямат
преки правни последици за никого и второ, юридически е невъзможно,
доказателството за съществуване на представителна власт на определена
календарна дата (изписването на датата в частен документ) да произхожда не
от учредителя на властта (представлявания), а от онзи, който я упражнява
(представителя).
Заключението е, че вписването на дата в издаден от представител
частен документ (датирането на документа) не е правно действие, чиито
последици могат да възникнат „направо за представлявания“ (чл. 36, ал. 2
ЗЗД) и относно вписването на тази дата представляваният не е лице, което
чрез представител е „участвало“ в създаването на документа.
Следователно, ако частният диспозитивен документ е бил издаден от
представител, този документ – по отношение на вписаната в него дата – не е
6
бил издаден „от името на представлявания“, а е бил издаден от името (и за
сметка) на представителя – лицето, което е подписало документа.
Заключението дотук е, че относно достоверността на датата (чл. 181, ал.
1 ГПК) на подписан от представител частен диспозитивен документ,
представляваният не е „издател“ на този документ и не е участвал в
съставянето му.
Което означава, че при съставяне на представения от ищеца Договор за
заем с дата 25.07.2009 г., първото от трите посочени по-горе условия, това по
б. „а“, по отношение на представлявания заемател „Ф. В.“ ЕООД, е било
налично.
2. Няма съмнение, че договорът за паричен заем от 25.07.2009 г.,
придружен от съставената Квитанция към Приходен касов ордер № 1 от
25.07.2009 г. и Записа на заповед от същата дата, създават задължение за
заемателя „Ф. В.“ ЕООД за връщане на заемната сума, което – при
антидатиране на документа – е възможно да е било несъществуващо.
Затова и второто условие, по-горе по б. „б“, е налице.
3. Ако договорът за заем с вписаната в него дата „25.07.2009 г.“ бе
сключен след датата 29.03.2012 г., тогава този договор би бил
непротивопоставим на „Ф. В.“ ЕООД, защото след тази дата подписалият
документа Н. ИВ. Г. вече не е представлявал дружеството, вж. вписването в
търговския регистър от 29.03.2012 г., с което Н. ИВ. Г. е заличен като
управител и за нов управител на това дружество е бил вписан С. Д. К., ЕГН
**********. Затова в случая, е налице и условието по-горе по б. „в“: ако
документът не бе датиран, като съставен във времевия период до 28.03.2012
г., а бе датиран след датата 29.03.2012 г., сделката по него би била сключена
от името на „Ф. В.“ ЕООД от лице без представителна власт и не би могла да
навреди на дружеството.
Което означава, е налице и фактическото условие, по-горе по б. „в“.
Изводът дотук е, че при установеното едновременно наличие и на трите
посочени по-горе предпоставки, по отношение недостоверността на датата
7
„25.07.2009 г.“, вписана като дата на сключване на процесния договор за
паричен заем между Н. ИВ. Г., като заемодател и „Ф. В.“ ЕООД, като
заемател, дружеството „Ф. В.“ ЕООД има правното положение на трето лице
по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК.
Което на свой ред означава, че до доказване достоверността на тази
дата, тя му е непротивопоставима.
ІІ. Относно тежестта на доказване достоверността на датата
25.07.2009 г., вписана като дата на издаване на договора за заем.
Когато представляван оспори датата на издаден от негово име частен
документ, в тежест на ползващият документа е да установи датата, която, с
оглед съществуването на заявените в процеса негови права, е достоверна за
вписания в документа представляван – вж. в този смисъл Решение № 84 от
23.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 681/2008 г., ТК, II отд.
За третите лица написаната от автора на частния документ дата на
издаването му е недостоверна и – относно тази дата – частният документ им е
непротивопоставим.
Според ясната разпоредба по чл. 181, ал. 1 ГПК, частният документ има
достоверна дата за третите лица само при настъпване на някое от следните
пет условия: от деня в който е заверен, или от деня на смъртта, или от
настъпилата физическа невъзможност за подписване на лицето, което е
подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е
възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг
факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на
документа. Ако не отговаря на някое от тези пет условия, тогава за лицата,
които не са участвали в съставянето на документа, но биха претърпели вреди
от неговото антидатиране, вписаната в документа дата е недостоверна.
В настоящия случай, при направеното от ответника „Ф. В.“ ЕООД
оспорване на достоверността на вписаната в процесния договор за заем дата
на издаването му, изписването на датата „25.07.2009 г.“ не е и – само по себе
си – няма как да е доказателство, че документът наистина е бил издаден от
подписалите го лица Х. Д. Р. и А. С. М., точно на датата 25 юли 2009 г.
8
Поради тази единствена причина, достоверността на датата 25.07. 2009
г., като твърдяна дата на съставянето и подписването на договора, е можело –
по отношение на ответника „Ф. В.“ ЕООД – да бъде установявана само
съобразно правилата на чл. 181, ал. 1 ГПК, от Н. ИВ. Г. – като страна в
процеса, представила и позоваваща се на този документ. Тоест, не ответникът
„Ф. В.“ ЕООД е трябвало да доказва признатата му от закона недостоверност
на датата, поставена на представения от ищеца частен документ, а обратно, Н.
ИВ. Г. е трябвало, да установява достоверността на тази дата (чл. 154, ал. 1
ГПК).
Няма съмнение, че извършеното от Н. ИВ. Г., като управител на „Ф. В.“
ЕООД, подписване на договора за заем с дата 25.07.2009 г. би обвързвало „Ф.
В.“ ЕООД само в случай, че този договор наистина е бил сключен не на
вписаната в него дата „25.07.2009 г.“, а само в периода от 27.07.2009 г. до
28.03.2012 г., в който период Н. ИВ. Г. – като вписан в търговския регистър
управител, е представлявал „Ф. В.“ ЕООД (чл. 36, ал. 2 ЗЗД).
Но подобни доказателства по делото няма.
Напълно сигурно е, че щом процесният договор за заем, с вписана в
него дата „25.07.2009 г.“, съдържа уникалния единен идентификационен код
(ЕИК) на „Ф. В.“ ЕООД, тогава този договор е бил съставен и подписан най-
рано на датата 27.07.2009 г., на която дата това дружество, като
новообразувано, е било първоначално вписано в търговския регистър, вж. чл.
114, ал. 2 от Наредба № 1 от 14.02.2007 г. за водене, съхраняване и достъп до
търговския регистър, ред. ДВ, бр. 6 от 2009 г. Същото се отнася и за датата на
издаване на процесния Запис на заповед, в него също, както и в договора за
заем, като дата на издаване е вписана датата „25.07.2009 г.“. Но нито на
първата възможна дата 27.07.2009 г. , нито през целия период от време до
датата 28.03.2012 г., в който Н. ИВ. Г. е представлявал дружеството „Ф. В.“
ЕООД, процесният договор за заем не е бил заверен, втората и третата
хипотези по чл. 181, ал. 1 ГПК, са ненастъпили, съдържанието на документа
не е било възпроизведено в никакъв официален документ и няма нито един
посочен от ищеца Н. ИВ. Г. друг факт, чрез който, поради настъпването му,
би могло да се установи по безсъмнен начин предхождащото този факт
съставяне на документа.
9
Изводът е, че – по отношение на дружеството „Ф. В.“ ЕООД, като
твърдяна от ищеца Н. ИВ. Г. страна (заемател) по представения от него
договор за заем с дата 25.07.2009 г. – най-ранната възможна достоверна дата
на съставянето и подписването на този документ е датата, на която
документът е бил представен по делото от ищеца Г., като приложение на
исковата му молба. Тоест, на датата 27 юли 2020 г., когато документът е бил
представен с молба вх. № 21237 от 27.07.2020 г. (л. 9 и сл.).
На тази достоверна за „Ф. В.“ ЕООД дата (08.07.2020 г.) обаче, това
дружество е било представлявано от вписания още от 29 март 2012 г. в
търговския регистър управител С. Д. К.. А не – от Н. ИВ. Г..
Което на свой ред означава, че сключването на процесния договор за
заем от името на „Ф. В.“ ЕООД е било правно действие, извършено от Н. ИВ.
Г. без представителна власт. Правно действие, което е непротивопоставимо
на „Ф. В.“ ЕООД.
В процеса не са били въвеждани твърдения на ищеца Н. ИВ. Г. нито за
наличие на извършено от „Ф. В.“ ЕООД потвърждаване на това негово
действие (чл. 42, ал. 2 ЗЗД), нито за налични правни последици в
евентуалната хипотеза по чл. 301 ТЗ. Напротив, противопоставянето на
извършеното без представителна власт сключване на договора за заем с
вписана в него дата 25.07.2009 г. е било направено от „Ф. В.“ ЕООД
незабавно – вж. отговора на исковата молба с вх. № 261588 от 10.09.2020 г. (л.
27 и сл.).
Изводът е, че представеният от ищеца Н. ИВ. Г. договор за заем с
вписана в него недостоверна за „Ф. В.“ ЕООД дата 25.07.2009 г., като
сключен на достоверната за заемателя дата 27 юли 2020 г. от мним
представител на „Ф. В.“ ЕООД, е непротивопоставим на това дружество и
задължения към Н. ИВ. Г. за връщане на заемна сума по този договор,
дружеството няма. Затова вземането по процесния запис на заповед, като
предназначено да обезпечи връщането на посочената заемна сума, също не
съществува.
Заключението е, че обжалваното решение на окръжния съд е
10
незаконосъобразен отговор на поставения по делото спор и на осн. чл.
271, ал. 1 ГПК, ще следва да се отмени, а предявеният установителен иск
по чл. 422, ал. 1 ГПК – като неоснователен – съответно подлежи на
отхвърляне.
В настоящия процес е установено договорното предназначение, което
издателят „Ф. В.“ ЕООД е дал на записа на заповед с дата 25.07.2009 г. – за
обезпечаване събирането на конкретното и също установявано в процеса
твърдяно вземане на поемателя Н. ИВ. Г., за връщане на заемна сума в същия
размер от 36 500 лева по сключения между него и издателя „Ф. В.“ ЕООД
договор за заем от същата дата 25.07.2009 г., за което вземане на заемодателя
Н. ИВ. Г. бе установено, че не съществува. Това разгледано в настоящия
процес каузално вземане обаче, не е било предмет на проведеното заповедно
производство по чл. 417 ГПК. Но след съдебното установяване на неговото
несъществуване, както по основание, така и по размер, каузалното вземане
вече е предмет на материално задължителната и процесуално необходима
правна идентификация на менителничното вземане, което в настоящия
процес по чл. 422, ал. 1 ГПК, също бе прието за несъществуващо.
Ето защо, за да бъдат обективните предели на силата на пресъдено
нещо съобразени с действителните отношения между страните,
съдържателната правна идентичност между установяваното в процеса
каузално вземане и менителнично вземане, което е предмет на делото, по
необходимост следва да бъде не само установена и посочена в мотивите (чл.
236, ал. 2 ГПК), но – на осн. чл. 236, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 298, ал. 1, предл.
3-то ГПК – и задължително отразена в диспозитива на съдебното решение.
Разноските.
На осн. чл. 273, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, Н. ИВ. Г. следва да бъде
осъден, да заплати на „Ф. В.“ ЕООД разноските, направени пред двете
съдебни инстанции, в общ размер на сумата 730 лева.
Ето защо Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
11
ОТМЕНЯ Решение № 260168 от 21.04.2021 г., постановено от
Пловдивския окръжен съд по т. д. № 421/2020 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. ИВ. Г., ЕГН **********, иск против „Ф.
В.“ ЕООД, ЕИК *********, за признаване за установено, на основание чл.
422, ал. 1, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, че „Ф. В.“ ЕООД, ЕИК *********,
дължи на Н. ИВ. Г., ЕГН **********, плащане на 36 500 (тридесет и шест
хиляди и петстотин) лева по Запис на заповед, издаден от „Ф. В.“ ЕООД, с
вписани в него: платим на падеж, без протест и разноски; дата на издаване
25.07.2009 г.; падеж 25.07.2019 г. и поемател Н. ИВ. Г., ЕГН **********, за
събиране на което вземане, в размер на посочената сума от 36 500 лева, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 15.10.2019 г. до
окончателното и изплащане, Н. ИВ. Г., ЕГН **********, е бил снабден със
Заповед за изпълнение № **** от 17.10.2019 г. и изпълнителен лист, издадени
по ч. гр. д. № 16760/2019 г. по описа на Пловдивския районен съд.
ПОСТАНОВЯВА, че вземането на Н. ИВ. Г., ЕГН **********, в
размер на сумата 36 500 (тридесет и шест хиляди и петстотин) лева по
описания по-горе Запис на заповед от датата 25.07.2009 г., е идентично с
вземането на Н. ИВ. Г., ЕГН **********, като заемодател, за връщане на
заемна сума в същия размер от 36 500 (тридесет и шест хиляди и петстотин)
лева по сключения между него и „Ф. В.“ ЕООД, ЕИК *********, договор за
заем от датата 25.07.2009 г., което вземане също не съществува.
ОСЪЖДА Н. ИВ. Г., ЕГН **********, да заплати на „Ф. В.“ ЕООД,
ЕИК *********, сумата 730 (седемстотин и тридесет) лева разноски по
делото.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд, в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
12
2._______________________
13