РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 03.06.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на осми март две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

         ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                    мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА

 

при секретаря Кирилка Илиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 10447 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от ищеца по делото „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника си – юриск. Л.Г., с надлежно учредена представителна власт по делото срещу Решение № 338337 от 14.02.2018 г., постановено по гр. дело № 24616/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 51 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените срещу П.М.Ж., кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, т. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 125,78 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 15.09.2015 г. до 15.11.2016 г., за сумата от 18.72 лева, представляваща възнаграждение за услугите обслужване на партидата на потребителя и отчитане на един брой водомер за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г., както и за сумата от 3,14 лева - мораторна лихва върху възнаграждението в размер на 18,72 лева за периода от 15.09.2015 г. до 15.11.2016 г.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон и необоснованост. В жалбата се поддържа, че ответникът дължи процесната главница на основание чл. 22, ал. 2 ОУ, тъй като през процесния период е извършена услугата „дялово разпределение“ и същият е овластен да събира това задължение на потребителя, като с оглед установената забава ответникът дължал и лихва за забава.    Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи предявените искове. Претендира направените по делото разноски.

Решението в частта, с което признато за установено, че П.М.Ж., дължи на „Т.С.“ ЕАД,  на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 19, ал. 1, np. 1 ЗЗД, вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ сумата 1900,57 лева, представляваща стойност на доставена топлинна енергия през периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. в топлоснабден имот - апартамент 42, находящ се в гр. София, ж.к. ********, абон.номер 166055, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 67130/ 2016 г., по описа на Софийски районен съд, 51 състав, както и в частта, с която предявеният главен иск е отхвърлен за сумата над 1900,57 лева до претендиралите 1900,59 лева не е обжалвано от ответника и е влязло в законна сила.

Въззиваемият ответник - П.М.Ж. не е подала в законоустановения срок отговор на въззивната жалба и не взема становище по същата.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

Във връзка с оплакванията в жалбата, касаещи акцесорния иск за изтекла мораторна лихва следва да се отбележи, че съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Нормата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД предвижда, че когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. В рамките на процесния период са действали общите условия на ищцовото дружество, приети с Решение по т. 1 от Прото­кол 53/ 28.03.2013 г. на Съвета на директорите на „Т.С.” ЕАД, одоб­рени е Решение ОУ-02/ 03.02.2014 г. на ДКЕВР на основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ. В чл. 33, ал. 4 от тях е посочено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на за­конната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, а именно само върху общодължимата сума за съответния отчетен период на база на из­равнителната сметка. Следователно по аргумент за противното от чл. 33, ал. 4 ОУ се явява обоснован извода на първостепеннния съд, че клиентите на топлинна енергия не дължат обезщетение за забава върху ме­сечните прогнозни сметки за топлинна енергия, а само за сумите, начислени след из­вършването на изравняването на топлинната енергия. Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия от 2014 г. последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдневен срок от датата на публикуването на сметките за тях на интернет-сайта на дружеството, така както и ищецът е твърдял в исковата молба. Нещо повече, в доклада по делото обективиран в Определение от 05.12.2017 г., съдът в съответствие с разпоредбата на чл. 146, ал.2 ГПК е указал на ищеца, че не сочи доказателства за този факт. От страна на ищеца не са ангажирани доказателства за датата, на която сметките на ответ­ницата са били публикувани на интернет-страницата му, поради което и с оглед доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК е законосъобразен изводът на СРС, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване , че Параскева Ж. е поставена в забава за изпълнението на процесиите задължения за заплащане стойността на ползваната в имо­та топлинна енергия. Следователно в съответствие с материалния закон първоинстанционният съд обосновано е приел, че ответникът не дължи мораторна лихва върху тези задължения, поради което и правилно искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 125,78 лева - обезщетение за забава за периода от 15.09.2015 г. до 15.11.2016 г. и бил отх­върлен.

По отношение оплакването, касаещо претенцията за дялово разпределение и лихва за забава върху това вземане следва да се отбележи, че действително по силата на чл.22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната собственост. Клиентите заплащат на продавача  стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.

Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея.

Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.

По делото обаче не са представени доказателства за сключен договор между ищеца и дружество за дялово разпределение, по силата на което ищецът да е поел задължение  да събира такса за тази услуга, включително не е представен и сключен договор между етажните собственици в процесната сграда и фирмата за дялово разпределение, с който страните са договорили абонаментна цена за отчитане на показанията на индикаторите за разпределение на топлинна енергия и разхода за отопление, водомерите за топла вода, поддръжката на монтираните уреди и изготвянето на обща и индивидуални сметки.

Предвид изложеното настоящата съдебна инстанция приема, че ищецът не е уставил при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154 ГПК, че същият се легитимира като носител на право да получи стойността на извършваната услуга „дялово разпределение“, поради което обосновано предявения иск за установяване на дължимостта на това задължение е отхвърлен, като с оглед неоснователността на главния иск неоснователен се явява и акцесорният иск за лихви.

 Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението и същото следва да се потвърди.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 338337 от 14.02.2018 г., постановено по гр. дело № 24616/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 51 състав, в обжалваната част.

РЕШЕНИЕ № 338337 от 14.02.2018 г., постановено по гр. дело № 24616/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 51 състав, в необжалваната част е влязло в законна сила.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                ЧЛЕНОВЕ: