Р Е Ш Е Н И
Е
Номер 266 28.05.2019 г. гр.Разград
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Разградският районен съд
На двадесет и втори май две
хиляди и деветнадесета година
В открито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НЕЛИ
ГЕНЧЕВА
Секретар Даринка Димитрова
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдията
Гр.д. №2468/2018 г.
Производството
е с правно основание чл.422 от ГПК и
чл.79 от Закона за задълженията и договорите.
Депозирана е искова молба от „Теленор България“ЕАД, с която са предявени
обективно съединени искове срещу Ф.И.Ф.
за установяване, че ответникът дължи на ищеца сумата 153,82 лв. за далекосъобщителни услуги, от
които 11,78 лв. за абонатен №********* за периода 10.11.2015 г. – 09.12.2015
г. и 142,04 лв. за аб. №********* за
периода 18.07.2015 г. – 17.11.2015 г. ведно със законната лихва за забава от
датата на подаване на исковата молба. Допустимостта на установителния иск
мотивира с обстоятелството, че срещу ответника е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д. №1476/2018 г. по описа на РС Разград. Със същата искова молба предявява и иск за
заплащане на сумата 571,87 лв. незаплатени лизингови вноски по договор за
лизинг от 27.11.2014 г., които лизингови вноски се отнасят за периода от
м.ноември 2015 г. до м октомври 2010 г.
Ответникът е получил книжата
при условията на чл.47 от ГПК. Назначеният му от съда особен представител счита
исковете за неоснователни. Сочи, че не са представени доказателства за броя на
незаплатените вноски, периода, за който
същите се дължат и падежа на всяка
вноска. Твърди, че осъдителният иск е погасен по давност.
Предявеният
установителен иск е допустим предвид постановената заповед за изпълнение по
ч.гр.д. №1476/2018 г. на РРС. Допустимо е и същият да бъде съединен с
осъдителен иск, тъй като и двата иска подлежат на разглеждане по общия ред,
регламентиран в ГПК.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, като прецени събраните по делото доказателства по
вътрешно убеждение и съобрази приложимия закон, прие за установено от
фактическа страна следното: Между ищеца
и ответника е сключен договор за мобилни услуги на 27.11.2014 г. за предпочетен
№**с абонаментен план „Резерв 13,99“ при стандартен месечен абонамент от 13,99
лв. и първоначален срок на договора до 27.11.2016 г. В договора е посочено, че
при прекратяване на договора през първоначалния срок по вина или по инициатива
на потребителя, ако е предоставено устройство за ползване на услуги за срока на
договора, потребителят дължи и разликата между стандартната цена на
устройството съгласно действащата към момента на предоставяне ценова листа на
оператора и заплатената от него при предоставянето му от оператора.
В договора е записан мобилен апарат
SAMSUNG модел Galaxy
S5 White сим карта №** №**. За същото устройство е сключен договор за лизинг от
27.11.2014 г. с месечна лизингова вноска от 43,99 лв. за срок от 23 месеца,
като е посочено, че общата цена за срока на договора е 1011,77 лв. В договора е
посочено, че с подписването му ответникът декларира и потвърждава, че ищецът му
е предал устройството във вид, годен за употреба/чл.4/, както и това, че
месечните лизингови вноски се фактурират от лизингодателя и се заплащат от
лизингополучателя съгласно, сроковете, условията и начина на плащане на
задълженията на лизингополучателя в
качеството му на абонат на мобилни услуги /чл.3, ал.2/. В договора за лизинг е
записано и правото /чл.1 ал.2/ на лизингополучателя да придобие правото на
собственост по отношение на мобилното устройство, ако подпише договор за
изкупуване най-малко 10 дни преди изтичането на срока на договора за лизинг.
Ведно с договорите ответникът е
подписал и декларация, че е получил от ищеца екземпляр от общите условия, както
и че е съгласен с тях, а като приложение към договора е подписал и ценова листа
за абонаментни планове за частни лица от
27.11.2014 г.
В р.3, т.4 от последния договор
е записано, че в случай на прекратяване на ползването на услугите, предоставени
от оператора по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка
от сумата за стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта до
края на този срок. Такава клауза е записана и в т.2.3 от договора- сертификат
за пакетни услуги, както и в договорите от 10.05.2014 г. и 30.07.2014 г.
Във
фактура от 18.08.2015 г. ищецът е
отбелязал за плащане 37,21 лв. за разговори и такси, 43,99 лв. вноска лизинг и
99,60 лв. задължения от предходен период с ДДС или общо за плащане 180,80 лв.
със срок за плащане 02.09.2015 г. С нова фактура от 18.09.2015 г. са
фактурирани отново тези задължения от за 180,80 от предходен период, 19,90 лв.
такси и 43,99 лв. вноска лизинг. С фактурата от 18.10.2015 г. са фактурирани задължения на ответника за
заплащане на 43,99 лв. вноска лизинг и 244,69 лв. задължения от предходен
период или общо 282,04 лв. Тази сума е записана отново като задължения за
предходен период във фактурата от 18.11.2015 г.
В същата фактура е записано и задължение за заплащане на неустойка в
размер на 161,66 лв. и вноска лизинг от 571,87 лв. Срокът за заплащане на тези
задължения, посочен във фактурата е 03.12.2015 г. Тези четири фактури са
издадени за кл.№*********.
По
делото е представен и друг договор, сключен между ищеца и ответника от
16.12.2013 г. с абонаментен план от 7,99 лв. на месец, както и фактура от
10.12.2015 г. за начислени 11,78 лв. неустойки за предсрочно прекратяване на
договор. Тази фактура е за кл.№*********
Анализът
на установената фактическа обстановка, налага следните правни изводи:
Предявеният
иск за установяване на задължението за
заплащане на сумата 153,82 лв. е частично основателен и доказан до размера на
142,04 лв.. Между ищеца и ответника са
сключени два договора за предоставяне на мобилни услуги. С тези договори ищецът
се е задължил да доставя на ответника
мобилни услуги срещу такса, която същият ще заплаща. Предоставените
услуги и дължимата цена е индивидуализирана в договора, сключен между двете
страни чрез посочване на вида на ползваната услуга. Претендираната от ищеца сума в размер на
153,82 лв., която е част от сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение
е сбор от две суми – съответно 11,78 лв. по първия договор и 142,04 лв. по
втория договор. За последната сума са
издадени фактурите с №**********, №**********, №********** и същите не са
платени.
По
отношение на първата сума от 11,78 лв. същата е фактурирана не за
далекосъобщителни услуги, а като неустойка за предсрочно прекратяване на
договор за услуги, поради което в тази част искът за установяване на
задължението на ответника към ищеца се явява неоснователен и недоказан.
Предявеният
от ищеца иск за заплащане на сумата 571,87 лв. по договор за лизинг е частично основателен
и доказан. С подписването на договора ответникът е удостоверил получаването на
мобилното устройство и се е задължил да заплаща за ползването на същото
съответните вноски. Не са представени доказателства за изменение на този
договор, поради което така уговорената вноска е дължима до края на срока на
договора. Тази сума е фактурирана като вноска лизинг, а след като ищецът е
предоставил на ответника мобилно устройство на лизинг, то ответникът следва да
заплати лизинговите вноски, които са уговорени.
Възражението
на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията е само
частично основателно. Действително предмет на делото са периодични плащания и
погасителната давност по отношение на тях е регламентирана от чл.111, б“в“
Закона за задълженията и договорите като тригодишна. В случая обаче заявлението
за издаване на заповед за изпълнение е депозирано на 30.07.2018 г. и в съответствие с чл.422, ал.1 от ГПК първият
от предявените искове - за съществуване на вземането се счита предявен от
момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
когато е спазен срока по чл.415, ал.2 от ГПК, както е в настоящия случай. На
30.07.2018 г. не е изтекъл тригодишния срок за нито едно от вземанията /първата
фактура е издадена на 18.08.2015 г. със срок за плащане 02.09.2015 г./, а на
тази дата погасителната давност е прекъсната на осн.чл.116, б“б“ от ЗЗД и
същата е спряла по време на процеса на осн. чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД.
По
отношение на възражението за погасяване по давност на задължението на ответника
да заплаща лизинговите вноски, и в този случай следва да се приложи
разпоредбата за по-кратката давност, а именно 111,б“В“ от ЗЗД. Това е така,
защото в случая не е сключен договор за покупко-продажба с отложено плащане на
продажната цена, а точно договор за лизинг, с който е предоставено временно и
възмездно ползване на мобилното устройство, за което временно и възмездно
ползване се дължи ежемесечна такса. Въпреки че е посочена обща сума на лизинга
за договорения двегодишен период от 1011,77 лв., разпоредбата на чл.1, ал.2,
която предвижда при определени условия сключване на отделен договор за
прехвърляне на правото на собственост води до извод, че в случая е сключен
класически договор за лизинг. Съответно лизинговите вноски са периодични плащания
за това, че месец след месец ответникът е ползвал мобилното устройство. След
като всеки месец възниква ново
задължение за периодично плащане, то към 26.11.2018 г. – датата на подаване на
исковата молба, са били погасени само тези, които са възникнали преди
26.11.2015 г., т.е. последната вноска, за която е погасено по давност правото
на кредитора да иска изпълнение по съдебен ред, е тази за м. октомври. Същата е
фактурирана във фактурата от 18.10.2015 г.
/л.19/ с посочен срок за плащане 02.11.2015 г. Тъй като двата договора
са подписани на 27.11.2014 г. първото
плащане, вкл. и лизинговата вноска следва да бъде през м. декември 2014 г. ,
респ. последното 23-то месечно плащане следва да бъде през м.октомври 2016 г. Следователно след вноската за м.октомври 2015
г., за която следва да се приеме, че е погасена по давност остават дължими 12
месечни лизингови вноски по 43,99 лв. или общо 527,88 лв. Ето защо осъдителния
иск следва да бъде уважен в този размер , като за останалата част от
задължението искът следва да бъде отхвърлен като погасен поради изтичане на
давностния срок. В писмените бележки на ищеца, депозирани на 21.05.2019 г. също е посочено /стр.2/, че неплатените лизингови вноски са на
стойност 527,88 лв., но че се претендира и сумата 43,99 лв., регламентирана
като неустойка в чл.1, ал.3 от договора за лизинг в случай, че
лизингополучателят не сключи договор за изкупуване на устройството и
същевременно не го върне след изтичане срока на договора. Но тези 43,99 лв. са вземане, което
произхожда от различен фактически състав и не е предмет на делото.
Ищецът
има право на направените в настоящото производство разноски съразмерно на
уважената част от исковете в
съответствие с разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК. В настоящото производство ищецът е направил
разноски в размер на 455 лв. / 180 лв.
адвокатско възнаграждение, 75,00 лв. д.т., 200 лв. за особен представител /. Така
за същото ответникът следва да му заплати сумата 420 лв. за направените разноски, съразмерно на
уважената част от исковете.
Съответно по
ч.гр.д.№1476/2018 г. са искани, респ. е
издадена заповед за 725,69 лв. главница, а от тях с установителния иск са
предявени само 153,82 лв.,, от които са присъдени 142,04 лв. поради което от
направените по това дело.разноски в размер на 205 лв. ответникът следва да
заплати само сумата 40,12 лв.
По гореизложените
съображения, Съдът:
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Ф.И.Ф.,
ЕГН ********** *** че същият дължи на „Теленор България“ЕАД, ЕИК *********
със седалище гр.София и адрес на управление ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк
София“, сграда 6 сумата 142,04 лв. / сто четиридесет и два лева и четири стотинки/
за потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги за аб. №********* , както и
законна лихва върху главницата от 27.07.2018 г. до окончателното й изплащане, което вземане е част от посоченото в заповед за изпълнение №3263/31.07.2018 г. по
ч.гр.д.№1476/2018 г. на РРС и ОТХВЪРЛЯ ИСКА в останалата му част до
първоначално предявения размер от 153,82 лв., респ. за потребените и
незаплатени далекосъобщителни услуги за аб.№********* като НЕОСНОВАТЕЛЕН И
НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА Ф.И.Ф.,
ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на Теленор България“ЕАД, ЕИК ********* със
седалище гр.София и адрес на управление ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София“,
сграда 6 сумата 527,88 лв. /петстотин
двадесет и седем лева и осемдесет и осем стотинки/ по договор за лизинг от
27.11.2014 г. и ОТХВЪРЛЯ ИСКА в
останалата му част до първоначално предявения размер от 571,87 лв. като ПОГАСЕН
ПО ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА Ф.И.Ф.,
ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на Теленор България“ЕАД, ЕИК ********* със
седалище гр.София и адрес на управление ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София“,
сграда 6 сумата 420 лв. / четиристотин и двадесет лева / разноски /в т.ч. и адвокатско
възнаграждение/ по настоящото дело и
сумата 40,12 лв. / четиридесет лева и
дванадесет стотинки / разноски /в т.ч. и адвокатско възнаграждение/ по
ч.гр.д.№1476/2018 г. на РС Разград.
Решението
подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на страните пред
Разградския окръжен съд.
След
влизане в сила на решението същото да се докладва на съдията-докладчик по ч.гр.д. №1476/2018 г. на РРС.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: