Р Е Ш Е Н И Е
№ 240
гр.Плевен,
19,02,2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ІХ-ти граждански състав, в публично съдебно заседание на десети февруари две хиляди и шеснадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ВЕРА НАЙДЕНОВА
при секретаря Ц.С., като разгледа докладваното от съдията НАЙДЕНОВА гр.д.№4385 по описа на съда за 2015 г. и на основание
данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Иск
с правно основание чл.422 от ГПК
Пред ПлРС е депозирана искова
молба от „***“ ЕАД, ЕИК ***, със съдебен адрес ***, против А.Г.Е., ЕГН **********,***,
за признаване за установено спрямо ответника на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 от ГПК, че същия дължи на ищеца сума в
размер на 1516,19 евро. Претендират се и разноските, направени в заповедното и
исковото производство. Сочи се, че на 13,03,2009 г. ответникът е сключил с „***“
ЕАД договор за потребителски паричен кредит с № PLUS – 01368599. Твърди се, че на 15,03,2010 г. ответникът е
направил последно плащане по договора, поради което на основание чл.5, изр.2 от
договора за кредит падежът на цялото задължение е настъпил на 15,05,2010 г.
Твърди се, че на 08,07,2014 г. между „***“ ЕАД и ищеца е сключен договор за
прехвърляне на вземания, между които и това срещу ответника. Сочи се, че
въпреки проведените разговори с длъжника за станалата цесия, няма последвало
плащане. Сочи се, че в изпълнение на задълженията си по чл.99, ал.3 от ЗЗД „***“
ЕАД е упълномощило ищеца да уведоми длъжника за прехвърлянето на вземането,
което няма пречка да бъд сторено с приложеното към ИМ
уведомление. Твърди се, че е образувано ч.гр.д.№1649/2015 г. на ПлРС и е издадена заповед за изпълнение, срещу която
длъжникът е възразил,поради което за ищеца е възникнал правен интерес да
предяви иск за установяване на вземането си. В заключение ищеца моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено спрямо ответника вземането за
главница в размер на 1516,19 евро. С допълнителна молба, депозирана преди с.з.,
процесуалният представител на ищеца моли съда да признае за установено, че
ответника дължи сумата, претендирана с иска, като
бъдат присъдени и разноските, за които представя списък.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен
отговор, в който сочи, че предявеният иск е недопустим и неоснователен. Сочи
се, че на 15,05,2010 г. задължението е станало предсрочно изискуемо и на
15,05,2015 г. е изтекла петгодишната давност по чл.110 от ЗЗД, а ИМ е подадена
едва на 04,09,2015 г., поради което кредиторът е загубил правото да търси по
съдебен ред сумата. Твърди се, че ответникът не е уведомяван по никакъв начин за
прехвърлянето на вземането. С идентични „изрични възражения“ вх.№26447 и
вх.№26449 от 21,12,2015 г. ответникът прави възражение за изтекла давност. В
с.з. ответникът не се явява и не изпраща представител.
Съдът, като взе предвид представените
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, намира
за установено следното:
По
делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК, с предмет -
признаване за установено по отношение на ответника на вземането, претендирано от ищеца. В производството в съответствие с
правилата за разпределение на доказателствената тежест ищеца следва да докаже
сключването на валиден договор за кредит между ответника и ,,***“ ЕАД, предоставяне
на дължимата по договора за кредит сума на ответника, валиден договор за
прехвърляне на вземането на „***“ ЕАД, надлежно уведомяване на
кредитополучателя за настъпилото прехвърляне, както и че задължението по
кредита е станало предсрочно изискуемо.
От
представените по делото доказателства е видно, че ответникът е сключил с „***“
ЕАД договор за потребителски паричен кредит с №PLUS –
01368599, като сумата е преведена по банкова сметка ***. На 15,03,2010 г.
ответникът е направил последно плащане по договора, поради което на основание
чл.5, изр.2 от договора за кредит падежът на цялото задължение е настъпил на
15,05,2010 г. Видно е, че на 08,07,2014 г. между „***“ ЕАД и ищеца е сключен
договор за прехвърляне на вземания, между които и това срещу ответника. В
изпълнение на задълженията си по чл.99, ал.3 от ЗЗД „***“ ЕАД е упълномощило
ищеца да уведоми длъжника за прехвърлянето на вземането, което уведомяване ищеца
твърди, че е направил по телефона. Съдът
не споделя становището на ответника, че не е спазено изискването на чл.99,ал.3
и ал.4 от ЗЗД и същия не е бил уведомен за цесията. В договора за цесия е
посочено изрично, че цедентът упълномощава цесионера от датата на подписването на договора да
уведомява длъжника, чието вземане се прехвърля. С оглед упълномощаването, действията
на цесионера, предприети за уведомяване на длъжника,
са от името на цедента по договора за цесия, доколкото
цесионера действа като пълномощник на цедента, а не от свое име. Съдът счита, че няма законова
пречка цедентът по договора за цесия да упълномощи
друго лице, в това число и самият цесионер, да
извърши това уведомяване от името на цедента. Ако цесионерът е
извършил уведомяване на длъжника за извършената цесия на вземането, то това
уведомяване е надлежно и следва да се счита, че е извършено от цедента, чрез пълномощник, тоест - изискването на чл.99,
ал.3 от ЗЗД е
спазено. За пълнота следва да се отбележи, че дори и да се приеме, че
уведомлението за цесия не е надлежно стигнало до длъжника – ответник в
настоящото производство, то съгласно практиката на ВКС, с
получаване на ИМ, към която е приложено
самото уведомление, се приема, че съобщаване на цесията все пак е извършено
редовно. В случая, предвид възражението на ответника за ненадлежно осведомяване,
се установява, че ответника е надлежно осведомен, тъй като към ИМ е приложено
уведомление за извършената цесия.
От заключението на ВЛ по допуснатата СИЕ, което
съдът кредитира като компетенто и безпристрасно
изготвено, се установява, че на 13,03,2009 г. е сключен договор за
потребителски паричен кредит №01368599 за сума в размер на 5 000 лева, между А.Г.Е.
в качеството му на кредитополучател и „***“ ЕАД. ВЛ е установило, че общата
стойност на всички вноски по кредита е 6980,20 лева, като месечната погасителна
вноска е в размер на 303,49 лева. От проверката в „***“ ЕАД ВЛ е установило, че
на 13,03,2009 г. ответника е усвоил сумата от 5000 лв., предмет на процесния
договор за кредит от същата дата. Установено е, че кредитополучателя не е
заплатил вноската си за м.03,2010 г. и последното плащане е извършено на
09,03,2010 г. на сума в размер на 304,00 лева, което обаче се отнася за
вноската за м.02,2010 г. След 09,03,2010 г. не се установяват никакви
погасителни вноски от страна на кредитополучателя. За яснота на погасителните
вноски размера на кредита е посочен в
български лева, но се преизчислява в евро. ВЛ е констатирало, че от счетоводната
програма на ,,***“ ЕАД се установяват следните задължения, заведени от страна
на ищеца като вземане от ответника, след
като е сключен договор за цесия на 08,07,2014 г. между *** ЕАД и „***“ ЕАД - главница - 1516,19 евро, договорна лихва - 343,49
евро, лихва за забава до датата на подаване на заявлението 24,03,2015 г. - 693,22
евро.
Ищеца твърди, че до
настоящия момент ответника не му е изплатил сумите по цитирания по-горе договор
за кредит, респективно по договора за цесия. По правната си същност това е
твърдение за отрицателен факт и освобождава ищеца от тежестта на доказването
му.
В хода на съдебното дирене ответникът не е ангажирал никакви писмени или гласни доказателства, от които да се установява, че основното задължение на кредитополучателя по процесния договор - да върне получения кредит, е било изпълнено.
Ето защо следва да се приеме, че съществува
вземане на ищеца срещу ответника в размер на 1516,19
евро, представляваща главница
по договор за кредит между ответника и „***“
ЕАД с № PLUS –
01368599.
По възражението на ответника за изтекла погасителна
давност
Съгласно чл.110 от ЗЗД с изтичането на 5-годишна давност се погасяват всички
вземания, за които законът не
предвижда друг срок. В случая, процесният кредит
е станал
изцяло и предсрочно изискуем на 15,05,2010 г. на основание
чл.5, изр.второ от самия договор за кредит, от която дата на
основание чл.114, ал.1 от ЗЗД започва да тече петгодишната погасителна давност по чл.110 от ЗЗД за същото. Съгласно чл.60, ал.2 от ГПК срокът, който се брои на години, изтича в съответния ден на последната година. По изложените съображения следва да бъде прието, че 5-годишния давностен
срок изтича в 24-тия час на 15,05,2015 г. /последния ден от последната пета година/. От приложеното дело №1649/2015 г. на ПлРС се установява, че заявлението по чл.410 от ГПК е входирано в съда на 15,04,2015 г. Подаването на заявление има характер на предявяване
на иск за вземането по заповедта,
поради което следва да се приеме, че същото сезиращо правно действие е прекъснало изтеклата до този момент давност и ответникът не би могъл да се позовава на срок, изтекъл след сезиране на съда със заявлението за издаване на заповедта /по арг. от чл.116 и чл.117 от ЗЗД/. Тъй като претенцията е предявена на 15,04,2015 г. и
към тази дата не е изтекъл срок, по-дълъг от пет години считано от датата
15,05,2010 г., с оглед на чл.110 от ЗЗД и чл.114 от ЗЗД вземането на ответника
за неизплатения остатък от главницата не се е погасило по давност, поради което
предявеният иск е основателен и доказан за сумата 1516,19 евро главница.
Предвид
изложеното съдът намира, че искът е изцяло основателен и следва да бъде уважен,
като се признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата
от 1516,19 евро главница, представляваща неизпълнено задължение по цедиран договор за потребителски паричен кредит с №PLUS –
01368599, сключен между А.Г. *** и „***“
ЕАД.
На
основание чл.78, ал.1 от ГПК ответника следва да бъде осъден да заплати на
ищеца направените по делото разноски в исковото производство, в размер на 18,75 лева за държавна такса, 402,16
лева за юрисконсултско възнаграждение и 160,00 лева
депозит за ВЛ.
С оглед разпоредбите на т.12 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК съдът следва да
се произнесе и за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство, съобразно изхода на спора.
Ето защо следва ответникът
да бъде осъден да заплати на ищеца и разноските от заповедното производство в размер на 296,19 лева събразно частта от вземането, за
която е установено, че съществува.
Воден
от горното съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 от ГПК, че А.Г.Е., ЕГН **********,***, дължи
на „***“ ЕАД, ЕИК ***, със съдебен адрес ***16,19 евро главница, представляващи неизпълнено задължение по договор
за потребителски паричен кредит с №PLUS – 01368599, сключен между
А.Г. *** и „***“ ЕАД, и договор за цесия от 08,07,2014 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда –
15,04,2015 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК А.Г.Е.,
ЕГН **********,***, да заплати на „***“ ЕАД, ЕИК ***, със съдебен адрес ***, направените
разноски в исковото производство, както следва - 18,75 лева за държавна такса, 402,16 лева за юрисконсултско възнаграждение и 160,00 лева депозит за ВЛ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК
А.Г.Е., ЕГН **********,***, да заплати на „***“ ЕАД, ЕИК ***,
със съдебен адрес ***, направените разноски в заповедното производство в размер на 296,19
лева събразно частта от вземането,
за която е установено, че съществува.
Решението
може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред
Плевенски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: